Елизабет Костова
Историкът (45)

Глава 43

Ако не бях разтърсила Барли да го събудя или пък ако пътуваше сам, сигурно щеше да си дреме чак до границата с Испания, където испанските митничари щяха грубичко да го събудят. След моята намеса обаче той слезе на гарата в Перпинян полузаспал, така че трябваше аз да попитам къде се намира автогарата. Кондукторът в синя униформа се намръщи, сякаш мислеше, че по това време би трябвало да съм си у дома или в детската градина, но прояви достатъчно любезност да измъкне изоставените ни чанти иззад гишето на гарата. Къде отиваме? Казах му, че ни трябва автобус до Ле Бен, но той поклати глава. За това ще трябва да почакаме до сутринта — нима не знам, че наближава полунощ? Имало приличен хотел нагоре по улицата, където аз и — брат ми, вмъкнах аз бързо — сме можели да намерим стаи. Кондукторът ни огледа от глава до пети и, предполагам, си отбеляза, че аз съм тъмнокоса и току-що навлязла в юношеството, а Барли е върлинест блондин, но само цъкна с език и отмина.

На следващото утро зората беше дори още по-светла и прекрасна от предишната сутрин и когато с Хелън се срещнахме в трапезарията на хотела за закуска, тревожните ми предчувствия от вечерта се бяха превърнали в далечен сън. Слънцето нахлуваше през прашните прозорци и огряваше белите покривки и тежките кафени чаши. На масата Хелън си записваше нещо в малък бележник.

— Добро утро — поздрави тя приветливо, когато аз седнах до нея и си налях кафе. — Готов ли си да се запознаеш с майка ми?

— Откакто пристигнахме в Будапеща, само за това мисля — признах аз. — Как ще стигнем дотам?

— Селцето й се намира на север от града и дотам има автобус. В неделя сутрин има само един рейс, така че трябва да внимаваме да не го изпуснем. Пътува се около час през доста досадни квартали.

Съмнявах се, че каквото и да е от тази екскурзия може да бъде досадно, но не възразих. Едно нещо обаче още ме тормозеше.

— Хелън, сигурна ли си, че искаш да дойда с теб? Би могла сама да поговориш с нея. Може би ще се притесни, ако се появиш с някакъв напълно непознат човек, на всичкото отгоре американец. Ами ако й създам неприятности?

— Тъкмо пред теб ще се отпусне да говори — каза Хелън твърдо. — Знаеш ли, с мен тя се държи много резервирано, а ти ще я очароваш.

— Е, досега не ме бяха обвинявали, че съм чаровен. — Аз се пресегнах за три филийки хляб и придърпах чинийката с масло.

— Не се тревожи — не си. — Хелън ми отправи най-саркастичната си усмивка, но ми се стори, че в погледа й проблесна и обич. — Просто никак не е трудно да очароваш майка ми.

Тя не добави „Щом Роси я е омаял, защо не и ти?“, но реших, че ще е най-добре да не задълбавам повече в тази тема.

— Надявам се вече си й казала, че й отиваме на гости. — Гледах я през масата и се чудех дали ще каже на майка си за ухапването от библиотекаря. Шалчето плътно увиваше врата й и с усилие на волята се принудих да отместя очи.

— Леля Ева снощи й е изпратила съобщение — каза Хелън спокойно и ми подаде конфитюра.

Хванахме автобуса от северния край на града и той бавно заизвива из предградията точно както предрече Хелън — първо сред стари ниски кварталчета, доста разрушени от войната, а после през множество нови блокове, високи и бели като исполински гробници. Това е комунистическият прогрес, срещу който западният печат често бълва злостни забележки, помислих си аз — милиони хора от цяла Източна Европа натъпкани в стерилните апартаментчета на огромните блокове. Автобусът спря в няколко от комплексите и аз се запитах дали наистина бяха стерилни; всъщност пред всеки блок имаше уютни градинки със зеленчуци и трева, ярки цветя и пеперуди. На пейка пред един от блоковете седяха двама старци с бели ризи и тъмни елеци и играеха нещо върху дъска — какво точно не успях да видя в далечината. Няколко жени в пъстроцветни бродирани блузи — може би празнични дрехи? — се качиха в автобуса, едната носеше клетка с жива кокошка. Шофьорът само махна и пусна кокошката с всички останали, а собственичката й седна най-отзад и извади плетивото си.

