Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Historian, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010 г.)
Допълнителна корекция
redSpectator (2013)

Издание:

Елизабет Костова. Историкът

Художествено оформление на корицата: Любомир Пенов

Отговорен редактор: Ваня Томова

Редактор: Мариана Шипковенска

Технически редактор: Божидар Стоянов

Предпечатна подготовка: Мирослав Стоянов

Сиела софт енд паблишинг, София, 2005

ISBN 954-649-843-2

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Глава 61

Ако първият поглед към къщата на Стойчев ме беше изпълнил с необяснима безнадеждност, то щом зърнах Рилския манастир, бях преизпълнен с благоговение. Манастирът е разположен в поразително дълбока долина — и почти я изпълва — а над стените и куполите му се издига Рила планина със стръмните си скатове и високите си смърчови гори. Ранов беше паркирал колата си на сянка пред главните порти и всички влязохме вътре с още няколко групи туристи. Беше горещ, сух ден; балканското лято сякаш отвсякъде ни притискаше, а краката ни вдигаха облачета прах от голата земя. Величествените дървени порти бяха отворени и когато влязохме, ни посрещна гледка, която никога няма да забравя. Край нас се издигаха раираните стени на манастирската крепост с редуващите се червено-черни линии на бяла мазилка, украсени с дълги дървени чардаци. Една трета от просторния двор беше заета от църква с невероятни размери, пищно изографисана над главните порти и със светлозелени куполи, блеснали на обедното слънце. Край нея се извисяваше могъща квадратна кула от сив камък, видимо по-стара от всичко останало. Стойчев ни каза, че това е Хрельовата кула, построена от местен средновековен благородник като убежище от политическите му врагове. Кулата е и единствената оцеляла постройка от най-ранния манастир, който бил опожарен от турците и векове по-късно възстановен в раираното си великолепие. Докато стояхме в двора, църковните камбани забиха и ято уплашени птици литнаха в небето. Проследих полета на стреснатите птички и отново видях неописуемо високите върхове над нас — бяха поне на един ден катерене. Затаих дъх; дали Роси не беше някъде тук, на това древно място?

До мен Хелън, която беше увила косата си в тънък шал, мушна ръка в моята и аз си спомних онзи миг в „Айя София“ — онази истанбулска вечер, която вече ми се струваше история, но всъщност се случи само преди дни, — когато тя така силно стисна ръката ми. Османците са покорили тези земи доста преди да успеят да превземат Константинопол; по принцип трябваше да започнем пътуването си оттук, а не от „Айя София“. От друга страна, още по-назад във времето византийските традиции в изкуствата и архитектурата бяха прострели влиянието си отвъд Константинопол и бяха обогатили българската култура. Сега „Света София“ беше музей сред джамии, докато тази изумително усамотена обител беше преизпълнена с духа на византийската култура.

Край нас Стойчев видимо се радваше на удивлението ни. Ирина, с широкопола шапка на глава, здраво го държеше под ръка. Само Ранов стоеше сам и се мръщеше на красивата гледка, като подозрително обърна глава след група монаси в черни раса, които минаха край нас на път за църквата. С мъка го бяхме убедили да вземе Стойчев и Ирина в колата си и да ги докара с нас; по собственото му обяснение той нямал нищо против Стойчев да ни покаже Рила, но не виждал причина Стойчев да не вземе автобуса, както прави целият български народ. Сдържах се да не изтъкна, че самият Ранов май не се вози много-много на автобуси. Накрая се наложихме, макар че това не попречи на Ранов да мърмори срещу стария професор, докато ни возеше през София до къщата на Стойчев. Стойчев използвал своята слава да разпространява суеверия и антипатриотични идеи; било всеизвестен факт, че не искал да се откаже от ненаучната си вяра в Православната църква; синът му учел в Западна Германия и бил също толкова лош. Ние обаче спечелихме битката, Стойчев щеше да се вози с нас, а когато спряхме да обядваме в едно крайпътно заведение в планината, Ирина ни благодари шепнешком и ни каза, че е смятала да възпре вуйчо си от пътуването, ако се беше наложило да хващат автобуса, защото той не би могъл да го издържи в тази жега.

