Елизабет Костова
Историкът (64)

Глава 62

През годините на проучване, писане и размишление съм имал само няколко редки случая, в които съм изпитвал такова внезапно просветление, както в рилската библиотека, когато Хелън изрече на глас предположението си. Влад Дракула се е върнал в Константинопол за главата си — или по-точно, игуменът на Снагов е изпратил там тялото му, за да го събере с главата. Дали Дракула е пожелал това приживе, знаейки, че за главата му е обявена награда, и познавайки обичая на султана да излага на показ главите на враговете си. Или може би игуменът сам е взел това решение в нежеланието си да остави в Снагов обезглавеното тяло на своя навярно еретичен — или опасен — ктитор? Несъмнено един вампир без глава не би представлявал кой знае каква заплаха — гледката би била дори комична — но броженията сред монасите вероятно са били достатъчни да убедят игумена да уреди прилично християнско погребение за Дракула на друго място. Може би игуменът не се е решил да унищожи тялото на княза. Пък и кой знае какви обещания е давал на Дракула приживе?

В ума ми се върна един-единствен образ: дворецът Топкапъ в Истанбул, където неотдавна се бях разхождал в една слънчева утрин, и портите му, където османските палачи излагали на показ главите на султанските врагове. За главата на Дракула сигурно е било запазено най-високото копие, мислех си аз — Набучвача най-накрая сам набучен на кол. Колко ли хора са отишли да разгледат доказателството за триумфа на султана? Веднъж Хелън ми беше разказала, че дори и жителите на Истанбул се бояли от Дракула и се страхували, че може да нахлуе чак до техния град. Турските армии вече нямало да треперят при наближаването му; султанът най-накрая бил овладял изцяло онзи размирен край и можел да постави на влашкия престол свой васал, както от дълги години мечтаел. От Набучвача бил останал само един зловещ трофей с угаснали очи и сплъстени от спечена кръв коси и мустаци.

Нашият събеседник сякаш също размишляваше върху подобна картина. Щом се уверихме, че отец Румен си е излязъл, Стойчев тихо ни каза:

— Да, това е напълно възможно. Но как монасите от Панахрантос са измъкнали главата на Дракула от султанския дворец? Тя наистина е била съкровище, както Стефан я нарича в разказа си.

— А ние как взехме визи за България? — попита Хелън и вдигна вежди. — С бакшиш — с голям бакшиш. След нашествието манастирите доста обеднели, но някои от тях сигурно са разполагали със скрити резерви — златни монети, скъпоценности — все нещо може да е изкушило султанската стража.

Помислих върху думите й.

— В пътеводителя ни за Истанбул пишеше, че след като постоели малко на показ, главите на султанските врагове били изхвърляни в Босфора. Може би тъкмо тогава някой от Панахрантос е успял да я вземе — това не би било толкова опасно, колкото да се опитва да я свали от копията пред дворцовите порти.

— Е, няма как да разберем какво е станало — каза Стойчев, — но мисля, че предположението на мис Роси е много правдоподобно. Най-вероятно точно главата му е била предметът, който монасите са търсели в Цариград. За подобна постъпка има и сериозно богословско обяснение. Според православното учение тялото трябва да се запази възможно най-цяло след смъртта си — ние например не кремираме труповете — защото в Деня на Страшния съд всички ще възкръснат в старите си тела.

— Ами светците и техните мощи, пръснати из целия свят? — попитах аз със съмнение в гласа. — Те как ще възкръснат цели? Да не говорим, че преди няколко години в Италия видях цели пет ръце на Свети Франциск?

Стойчев се засмя.

— Светиите имат особени привилегии — каза той. — Влад Дракула обаче, макар и славен туркоубиец, определено не е бил светец. Всъщност Евпраксий доста се е тревожил за безсмъртната му душа, поне според разказа на Стефан.

— Или за безсмъртното му тяло — изтъкна Хелън.

