Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Historian, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010 г.)
Допълнителна корекция
redSpectator (2013)

Издание:

Елизабет Костова. Историкът

Художествено оформление на корицата: Любомир Пенов

Отговорен редактор: Ваня Томова

Редактор: Мариана Шипковенска

Технически редактор: Божидар Стоянов

Предпечатна подготовка: Мирослав Стоянов

Сиела софт енд паблишинг, София, 2005

ISBN 954-649-843-2

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Втора част

Къде бях попаднал? Що за хора бяха това? В каква ли авантюра се бях впуснал?… Разтърках очи и се ощипах да проверя дали не сънувам. Всичко беше като в кошмар и се надявах внезапно да се събудя и да се окажа у дома, където зората едва се процежда през прозорците, както понякога ми се е случвало на сутринта след изнурителен ден. Плътта ми обаче усети ощипването, а очите ми не сънуваха. Бях напълно буден, в Карпатите. Не ми оставаше нищо друго, освен да се заредя с търпение и да изчакам утрото.

Брам Стокър, Дракула, 1897

Глава 25

Амстердамската гара ми беше добре позната — бях минавала оттам десетки пъти. Никога обаче не бях попадала там сама. Изобщо никъде не бях пътувала сама и докато седях на една пейка и чаках сутрешния експрес за Париж, усетих как пулсът ми се ускорява, но не само от тревога за баща ми — цялото ми същество се наслаждаваше на първия си миг пълна свобода. Мисис Клей миеше чиниите от закуска и мислеше, че отивам на училище. Барли, надлежно изпратен на кея да чака ферибота, също мислеше, че отивам на училище. Съжалявах, че трябва да измамя милата, досадна мисис Клей и още повече съжалявах, че се разделям с Барли, който пред къщи с неочаквана галантност ми целуна ръка и ми подари един от шоколадите си, макар да му напомних, че за мен не е проблем да си купя холандски лакомства винаги щом поискам. Мислех си, че може да му напиша писмо, когато цялата тази бъркотия приключи — но това бяха далечни планове.

Засега около мен блестеше, искреше и танцуваше амстердамското утро. Дори и тази сутрин разходката край каналите от дома до гарата, ароматът на току-що изпечен хляб и влажният мирис на каналите, не особено елегантното, но спретнато множество наоколо ми подействаха успокоително. На пейка на гарата прегледах багажа си: малко дрехи, писмата на баща ми, хляб, сирене и кутийки сок от кухнята. Бях плячкосала и богатата кухненска касичка за пазаруване — след една беля можех да направя и двайсет, — за да попълня запасите в портмонето си. Така мисис Клей щеше още по-бързо да се досети какво става, но нямах избор — не можех да чакам, докато банките отворят, за да изтегля пари от дребните си детски спестявания. Бях взела топъл пуловер и яке, паспорта, книга за дългото пътуване с влака и джобния френски речник.

Бях откраднала и още нещо. От гостната взех сребърен нож, който стоеше в шкафа със скъпи предмети сред останалите сувенири от първите далечни дипломатически мисии на баща ми, от пътуванията, които съпътстваха ранните му опити да основе фондацията си. Тогава бях много малка, за да го придружавам, и той ме оставяше в Съединените щати при различни роднини. Ножът беше страховито наточен, с богато гравирана дръжка. Лежеше в кания, също пищно украсена. Беше единственото оръжие, което бях виждала в дома ни — баща ми мразеше пушки, а колекционерският му вкус не включваше мечове и бойни брадви. Нямах представа как бих могла да се защитя с малкото острие, но мисълта, че е в чантата ми, ми вдъхваше увереност.

Когато експресът дойде, гарата вече беше пълна с народ. Тогава усетих, както винаги оттогава, че независимо в какво отчайващо положение е изпаднал човек, няма по-голяма радост от пристигането на влака — особено европейски влак и най-вече европейски влак, чийто маршрут води на юг. Чух свирката на някой от парните локомотиви, които щяха да прекосят за последен път Алпите преди да ги бракуват. Качих се, стиснала училищната си чанта, почти усмихната. Очакваха ме дълги часове, но щяха да ми трябват — не за да чета книжки, а за да проуча скъпоценните писма на баща ми. Убедена бях, че съм поела във вярната посока, но трябваше да прочета защо е така.

