Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Historian, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010 г.)
Допълнителна корекция
redSpectator (2013)

Издание:

Елизабет Костова. Историкът

Художествено оформление на корицата: Любомир Пенов

Отговорен редактор: Ваня Томова

Редактор: Мариана Шипковенска

Технически редактор: Божидар Стоянов

Предпечатна подготовка: Мирослав Стоянов

Сиела софт енд паблишинг, София, 2005

ISBN 954-649-843-2

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Глава 24

Баща ми си беше приготвил отлично оправдание за въпроса какво прави сред оксфордската вампирска колекция, вместо да е на преговори. Срещата била отменена, обясни той, докато се ръкуваше със Стивън Барли с обичайната си любезност. Тук го довяли, каза баща ми, стари призраци — после млъкна, едва не прехапа устни и започна отново. Търсел малко тишина и спокойствие (това несъмнено беше така). Ясно се долавяше, че беше благодарен за присъствието на Стивън, за стройната му висока фигура, за пращящото от здраве тяло във вълнения пуловер. В края на краищата, какво щеше да ми каже, ако се бях появила сама? Как щеше да ми обясни, как щеше да успее така небрежно да затвори тома, на който сега бе положил ръка? Не знаеше, но и без това беше късно — бях успяла да прочета заглавието на главата, отпечатало върху дебелата хартия с цвят на слонова кост: Vampires de Provence et des Pyrénées.

 

 

Тази нощ спах неспокойно в балдахиновото си легло в къщата на колежкия преподавател и през час-два се будех от странни сънища. Веднъж ми се стори, че виждам светлина между вратата на банята, която се намираше точно между моята стая и спалнята на баща ми, и се поуспокоих. Понякога обаче усещането, че той не спи, че тихо върши нещо в съседната стая, ме откъсваше от спокойствието на почивката. Призори, когато кремъчносивата мъглица изсветля през мрежестите завеси, аз се събудих за последно.

Този път ме събуди тишината. Всичко беше прекалено неподвижно — смътните очертания на дърветата в двора (надникнах през края на завесите), големият скрин до леглото ми и най-вече стаята на баща ми от другата страна на вратата. Не че очаквах да е буден по това време; най-вероятно още спеше — може би дори леко похъркваше, ако лежеше по гръб — в опит да изличи грижите на вчерашния ден, да отдалечи във времето изтощителния график от речи, семинари и беседи, който го очакваше. Когато пътувахме заедно, обикновено приятелски потропваше на вратата ми чак след като и аз се събудех, подканяйки ме да побързам, за да слезем заедно на закуска.

Тази сутрин тишината необяснимо ме потискаше и аз изпълзях от огромното си легло, облякох се и метнах хавлия на рамото си. Смятах да се измия в банята и оттам да се ослушам за съненото дишане на баща ми. Леко почуках на вратата на банята, за да се уверя, че не е вече вътре. Когато се изправих пред огледалото и изтрих лицето си, тишината стана още по-дълбока. Залепих ухо на вратата му. Явно здраво спеше. Би било безсърдечно да прекъсвам заслужената му почивка, но паниката вече пълзеше по крайниците ми. Леко потропах. Отвътре нищо не мръдна. От години бяхме свикнали да зачитаме правото на другия да остане сам, но сега, в сивия утринен светлик в прозорчето на банята, аз натиснах дръжката на вратата.

Тежките завеси в спалнята на баща ми още бяха спуснати, затова ми трябваха няколко секунди, за да различа неясните очертания на мебелите и картините. От тишината кожата на гърба ми настръхна. Пристъпих към леглото и го повиках. Отблизо се виждаше, че креватът е гладко опънат, мрачен в затъмнената стая. Спалнята беше празна. Издишах стаения си дъх. Беше излязъл, сигурно се разхождаше сам — имаше нужда от усамотение и размисъл. Нещо обаче ме накара да светна настолната лампа и да се огледам по-внимателно. В светлия кръг на лампата забелязах бележка, адресирана до мен, а до нея два предмета, които ме сепнаха — малко сребърно кръстче на здрава верижка и глава пресен чесън. Голата действителност на вещите сви стомаха ми още преди да прочета думите на баща ми.