— Това е жилищното крило на монасите — обясни Стойчев. — А ето там, от онази страна са хотелските стаи, където ще нощуваме. Ще видите колко мирно и тихо е тук нощем, въпреки всички тези туристи през деня. Манастирът е едно от националните ни богатства и привлича много посетители, особено през лятото. Нощем обаче пак всичко се умирява. Елате — добави той, — да отидем да видим игумена. Вчера му се обадих и той ни очаква.

Той ни поведе с изненадваща енергичност и въодушевено се оглеждаше, сякаш това място му вдъхваше нови сили.

Покоите на игумена се оказаха на първия етаж на монашеското крило. Един чернодрех монах с дълга кафява брада ни отвори вратата и ние влязохме, като Стойчев мина пръв и свали шапката си. Игуменът се надигна от една пейка край стената и се приближи да ни поздрави. Двамата със Стойчев се поздравиха много сърдечно — Стойчев му целуна ръка, а игуменът благослови стареца. Игуменът беше строен, изправен мъж на около шейсет години, с посивяваща брада и спокойни, сини — с голяма изненада установих, че има и синеоки българи — очи. Той се ръкува с нас по най-съвременен начин, както и с Ранов, който подаде ръка с неприкрито отвращение. После ни махна да седнем и един монах внесе табла с няколко чаши — тук те не бяха пълни с ракия, а със студена вода — и с малки чинийки от онова розово сладко, което опитахме и в Истанбул. Забелязах, че Ранов не изпи водата си, сякаш подозираше, че ще го отровят.

Игуменът очевидно се зарадва, че вижда Стойчев, а на мен ми мина през ума, че тази среща би трябвало да е много приятна и за двама им. Той ни попита чрез превода на Стойчев къде в Америка живеем, дали сме посещавали други манастири в България, какво може да направи за нас, колко дълго ще можем да останем. Стойчев словоохотливо си приказваше с игумена и внимателно превеждаше, за да можем да отговорим на въпросите му. Можем да използваме библиотеката колкото искаме, каза игуменът; ще спим в манастирския хотел; трябва да отидем на служба в църквата; добре сме дошли навсякъде, освен в жилищното крило на монасите — тук той леко кимна към Хелън и Ирина — и не иска и да чуе, че приятелите на професор Стойчев ще плащат за подслон при него. Искрено му благодарихме и Стойчев се изправи.

— Сега — каза той, — след като получихме любезното му разрешение, да отидем в библиотеката. — Той вече беше тръгнал към вратата, но отново целуна ръка на игумена и му се поклони.

— Вуйчо е много развълнуван — прошепна ни Ирина. — Каза ми, че писмото ви е огромно откритие за българската история. — Запитах се дали тя знаеше какво всъщност е заложено на това проучване и какви сенки препречваха пътя ни, но нищо не успях да отгатна по изражението й. Тя помогна на вуйчо си да прекрачи прага и ние ги последвахме край внушителните дървени чардаци, които обграждаха двора, а зад нас се влачеше Ранов с цигара в ръка.

Библиотеката се оказа дълго помещение на първия етаж, в срещуположното крило на покоите на игумена. На входа ни посрещна чернобрад монах; беше висок, блед мъж, който, стори ми се, изпитателно огледа Стойчев, преди да ни кимне.

— Това е отец Румен — каза ни Стойчев. — В момента той е библиотекарят тук. Ще ни покаже онова, което търсим.

Няколко книги и ръкописи бяха изложени в покрити със стъкло кутии с надписи за туристите; искаше ми се да ги погледна, но вече бяхме тръгнали към една по-дълбока ниша в дъното на стаята. В дълбините на манастира беше приказно хладно и дори и малкото голи електрически крушки не можеха напълно да разсеят гъстия мрак в ъглите. В това скрито светилище имаше дървени шкафове и лавици, отрупани с кутии и подноси с книги. В ъгъла имаше малък иконостас с икона на Богородица и нейното неестествено, преждевременно развито бебе, обградени с две червенокрили ангелчета, а пред тях висеше украсено със скъпоценности златно кандило. Старинните стени бяха измазани в бяло, а стаята беше потънала в познатата ни миризма на бавно гниещ пергамент, велен, велур. С удоволствие забелязах, че Ранов поне имаше благоприличието да изгаси цигарата си, преди да ни последва в тази съкровищница.

Стойчев потропа с крак по каменния под, сякаш призоваваше някакви духове.

