Елизабет Костова
Историкът (49)

Глава 47

Скъпи приятелю,

Не мога да си представя какво ще си помислиш за тази необичайна и еднопосочна кореспонденция, когато тя най-накрая стигне до теб, но се чувствам задължен да продължавам, дори и само заради себе си. Вчера следобед се върнахме в селото на Арджеш, от което бяхме тръгнали за крепостта на Дракула, и Джорджеску замина за Снагов, като двамата се разделихме със сърдечна прегръдка, а той стисна рамото ми и си пожелахме някой ден пак да се видим. Беше ми чудесен спътник и водач и ще ми липсва. В последния момент усетих угризения, че не му разказах всичко, което видях в Истанбул, но все пак не можах да се насиля да наруша мълчанието си. Така или иначе, той нямаше да ми повярва, пък и едва ли щях да му спестя някакви неприятности, ако бях почнал да го убеждавам. Много добре си представях добродушния му смях, научното му недоверие, поклащането на главата, с което щеше да отхвърли развинтените ми фантазии.

Той настояваше да се върна с него до Търговище, но аз вече бях решил да остана още няколко дни в този край, за да обиколя някои от местните църкви и манастири и може би да науча още малко за земите, които обграждаха бастиона на Влад. Поне това обяснение дадох на себе си и на Джорджеску и той ми препоръча няколко места, които Дракула несъмнено е посещавал приживе. Мисля, че всъщност мотивите ми бяха други, приятелю, и се свеждаха до чувството, че никога повече няма да попадна на подобно място, толкова уединено, толкова далеч от обичайните ми проучвания, така дивно красиво. Решен да остана още няколко дни там, вместо да се върна в Гърция по-рано, аз си отпочинах в кръчмата в опити да понапредна с румънския, като напразно се мъчех да подема разговор с местните старци за тукашните легенди. Днес се разходих в гората край селото и попаднах на някакъв мъничък храм, който самотно стоеше под едно дърво. Беше изграден от старинни камъни и имаше сламен покрив и ми се стори, че в първоначалния си вид е стоял тук доста преди войниците на Дракула да запрепускат по тези пътища. Оставените вътре цветя вече увяхваха, а под кръста се беше стекъл восък от свещи.

Докато се връщах към селото, попаднах на още по-изненадваща гледка — едно младо селско момиче стоеше неподвижно на пътя ми в носията си, направо като извадена от историята. Понеже тя не даваше признаци, че ще мръдне, спрях да поговорим и за мое удивление тя ми подари една монета. Очевидно беше много стара — средновековна — и от едната й страна беше изобразен дракон. Сигурен бях, макар и без доказателства, че е била изсечена за Ордена на дракона. Момичето, разбира се, говореше само румънски, но успях някак да науча от нея, че е получила монетата от някаква старица, която слязла в селото им от речните скатове близо до замъка на Влад. Момичето освен това ми каза, че фамилното й име е Геци, макар че явно изобщо не разбираше значението му. Можеш да си представиш как се развълнувах — по всяка вероятност стоях лице в лице с една от потомките на Влад Дракула. Мисълта беше едновременно поразителна и тревожна (макар че чистото лице на момичето и миловидното й държание бяха много далеч от всичко чудовищно или жестоко). Когато се опитах да й върна монетата, тя явно настоя да я задържа, както и направих засега, макар че определено ще се опитам да й я върна. Уговорихме се утре да си поприказваме още и засега ще трябва да устоя на порива да скицирам монетата и вместо това ще се хвана да изучавам речниците си с надеждата да успея да я разпитам по-добре за семейството и произхода й.

Скъпи приятелю,

Снощи постигнах нов напредък в разговорите ми с младата жена, за която ти писах — името й наистина е Геци и тя го изписа пред мен със същите букви, които и Джорджеску написа в бележника ми. Бях изумен от бързината, с която ме разбираше, докато се опитвахме да говорим, и открих, че наред с голямата си природна възприемчивост тя умее да чете и да пише и може да търси с мен думи в речниците. С удоволствие наблюдавах подвижното й лице и блесналите й тъмни очи, когато научаваше нещо ново. Разбира се, тя никога не беше учила чужд език, но несъмнено ще й се удават с лекота, ако получи правилно образование.

