Елизабет Костова
Историкът (46)

Глава 44

Дълбоко се развълнувах, като видях писмата на Роси в ръцете си, но още преди да се замисля за тях, бях длъжен да направя нещо друго.

— Хелън — казах аз и се обърнах към нея, — знам, че понякога ти се е струвало, че не вярвам в историята на раждането ти. Наистина имаше мигове, когато се съмнявах. Моля те, прости ми.

— Учудена съм точно толкова, колкото и ти — тихо отговори Хелън. — Майка ми никога не ми е казвала, че има писма от Роси. Но те май не са до нея, нали? Поне не това най-отгоре.

— Не са — казах аз, — но това име ми е познато. Той е голям английски литературен историк, писал е за XVIII век. В колежа прочетох една от книгите му, а Роси ми го описа в писмата, които ми даде.

Хелън изглеждаше озадачена.

— Какво общо има това с Роси и майка ми?

— Може би много неща. Не разбираш ли? Този човек явно е Хеджис, приятелят на Роси — той го нарича с това име, не помниш ли? Очевидно Роси му е писал от Румъния, макар че това не обяснява защо писмата са у майка ти.

Майката на Хелън седеше със сключени ръце и ни гледаше, ту единия, ту другия, с израз на огромно търпение, но ми се стори, че забелязах как лицето й порозовя от вълнение. После тя заговори и Хелън ми преведе:

— Казва, че ще ти разкаже цялата си история — Хелън звучеше задавено, а аз затаих дъх.

Разказът вървеше накъсано — възрастната жена говореше бавно, а Хелън превеждаше, но от време на време спираше, за да ми покаже, че и тя е изненадана. Несъмнено самата Хелън досега беше чувала тази история само в най-общи линии и беше потресена. Когато се прибрах в хотела онази вечер, аз веднага записах разказа й по памет, колкото можах по-точно, като, спомням си, работих до късно през нощта. Дотогава се бяха случили много необикновени неща и трябва да съм бил уморен, но още помня, че записах историята с вдъхновена педантичност.

Когато бях малка, живеех в трансилванското селце П., съвсем близо до река Арджеш. Имах много братя и сестри, повечето от които още живеят по онези места. Баща ми все казваше, че произхождаме от древен и благороден род, но тежки времена застигнали предците ми; така аз израснах без обувки и топли завивки. Самият край беше много беден и единствените хора, които живееха сносно, бяха няколко унгарски семейства в огромните си вили надолу по реката. Баща ми беше ужасно строг и всички се страхувахме да не ни бие. Майка ми често боледуваше. Съвсем малка вече работех на нивата край село. Понякога свещеникът ни носеше храна или други провизии, но най-често трябваше да се справяме сами, както можем.

Когато бях на около осемнайсет години, една старица слезе в селото ни от друго село по-нагоре в планината, над реката. Тя беше vraca, което значи врачка, ясновидка. Каза на баща ми, че има специален подарък за него и децата му, че е чувала за нашето семейство и иска да ни подари нещо вълшебно, което всъщност ни принадлежало. Баща ми беше нетърпелив човек и не смяташе да си губи времето с женски суеверия, макар лично да натриваше всички отвори на колибката ни с чесън — и комина, и рамката на вратата, прозорците и дори ключалката, за да държи вампирите надалеч. Той грубо изгони старицата и заяви, че няма пари за дрънкулки. По-късно, когато отидох до селския кладенец за вода, я видях да стои там и й дадох малко хляб и вода. Тя ме благослови и каза, че съм по-мила от баща си и ще възнагради моята щедрост. После извади от торбичката на кръста си малка монета и я сложи в ръката ми, като заръча да я скрия и да я пазя, защото принадлежи на моя род. Каза също, че монетата е от замъка над Арджеш.

Знаех, че трябва да покажа монетата на баща си, но не го направих, защото се страхувах да не се ядоса, задето съм говорила със старата вещица. Скрих я в моето ъгълче на леглото, което делях със сестрите си, и на никого не казах какво си имам. Понякога, когато ми се струваше, че никой не ме гледа, я изваждах. Държах я в дланта си и се чудех защо ли старицата я даде точно на мен. От едната страна на монетата имаше странно създание с извита опашка, а от другата — птица и мъничък кръст.

Минаха няколко години и аз продължавах да работя на нивата на баща ми и да помагам на мама вкъщи. Баща ми беше отчаян, задето имаше няколко дъщери. Казваше, че никога няма да се омъжим, защото е твърде беден да ни даде зестра, и че цял живот ще му висим на шията. Майка ми обаче ни казваше, че според цялото село сме толкова красиви, че и без зестра някой ще ни вземе. Опитвах се да поддържам дрехите си чисти, а косата си — сресана и сплетена красиво, така че някой ден и мен да ме изберат за жена. Никой от младежите, които по празниците ме канеха на танц, не ми харесваше, но знаех, че съвсем скоро ще трябва да се омъжа за някого от тях, за да не тежа на родителите си. Сестра ми Ева отдавна беше заминала за Будапеща с унгарското семейство, за което работеше, и понякога ни пращаше малко пари. Веднъж дори ми изпрати истински обувки, чифт кожени градски обувки, с които много се гордеех.