— Тук — каза той — можем да надникнем право в душата на българския народ: това е мястото, където стотици години наред монасите са съхранявали нашето наследство, често дори и тайно. Поколения добросъвестни монаси са преписвали тези ръкописи и са ги крили, когато неверниците нападали манастира. Това е съвсем малка част от наследството на нашия народ — повечето, разбира се, все пак било унищожено. Ние обаче сме благодарни дори и за малкото, което се е съхранило.

Той поговори с библиотекаря, който се зае внимателно да оглежда надписаните кутии по рафтовете. След минути ни донесе дървена кутия и извади от нея няколко томчета. Най-горното беше украсено със стряскаща рисунка на Христос — поне ми се стори, че е Христос — със златно кълбо с кръст в едната ръка и скиптър в другата, с лице, помрачено от византийска меланхолия. За мое разочарование писмата на отец Кирил не бяха в тази възхитителна книга, а в по-простия том отдолу, който изглеждаше трошлив и сивкав като стари кости. Библиотекарят го отнесе на една маса и Стойчев бързо седна и го отвори с благоговение. С Хелън извадихме бележниците си, а Ранов взе да крачи край библиотечните рафтове, твърде отегчен да стои на едно място.

— Ако правилно си спомням — каза Стойчев, — тук има две писма и не е известно дали е имало и други — дали отец Кирил е писал още писма, които не са се запазили.

Той посочи първата страница. Тя беше изписана със стегнат, заоблен, калиграфски почерк, а пергаментът беше почти кафяв от старост. Той се обърна към библиотекаря с въпрос.

— Да — каза ни после, — отпечатали са ги на български, както и някои други редки документи от същия период.

Библиотекарят остави пред него една папка и Стойчев поседя мълчаливо, като сравняваше напечатаните страници с древния калиграфски ръкопис.

— Добра работа — каза накрая. — Ще ви ги прочета и ще се постарая добре да ги преведа, за да можете да си водите записки.

След което с известни запъвания ни прочете следните две писма:

До игумена Евпраксий

Ваше Високопреподобие,

Вече от три дни се движим по пътя, който води от Лаота към Вин. Първата вечер нощувахме в обора на един добър селянин, а на другата — в скита „Свети Михаил“, където вече не живеят монаси, но поне се подслонихме на сушина в пещерата им. Миналата нощ за пръв път бяхме принудени да лагеруваме в гората, като простряхме чергите си на голата земя и спахме в кръга от конете и каруцата ни. През нощта вълците се приближиха достатъчно, за да чуем воя им, при което конете уплашено се разскачаха. С голяма мъка успяхме да ги укротим. Вече съм предоволен от присъствието на нашите братя Иван и Теодосий с техния ръст и сила и благославям Вашата мъдрост, задето ги проводихте с нас.

Тази нощ бяхме приютени в къщата на един заможен и благочестив овчар; той ни каза, че в този край имал три хиляди овце, и ни пусна да пренощуваме на меките му овчи кожи и дюшеци, макар че аз самият предпочетох пода като по-подходящ за нашето дело. Вече сме вън от гората, сред откритите хълмове, които никнат във всички посоки и където можем да вървим с еднакъв успех и в дъжд, и в пек. Добрият стопанин на къщата ни каза, че вече два пъти са понасяли набезите на неверниците отвъд реката, която оттук е само на няколко дни път пеша, стига отец Ангел да се поправи и да успее да върви с нашата крачка. Мисля да го оставя да язди един от конете, макар че свещеният товар вече достатъчно им тежи. За щастие по пътя не сме видели и следа от войниците неверници.

Ваш най-смирен слуга в Христа,

отец Кирил

април, лето Господне 6985

До игумена Евпраксий

Ваше Високопреподобие,

Преди няколко седмици напуснахме града и вече пътуваме открито в земите на неверниците. Не смея да Ви напиша къде се намираме, за да не ни заловят. Може би все пак трябваше да предпочетем морския път, но решението вече бе взето и дано Бог ни пази по избрания път. Видяхме опожарените развалини на два манастира и една църква. Църквата още димеше. Петима монаси бяха обесени, задето заговорничели за бунт, а оцелелите им братя вече са се пръснали по други манастири. Други вести не успяхме да научим, защото не можем много да говорим с хората, които излизат да видят каруцата ни. Нямам причини да мисля обаче, че някой от тези манастири е онзи, който дирим. Там знакът би трябвало да е ясен, чудовището да е равно на светията. Ако това послание изобщо може да Ви достигне, Владико, то значи час по-скоро ще е при Вас.