— Така — казах аз, — може би монасите от Панахрантос с риск за живота си са взели главата му, за да й осигурят прилично погребение, а еничарите са забелязали кражбата и са предприели издирване, затова игуменът я изпратил далеч от Истанбул, вместо да я погребе там. Може би от време на време към България са пътували поклонници — погледнах към Стойчев за потвърждение — и те са я занесли за погребение в… ами, в „Свети Георги“ или в някой друг български манастир, където са имали връзки. А когато в Константинопол пристигнали монасите от Снагов, се оказало твърде късно да съберат главата с тялото. Игуменът на Панахрантос чул за идването им и говорил с тях и тогава снаговските монаси решили да доведат делото си докрай, като последват главата с тялото. Освен това трябвало бързо да изчезват от града, преди да ги надушат еничарите.

— Много добри разсъждения — обърна се към мен Стойчев с прекрасната си усмивка. — Както казах, не можем да сме сигурни, защото в документите има само намеци за тези събития. Но вашата възстановка е убедителна. В края на краищата може да ви измъкнем от холандските търговци.

Усетих как се изчервявам, отчасти от удоволствие, отчасти от мъка, но неговата усмивка беше искрена.

— А после османските власти научили за присъствието и отпътуването на снаговските монаси — продължи историята Хелън. — Може би са претърсили манастирите и са открили, че монасите са нощували в „Света Ирина“, а после са предупредили за маршрута им всички чиновници по пътя — вероятно в Одрин и в Хасково. Хасково е първият голям български град, в който монасите влезли, и точно там били — какъв беше терминът? — задържани.

— Да — довърши Стойчев, — османските чиновници изтезавали двама от тях, за да изтръгнат сведения, но храбрите монаси нищо не издали. После заптиетата претърсили каруцата, но намерили само храна. Това обаче поставя въпроса защо османските войници не са намерили трупа?

Тук се поколебах.

— Може би не са търсели труп. Може би още са търсели главата. Ако еничарите в Истанбул не са разбрали много за целия заговор, може да са сметнали снаговските монаси за онези, които пренасят главата. Захариевата „Хроника“ твърди, че османците се ядосали, когато отворили някакви вързопи и намерили само храна. Ако монасите са били предупредени за издирването, тялото може да е било скрито в близката горичка.

— Или може каруцата да е имала специален тайник за тялото — предположи Хелън.

— Но трупът е вонял — припомних й аз в прав текст.

— Зависи какво вярваш — отправи ми тя ироничната си, очарователна усмивка.

— Какво вярвам ли?

— Да. Нали знаеш, тялото, което е на път да се присъедини към живите мъртви или вече е един от тях, не гние или поне се разлага по-бавно. Според обичаите на селяните в Източна Европа, ако има съмнение за вампирясване, трупът е трябвало да се изрови и да се провери как се разлага — и ако не е достатъчно изгнил, трябвало да се унищожи с нарочен ритуал. Този обичай е запазен някъде и до днес.

Стойчев потръпна.

— Ама че занимание. Чувал съм за това даже и в България, макар че, разбира се, е незаконно. Църквата винаги е била против оскверняването на гробове, а сегашното правителство е против всякакви суеверия — и с всички сили се бори с тях.

Хелън сякаш вдигна рамене.

— Нима това е по-странно от надеждата за възкръсване от смъртта? — попита тя и се усмихна на Стойчев, който също изглеждаше очарован.

— Мадам — каза той, — явно тълкуваме по различен начин нашето наследство, но ви поздравявам за бързината на мисълта. А сега, приятели, оставете ми малко време да разуча картите ви — хрумна ми, че в библиотеката има материали, които могат да ми помогнат да ги разчета. Дайте ми един час — онова, което ще трябва да направя, за вас ще е досадно, а на мен ще ми е нужно прекалено много време, за да ви обясня всичко.

Ранов тъкмо беше влязъл неспокойно и се оглеждаше из библиотеката. Надявах се, че не е чул последната забележка за картите.

Стойчев се прокашля.