Когато отминахме предградията, автобусът излезе на междуградското шосе и край нас се ширнаха плодородни нивя и широки, прашни пътища. От време на време изпреварвахме конски каруци — всъщност каруците приличаха на големи кошници, изплетени от пръчки, карани от селяни с жилетки и филцови каскети. Понякога настигахме и автомобили, които в Съединените щати щяха да са музейни експонати. Земята беше прелестно зелена и свежа, а жълтолистите върби бяха навели клонки над поточетата, които се виеха край пътя. Минахме и през няколко селца; понякога различавах луковиците на някоя и друга православна църква сред останалите черковни камбанарии. Хелън се наведе пред мен, за да погледне и тя навън.

— Ако продължим по този път, ще стигнем Естергом, първата столица на унгарските крале. Определено си струва да се види, стига да имахме време.

— Следващия път — излъгах аз. — Защо майка ти е решила да се засели тук?

— О, тя се пренесе още когато бях в гимназията, за да е по-близо до планините. Не исках да се местя с нея и останах в Будапеща при Ева. Майка ми така и не обикна града и твърди, че Бьоржонските планини, те са малко по на север, й напомнят за Трансилвания. Всяка неделя ходи дотам на екскурзии с един туристически клуб и пропуска само когато има много сняг.

Това добави още едно парченце от мозаечния портрет на майката на Хелън, който сглобявах във въображението си.

— Защо тогава не се е заселила в самите планини?

— Там няма работа — почти всичко е национален парк. Освен това леля ми щеше да й забрани, а тя може да е много властна. Смята, че майка ми и без това живее прекалено усамотено.

— Къде работи майка ти? — Надникнах към селската спирка; единственият човек, който стоеше там, беше възрастна жена, облечена изцяло в черно, с черна кърпа на главата и букет червени и розови цветя в ръка. Тя не се качи в автобуса, когато той спря, нито пък поздрави някого от слизащите. Докато потегляхме, видях, че ни следи с поглед, стиснала високо китката цветя.

— Работи в селския културен център, подрежда документи, печата на пишеща машина и вари кафе за кметовете на по-големите градове, които се отбиват там. Казвам й, че тази работа е унизителна за човек с нейния интелект, но тя само свива рамене и си кара като преди. За майка ми кариерата означава простичък живот. — В гласа на Хелън се прокрадна горчивина и аз се запитах дали тази простота не е навредила не само на кариерата на майка й, но и на възможностите на дъщеря й. Затова пък леля Ева й ги бе осигурила в изобилие, размишлявах аз. Хелън се усмихваше криво, както обикновено, с нейната вледеняваща усмивка. — Като стигнем, ще се увериш сам.

Селото на майка й беше обозначено с табела, поставена някъде в покрайнините му, и няколко минути по-късно автобусът ни спря на площад, край който се издигаха прашни ясени, а в дъното му стоеше църква със заковани прозорци. Една старица, направо близначка на бабата в черно, която видях в предишното село, чакаше самотно под козирката на спирката. Погледнах към Хелън въпросително, но тя поклати глава и, разбира се, старицата прегърна войника, който слезе от автобуса пред нас.

Хелън като че ли не се изненада от липсата на посрещачи и бързо ме поведе през страничните улички край смълчани къщи със саксии цветя по прозорците и спуснати щори срещу яркото слънце. Пред една от къщите на дървено столче седеше старец, който ни кимна и докосна шапката си. В края на улицата един кон, завързан за близкия стълб, жадно пиеше вода от оставената пред него кофа. Две жени в домашни рокли и чехли разговаряха пред кафенето, което май беше затворено. Оттатък полята се носеше звън на църковни камбани, а по-близо, от липите, се чуваха птичи песни. Навсякъде из въздуха се носеше сънливо жужене; природата беше на една ръка разстояние, стига да знаеш накъде точно да се протегнеш.

Улицата внезапно свърши пред едно буренясало поле и Хелън почука на вратата на последната къща. Беше съвсем малка жълта измазана къщичка с червен керемиден покрив, която съвсем скоро беше боядисана отвън. Покривът бе надвиснал над вратата и оформяше естествена верандичка, а входната врата беше от тъмно дърво с голяма ръждясала дръжка. Къщата беше леко отдалечена от съседите си, нямаше цветна градинка, нито току-що застлан тротоар до портата, както повечето къщи по улицата. Тъмните сенки на стрехите отначало ми попречиха да видя лицето на жената, която се появи след повикването на Хелън. После я видях ясно и след миг тя прегърна Хелън и я целуна по бузата, спокойно и почти официално, а след това се обърна да се здрависа с мен.