Така живеех, когато срещнах професор Роси. В нашето село рядко идваха непознати, да не говорим за чужденци, но един ден из селото тръгна вестта, че в кръчмата е дошъл някакъв мъж от Букурещ, а с него — и човек от друга държава. Двамата разпитвали за крайречните села и за порутения замък в планината нагоре по реката. Съседът, който се отби да ни съобщи новината, прошепна и още нещо на баща ми, който седеше на пейката пред портата. Баща ми се прекръсти и се изплю в прахта. „Глупости и дрънканици — каза той. — Никой не бива да пита такива неща. Все едно да викаш дявола.“

Аз обаче бях любопитна. Отидох да донеса вода, за да науча нещо повече, и когато излязох на селския мегдан, видях непознатите, които седяха на една от двете маси пред кръчмата и приказваха със стареца, дето все там висеше. Единият беше едър и тъмнокос — като циганин, но в градски дрехи. Другият носеше кафяво сако, каквото никога не бях виждала преди, и широки панталони, затиснати в ботушите му, а на главата си беше сложил кафява широкопола шапка. Постоях на другия край на площада, близо до кладенеца, но оттам не виждах лицето на чужденеца. Две от приятелките ми искаха да погледнат отблизо и ми прошепнаха да отида с тях. Неохотно ги последвах, макар да знаех, че баща ми не би одобрил.

Докато минавахме край кръчмата, чужденецът вдигна очи и за мое учудване видях, че е млад и хубав, със златиста брада и ясни сини очи като хората от немските села в нашата страна. Пушеше лула и тихо говореше с приятеля си. На земята до него лежеше износена брезентова раница, а той пишеше нещо в бележник с картонени корици. Изражението на лицето му веднага ми допадна — разсеяно и мило, но същевременно будно. При появата ни той докосна шапката си и бързо отмести поглед, грозният мъж също вдигна ръка към шапката си и се втренчи в нас, а после двамата отново се заговориха с дядо Иван, като записваха нещо. Едрият мъж явно приказваше с Иван на румънски, а после се обръщаше към младия и му говореше на някакъв език, който не разбирах. Побързах да се отдалеча с приятелките си, защото не исках хубавият непознат да си помисли, че съм по-напориста от тях.

На другата сутрин в селото се говореше, че непознатите дали пари на един младеж в кръчмата, за да им покаже пътя до развалините на замъка Поенари, високо над река Арджеш. През нощта щели да тръгнат натам. Чух как баща ми каза на един от приятелите си, че ще търсят двореца на княз Влад — той помнел, че глупакът с циганското лице вече веднъж бил ходил там, за да го търси. „На глупака никога не му идва акъл в главата“, ядосано отсече баща ми. Досега не бях чувала това име — княз Влад. Хората в нашето село обикновено наричаха замъка Поенари или Арефу. Баща ми каза, че мъжът, който ще заведе непознатите дотам, се е побъркал за нищо пари. Закле се, че никакви пари не могат да накарат него, баща ми, да прекара нощта там, защото сред развалините бродели зли духове. Каза, че вероятно непознатият търси имане, което е глупаво, понеже всички съкровища на княза, който живял там, били заровени надълбоко и над тях тегнело проклятие. Баща ми още каза, че ако някой ги намери и ако успее да свали магията, тогава и той трябва да получи дял, защото част от онова имане по право му принадлежи. Тогава баща ми видя, че със сестрите ми го слушаме и здраво стисна уста.

Думите му ми напомниха за монетката, която ми даде онази старица, и аз виновно си помислих, че е трябвало да я дам на баща ми. В мен обаче нещо се разбунтува и аз реших да се опитам да подаря монетата си на хубавия чужденец, щом той търси съкровища в замъка. В един удобен миг измъкнах монетата от скривалището си и я увих в една кърпичка, която здраво вързах за престилката си.

През следващите два дни непознатият не се появи, но после го видях съвсем сам на същата маса, изглеждаше много изморен, а дрехите му бяха мръсни и изпокъсани. Приятелките ми казаха, че градският циганин го е изоставил и сега чужденецът е сам. Никой не знаеше защо още седи тук. Беше свалил шапката си и аз видях рошавата му светлокестенява коса. До него седяха другите мъже и пиеха. Не посмях да се приближа, нито да го заговоря, заради останалите мъже, затова спрях да си поприказвам с една приятелка. Докато говорехме, чужденецът стана и влезе в кръчмата.

Аз много се натъжих и си помислих, че никога няма да успея да му дам монетата. Същата вечер обаче късметът ми проработи. Точно си тръгвах от нивата, където останах да се трудя до късно, докато братята и сестрите ми се прибраха да шетат вкъщи, и видях чужденеца да върви сам край гората. Вървеше по пътя към реката, главата му беше наведена, а ръцете му бяха сключени на гърба. Беше съвсем сам, но сега щом имах възможност да го заговоря, аз се уплаших. За кураж стиснах възела на кърпата, в която бях скрила монетата. Тръгнах към него и спрях на пътя, за да го изчакам да се приближи.

Стори ми се, че много дълго го чаках. Явно ме забеляза чак когато се озовахме лице в лице. Тогава изведнъж вдигна поглед от земята и изненадано ме погледна. Свали шапка и се отмести настрани, все едно да ми направи път, но аз останах на мястото си и, събирайки кураж, му казах здрасти. Той леко се поклони и се усмихна и още малко постояхме и се гледахме. Не че се плашех от лицето или от държането му, но ужасно се срамувах.