Намерих си празно купе и дръпнах перденцата към пътеката с надеждата да остана сама. След малко жена на средна възраст със синьо палто и шапка влезе при мен, усмихна ми се и седна сред купчина холандски списания. В удобния си ъгъл наблюдавах редящите се през прозореца гледки от стария град, а после от зелените предградия, и разгърнах първото от писмата на баща ми. Вече бях научила встъпителните му изречения наизуст, виждах и насън разтърсващите форми на думите, стряскащите дата и място, бързия, стегнат почерк.

Скъпа моя дъще,

Ако четеш тези редове, прости ми. Тръгнал съм да търся майка ти. От години смятах, че е мъртва, но сега не съм сигурен.

Тази несигурност е по-тежка и от скръбта, както може би един ден ще разбереш; тя измъчва сърцето ми ден и нощ. Никога не съм ти разказвал за нея, това беше моята слабост, знам, но историята ни е прекалено мъчителна и не бих могъл просто така да ти я предам. Винаги съм възнамерявал постепенно да ти я разкажа, докато растеш, така че да ме разбереш по-добре и да не се уплашиш до смърт — макар че, като казвам това, самият аз съм ужасно уплашен и страхът никога не ме напуска, така че в случая това се оказва най-слабото ми оправдание.

През последните няколко месеца се опитвах да компенсирам своята слабост, като малко по малко ти разказвам каквото мога за своето минало, и смятах постепенно да въведа в разказа и майка ти, макар че всъщност тя нахлу в живота ми твърде внезапно. Сега се страхувам, че няма да успея да ти кажа всичко, което трябва да знаеш за своето наследство, преди гласът ми да угасне — буквално, защото няма да имам възможност да си говоря с теб или защото ще стане жертва на моите мълчания.

Описах ти част от живота си в последната година на университета, преди да се родиш, и ти разказах необикновените обстоятелства около изчезването на моя научен ръководител след изповедта му пред мен. Казах ти и как срещнах една млада жена, наречена Хелън, която също като мен, дори може би повече от мен се интересуваше да открием професор Роси. При всяка възможност да се усамотим на тихо място се опитвах да ти разказвам все повече и повече от историята, но сега мисля, че трябва да запиша останалата част, да я поверя на вярната хартия. Ако ти се налага да я четеш, вместо да слушаш как ти я разказвам из скалисти върхове или смълчани пиаци, в тихи пристанища или по удобни кафенета, то вината ще е моя, че не съм успял да разкажа всичко достатъчно бързо или навреме.

Докато записвам всичко това, погледът ми се рее навън над светлините на стария пристан — а ти спиш в съседната стая, спокойна и невинна. Уморен съм от работния делник, уморен съм само при мисълта, че трябва да започна това дълго повествование — тъжно задължение, злополучна предпазна мярка. Чувствам, че имам на разположение няколко седмици, може би месеци, през които ще мога да продължа разказа си лично, затова няма да повтарям тук онези случки, които вече съм успял да ти опиша по време на екскурзиите ни в толкова много страни. Отвъд тази отсечка от времето — седмици или месеци, — вече не съм сигурен. Писмата са моята застраховка срещу твоята самота. В най-лошия случай ще наследиш къщата ми, парите ми, мебелите и книгите, но без капка съмнение вярвам, че ще цениш страниците, които сега държа в ръце, повече от всяка друга вещ, защото те съдържат и твоето минало, твоята история.

Защо не ти разкрих всички тези факти с един удар, за да сложа точка, за да знаеш всичко? Отговорът отново се крие в собствената ми слабост, но и в истината, че съкратената версия наистина би представлявала тъкмо удар. Не бих могъл да ти причиня такава болка, дори и ако тя ще е само частичка от моята. Нещо повече, може би ти нямаше да ми повярваш напълно, ако бях разкрил всичко от раз, както аз не успях съвсем да повярвам на моя учител Роси, докато не проследих целия път на неговите спомени. И накрая, кой разказ може да се сведе само до фактическите обстоятелства? Затова разказвах историята си стъпка по стъпка. Сега трябва да рискувам и да отгатна докъде ще съм успял да стигна, преди тези писма да попаднат в ръцете ти.