Скъпа моя дъще,

Ужасно съжалявам, че се наложи така да те изненадам, но неочаквано ме извикаха по важни дела и не исках да те притеснявам посред нощ. Надявам се, че ще отсъствам само няколко дни. Разбрал съм се с мастър Джеймс да уреди прибирането ти у дома, като ще те придружава нашият млад приятел Стивън Барли. Дали са му право да отсъства два дни от лекции и тази вечер ще те изпрати до Амстердам. Исках мисис Клей да дойде да те вземе, но сестра й е болна и тя пак се е прибрала в Ливърпул. Ще направи всичко възможно да се върне у дома заедно с теб довечера. Така или иначе, ти си в сигурни ръце и вярвам, че си достатъчно разумна да се грижиш добре за себе си. Не се тревожи за мен. Работата е поверителна, но ще се върна у дома колкото е възможно по-скоро и тогава всичко ще ти обясня. Междувременно, от сърце те моля да не сваляш кръстчето от врата си и винаги да носиш чесън в джобовете си. Знаеш, че никога не съм ти налагал нито религии, нито суеверия, тъй като самият аз не вярвам. Със злото обаче трябва да се борим с неговите средства, а ти вече си разбрала за какво става въпрос. От дъното на бащиното си сърце те умолявам да послушаш този съвет.

Писмото беше подписано с обич, но се виждаше, че е писано набързо. Сърцето ми заби силно. Бързо окачих верижката на врата си и разкъсах главата чесън, за да я разделя между джобовете на роклята си. Съвсем в татковия стил — помислих си аз, докато се оглеждах из празната стая — оправил е леглото си безупречно дори и в безшумната припряност на среднощното си заминаване. Но защо е било необходимо да бърза? Каквато и да е задачата му, едва ли е обикновена дипломатическа мисия, защото щеше да го напише в бележката си. Често го викаха по спешност; случвало се е да потегли почти без предупреждение, за да урежда някаква криза на другия край на Европа, но винаги ми е казвал къде отива. Този път ускореният ритъм на сърцето ми подсказваше, че не беше заминал по работа. Освен това тази седмица трябваше да е в Оксфорд, за да чете лекции и да участва в семинари. Той никога не би се отметнал от задълженията си с лека ръка.

Не. Изчезването му явно имаше нещо общо с напрегнатото му държане напоследък — сега разбрах, че през цялото време съм се страхувала от този момент. А и вчерашната картина в Радклиф Камера — баща ми, потънал във… всъщност какво четеше той? И къде, къде беше отишъл? Къде без мен? За пръв път през целия си съзнателен живот, през годините, в които баща ми ме беше пазил от самотата на живота без майка, без братя и сестри, без родина, през всичките години, в които той ми беше и баща, и майка — за пръв път се почувствах като сираче.

* * *

Старшият преподавател беше много мил, когато се появих в кабинета му, стиснала стегнатия си куфар и преметнала яке през ръка. Обясних му, че спокойно мога да се прибера сама. Уверих го, че съм му благодарна за предложението да прати с мен някого от студентите за придружител — просто да прекосим Ламанша — и че няма да забравя добрината му. В този миг усетих бодване в сърцето, малко, но осезаемо бодване на разочарование — колко приятно би било еднодневното ми пътуване, ако Стивън Барли се усмихваше от отсрещната седалка на влака! Но така трябваше. Щях без проблеми да се прибера у дома само за няколко часа, повторих аз, докато се мъчех да потисна внезапно изникналата в ума ми картина на червен мраморен фонтан с мелодично ромоляща вода от страх, че този мило усмихнат човек може да види картината изписана по лицето ми. Скоро ще съм на сигурно място у дома и бих могла да му се обадя, за да е спокоен. Освен това, добавих за кой ли път, баща ми ще се прибере само след няколко дни.