Преди съвсем да изгубя кураж, аз отвързах кърпата от престилката си и отвих монетата. Мълчаливо му я подадох и той я взе от ръката ми и я обърна, като внимателно я разглеждаше. Изведнъж лицето му просветна и той отново ме погледна, много изпитателно, като че ли искаше да надникне в душата ми. Имаше най-ясните, най-сините очи, които можеш да си представиш. Цялата се разтреперих. „De unde? — Откъде?“ Той махна с ръка да подчертае въпроса си. Учудих се, защото той явно знаеше няколко думи на нашия език. Той потропа по земята и аз разбрах. Дали съм я изкопала от земята? Поклатих глава. „De unde?“

Опитах се да се престоря на старица с кърпа на главата, наведена над бастуна си, и показах как ми дава монетата. Той кимна намръщен. Той също се престори на старица, после посочи по пътя към село. „Оттам ли?“ Не — поклатих глава отново и посочих нагоре по реката и към небето, където според мен беше замъкът и селото на старицата. Посочих към него и с пръсти изобразих ходещи крака — там горе! Лицето му отново светна и той стисна монетата в ръка. После ми я върна, но аз отказах, като посочих към него и усетих как се изчервявам. Той за пръв път се усмихна и ми се поклони, а на мен ми се стори, че за миг видях рая. „Multumesc“, каза той. „Благодаря.“

После исках да избягам, преди баща ми да види, че ме няма за вечеря, но непознатият с бързо движение ме спря. Той посочи себе си. „Ma numesc Bartolomeo Rossi“, каза той. После го повтори и накрая го написа в прахта до краката ни. Разсмях се, докато се опитвах да го повторя след него. После посочи към мен. „Voi?“ — попита. „Как се казвате?“ Аз му казах и той го повтори и пак се усмихна. „Familia?“ Явно трудно намираше думи.

„Фамилията ми е Геци“, казах му.

Лицето му се изпълни с изумление. Посочи към реката, после към мене и заповтаря нещо отново и отново, последвано от думата Drakulya, която аз разбрах като „дракон“. Не можех да схвана какво пита. Накрая, той поклати глава, въздъхна и каза „утре“. Посочи мен, себе си, мястото, където стояхме, а после и слънцето в небето. Разбрах, че ме моли да се срещнем тук по същото време на следващата вечер. Знаех, че баща ми ще се ядоса, ако разбере. Посочих земята под краката ни, а после сложих пръст на устните си. Не знаех друг начин да го предупредя да не казва на никого в село. Той май се изненада, но после също сложи пръст на устните си и ми се усмихна. Дотогава все пак малко се бях бояла от него, но усмивката му беше мила, а сините му очи блестяха. Опита се отново да ми върне монетата, но когато отново отказах да я взема, той се поклони, сложи си шапката и се отдалечи през гората в посоката, от която беше дошъл. Разбрах, че ме оставя да се върна в село сама и побързах натам, като си наложих да не се обръщам назад.

През цялата вечер — на масата, после докато миех и сушах чиниите с майка — все мислех за непознатия. Мислех за чуждестранните му дрехи, за учтивия поклон, за разсеяното му, но все пак будно изражение, за прекрасните ясни очи. Не спрях да мисля за него и на другия ден, докато предях и тъчах със сестрите си, докато приготвях вечерята, вадех вода от кладенеца и работех на нивата. Няколко пъти майка ми се скара, че не внимавам какво правя. Вечерта останах сама да довърша плевенето и с облекчение изпратих братята и баща ми, които изчезнаха в село.

Щом заминаха, аз изтичах към гората. Непознатият седеше там под едно дърво и когато ме видя, скочи на крака и ми предложи да седна на един пън край пътя. Аз обаче се страхувах да не мине някой от съселяните ни и го отведох по-дълбоко в гората, а сърцето ми лудо биеше. Седнахме на два камъка. Из гората се носеха вечерните песни на птиците — беше ранно лято, много зелено и топло.

Непознатият извади от джоба си монетата, която му бях дала, и внимателно я остави на земята. После измъкна няколко книжки от раницата си и взе да ги прелиства. По-късно разбрах, че това са речници на румънски и на някакъв език, който не разбирах. Много бавно, като все поглеждаше в книгите си, той ме попита дали съм виждала и други монети като онази, която му дадох. Казах, че не съм. Той каза, че създанието на монетата е дракон и ме попита дали съм виждала такъв дракон и другаде, на къща или на книга. Казах, че имам един на рамото си.

Отначало той изобщо не ме разбра. Аз се гордеех, че мога да пиша нашата азбука и горе-долу да чета — когато бях малка, известно време имахме селско училище и свещеникът ни преподаваше. Речникът на непознатия доста ме объркваше, но заедно успяхме да намерим думата „рамо“. Той изглеждаше объркан и отново попита. „Dracul?“ После вдигна монетата. Докоснах рамото си през блузата и кимнах. Той погледна към земята и почервеня и изведнъж почувствах, че от двама ни аз съм по-смелата. Откопчах жилетката си и я съблякох, а после отвързах пазвата на ризата си. Сърцето ми туптеше, но нещо ми беше станало и не можех да спра. Той извърна очи, но аз свалих ризата си до рамото и посочих.

Откакто се помня, на рамото ми има нарисуван малък тъмнозелен дракон. Майка ми каза, че го слагали на едно дете от всяко поколение в семейството на баща ми и че той избрал мен, защото мислел, че като пораснем със сестрите ми, аз ще съм най-грозна. Казал, че според дядо му това е необходимо, за да пази семейството ни от зли духове. Бях чувала историята не повече от веднъж-дваж, защото баща ми не обичаше да говори за това, и дори не знаех кои роднини от неговото поколение носят този белег — дали той самият или някой от братята и сестрите му. Моят дракон изглеждаше по-различен от този на монетата, така че докато непознатият не попита дали съм виждала дракон и другаде, изобщо не бях свързвала двете картинки.