Догадката на баща ми не беше съвсем точна и разказът му започваше случка или две след историите, които вече знаех. Може би никога нямаше да чуя отговора му на изненадващото предложение на Хелън Роси да се включи в търсенията му, мислех си тъжно, нито да разбера интригуващите подробности от пътуването им от Нова Англия до Истанбул. Как, чудех се, са успели да се оправят с всички документи, да преодолеят пречките на обтегнатите политически отношения, да получат визи, да минат през митниците? Дали баща ми е излъгал родителите си, мили и разумни бостънци, за внезапното си заминаване? Дали двамата с Хелън веднага са тръгнали за Ню Йорк, както той искаше? В една и съща стая ли са спали в хотела? Юношеският ми ум беше безсилен пред загадката, но и не можеше да спре да размишлява върху нея. Трябваше да се задоволя с представата за двамата като герои от някой филм от тяхната младост — Хелън е дискретно скрита под завивките на двойното легло, баща ми е заспал в неудобна поза и без обувки — но с всички дрехи — на някой стол с висока облегалка, а през прозореца с непочтена подкана примигват светлините на Таймс Скуеър.

 

 

Шест дни след изчезването на Роси, в една мъглива делнична вечер отлетяхме от летище Айдълуайлд за Истанбул с прекачване във Франкфурт. Вторият самолет се приземи на следващата сутрин и излязохме от летището с цялото стадо туристи. Дотогава бях ходил в Западна Европа два пъти, но вече ми се струваше, че това са били кратки екскурзийки до друга планета — Турция през 1954 г. беше един съвсем различен свят, много по-различен, отколкото днес. Седях свит в неудобната самолетна седалка и бършех лицето си със затоплена кърпа, а само миг по-късно вече стояхме на също толкова топлата писта, край нас прелитаха непознати миризми и прах, а на опашката пред нас се вееше кърпата на един арабин — и все ми се вреше в устата. Хелън не спря да се смее до мен, като гледаше изумлението ми. В самолета беше сресала косата си и си беше сложила червило и изглеждаше забележително свежа след теснотията на изминалата нощ. На врата си носеше шалче; още не бях видял какво има отдолу, но не смеех да я помоля да го свали. „Добре дошъл в широкия свят, янки“, каза тя усмихнато. Този път обичайната й гримаса беше изместена от истинска усмивка.

Удивлението ми нарасна, докато таксито ни откарваше надолу към града. Не знам какво точно бях очаквал от Истанбул — може би нищо, понеже нямах много време да се подготвя за пътуването, — но красотата на този град ме остави без дъх. Атмосферата на „Хиляда и една нощ“ беше така осезаема, че дори и автомобилните клаксони и облечените в западни костюми бизнесмени не можеха да я разсеят. Помислих си, че първият град на това място — Константинопол, столицата на Византия и първа столица на християнския Рим, трябва да е бил изумително великолепен — съюз на бляскавото римско изобилие и раннохристиянския мистицизъм. Докато намерим свободни стаи в стария квартал „Султан Ахмед“, вече бях зашеметен от гледката на десетките джамии и минарета, на пазарите, окичени с фини платове, и дори от един кратък миг, в който зърнах многокуполната четирирога „Айя София“, чийто могъщ силует властваше над полуострова.

Хелън също не беше идвала тук и изучаваше всичко мълчаливо и съсредоточено, като само веднъж се обърна към мен в таксито, за да сподели колко странно било усещането да види извора — мисля, че това беше думата й — на Османската империя, чиито многобройни следи още се срещаха из нейната родина. Това щеше да се превърне в главната тема на тукашните ни разговори — кратките й, проникновени забележки за всичко, което вече й беше познато: турските имена, салатата от краставици в един открит ресторант, островърхата арка на прозорците. Ефектът върху мен беше особен — като че ли удвояваше впечатленията ми, така че едновременно виждах и Истанбул, и Румъния, и докато помежду ни бавно се надигаше въпросът трябва ли да отидем и в самата Румъния, аз имах чувството, че вече се разхождам там, воден от спомените за миналото такива, каквито ги виждах през очите на Хелън. Но аз се отклонявам — това е по-късен епизод от моята история.

Холът на нашата хазяйка беше прохладен след ярките и прашни улици. С благодарност потънах в един от столовете и оставих Хелън да запази две стаи на своя отличен въпреки странното произношение френски. Хазяйката — арменка, която харесваше пътниците и очевидно беше научила езиците им, не беше чувала за хотела, където навремето е нощувал Роси. Може би отдавна бе изчезнал.