Не знам какво бях очаквал; може би историята за бягството на Роси и раждането на Хелън ме бяха подвели да си представя застаряваща красавица с тъжни очи, замечтана и дори някак безпомощна. Истинската жена пред мен имаше изправената стойка на Хелън, но беше по-ниска и по-тежка от дъщеря си, а лицето й беше стегнато и весело, с кръгли бузи и тъмни очи. Правата й тъмна коса беше прибрана назад в кок. Беше облечена в раирана памучна рокля и престилка на цветя. За разлика от леля Ева не беше гримирана и не носеше бижута, а дрехите й приличаха напълно на облеклото на селянките, които бях видял навън. Всъщност май я заварихме насред някаква домакинска работа, защото ръкавите й бяха навити до лактите. Тя дружелюбно се ръкува с мен и не каза нищо, а само ме погледна право в очите. Тогава за миг сякаш зърнах онова срамежливо момиче, което сигурно е била преди двайсет години, скрито в дълбините на черните й очи с тънката паяжина от бръчици отстрани.

Тя ни покани вътре и с жест ни показа да седнем на масата, където беше наредила три очукани чашки и чиния със сладкиши. Долових аромата на вече завряло кафе. Тя бе рязала зеленчуци и в стаята се носеше острата миризма на лук и картофи.

Сега разбрах, че това беше единствената й стая, и се опитах да не се оглеждам прекалено явно — помещението служеше за кухня, спалня и гостна. Беше безупречно чисто, а тесният креват в ъгъла беше покрит с бял юрган и украсен с няколко бели възглавници, избродирани в ярки цветове. До леглото имаше масичка с книга, настолна лампа със стъклен буркан, чифт очила, а отстрани — малко столче. До другия край на леглото стоеше дървена ракла, изрисувана на цветя. В кухненския ъгъл, където седяхме, имаше само една обикновена печка, маса и столове. Електричество нямаше, нито пък баня (за нужника в задния двор научих по-късно). На едната стена висеше календар със снимки на заводски работници, а на другата — бродирано каренце в червено и бяло. На перваза беше оставен буркан с цветя, а на прозореца висяха бели перденца. До кухненската маса имаше малка печка за дърва, а край нея бяха натрупани съчки.

Майката на Хелън ми се усмихна, все още малко стеснително, и аз за пръв път забелязах приликата й с леля Ева и онова, което може би беше привлякло Роси. Усмивката й беше невероятно топла, започваше колебливо, но после грейваше към получателя си с неподправена прямота. Оказа се, че угасва също толкова бавно, когато тя седна да нареже още зеленчуци. Отново ме погледна и каза на Хелън нещо на унгарски.

— Каза ми да ти налея кафе — Хелън се засуети около печката и наля една чаша, като добави малко захар от калаена кутия. Майка й остави ножа си, за да побутне чинията със сладки към мен. Възпитано си взех едно парченце и непохватно й благодарих с двете си заучени думи на унгарски. Сияйната й бавна усмивка потрепна отново, тя премести погледа си към Хелън и й каза нещо неразбираемо за мен. Хелън се изчерви и се обърна към кафето.

— Какво има?

— Нищо. Селските истории на майка ми, нищо особено. — Тя седна на масата, сложи кафе на майка си и наля малко за себе си. — Сега, Пол, извинявай, но ще я разпитам какво прави и какво става в селото.

Докато двете си говореха, Хелън с плътния си алт, а майка й с приглушен глас, аз отново огледах стаята. Тази жена живееше не само изумително просто — може би така беше и при съседите й — но и в пълно уединение. Забелязах само две-три книги, но никакви животни, нито дори цвете в саксия. Беше като монашеска килия.

Когато отново я погледнах, осъзнах колко млада беше всъщност, много по-млада от собствената ми майка. Имаше само няколко сиви косъма по пътя на разделените си коси, а лицето й беше набръчкано от годините, но изглеждаше забележително бодро и здраво, привлекателно по начин, който нямаше нищо общо с възрастта или модата. Можела е да се омъжи многократно, размишлявах аз, но въпреки това е предпочела да живее в отшелничество. Тя отново ми се усмихваше и аз също се усмихнах в отговор; лицето й беше толкова сърдечно, че едва удържах порива да се пресегна и да хвана ръката й, която внимателно белеше един картоф.

— Майка ми иска да й разкажеш всичко за себе си — каза ми Хелън и с нейна помощ отговорих колкото мога по-изчерпателно на всички въпроси, които майка й ми задаваше тихо на унгарски, с питащи очи, като че ли можеше да ме накара да я разбера само със силата на погледа си.