Чужденецът внимателно огледа дракона на кожата ми, като държеше монетата наблизо, но не ме докосна, нито се наведе по наблизо. Лицето му беше все така изчервено и очевидно се успокои, когато отново вързах ризата си и си облякох жилетката. Той прегледа речниците си и ме попита кой ми е сложил този дракон. Когато му казах, че баща ми го е направил с помощта на една старица от село, знахарка, той ме попита може ли да поговори с баща ми за това. Аз завъртях глава толкова силно, че той отново се изчерви до ушите. После с големи затруднения ми каза, че семейството ми произхожда от рода на злия княз, който построил замъка над реката. Този княз, когото наричали „син на дракона“, убил много хора. Каза, че князът после станал приколичи, вампир. Аз се прекръстих и призовах Дева Мария на помощ. Той ме попита дали съм чувала тази история и аз отвърнах — не. Попита ме на колко съм години и дали имам братя и сестри, дали и други хора на село носят същата фамилия.

Накрая аз посочих слънцето, което почти беше залязло, за да му подскажа, че трябва да тръгвам и той бързо се изправи със сериозен вид. Подаде ми ръка и ми помогна да стана. Когато хванах ръката му, сърцето ми затуптя чак в пръстите. Засрамих се и бързо се обърнах. После обаче си помислих, че той прекалено много се интересува от зли духове и може да си навлече беди. Може би трябваше да му дам нещо да се защитава. Посочих към земята и към слънцето. „Ела утре“, казах му. Той се поколеба, но накрая се усмихна. Нахлупи си шапката и докосна периферията й. После изчезна в гората.

На другата сутрин, когато отидох на кладенеца, той седеше в кръчмата със старците и пак пишеше нещо. Стори ми се, че ме видя, но не показа да ме е познал. Много се зарадвах вътрешно, защото разбрах, че е запазил тайната ми. Следобед, когато баща ми, майка ми и братята и сестрите ми бяха навън, аз извърших един грях. Отворих дървената ракла на родителите си и взех оттам малката сребърна кама, която бях виждала преди. Майка ми беше казала веднъж, че с нея се убиват вампири, ако почнат да безпокоят хората или стадата. Взех и шепа чесън от градината на майка. Скрих всичко това в престилката си, когато тръгнах за нивата.

Този път братята ми дълго работиха с мен и нямаше как да ги изгоня, но накрая казаха, че се връщат в село, и ме подканиха да тръгвам с тях. Аз обаче казах, че ще набера малко билки от гората и ще дойда след малко. Когато стигнах при непознатия, когото намерих навътре в гората на нашите камъни, вече бях много притеснена. Той пушеше лулата си, но когато се приближих, я остави и скочи на крака. Седнах с него и му показах какво съм му донесла. Като видя ножа, той се изненада, а когато му обясних, че се използва да убива приколичи, изглеждаше заинтригуван. Искаше да ми го върне, но аз го замолих толкова настойчиво, че той спря да се усмихва и замислено го прибра в раницата си, като първо го зави в кърпата ми. После му дадох и чесъна и го накарах да сложи малко в джобовете на сакото си.

Попитах го колко ще остане в нашето село и той ми показа пет пръста — още пет дни. Даде ми да разбера, че ще обиколи няколко близки села, като ще ходи дотам пеша от нашето село, за да говори с хората за замъка. Попитах го къде ще отиде, когато след пет дни си замине от село. Той отвърна, че отива в една страна, наречена Гърция, за която бях чувала, и че после ще се върне в своето село в родината си. Върху горската пръст той нарисува своята страна, наречена Англия, която явно беше остров доста далеч от нашия край. Показа ми и къде се намира университетът му — не разбрах какво значи това — и написа името му в пръстта. Още помня тези букви — ОКСФОРД. После няколко пъти сама си ги изписвах, та да мога отново да ги погледам. Това беше най-странната дума, която някога бях чувала.

Изведнъж осъзнах, че той съвсем скоро ще си тръгне и че никога повече няма да го видя, нито него, нито някого като него, и очите ми се напълниха със сълзи. Не исках да плача — никога не съм плакала заради някого от досадните мъже на село — но сълзите не ме послушаха и потекоха по бузите ми. Той придоби много разтревожен вид, измъкна от джоба на сакото си една бяла кърпичка и ми я подаде. Какво има? Поклатих глава. Той бавно се изправи и ми подаде ръка да стана, както беше направил и предишната вечер. Докато се изправях, се препънах и без да искам, паднах отгоре му, а когато той ме подхвана, двамата се целунахме. После се обърнах и избягах през гората. На пътя спрях и погледнах назад. Той седеше там, неподвижен като дърво, и гледаше след мен. С всички сили хукнах към къщи и цяла нощ лежах будна, стискайки кърпичката му в ръка.

На другата вечер го заварих на същото място, сякаш изобщо не беше помръдвал оттам, след като го оставих предишния ден. Изтичах към него и той отвори ръце и ме прегърна. Когато най-сетне престанахме да се целуваме, той простря сакото си на земята и легнахме на него. В този час разбрах, малко по малко, какво е любовта. Съвсем близо над мен очите му бяха сини като небето. Той втъкна цветя в плитките ми и целуна пръстите ми. Много от нещата, които правеше, ме изненадваха, както и нещата, които аз правех, и знаех, че не бива, че е грешно, но се чувствах като че ли над нас се е отворило цялото райско щастие.