Хелън обича да урежда всичко, размишлявах аз, така че защо да не й оставя това удоволствие? Двамата бяхме стигнали до неизречената, но твърда уговорка, че после аз ще платя сметката. Бях изтеглил скромните си спестявания от банката в Щатите; Роси заслужаваше да положа всички усилия, дори и в края на краищата да се проваля. Ако стане така, накрая просто ще се върна без пукната пара. Знаех, че Хелън като чуждестранна студентка вероятно нямаше нищо, дори по-малко от нищо. Вече бях забелязал, че май имаше само два костюма, които комбинираше с ограничен брой блузи със строга кройка. „Да, ще вземем две отделни стаи една до друга“, каза тя на арменката, възрастна жена с изящни черти. „Брат ми — mon frère — ronfle terriblement.“

— Ronfle? — попитах от фоайето.

— Хърка — преведе тя язвително. — Наистина хъркаш, да знаеш. В Ню Йорк не смигнах и секунда.

— Мигнах — поправих я аз.

— Добре де — каза тя. — Само си дръж вратата затворена, s’il te plaît.

С хъркане или не, след умората от пътуването трябваше да си отспим, преди да пристъпим към каквото и да било. Хелън искаше веднага да издирим архива, но аз настоях да починем и да хапнем. Затова едва в късния следобед поехме на първата си обиколка из лабиринта от улици с мимолетни гледки към пъстри градини и дворове.

В писмата си Роси не споменаваше името на архива, а в разговорите ни го бе нарекъл „малко известно хранилище с документи, основано от султан Мехмед II“. Писмото за търсенията му в Истанбул допълваше, че хранилището било придадено към строена през XVII в. джамия. Освен това знаехме, че през прозореца си е виждал „Айя София“, че архивът е на поне два етажа и че има врата, от която от първия етаж направо се излиза на улицата. Предпазливо, но безуспешно се бях опитал да открия сведения за подобен архив от университетската библиотека у дома точно преди заминаването ни. Чудех се защо в писмата си Роси не съобщава името на архива; не беше в стила му да изпусне такъв детайл, но може би просто не е искал да си спомня. Носех всички книжа в куфарчето си, включително списъка на документите, които той беше открил в архива с необяснимо недовършения последен ред: „Библиография. Орден на дракона“. Издирването на източника на този кодиран ред от писмата на Роси из целия град, сред плетеницата от куполи и минарета, беше меко казано обезсърчителна задача.

Единственото, което можехме да предприемем, беше да поемем към един от ориентирите ни — „Айя София“, някогашната велика византийска базилика „Света София“. Щом се приближихме, нямаше как и да не влезем. Портите бяха отворени и колосалният храм ни всмука с останалите туристи, като че ли някаква вълна ни завлече в пещера. Повече от четиринайсет века, мислех си аз, този храм привлича поклонници така, както сега притегли и нас. Вътре бавно отидох в средата и извих глава назад, за да видя онова необятно божествено пространство с прочутите вихрени куполи и сводове, с нахлуващите снопове небесна светлина, с кръглите щитове с калиграфски надписи на арабски по ъглите, джамия върху църква, църква върху руините на античния свят. Сводовете се извиваха високо, много високо над нас, уподобявайки византийската вселена. Не можех да повярвам, че съм там. Бях запленен.

Като се връщам към този миг, осъзнавам колко дълго бях живял само сред книгите на тесния университетски свят, та чак вътрешно се бях огънал под тежестта им. Изведнъж в кънтящия дом на Византия — едно от чудесата на историята — духът ми изскочи от клетката. Моментално разбрах, че каквото и да се е случило, никога повече няма да се върна към старите окови. Исках животът ми да върви нагоре, да се разширява навън, така както вътрешността на този огромен храм се издуваше нагоре и настрани. С него пулсираше и сърцето ми — както никога при странстванията ми сред холандските търговци.

Хвърлих поглед към Хелън и видях у нея същото вълнение — тя беше отметнала глава назад и тъмните й къдрици падаха върху яката на блузата, а обикновено спокойното й, насмешливо изражение бледо отразяваше нетленното съвършенство. Импулсивно се протегнах и хванах ръката й. Тя ме стисна здраво в онази крепка, почти кокалеста хватка, която познавах от здрависванията й. У друга жена жестът можеше да означава подчинение или кокетност, романтично съгласие; но у Хелън той беше прям и буен като погледа й или като студенината на маниерите й. След миг тя сякаш се овладя; пусна ръката ми, но без никакво притеснение, и двамата се разходихме из църквата, като заедно се възхищавахме на чудесния амвон, на искрящия византийски мрамор. Трябваше да положа свръхусилие, за да си напомня, че можем да се върнем в „Айя София“ по всяко време, докато сме в Истанбул, и че първата ни задача в този град е да открием архива. Хелън очевидно мислеше същото, защото тръгна към изхода едновременно с мен и двамата си проправихме път през тълпите обратно на улицата.