Мастър Джеймс бил убеден, че съм способна да пътувам сама; нямало съмнение, че съм напълно самостоятелна девойка. Просто не можел — той ми отправи още по-мила усмивка — просто не можел да отстъпи от думата, която дал на баща ми, а двамата били стари приятели. Аз съм била най-драгоценното съкровище на баща си, затова не можел да ме остави беззащитна. Не го правел заради мен, изобщо, това да ми е ясно, а заради баща ми — да сме му доставели това удоволствие. Стивън Барли се материализира преди да успея пак да отворя уста или да осмисля напълно новината, че старшият преподавател е стар приятел на баща ми, докато аз си мислех, че преди два дни се видяха за пръв път. Нямах време да обмисля това несъответствие; Стивън стоеше до мен като мой стар приятел, стискаше чанта и яке съвсем като мен и аз просто не успях истински да съжаля, че го виждам. Съжалявах за обиколката, която той щеше да ме принуди да направя, но не се терзаех толкова много, както би трябвало. Нямаше как да не се зарадвам на широката му непринудена усмивка, да не се засмея на неговото Добре че си ти, измъкна ме от бая работа! Мастър Джеймс беше по-сериозен.

— И тази работа е важна, моето момче — каза му той. — Искам да ми се обадиш от Амстердам веднага щом пристигнете и да говориш с икономката. Ето ти пари за билети и храна, а ти ще ми донесеш касови бележки.

Лешниковите му очи просветнаха закачливо.

— Не че не може да си купиш някой и друг холандски шоколад на гарата. Донеси и на мен един. Не е хубав като белгийския, но ще свърши работа. Хайде, изчезвайте сега и умната!

После тържествено се ръкува с мен и ми подаде визитката си.

— Довиждане, миличка. Когато и ти опреш до университета, ела при нас.

Пред кабинета Стивън взе куфара ми.

— Хайде да тръгваме. Имаме билети за десет и половина, но не пречи да отидем и по-рано.

Мастър Джеймс и баща ми се бяха погрижили и за най-малкото нещо, забелязах аз и се почудих от какви ли други вериги ще трябва да се измъквам вкъщи. Сега обаче имах друга задача.

— Стивън? — подех аз.

— Викай ми Барли — засмя се той. — Всички ми казват така и толкова съм свикнал, че направо настръхвам, като чуя първото си име.

— Добре — и днес усмивката му беше заразителна, както обикновено. — Барли, аз… може ли да те помоля за нещо, преди да тръгнем? — той кимна. — Искам още веднъж да отида в Камерата.

Беше толкова прекрасна, а и… искам да видя вампирската сбирка. Изобщо не успях да я погледна.

Той изпъшка.

— Веднага разбрах, че си падаш по страхотии. Явно целият ви род е такъв.

— Така си е — усетих, че се изчервявам.

— Добре де. Отиваме да погледнем набързо, но после ще бягаме. Мастър Джеймс ще прониже моето сърце с кол, ако изпуснем влака.

Камерата тази сутрин беше тиха, почти празна и ние бързо се качихме по излъсканото стълбище до злокобната стаичка, където предния ден бяхме изненадали баща ми. Когато влязохме, преглътнах напиращите си сълзи — само часове по-рано баща ми седеше тук, гледайки странно и отвлечено, а сега дори не знаех къде е.

Помнех точното място на рафта, където небрежно бе оставил книгата, докато си говорехме. Трябваше да е точно под стъкленицата с черепа, отляво. Прокарах пръст по лавицата. Барли стоеше край мен (в теснотията беше невъзможно да не стоим един до друг, затова ми се искаше да излезе на балкона) и ме наблюдаваше с нескрито любопитство. Мястото, където трябваше да открия книгата, зееше като липсващ зъб. Замръзнах — баща ми никога, ама никога не би откраднал книга, но тогава кой я е взел? След секунда обаче забелязах същия том една педя встрани. Някой очевидно я беше преместил след последното ми влизане тук. Дали баща ми не се беше връщал отново? Или някой друг я е смъквал от рафта? Подозрително се озърнах към черепа в стъкленицата, но той ми отвърна с празен анатомичен поглед. После, много внимателно, свалих книгата — ето я голямата, сиво-кафява подвързия с черната копринена лента разделител, която се подаваше от горния край. Положих книгата на бюрото и прочетох корицата: Vampires du Moyen Age, Baron de Hejduke, Bucarest, 1886.