Ваш най-смирен слуга е Христа,

отец Кирил

юни, лето Господне 6985

Когато Стойчев привърши, никой не продума. Хелън довършваше бележките си, свела напрегнато лице над масата, Ирина седеше със скръстени ръце, а Ранов небрежно се беше облегнал на един шкаф и се почесваше под яката. Що се отнася до мен, аз се бях отказал да записвам събитията от писмата; така или иначе Хелън всичко щеше да запише. Тук нямаше твърди доказателства за целта на пътуването, нито се споменаваше гроб или сцена на погребение — и аз се задушавах от разочарование.

Стойчев обаче съвсем не изглеждаше обезсърчен.

— Интересно — каза той след няколко дълги минути. — Интересно. Виждате ли, писмото от Истанбул явно е писано между тези двете, от хронологична гледна точка. В първото и второто писмо те пътуват от Влахия към Дунав — доказват го топонимите. После идва вашето писмо, което отец Кирил написал в Константинопол, като вероятно се надявал да го изпрати оттам заедно с предишните писма. Той обаче не успял да ги изпрати или се уплашил — освен ако това не са само копия, — но няма как да разберем. А последното писмо е от юни. Поели са по сухопътния маршрут като онзи, описан в Захариевата „Хроника“. Всъщност несъмнено е бил същият маршрут — от Константинопол през Одрин и Хасково, защото това е главният път от Цариград през България.

Хелън вдигна очи.

— Как можем да сме сигурни, че последното писмо описва България?

— Не можем да сме напълно сигурни — призна Стойчев. — Смятам обаче, че е твърде вероятно. Щом са тръгнали от Цариград — Константинопол — и са пътували през страна, където през XV век горят манастири и църкви, това почти сигурно е България. Освен това вашето истанбулско писмо твърди, че потеглят именно към България.

Не се сдържах и дадох глас на разочарованието си.

— Но тук няма нови сведения за местонахождението на манастира, който търсим. Дори и да предположим, че става дума за „Свети Георги“.

Ранов се беше настанил край масата до нас и оглеждаше палците на ръцете си; зачудих се дали трябва да скрия от него интереса си към „Свети Георги“, но пък ако исках да попитам Стойчев, нямах друг избор.

— Няма — кимна Стойчев. — Отец Кирил определено не би написал името на крайната им цел в писмата си, точно както не е написал името на Снагов до титлите на Евпраксий. В противен случай ако ги хванат, турците са щели да подложат тези манастири на допълнителни гонения или поне да ги претърсят.

— Тук има един интересен ред. — Хелън довършваше бележките си. — Бихте ли прочели това отново — за знака на манастира, който търсят — чудовището да е равно на светията. Какво значи това според вас?

Бързо погледнах към Стойчев; тези думи бяха впечатлили и мен. Той въздъхна.

— Би могло да се отнася до някой от стенописите или от иконите в манастира — в „Свети Георги“, ако наистина той е бил крайната им цел. Трудно ми е да предположа какво би представлявал подобен образ. Дори и ако можем да намерим самия „Свети Георги“, няма голяма надежда, че една икона, която е била там през XV век, още ще стои на мястото си, особено след като манастирът очевидно е бил опожарен поне веднъж. Не знам какво означава това. Може би дори е някаква богословска забележка, която игуменът би разбрал, а ние — не, а може и да е някаква тайна между тях двамата. Трябва да запомним този пасаж все пак, защото отец Кирил го споменава като знака, който ще им покаже, че са стигнали на правилното място.

Още се борех с разочарованието си; вече осъзнах, че бях очаквал писмата в избелялата подвързия най-накрая да ми дадат ключа за решението на нашата загадка или поне да помогнат в разчитането на картите, които аз все още се надявах да използвам.

— Има и нещо още по-странно. — Стойчев прокара ръка по брадичката си. — Писмото от Истанбул казва, че търсеното съкровище — може би някакви свети мощи от Цариград — се намира в манастир в България и затова те трябва да отидат дотам. Моля ви, прочетете ми отново този пасаж, професоре, ако обичате.