— Не искате ли да посетите църквата, да видите колко е красива. — Той съвсем леко изви очи към Ранов. Хелън веднага се изправи, приближи се до Ранов и го разприказва за някакво дребно усложнение, докато аз предпазливо порових из куфарчето си и извадих папката с копията на картите. Когато видях нетърпението, с което Стойчев ги пое, сърцето ми подскочи обнадеждено.

За нещастие Ранов явно се интересуваше повече от работата на Стойчев и от разговора си с библиотекаря, отколкото да ни последва, макар че ние настървено се опитвахме да го помъкнем с нас.

— Ще ни помогнете ли да намерим къде да похапнем? — попитах го аз. Библиотекарят стоеше мълчаливо и ме изучаваше съсредоточено.

Ранов се усмихна.

— Гладни ли сте? Тук още не е време за ядене — вечерята се слага в шест часа. Ще трябва да почакаме дотогава. За съжаление ще трябва да ядем с монасите. — Той ни обърна гръб и се зае да разглежда една полица с кожени томове — значи нищо не можеше да се направи.

Хелън ме последва до вратата и стисна ръката ми.

— Искаш ли да се поразходим? — каза тя, щом излязохме навън.

— Вече не знам дали мога да направя каквото и да било без Ранов — изръмжах аз. — Какво ли ще си говорим, като го няма?

Тя се засмя, но виждах, че и тя се притеснява.

— Да се върна ли, за да се опитам да го разсея?

— Не — отвърнах аз. — По-добре недей. Колкото повече се опитваме, толкова по-интересно ще му става какво прави Стойчев. Все едно се мъчим да прогоним муха.

— Добра муха би излязла от него — взе ръката ми Хелън.

Слънцето все още светеше ярко в двора, а когато излязохме от сянката на внушителните манастирски стени и чардаци, стана и горещо. Вдигнах поглед нагоре и видях гористите склонове край манастира и отвесните скалисти върхове над тях. Далеч над главите ни кръжеше и се рееше орел. Напред-назад между църквата и първия етаж на манастирските крила сновяха монаси в техните тежки, вързани на кръста черни раса, с високи черни шапки и дълги черни бради, някои метяха дървените подове на чардаците, а други седяха под триъгълната сянка пред портите на църквата. Зачудих се как издържат лятната жега в тези одеяния. Вътре в църквата получих отговора; беше хладно като в изба и осветено само от треперливи свещи и блясъка на злато, бронз и скъпоценни камъни. Вътрешните стени бяха украсени с позлата и изписани с образите на светци и пророци — „стенописи от деветнайсети век“, уверено каза Хелън — и аз спрях пред едно особено уравновесено лице — светец с дълга бяла брада и внимателно разделена на две бяла коса, който ни гледаше право в очите. Хелън изчете буквите край ореола му. „Иван Рилски.“

— Онзи, чиито мощи са били пренесени тук осем години преди влашкият ни приятел да посети България? Споменава се в „Хрониката“.

— Да.

Хелън размишляваше над образа, сякаш ако постоеше достатъчно дълго, светецът можеше и да проговори.

Безкрайното чакане започваше да лази по нервите ми.

— Хелън — казах аз, — хайде да се разходим. Можем да се изкачим малко в планината, да видим гледката отгоре. — Ако не вършех нещо, мисълта за Роси щеше да ме подлуди.

— Добре — съгласи се Хелън и внимателно ме погледна, сякаш усети нетърпението ми. — Стига да не се отдалечаваме много. Ранов не би ни оставил да стигнем далеч.

Пътеката в планината се виеше през гъста гора, която ни пазеше от следобедния пек също толкова добре, колкото и църквата. Беше толкова приятно да се освободим от Ранов дори и за няколко минути, че докато вървяхме, люлеех ръката на Хелън напред-назад.

— Мислиш ли, че се е чудил кого трябва да наблюдава — нас или Стойчев?