— За какво ти са тези зловещи дивотии? — Барли надничаше над рамото ми.

— Съчинение за училище — измърморих аз. Книгата беше разделена на глави, точно както си спомнях: Vampires de la Toscane, Vampires de la Normandie и така нататък. Накрая намерих нужната глава: Vampires de Provence et des Pyrénées. О, Господи, дали френският ми щеше да издържи този изпит? Барли вече поглеждаше часовника си. Пръстът ми пробяга по страницата, но внимавах да не докосна великолепния печат по хартията с цвят на слонова кост. Vampires dans les villages de Provence… Какво ли е търсил баща ми? Той четеше първата страница на тази глава. I y a aussi une legende… Наведох се по-близо.

Оттогава много пъти ми се е случвало да изпитам онова, което за пръв път усетих там. Дотогава досегът ми с писания френски беше напълно учебен, почти като математическа задача. Когато усвоях нов израз, той се превръщаше в прост трамплин към следващото упражнение. Никога не бях усещала тръпката на разбирането, която се предава от думата към ума и към сърцето, не знаех как чуждият език може да се движи и огъва, да плува в пълнокръвното си съществуване пред твоите очи, не бях изпитвала дивия скок на смисъла, мигновената радостна поява на значението, начина, по който напечатаните тела на думите излъчваха потоци топлина и светлина. Оттогава преживях този момент на истината и с други езици — немски, руски, латински, гръцки, за кратко и със санскрит.

Онзи първи път обаче беше откровение. Il y a aussi une legende, прошепнах аз и Барли се наведе и също се зачете. Той превеждаше на глас, но умът ми вече бе разбрал значението: Според една от легендите Дракула, най-благородният и опасният сред вампирите, добил своето могъщество не във Влахия, а благодарение на ереста в манастира „Сен Матийо“ в Източните Пиренеи, бенедиктинска обител, основана през 1000-то лето Господне.

— Какво всъщност е това? — попита Барли.

— Съчинение за училище — повторих аз, но очите ни се срещнаха над книгата и той ме гледаше, като че ли ме вижда за пръв път. — Бива ли те с френския? — попитах стеснително.

— Разбира се — той се усмихна и пак се наведе над страницата — Твърди се, че Дракула посещавал манастира на всеки шестнайсет години, за да отдаде почит на корените си и да почерпи нови сили от онзи извор, който му позволил да оживее в смъртта.

— Продължавай, моля те — здраво се хванах за ръба на масата.

— Добре — отвърна той. — Според изчисленията на брат Пиер дьо Прованс от началото на XVII в. Дракула посещава „Сен Матийо“ във втората четвърт на луната през месец май.

— А сега каква е луната? — прошепнах аз, но и Барли не знаеше.

Книгата повече не споменаваше Сен Матийо; останалите страници преразказваха някакъв документ, открит в църква в Перпинян, за смут сред овцете и козите в района през 1428 г.; не беше ясно дали според автора свещеник проблемите са се дължали на вампири или на крадци на добитък.

— Удивителна история — отбеляза Барли. — У вас това ли четете за удоволствие? Интересуват ли те вампирите в Кипър?

Нищо повече в книгата не изглеждаше свързано с моите цели, затова когато Барли отново погледна към часовника си, аз със съжаление се откъснах от примамливата стена от книги.

— Е, беше забавно — каза Барли, докато слизахме по стълбите. — Странно момиче си ти. — Не можех да преценя какво искаше да каже, но се надявах да е комплимент.

Във влака Барли ме разсмиваше с разкази за състудентите си, все отворковци и техните жертви, а после пренесе куфара ми на кораба, с който щяхме да прекосим гъстите като масло сиви води на Ламанша. Беше ясен и хладен ден, затова седнахме на завет на вътрешните пластмасови седалки.

— В сесия не спя много — осведоми ме Барли и моментално заспа, отпуснал глава върху якето, което сви на топка върху рамото си.