Хрумна ми, че това е забележително явление — да откриеш такъв интелект в това затънтено и простовато място; може би е поредното доказателство, че тя е потомка на благородни, образовани, умни хора. Семейството на баща й живее тук от незапомнени времена, но някои от тях са били унгарци, доколкото успях да разбера. Тя каза, че баща й се смята за наследник на княза на Арджешкия замък и че там има заровено някакво съкровище — явно всички селяни мислят така. С големи трудности разбрах, че според тях на празниците на някои светии мястото на заровеното имане се осветява от свръхестествена светлина, но всички по селата се страхуват да го потърсят. Дарбите на момичето, които очевидно многократно надминаваха средата й, ми напомняха за героинята на Харди, прекрасната Тес от рода Д’Ърбървил, благородната краварка. Знам, че ти не смееш да се връщаш по-назад от 1800 г., приятелю, но миналата година аз препрочетох романа и ти го препоръчвам като отклонение от обичайните ти книжни маршрути. Между другото, съмнявам се, че там има някакво съкровище, иначе Джорджеску досега да го е изкопал.

Освен това тя ми разкри изненадващия факт, че един представител на всяко поколение в семейството й трябва да бъде белязан някъде по кожата си с малък дракон. Това, също както името й и разказа на баща й за него, ме убеди, че тя е част от оцеляла клонка от Ордена на дракона. Искаше ми се да поговоря с баща й, но когато го предложих, тя така се притесни, че щеше да е ужасно непочтено да настоявам. Тукашното общество е крайно консервативно и се страхувам да не опетня репутацията й сред нейните съселяни — убеден съм, че тя е поела голям риск дори и само като се съгласи да поговори насаме с мен, заради което съм още по-благодарен за интереса и помощта й.

Сега отивам малко да се поразходя из гората; имам да обмисля толкова много неща, че, струва ми се, трябва малко да си проветря главата.

Скъпи приятелю, единствен мой доверенико,

Изминаха два дни и вече не знам как да ти ги разкажа, нито дали изобщо ще покажа записките си някому. Тези два дни преобърнаха целия ми живот. Изпълниха ме колкото с надежда, толкова и със страх. Чувствам, че през тези дни прекрачих някаква линия и започнах нов живот. До какво ще доведе това в крайна сметка — не знам. Аз съм едновременно най-щастливият човек на тази земя, но и най-тревожният.

Преди две вечери, след последното ми писмо, отново се срещнах с ангелската девойка, която ти описах, и този път разговорите ни отведоха до неочаквана развръзка — всъщност до целувка — а после тя избяга. Цяла нощ будувах, а на сутринта се измъкнах от стаята си в селото и се заскитах из гората. Поразходих се, от време на време сядах на някой камък или дънер сред променливата нежна зеленина на ранното утро, но непрекъснато виждах лицето й сред дърветата или светлината. Много пъти се питах дали не трябва незабавно да напусна селото, защото сигурно вече съм я оскърбил.

Целият ден мина така в скитания, като се върнах в селото само за обяд, но през цялото време хем се страхувах, че ще я срещна, хем се надявах да я зърна. От нея обаче нямаше и следа, а вечерта се върнах на мястото, където се срещахме, като разсъдих, че ако тя също дойде, ще й кажа, доколкото мога, че й дължа извинение и че повече няма да я притеснявам. Точно когато вече бях изгубил надежда, че ще я видя, и смятах, че дълбоко съм я оскърбил и трябва още на следващата сутрин да се махна от селото, тя се появи сред дърветата. В миг съгледах тежките й поли и черната жилетка, беше гологлава, тъмната й коса светеше като лакирано дърво, а плитката й се спускаше през рамото й. Очите й също бяха тъмни, а и уплашени, но сияйното й умно лице ме ослепи.