Преди да замине, прекарахме още три нощи. Срещахме се всяка вечер. Измислях всякакви оправдания пред майка ми и баща ми и винаги се връщах у дома с билки, все едно затова съм ходила в гората. Всяка вечер Бартоломео ми казваше, че ме обича и ме молеше да тръгна с него. Искаше ми се да го послушам, но се страхувах от широкия свят, откъдето идваше, и не можех да си представя, че ще избягам от баща си. Всеки път го питах не може ли да остане при мен на село, но той клатеше глава и казваше, че трябва да се върне у дома, при работата си.

Последната вечер преди да си тръгне, аз се разплаках в мига, в който се докоснахме. Той ме прегърна и целуна косата ми. Никога не бях срещала толкова нежен и мил мъж. Когато спрях да плача, той свали от ръката си малък сребърен пръстен с печат. Не бях сигурна, но сега мисля, че е бил печатът на университета му. Носеше го на кутрето на лявата си ръка. Свали го и го сложи на безименния ми пръст. После ме попита дали ще се омъжа за него. Явно беше разучавал речниците си, защото веднага го разбрах.

Идеята първо ми се стори толкова невероятна, че отново се разплаках — бях много млада — но после се съгласих. Той ми обясни, че ще се върне за мен след четири седмици. Щял да отиде до Гърция да се погрижи за нещо — какво точно не можах да разбера. После щял да се върне за мен и да плати на баща ми, за да е доволен. Опитах се да му обясня, че нямам зестра, но той дори не ме слушаше. Усмихнато ми показа ножа и монетата, които му бях дала, а после взе лицето ми в шепи и ме целуна.

Трябваше да съм щастлива, но чувствах, че край нас витаят зли духове и се страхувах дали нещо няма да му попречи да се върне. Всеки миг, който прекарахме заедно онази вечер, беше много сладък, защото мислех, че е последен. Той беше толкова уверен, толкова сигурен, че скоро ще се видим отново. Вече се смрачаваше и аз все не можех да се сбогувам с него, но накрая започнах да се боя от гнева на баща ми, целунах Бартоломео за последно, уверих се, че чесънът е в джобовете му и го оставих. Няколко пъти се извръщах назад. Всеки път, когато поглеждах назад, той стоеше сред дърветата с шапка в ръка. Изглеждаше много самотен.

Докато вървях обратно, плачех и свалих пръстена от ръката си, целунах го и го завързах в кърпата си. Когато стигнах у дома, баща ми беше ядосан и ме попита къде съм ходила по тъмното без разрешение. Казах му, че приятелката ми Мария е изгубила една коза и съм й помагала да я търси. Легнах си с натежало сърце, като ту ме обземаше надежда, ту пак се натъжавах.

На другата сутрин чух, че Бартоломео си е заминал, като един селянин го взел с каруцата си до Търговище. Денят ми беше дълъг и тъжен, а вечерта отидох на нашето място в гората, за да постоя малко сама. Само като видях мястото и пак заплаках. Седнах на камъните ни, а после легнах там, където двамата лежахме всяка вечер. Зарових лице в земята и се разхълцах. После усетих, че ръката ми докосва нещо сред тревите и за мое удивление намерих пакет писма в пликове. Нищо не разбирах от написаното на тях, което явно беше адресът на някакъв човек, но на гърба им беше напечатано неговото прекрасно име, като в книга. Отворих някои от тях и целунах почерка му, макар да разбирах, че писмата не са предназначени за мен. За момент се запитах дали не ги е писал на друга жена, но бързо прогоних тази мисъл. Досетих се, че писмата сигурно са изпаднали от раницата му, когато я отвори да ми покаже камата и монетата, които му подарих.

Първо реших да му ги изпратя по пощата в Оксфорд на Английския остров, но не виждах как мога да го направя незабелязано. Не знаех и как да платя, за да изпратя нещо. Сигурно изпращането на такъв пакет до неговия далечен остров щеше да струва доста пари, а аз никога не бях притежавала пари, ако изключим монетата, която бях дала на Бартоломео. Реших да ги запазя и да му ги върна, когато дойде да ме вземе.

Четирите седмици изминаха бавно, много бавно. Броях дните, като правех резки на едно дърво до нашето тайно място. Работех на нивата, помагах на майка ми, предях и тъчах дрехите за идващата зима, ходех на църква и се ослушвах за вести от Бартоломео. Отначало старците говореха за него и клатеха глави заради любопитството му към вампирите. „Нищо добро няма да излезе“, казваше един и останалите се съгласяваха. Като слушах тези думи, ме обземаше ужасна смесица от щастие и болка. Радвах се, че чувам някой да говори за него, защото самата аз не можех никому и думичка да кажа, но и цялата потръпвах при мисълта, че той може да си навлече беди с тези приколичи.

Непрекъснато се питах какво ще се случи, когато се върне. Дали ще дойде у дома, ще почука на вратата и ще поиска от баща ми ръката ми? Представях си колко ще се изненадат близките ми. Всички ще се съберат на вратата и ще го зяпат, а Бартоломео ще им даде подаръци и аз ще ги целуна за сбогом. После той ще ме отведе с чакащия файтон, а може би дори с автомобил. Ще напуснем селото и ще прекосим непознати земи, които дори не можех да си представя, отвъд планините, отвъд големия град, където живееше сестра ми Ева. Надявах се, че ще се отбием да видим Ева, защото винаги нея съм обичала най-много. Бартоломео също щеше да я хареса, защото беше силна и смела, пътешественик като него.