— О, не — каза Хелън убедено. — Той със сигурност е оставил някого да ни следи. Ще видим кого след малко, особено ако се забавим повече от половин час. Той не може да ни остави сами, но трябва да внимава и за Стойчев, за да разбере каква е целта на проучването ни.

— Звучиш толкова делово — казах й аз и хвърлих бърз поглед към профила й, докато вървяхме по землистата пътечка. Беше килнала шапката назад към тила си, а лицето й се беше позачервило. — Не мога да си представя какво е да си израсъл, знаейки целия този цинизъм, знаейки, че си под наблюдение.

Хелън сви рамене.

— Не изглеждаше толкова страшно, защото не бях виждала нищо друго.

— Но все пак си поискала да напуснеш страната си и да отидеш на Запад?

— Да — каза тя и погледна встрани. — Исках да напусна страната си.

Спряхме да починем няколко минути до един паднал дънер край пътеката.

— Мислех си — защо ни позволиха да дойдем в България? — казах на Хелън. Дори и тук, в гората, сниших гласа си.

— И защо ни оставят да се мотаем наоколо сами? — кимна тя. — За това мислил ли си?

— Струва ми се — казах й бавно, — че щом не ни пречат да намерим онова, което търсим — а толкова лесно можеха да го направят, — значи те самите искат да го намерим.

— Браво, Шерлок — тя вееше с ръка пред лицето ми. — Доста си научил.

— Добре, да предположим, че те вече знаят или подозират какво търсим. Защо смятат, че могат да имат полза, защо изобщо допускат, че Влад Дракула може да е жив? — Струваше ми огромно усилие да произнеса тези думи на глас, пък макар и с едва чут шепот. — Толкова пъти си ми казвала, че комунистическите правителства презират селските суеверия. Защо поощряват търсенията ни, вместо да ги осуетят? Дали мислят, че може да придобием някаква свръхестествена власт над българския народ, ако открием тук гроба му?

Хелън поклати глава.

— Едва ли е това. Интересът им несъмнено е свързан с властта, но подходът им винаги е научен. Освен това, ако предстои да бъде направено важно откритие, те не биха искали да оставят славата на някакъв американец. — Тя помисли малко. — Слушай, какво по-голямо могъщество за науката от откритието, че мъртвите могат да се върнат към живота или поне да бъдат изтръгнати от смъртта? Особено за източния блок с неговите велики вождове, балсамирани в своите гробници?

През ума ми пробяга споменът за жълтеникавото лице на Георги Димитров в софийския му мавзолей.

— Значи задачата да унищожим Дракула става още по-важна — казах аз, но усетих как по челото ми избива пот.

— Чудя се още — добави мрачно Хелън, — дали унищожаването му ще има кой знае какво значение. Само помисли какво направиха с народите си Сталин и Хитлер. Въобще не им е трябвало да живеят петстотин години, за да извършат всички тези ужаси.

— Знам — отвърнах. — И аз съм мислил за това.

Хелън кимна.

— Знаеш ли, странното е, че Сталин открито се е възхищавал на Иван Грозни. Двама водачи, които са били решени да смажат, да изтребят собствения си народ — въобще готови на всичко, за да укрепят властта си. А на кого според теб се е възхищавал Иван Грозни?

Усетих как кръвта се отдръпва от сърцето ми.

— Казвала си ми, че руснаците имат много приказки за Дракула.

— Точно така.

Втренчих се в нея.

— Представи си свят, в който Сталин ще живее петстотин години? — Тя човъркаше с нокът едно по-меко местенце в дънера. — Или дори вечно?

Стиснах юмруци.

— Мислиш ли, че можем да открием средновековен гроб, без да заведем никого до него?

— Ще е много трудно, може би е невъзможно. Сигурна съм, че навсякъде имат хора, които ни следят.

В този миг от завоя на пътечката изникна някакъв мъж. Толкова се стреснах от неочакваната му поява, че едва не изругах на глас. Той изглеждаше най-обикновен човек, облечен в груби дрехи и с вързоп клони на рамо. Махна ни за поздрав и отмина. Погледнах Хелън.