Отворих уста да я заговоря, но в същия миг тя се затича към мен и се хвърли в ръцете ми. За мое учудване, тя явно изцяло ми се отдаваше и чувствата ни бързо ни отведоха до пълна близост, толкова нежна и чиста, колкото и неочаквана. Открихме, че можем свободно да си говорим — на какъв език вече не знам — и в тъмните й очи с тежките ресници и с изящната азиатска гънка на клепача видях целия свят и може би цялото си бъдеще.

Когато тя си отиде и останах сам, треперещ от вълнение, аз се опитах да преценя какво да направя, какво бях направил, но чувството за пълнота и щастие спираше всяка моя мисъл. Днес ще отида пак да я чакам, защото просто не мога другояче, защото цялото ми същество май вече е свързано с едно друго, толкова различно от мен създание, но все пак така близко, че изобщо не разбирам какво се случва.

Скъпи приятелю (ако все още за теб пиша писмата си),

Вече четири дни живея в рая и любовта ми към ангела, който властва там, несъмнено е точно това — любов. Никога не съм изпитвал такива чувства към жена, каквито ме вълнуват сега, на това чуждо място. Понеже имам само още няколко дни за разсъждение, аз, разбира се, вече обмислих положението от всякакви ъгли. Идеята да я изоставя и никога повече да не я видя ми изглежда невъзможна, също като мисълта, че може да не се върна у дома. От друга страна, не мога да се примиря с последиците, които бих предизвикал, ако я отведа със себе си — как, на първо място, жестоко ще я откъсна от дома и семейството й, а и какво ще се случи, ако дойде с мен в Оксфорд. Последната възможност е крайно сложна, но иначе положението е може би тежко, но напълно ясно: ако замина без нея, ще разбия сърцата и на двама ни, а и би било проява на страх и безчинство след всичко, което й отнех.

Вече съм решил да я направя своя жена колкото може по-скоро. Животът ни несъмнено ще е необикновено пътешествие, но съм сигурен, че природното й благородство и острият ум ще й помогнат да преодолее всичко, пред което може да се изправим. Не мога да я оставя тук и цял живот да се чудя какво би станало, нито да я изоставя в подобно положение. Твърдо съм решен тази вечер да я помоля да се омъжи за мен след един месец. Мисля, че първо ще се върна в Гърция, където мога да взема пари назаем от колегите си — или да помоля да ми изпратят със запис — достатъчно пари, които да дам на баща й като обезщетение, че я отвеждам; в момента имам малко пари и не смея да постъпя по друг начин. Освен това чувствам, че трябва да отида на разкопките, където ме поканиха — гробницата на някакъв висш сановник до Кносос. Бъдещата ми работа може да зависи от тези колеги, а тя ще издържа и двама ни, за да изградим заедно бъдещия си живот.

После ще се върна за нея — но колко ще са дълги тези четири седмици раздяла! Иска ми се да проверя дали свещениците в Снагов могат да ни оженят там, а Джорджеску ще ни е свидетел. Разбира се, ако родителите й настояват, можем да се оженим и в селото, преди да тръгнем, съгласен съм и на това. Тя ще пътува с мен като моя жена, това е сигурно. От Гърция ще изпратя телеграма на родителите си, а когато стигнем в Англия, мисля да я заведа при тях за малко. А ти, скъпи приятелю, ако вече четеш тези редове, би ли могъл да провериш как стои въпросът със стаите под наем извън колежа — но съвсем дискретно — като, разбира се, най-вече гледаш цената? Бих искал тя да започне да учи английски колкото се може по-скоро; сигурен съм, че ще го овладее отлично. Може би наесен ще седиш край нашата камина, приятелю, и тогава и ти ще разбереш причината за моята лудост. Дотогава ти си единственият, на когото мога свободно да кажа тези неща, щом успея да изпратя писмата, и познавайки широкото ти сърце, се моля да не ме съдиш строго.

С радост и тревога,

Роси