Така минаха четири седмици и в края на четвъртата вече бях изморена и дори не можех да ям и да спя. Когато резките на дървото показаха, че и четвъртата седмица си отива, аз зачаках знак за завръщането му. Влезеше ли в селото файтон, сърцето ми подскачаше от трополенето на колелата. Три пъти на ден ходех на кладенеца за вода, като се оглеждах и ослушвах за новини. Казвах си, че сигурно няма да дойде точно след четири седмици и че ще трябва да почакам още една седмица. След петата седмица се разболях и бях сигурна, че князът на приколичите го е убил. Веднъж дори ми хрумна, че моят любим може да се върне при мен самият той вампирясал. Хукнах към църквата посред бял ден и се помолих пред иконата на пресветата Дева да изгони тази ужасна мисъл.

След шест-седем недели вече изгубих надежда. На осмата седмица изведнъж по много признаци, за които бях чувала от омъжените жени, разбрах, че ще имам дете. Нощем тихо плачех в леглото сред сестрите си и ми се струваше, че целият свят, даже Господ Бог и света Богородица са ме изоставили. Не знаех какво се е случило с Бартоломео, но бях убедена, че е нещо ужасно, защото знаех, че искрено ме обича. Тайно събирах билки и корени, за които казваха, че пречат да дадеш живот на дете, но нямаше полза. В утробата ми детето беше силно, по-силно от мен и аз заобичах тази сила въпреки себе си. Когато тайно слагах ръка на корема си, чувствах любовта на Бартоломео и вярвах, че не ме е забравил.

Знаех, че трябва да напусна село, преди да опозоря семейството си и да си навлека гнева на баща ми. Помислих си дали да не потърся старицата, която ми даде монетата. Може би тя щеше да ме прибере и да ми позволи да й готвя и чистя. Беше дошла от едно от селата над Арджеш, край замъка на приколика, но не знаех кое точно, нито пък дали е още жива. Нагоре в планината имаше мечки и вълци, а и много зли духове, и не смеех да се впусна в гората съвсем сама.

Накрая реших да пиша на сестра си Ева — вече й бях писала един-два пъти. Взех малко хартия и един плик от къщата на свещеника, където понякога работех в кухнята. В писмото описвах положението си и я умолявах да дойде да ме вземе. След още пет седмици дойде отговорът й. Слава Богу, селянинът, който го донесе заедно с малко продукти, го даде на мен, а не на баща ми, и успях да го прочета тайно в гората. Коремът ми вече се окръгляше и осезаемо ми напомни за себе си, докато сядах на един пън, но все още успявах да скрия напълняването в престилката си.

В писмото имаше пари, румънски пари, повече отколкото бях виждала някога през живота си, а бележката на Ева беше кратка и практична. Пишеше ми да изляза от село пеша и да отида до съседното село, на около пет километра, където да се кача на каруца или камион до Търговище. Оттам трябва да си намеря превоз до Букурещ, а в Букурещ да се кача на влака до унгарската граница. Мъжът й щял да ме посрещне на граничния пункт в Т. — на 20 септември — още помня тази дата. Пишеше да организирам пътуването си колкото може по-добре, за да пристигна на точно на този ден. В писмото имаше и подпечатана покана от унгарското правителство, която щеше да ми помогне да вляза в страната. Накрая пишеше, че ме обича, че трябва много да се пазя и да внимавам по пътя. Когато прочетох писмото, целунах името й и я благослових от дън душа.

Прибрах мизерните си вещи в една малка бохча заедно с хубавите ми обувки, които пазех за пътуването с влака, писмата, които Бартоломео беше изгубил, и сребърния му пръстен. Една сутрин като излизах от къщи, прегърнах и целунах майка ми, която вече остаряваше и все по-често боледуваше. Исках после да знае, че все пак съм й казала сбогом. Мисля, че тя се изненада, но нищо не ме попита. Онази сутрин, вместо да отида на нивата, аз тръгнах през гората, като се стремях да вървя по-далеч от пътя. Спрях да се сбогувам и с тайното място, където се виждахме с Бартоломео. Резките от четирите седмици чакане вече избледняваха. На това място сложих пръстена на ръката си и вързах кърпа на главата си като омъжена жена. Усещах приближаването на зимата в жълтеещите листа и хладния въздух. Постоях малко, а после поех по пътя към следващото село.

Не помня цялото пътуване, само че бях много уморена и понякога много гладна. Една вечер спах в къщата на някаква възрастна жена, която ме нахрани с топла супа и ми каза, че мъжът ми не бива да ме оставя да пътувам сама. Друг път преспах в един обор. Накрая намерих превоз до Търговище, а оттам — до Букурещ. Когато можех, си купувах хляб, но не знаех колко пари ще ми трябват за влака, затова много внимавах. Букурещ беше голям и красив град, но се уплаших от многото хора, всичките добре облечени, и от мъжете, които нахално ме гледаха по улиците. Трябваше да спя на гарата. Влакът също беше страшен, огромно черно чудовище. Щом седнах вътре обаче, точно до прозореца, малко ми олекна на сърцето. Пътувахме през чудни места — планини, реки, поля, съвсем различни от трансилванските ни гори.

На гарата научих, че е 19 септември, и заспах на една пейка, докато един от граничарите не ме пусна в будката си и не ми даде топло кафе. Попита ме къде е мъжът ми, а аз му казах, че отивам в Унгария да го видя. На следващата сутрин един човек в черен костюм и шапка ме потърси. Имаше приветливо лице и ме целуна по двете бузи и ме нарече „сестро“. От този момент заобичах девера си, обичах го до смъртта му и още го обичам. Той ми беше брат повече от когото и да било от родните ми братя. Грижеше се за всичко, купи ми топъл обяд във влака, където се хранихме на маса с покривка. Обядвахме и гледахме през прозореца нижещите се гледки.