Бях извадил текста на истанбулското писмо пред себе си, докато проучвахме другите послания на отец Кирил.

— Пише: „… онова, което търсим, вече е изнесено от града и е укрито на сигурно място в покорените земи на българите.“

— Точно този пасаж — каза Стойчев. — Въпросът е… — той почука с дългия си показалец по масата — защо ще се изнасят свети мощи — да предположим, че са мощи — от Константинопол през 1477 година? Градът е бил под османска власт от 1453 година и повечето от реликвите вече са били унищожени при османското нашествие. Защо двайсет и четири години по-късно манастирът Панахрантос ще изпраща оцелелите мощи в България и защо нашите монаси са тръгнали към Константинопол да търсят точно тези мощи?

— Ами — подсетих го аз, — от писмото става ясно, че еничарите са търсели същите мощи, така че очевидно и за султана са били ценни.

Стойчев се замисли.

— Така е, но еничарите са се заели да ги търсят, след като са били изнесени от манастира.

— Може би става въпрос за някаква светиня с политическо значение за османците, която снаговските монаси са смятали за духовна ценност — мръщеше се Хелън, почуквайки с писалката по бузата си. — Дали не е книга?

— Да — казах аз, вече въодушевен, — ами ако е книга, която е съдържала сведения, необходими както на османците, така и на монасите?

Отсреща на масата Ранов внезапно ме изгледа подозрително.

Стойчев бавно кимна, но след миг си спомних, че това означаваше несъгласие.

— Книгите от този период обикновено не съдържат политическа информация, а религиозни текстове, преписвани многократно за целите на манастирите или — при османците — за ислямските духовни училища и джамии. Малко вероятно е монасите да са предприели такова рисковано пътешествие дори и за екземпляр от светите евангелия. Пък и в Снагов несъмнено вече са притежавали такива книги.

— Минутка само — очите на Хелън се бяха разширили от усилие. — Почакайте. Очевидно реликвата е била необходима на Снаговския манастир, или на Ордена на дракона, или пък е имала нещо общо с бдението над Влад Дракула — нали помните „Хрониката“? Игуменът е искал да погребат Дракула на друго място.

— Така е — замислено каза Стойчев. — Искал е да изпрати тялото на Дракула в Цариград дори и с цената на живота на своите монаси.

— Да — казах аз. Мисля, че щях да кажа още нещо, да се повъртя по някоя от пътечките на нашето разследване, но Хелън изведнъж се обърна към мен и разтърси ръката ми.

— Какво? — попитах аз, но тя се беше съвзела.

— Нищо — каза тихо, без да поглежда нито към мен, нито към Ранов. Помолих се на Господ този човек да излезе да пуши или да се отегчи от разговора и да се махне, за да може Хелън свободно да говори. Стойчев я погледна въпросително и след малко се зае с монотонен глас да обяснява как са се приготвяли и преписвали средновековните ръкописи — понякога дори от неграмотни монаси, които поколения наред неволно добавяли дребни грешки в текстовете — и как съвременните учени систематизирали почерците им. Недоумявах защо му е да влиза в такива ненужни подробности, макар че на мен лекцията ми беше интересна. За щастие не казах нищо по време на беседата и след малко Ранов наистина започна да се прозява. Накрая се изправи и излезе от библиотеката, измъквайки пакет цигари от джоба на сакото си. Щом той излезе, Хелън отново сграбчи ръката ми. Стойчев прикова поглед в нея.

— Пол — каза тя, а изражението й беше толкова странно, че я хванах за раменете, уплашен да не би да припадне. — Главата му! Не разбираш ли? Дракула се е върнал в Константинопол да си вземе главата!

Стойчев леко се закашля, но беше твърде късно. В същия миг се озърнах и видях ъгловатото лице на отец Румен иззад края на библиотечните рафтове. Той тихо се беше върнал в стаята и макар че беше с гръб към нас и прибираше нещо по лавиците, по гърба му личеше, че беше наострил уши. След малко той излезе все така безшумно, а ние останахме смълчани. С Хелън безпомощно се спогледахме и аз станах да проверя има ли някой в ъглите на стаята. Отец Румен беше излязъл, но вероятно беше въпрос на време, на съвсем кратко време, докато някой друг — Ранов, например — научеше за думите на Хелън. Какво ли щеше да разбере Ранов от това донесение?