— Видя ли? — тихо попита тя.

Нагоре по пътеката в планината открихме стръмна издадена канара.

— Виж — каза Хелън. — Хайде малко да поседим тук.

Дълбоките гористи склонове на долината се простираха пред нас, почти изпълнени от стените и червените покриви на манастира. Вече ясно виждах исполинските размери на комплекса. Той оформяше четириъгълна черупка около църквата, чиито куполи меко светеха на следобедното слънце, а в средата се издигаше Хрельовата кула.

— Оттук добре се вижда колко добре укрепено е това място. Представи си колко често враговете са го гледали така отгоре.

— Или поклонници — припомни ми Хелън. — За тях той трябва да е бил духовно изпитание, а не военна цел. — Тя се облегна назад на ствола на едно дърво и приглади полата си. Беше оставила чантата си на земята, беше свалила шапката и навила ръкавите на светлата си блуза заради жегата. По челото и бузите й бяха избили фини капчици пот. На лицето й беше изписано любимото ми изражение — потънала в размисъл, с поглед вперен едновременно навътре и навън, с големи съсредоточени очи и стиснати устни; неизвестно защо обичах лицето й така повече даже от случаите, когато обръщаше поглед към мен. Шалчето й беше вързано около врата, макар че белегът от библиотекаря беше зараснал до обикновена синина, а малкото кръстче просветваше под него. Сърцето ми се сви от суровата й красота, не само от физически копнеж, но и от нещо като благоговение пред съвършенството й. Тя беше недосегаема, едновременно недостъпна и моя.

— Хелън — казах аз, без да докосвам ръката й. Нямах намерение да го правя, но изведнъж думите сами излязоха от устата ми. — Искам да те питам нещо.

Тя кимна, все още неспособна да отдели очи от величествената обител под нас.

— Хелън, ще се омъжиш ли за мен?

Тя бавно обърна глава и се зачудих дали на лицето й се четеше изумление, забавление или удоволствие.

— Пол — каза тя строго, — откога се познаваме?

— От двайсет и три дни — признах аз. Сега разбирах, че не бях обмислил какво ще правя, ако тя каже „не“, но вече беше твърде късно да изтегля въпроса си обратно, да го запазя за по-подходящ момент. Пък и ако откаже, няма да мога да се хвърля от скалите, защото съм по средата на търсенето на Роси, макар че несъмнено щях да се изкуша тъкмо тъй да постъпя.

— Мислиш ли, че ме познаваш?

— Не, изобщо — категорично отсякох аз.

— Мислиш ли, че аз те познавам?

— Не съм сигурен.

— Толкова малко знаем един за друг. Идваме от съвсем различни светове. — Този път тя се усмихваше, като че ли да смекчи болката от думите си. — Освен това винаги съм мислела, че няма да се омъжа. Не съм от този тип. А и това нещо… — тя докосна шалчето на врата си. — Би ли се венчал за жена, белязана от дявола?

— Ще те защитавам от всякакви демони, които решат да се приближат до теб.

— Нима това няма да е прекомерно тегло? А и как можем да имаме деца — взря се тя право в очите ми, — като знаем, че тази зараза може някак да засегне и тях?

Гърлото ми гореше и едва успях да проговоря:

— Значи отговорът ти е „не“ или просто да те попитам някой друг път?

Ръката й — не можех да си представя живота без тази ръка с ниско изрязаните й нокти и копринената кожа над коравите кости — взе моята и ми мина през ума, че сега нямам да й сложа пръстен.

Хелън ме погледна сериозно.

— Отговорът, разбира се, е да, ще се омъжа за теб.

След седмици безплодни търсения на половинката, която обичах, леснината на откритието направо ме вцепени и не можах нищо да кажа, нито дори да я целуна. Седяхме мълчаливо един до друг и съзерцавахме червено-златно-сивото великолепие на огромния манастир под нас.