На гарата в Будапеща ни чакаше Ева. Носеше костюм и прекрасна шапка и ми заприлича на кралица. Тя ме прегърна и ме разцелува. Бебето ми се роди в най-хубавата болница в Будапеща. Исках да я кръстя Ева, но Ева каза, че предпочита тя да й даде име и я нарече Елена. Беше красиво бебе, с големи тъмни очи, и рано започна да се усмихва, още когато беше на пет дни. Хората казваха, че не са виждали толкова малко бебе да се усмихва. Надявах се, че ще вземе сините очи на Бартоломео, но тя приличаше на моя род.

Изчаках и му писах едва когато се роди бебето, защото исках да му кажа за истинско дете, а не само че съм бременна. Когато Елена беше на един месец, помолих девера си да ми помогне да намеря адреса на университета на Бартоломео, Оксфорд, и лично изписах непонятните думи на плика. Деверът ми написа писмото на немски вместо мен и аз се подписах отдолу. В писмото съобщавах на Бартоломео, че съм го чакала три месеца и че съм напуснала селото, защото съм разбрала, че нося детето му. Разказвах му за пътуването си и за дома на сестра ми в Будапеща. Описах му нашата Елена, колко е сладка, колко е весела. Казвах му, че го обичам и че се страхувам да не би да му се е случило нещо ужасно, щом не е дошъл. Питах го кога ще го видя и дали ще дойде в Будапеща да ме вземе с Елена. Казвах му, че каквото и да се е случило, ще го обичам до края на живота си.

После отново зачаках, този път много, много дълго и когато Елена вече правеше първите си крачки, дойде писмо от Бартоломео. Беше от Америка, а не от Англия, и беше написано на немски. Деверът ми го преведе, с много нежен глас, но усетих, че е твърде честен, за да изопачи нещо. В писмото си Бартоломео пишеше, че е получил писмо от мен, което първо е стигнало до предишния му дом в Оксфорд. Учтиво ми казваше, че никога не е чувал за мен, нито е виждал името ми и че никога не е ходил в Румъния, така че детето, което описвам, не би могло да е негово. Съжалявал да чуе такава тъжна история и ми желаел повече късмет. Писмото беше кратко и много мило, не грубо, и наистина нямаше никакви признаци, че ме познава.

Дълго плаках. Бях млада и не знаех, че хората се променят, че умовете и чувствата им се менят. Няколко години, след като бях пристигнала в Унгария, вече започнах да разбирам, че човек може да е един у дома и съвсем различен в друга страна. Осъзнах, че нещо такова сигурно се е случило и с Бартоломео. В края на краищата, само исках да не ме беше лъгал, че изобщо не ме познава. Исках да не го беше правил, защото когато бяхме заедно, аз усетих, че е достоен човек, и не ми се щеше да мисля лошо за него.

Отгледах Елена с помощта на близките си и тя порасна красиво и умно момиче. Знам, че дължи това на кръвта на Бартоломео. Казах й за баща й — никога не съм я лъгала. Може би не й разказах достатъчно, но беше прекалено малка да разбере, че любовта заслепява хората и взема ума им. Тя се записа в университета и аз много се гордеех с нея, а после ми каза, че е чула, че баща й бил голям учен в Америка. Надявах се някой ден да се срещнат.

— Не знаех обаче, че е работел в университета, в който ти отиде да учиш — добави майката на Хелън и сякаш с упрек се обърна към дъщеря си и така внезапно приключи историята си.

Хелън измърмори нещо, което трябваше да е или извинение, или оправдание и поклати глава. Изглеждаше зашеметена като мен. През цялото време, докато майка й разказваше, тя стоя тихо и превеждаше, сякаш почти не дишаше, и само измърмори нещо, когато майка й спомена дракона на рамото си. Много по-късно Хелън ми каза, че майка й никога не се е събличала пред нея, нито я е водила на обществена баня като Ева.

Първо поседяхме смълчани на масата, и тримата, но след малко Хелън се обърна към мен и безпомощно посочи пакета с писма, който лежеше пред нас. Разбрах я; аз също си го бях помислил.

— Защо не е изпратила някои от тези писма на Роси, за да му докаже, че е бил с нея в Румъния?

Тя погледна майка си — стори ми се, че в очите й се четеше дълбоко колебание, но накрая явно й преведе въпроса. Когато чух отговора на майка й през превода, в гърлото ми заседна бучка и усетих болка не само заради нея, но и заради вероломния ми наставник.

— Мислех за това, но от писмото му разбрах, че вече напълно е променил решението си. Сметнах, че и да му изпратя писмата, нищо няма да постигна, само ще си причиня още болка, а и ще изгубя едно от малкото неща, които съм запазила от него. — Тя протегна ръка, като че ли да пипне писмата му, но после я отдръпна. — Само съжалявам, че не му върнах нещо, което си беше негово. Но той задържа такава голяма част от мен, че може би не беше чак толкова лошо от моя страна да си ги запазя.

Тя погледна Хелън, после мен, а спокойствието в очите й се поизгуби. В тях обаче не видях предизвикателство, а пламъка на някаква стара, много стара любов. Отместих очи.

Хелън обаче беше настроена бойко, въпреки примирението на майка си.

— Тогава защо поне не ми е дала писмата на мен? — Въпросът й беше гневен и само след миг тя го зададе и на майка си.

Жената поклати глава.