— Архивът може да е доста далеч — отбеляза тя. — „Света София“ е толкова голяма, че сигурно се вижда от всяко здание в тази част на града, а сигурно и от другата страна на Босфора.

— Знам. Ще трябва да потърсим други следи. Според писмата архивът е пристроен към малка джамия от XVII век.

— Градът е пълен с джамии.

— И това е така — прелистих купения в движение пътеводител. — Да започнем с тази — Великата султанска джамия. Мехмед II и дворът му може би са ходили там за молитва — джамията е строена в края на XV век, а и има логика архивът му да се пази точно в този квартал, нали?

Хелън се съгласи, че опитът си струва и поехме нататък пеша. По пътя отново се зарових в пътеводителя.

— Слушай, тук пише, че Истанбул е византийска дума, която означава „градът“. Ето, дори и османските турци не са успели да сринат Константинопол, само са му сменили името — при това с византийска дума. Пише още, че Византийската империя е съществувала от 333 до 1453 година. Само си представи — какво дълго пладне на власт.

Хелън кимна:

— Тази част на света е немислима без Византия — каза тя сериозно. — Знаеш ли, в Румъния тя се вижда навсякъде — във всяка църква, в стенописите, в манастирите, даже, струва ми се, в лицата на хората. В известен смисъл там Византия е по-близо до очите, отколкото тук с всички тези османски… наслоения… отгоре. — По лицето й пробяга сянка. — Завладяването на Константинопол през 1453 година от Мехмед II е една от големите трагедии в историята. Той сринал стените с оръдия, а после изпратил ордите си три дни да плячкосват и колят из града. Войниците му изнасилвали момичета и момчета в черковните олтари, дори и в „Света София“. Свалили иконите и откраднали свещената утвар, за да ги претопят за злато, а мощите на светците изхвърлили по улиците да ги глозгат кучетата. Дотогава това бил най-красивият град на света. — Тя сложи ръка на кръста си в юмрук.

Аз мълчах. Каквито и жестокости да са се случвали преди векове, градът още беше красив с фините си, наситени цветове, с изящните куполи и минарета. Започвах да разбирам защо един ужасен миг от миналото изглежда така истински в очите на Хелън, но не схващах какво общо има с днешния ни живот. Изведнъж ми хрумна, че може би съм минал целия този път напразно, че съм дошъл на това вълшебно място с една невероятна жена да търся един англичанин, който може би още пътува с автобуса за Ню Йорк. Преглътнах тази мисъл и взех да я дразня:

— Откъде пък знаеш толкова много история? Нали си антрополог?

— Антрополог съм — каза тя сериозно, — но не можеш да изучаваш културата на едно общество, ако не познаваш историята му.

— Тогава защо просто не стана историк? Пак можеше да изучаваш и културата, ако не бъркам.

— Може би — тя беше добила заканителен вид и не ме гледаше в очите, — но на мен ми трябваше специалност, която баща ми да не е успял напълно да си присвои.

В златистата вечер великата джамия още беше отворена както за туристите, така и за правоверните. Изпитах посредствения си немски върху пазача на входа, мургаво къдраво момче — как ли са изглеждали византийците? — но той отвърна, че при тях няма библиотека, никакъв архив, нищо подобно и че не е чувал за такова нещо в околността. Попитахме го може ли да предположи къде би могъл да е архивът.

Може би в университета, замислено предложи той. А малките джамии са просто стотици.

— Днес е твърде късно за университета — каза Хелън. Тя изучаваше пътеводителя. — Утре може да отидем и да помолим някого да ни даде информация за архивите от времето на Мехмед. Мисля, че така ще стане най-бързо. Хайде да разгледаме древните крепостни стени на Константинопол. Оттук можем да стигнем пеша до една от запазените отсечки.