Къде живея в Америка? Защо съм дошъл тук? Какви са родителите ми? Не са ли против да пътувам толкова далеч? Как съм се запознал с Хелън? Тук тя добави още няколко въпроса, които Хелън явно не искаше да превежда, при един от които дори погали с майчинска ласка бузата на Хелън. Хелън изглеждаше възмутена и аз не настоях да ми обясни. Вместо това продължих да разказвам за учението, за плановете ми, за любимите ми книги.

Когато засити любопитството си, майката на Хелън стана и се зае да нарежда зеленчуците с парчета месо в голяма тава, поръси ги обилно с нещо червено от един буркан над печката и ги пъхна във фурната. Избърса ръце в престилката си и отново седна, като мълчаливо ни гледаше — ту единия, ту другия, като че ли разполагахме с цялото време на света. Накрая Хелън се размърда и по начина, по който прокашля гърлото си, аз разбрах, че смята да повдигне въпроса, който ни беше довел дотук. Майка й я наблюдаваше тихо, без да промени изражението си до момента, когато Хелън махна към мен и изговори името Роси. Седнал на онази селска маса, далеч от всичко близко и родно, трябваше да събера цялата си наглост, за да не отместя очи от нейното спокойно лице.

Майката премигна веднъж, сякаш някой беше замахнал да я удари, и в миг прехвърли поглед към мен. После замислено кимна и зададе на Хелън някакъв въпрос.

— Пита откога познаваш професор Роси.

— От три години — отвърнах аз.

— Сега — каза Хелън — ще й обясня за изчезването му.

Нежно, но решително, сякаш говореше на дете, или по-скоро като че ли приказваше против волята си, Хелън разказваше нещо на майка си, като понякога махваше към мен или чертаеше форми във въздуха. Накрая долових думата Дракула и видях, че само при звука й майката на Хелън пребледня и се хвана за ръба на масата. Двамата с Хелън скочихме на крака и Хелън бързо наля чаша вода от чайника на печката. Майка й бързо и прегракнало каза нещо. Хелън се обърна към мен:

— Казва, че винаги е знаела, че ще стане така.

Стоях безпомощно, но като пийна няколко глътки вода, майката на Хелън явно се посъвзе. Тя вдигна очи и после за мое удивление улови ръката ми, както аз исках да хвана нейната преди няколко минути, и ме дръпна обратно на стола ми. Държеше ръката ми обичливо, просто, милваше я, както се утешава дете. Не мисля, че в нашето общество някоя жена би си позволила да се отнесе така с мъж при първата им среща, но тогава всичко изглеждаше съвсем естествено. Разбрах какво е имала предвид Хелън, когато каза, че от двете възрастни жени в семейството й майка й ще ми допадне повече.

— Майка ми иска да знае дали вярваш, че професор Роси наистина е бил отвлечен от Дракула.

Поех дълбоко дъх.

— Да.

— Пита освен това дали го обичаш. — Гласът на Хелън звучеше леко отвратено, но лицето й беше искрено. Щях да се протегна и да хвана ръката й, но не бях сигурен в реакцията й.

— Готов съм да умра за него — казах аз.

Тя повтори думите ми на майка си, която изведнъж стисна пръстите ми в желязна хватка; по-късно осъзнах, че ръцете й бяха заякнали от безкрайната работа. Усещах грапавината на ръцете й, мазолестите длани, подутите кокалчета. Погледнах надолу към тази силна малка ръка и видях, че е с години по-стара от жената, на която принадлежеше.

След миг майката на Хелън ме пусна и отиде при раклата до леглото. Бавно я отвори, премести някои от вещите вътре и извади нещо — веднага забелязах, че е пакет с писма. Очите на Хелън се разшириха и тя рязко попита нещо; майка й не отговори и мълчаливо се върна на масата, където пъхна пакета в ръцете ми.

Писмата бяха прибрани в пликове без марки, пожълтели от годините и вързани с износена червена панделка. Когато ми ги даде, майката на Хелън с две ръце притисна пръстите ми върху панделката, като че ли ме молеше да ги пазя. Трябваше ми само секунда, за да видя, че почеркът на първия плик беше на Роси, и да прочета името на човека, до когото беше адресиран. Името ми беше познато, стоеше скрито в гънките на паметта ми, а адресът беше Тринити Колидж, Оксфорд, Англия.