Нямах нищо против да поспи час-два, защото имах много неща да обмисля — някои практически, други научни. Най-належащият ми проблем не бяха исторически събития, а мисис Клей. Несъмнено тя щеше да ни очаква в коридора на амстердамската ни къща, изпълнена с неясни страхове за баща ми и за мен. Присъствието й щеше да ме задържи вкъщи поне през нощта и ако не се върнех след училище на следващия ден, тя щеше да тръгне по следите ми като глутница вълци и вероятно щеше да помъкне със себе си и половината личен състав на амстердамската полиция. Освен това и Барли. Хвърлих едно око към спящата му физиономия отсреща; той похъркваше в якето си. Утре Барли щеше да потегли към ферибота точно когато аз тръгвах за училище, така че трябваше да внимавам да не се засечем по пътя.

 

 

Когато пристигнахме, мисис Клей наистина беше у дома. Барли стоеше до мен на прага, докато ровех за ключовете си; беше извил глава и с възхищение разглеждаше старите търговски къщи и блестящите канали — Прелест! И тези рембрандовски лица по улиците! Когато мисис Клей внезапно отвори вратата и ме въведе вътре, той за малко да не ни последва. За моя радост възпитанието му взе връх. Докато двамата с мисис Клей изчезнаха в кухнята да се обадят на мастър Джеймс, аз на бегом се качих на горния етаж, като им извиках, че отивам да се измия. Всъщност — само мисълта за това деяние караше сърцето ми да бие тежко във виновен ритъм — смятах незабавно да претърся бастиона на баща ми. По-късно щях да измисля как да се справя с мисис Клей и Барли. Сега трябваше да открия онова, което той несъмнено беше скрил тук.

Нашата градска къща, строена през 1620 г., имаше три спални на втория етаж, тесни помещения с тъмни греди по тавана, които баща ми обожаваше, защото по думите му сякаш още носели духа на работливите и непретенциозни хора, обитавали къщата в първите дни от построяването й. Неговата спалня беше най-широка, обзаведена с възхитителни холандски мебели от всякакви епохи. Беше съчетал спартанското обзавеждане с турски килим и стенни пана над леглото, с миниатюрна скица от Ван Гог и дванайсет медни тигана от френска селска къща — наредени като на изложба на стената срещу прозореца и отразяващи проблясъците светлина от отсрещния канал. Сега разбирам каква забележителна стая беше, не само заради еклектичния вкус на подредбата й, но и заради монашеската й простота. Нямаше нито една книга; всички бяха подредени в библиотеката на долния етаж. На облегалката на стола от седемнайсети век никога не висяха дрехи; тъмното бюро не се загрозяваше с оставени вестници. Нямаше телефон, нито дори часовник — баща ми и без това се будеше в ранни зори. Беше изчистено пространство за живот, стая за спане, събуждане и може би молитва — макар че не можех да позная дали някой се молеше там — както когато е била съвсем нова. Обичах тази стая, но рядко влизах там.

Сега се промъкнах тихо като крадец, затворих вратата и отворих бюрото. Чувствах се ужасно, все едно разбивах ковчег, но продължих да ровя из рафтчетата и да измъквам всичко от чекмеджетата, като обаче внимавах да връщам всяка вещ на мястото й — писма от приятели, чудесни писалки, листове хартия с монограм. Накрая пръстите ми напипаха запечатан пакет. Най-безсрамно разкъсах опаковката и първото, което видях, беше бележка до мен със съвета да прочета приложените писма само ако баща ми ненадейно почине или изчезне безследно. Значи затова съм го виждала да пише нощ след нощ, затова прикриваше листовете с една ръка, когато се приближавах? Алчно грабнах пакета, затворих бюрото и отнесох плячката в собствената си стая, като се ослушвах за стъпките на мисис Клей по стълбите.

Пакетът беше пълен с писма, всяко прилежно сгънато в плик и адресирано до мен на сегашния ни адрес, като че ли е смятал да ми ги прати по пощата едно по едно от друго неизвестно място. Постарах се да не наруша последователността им — ех, май неусетно бях научила някои неща — и внимателно разгънах първото. Носеше дата отпреди шест месеца и започваше не просто с думи, а с вик от дъното на душата му. Скъпа моя дъще — почеркът му се размазваше пред очите ми, — ако четеш тези редове, прости ми. Тръгнал съм да търся майка ти.