— Казва — докладва ми Хелън с изопнато лице, — че е знаела, че мразя баща си, и е чакала човек, който го обича.

Както още го обича самата тя, бих добавил аз, защото сърцето ми се беше отворило и сякаш ясно видя цялата й любов, заровена от години в малката бедна къщичка.

Вълнувах се не само заради Роси. Седнал на масата, аз хванах Хелън за ръката, а със свободната си ръка взех белязаната от тежък труд ръка на майка й и здраво ги стиснах. В този миг светът, в който бях израснал, със студенината и мълчанията му, с нравите и маниерите му, светът, в който бях учил, бях успявал, дори бях опитвал да обичам, ми изглеждаше далечен като Млечния път. Не можех да проговоря, дори и да исках, но ако ръката, която беше стиснала гърлото ми, беше отпуснала хватката си, може би щях да намеря начин да кажа на тези две жени с тяхната тъй различна, но еднакво силна привързаност към Роси, че усещах присъствието му край нас.

След малко Хелън мълчаливо издърпа ръката си от моята, но майка й я задържа, както беше направила и преди, и попита нещо с тихия си глас.

— Иска да знае как да ти помогне да намериш Роси.

— Кажи й, че вече ми е помогнала и че ще прочета тези писма веднага щом си тръгнем да видя дали няма да ни дадат нови насоки. Предай й, че ще й кажем, когато го намерим.

При тези думи майката на Хелън скромно наведе глава и стана да разбърка манджата във фурната. Оттам се понесе чудесна миризма и дори Хелън се усмихна, като че ли завръщането в този дом, който дори не беше неин, си имаше своите предимства. Спокойствието на момента ми вдъхна смелост.

— Моля те, попитай я дали знае нещо за вампирите, което би могло да ни помогне.

Когато Хелън преведе молбата ми, видях, че съм разбил крехкото ни спокойствие. Майка й погледна встрани и се прекръсти, но след миг явно събра сили и заговори. Хелън внимателно слушаше и кимаше.

— Казва да запомниш, че вампирът може да променя вида си. Може да дойде при теб под всякакви форми.

Попитах какво означава това, но майката на Хелън вече разсипваше яденето в чиниите ни с трепереща ръка. Горещината от фурната и мирисът на печеното и на хляба изпълниха тясната къщичка и ние охотно се нахранихме, макар и в мълчание.

От време на време майката на Хелън ми подаваше още хляб, потупваше ръката ми или ми наливаше топъл чай. Храната беше проста, но вкусна и обилна, а слънчевите лъчи надничаха през предните прозорци, за да украсят трапезата ни.

Когато свършихме, Хелън излезе навън да изпуши една цигара, а майка й ми махна да я последвам от другата страна на къщата. В задния двор имаше курник с няколко пилета и клетка с два дългоухи заека. Майката на Хелън измъкна един от зайците и двамата постояхме заедно в приятелско мълчание, почесвайки меката главичка на зайчето, което примигваше и леко се дърпаше. През един от прозорците дочух, че Хелън се зае да мие чиниите. Слънцето топлеше косите ми, а отвън зелените поля жужаха и потрепваха с неуморен оптимизъм.

Като дойде време да тръгваме към автобуса, аз прибрах писмата на Роси в куфарчето си. Когато излязохме, майката на Хелън застана на прага; явно нямаше намерение да ни изпрати през селото до автобусната спирка. Хвана двете ми ръце в своите и сърдечно ги разтърси, като ме гледаше право в лицето.

— Казва, че ти пожелава на добър път, не само сега, а завинаги, и че ще намериш каквото търсиш — обясни Хелън. Взрях се в тъмните очи на жената и от сърце й благодарих. Тя прегърна Хелън, тъжно задържа лицето й в ръцете си и после ни пусна.

В края на улицата се обърнах да я погледна. Тя стоеше на прага, подпряла ръка на рамката на вратата, като че ли уморена от гостуването ни. Оставих куфарчето си в прахта и се върнах, толкова бързо, че дори не разбрах как стигнах до нея. Спомних си за Роси, прегърнах я и целунах меката й, набръчкана буза. Тя се притисна към мен, с една глава по-ниска, и зарови лице в рамото ми. Изведнъж се дръпна и изчезна в къщата. Помислих, че иска да остане сама с чувствата си и също се обърнах, но след миг тя се върна. За мое удивление тя грабна ръката ми и затвори шепата ми върху нещо малко и твърдо.

Когато отворих пръсти, видях сребърен пръстен с миниатюрен герб. Веднага разбрах, че това е пръстенът на Роси, който тя му връща чрез мен. Лицето й светеше над него; тъмните й очи блестяха. Наведох се и отново я целунах, този път по устата. Устните й бяха топли и сладки. Когато я пуснах, за да се върна бързо при куфарчето си и при Хелън, на лицето на възрастната жена проблясваше една-единствена сълза. Чел съм някъде, че няма такова нещо като една-единствена сълза, било старомодна поетична тропа. Може би е така, наистина, защото нейната сълза беше просто приятелка на моята.

Щом се качихме в автобуса, извадих писмата на Роси и внимателно отворих първото. Прилагайки го тук, ще уважа желанието на Роси да защити анонимността на своя приятел чрез псевдоним, партизанско име, както го наричаше той. Беше много странно, че отново видях почерка на Роси — същия, но малко по-млад, по-гладък — по пожълтелите страници.

— Тук ли ще ги четеш? — Хелън, почти облегната на рамото ми, май беше изненадана.

— Защо, ти можеш ли да чакаш?

— Не — отвърна тя.