Последвах я през уличките, докато тя вървеше напред и се ориентираше за посоката с джобния пътеводител в ръка, преметнала през лакът малката си черна чантичка. Край нас прелитаха велосипеди, османски носии се сменяха със западни дрехи, чуждестранни коли и конски каруци се разминаваха, вплетени в уличното движение. Навсякъде виждах мъже с тъмни жилетки и фесове и забрадени жени с ярки щамповани блузи и шалвари. Носеха пазарски чанти и кошници, топове плат, пилета в клетки, хляб, цветя. Улиците гъмжаха от живот — както през последните шестнайсет века, помислих си аз. По тези улици са минавали християнските римски императори, понесени от слугите си и обградени със свещеници, тръгнали от двореца към църквата за светото причастие. Били са могъщи владетели, велики покровители на изкуствата, инженери, богослови. Някои, разбира се, са били и изверги — имали навика да колят дворцовите ласкатели и да ослепяват роднините си съвсем според обичаите на самия Рим. Тук са се разигравали първите византийски политически интриги. Всъщност май не беше чак толкова неочаквано място за някой и друг вампир.

Хелън беше спряла пред висок, порутен каменен комплекс. В средата се гушеха магазинчета, а по-настрани в основите на стените растяха смокинови дървета; безоблачното небе тъмнееше и хвърляше медни отблясъци върху бойните зъбери.

— Виж какво е останало от константинополската крепост — каза тя тихо. — Сега разбираш, че преди да ги разрушат, стените са били исполински. Според книгите по онова време морето миело основите им и императорът можел да отплава от двореца си с лодка. А онази стена там е била част от Хиподрума.

Двамата съзерцавахме гледката, докато осъзнах, че цели десет минути не бях мислил за Роси.

— Хайде да видим къде ще вечеряме — предложих рязко. — Вече минава седем, а довечера трябва да се приберем рано. Твърдо съм решил утре да открия този архив.

Хелън кимна и двамата дружно се запътихме обратно към сърцето на града.

Близо до нашия пансион попаднахме на ресторантче, украсено отвътре с пиринчени вази и изящни керамични плочки и с масичка точно до сводестия прозорец, който нямаше стъкло, та можехме да седим и да гледаме минувачите по улицата отпред. Докато чакахме вечерята, бях поразен от една особеност на източния свят, която дотогава не бях забелязал — хората, които минаваха пред нас, не бързаха, а просто си вървяха. Забързаната по тукашните стандарти крачка щеше да мине за небрежна разходка по тротоарите на Ню Йорк и Вашингтон. Споделих откритието си с Хелън, а тя се изсмя язвително.

— След като няма откъде да спечелят много пари, защо да бързат — каза тя.

Сервитьорът ни донесе комати хляб, салата от гладко кисело мляко с нарязана краставица и силен ароматен чай в стъклени чашки. След изтощителния ден ядохме охотно и тъкмо стигнахме до печеното пиле на дървен шиш, когато един мъж, облечен в безукорен сив костюм, с посребрени мустаци и буйна като грива сребриста коса влезе в ресторанта и се огледа. Той се настани на една маса близо до нас и остави някаква книга до чинията си. Поръча си тихо на турски, но явно усети, че се наслаждаваме на вечерята си, и се наведе към нас с приятелска усмивка.

— Както виждам, май харесвате тукашната кухня — каза той със силен акцент, но на отличен английски.

— Така си е — отвърнах изненадано. — Прекрасна е.

— Я да видя — продължи той и обърна хубавото си добродушно лице към нас. — Не сте от Англия. Америка?

— Да — казах аз. Хелън мълчеше, режеше пилето си и тревожно наблюдаваше събеседника ми.

— Знаех си. Колко хубаво. Дошли сте да разгледате прекрасния ни град?

— Именно — съгласих се аз, молейки се Хелън да гледа поне малко по-приятелски; враждебността тук би могла да бъде подозрителна.

— Добре дошли в Истанбул — каза той с много приятна усмивка и вдигна стъклената си чашка за наздравица. Аз върнах жеста и той цял светна в усмивка. — Извинявайте, че задавам такива въпроси, при положение че изобщо не се познаваме, но какво ви хареса тук най-много?

— Ами, това е труден въпрос. — Лицето му ми допадаше; не можех да не му отговоря искрено. — Най-много ме порази съжителството на Изтока и Запада в тъканта на един и същ град.

— Мъдро наблюдение, младежо — каза той тържествено и потупа мустаците си с огромна бяла кърпичка. — Тази смесица е нашето богатство, но и нашето проклятие. Някои мои колеги са прекарали целия си живот в проучване на Истанбул и твърдят, че никога не биха могли да го изучат целия, макар че все тук са живели. Приказно място.

— Какво работите? — полюбопитствах аз, макар по застиналата поза на Хелън да се досещах, че всеки миг ще ме настъпи под масата.

— Професор съм в Истанбулския университет — каза той със същия приповдигнат тон.

— Какъв късмет! — възкликнах аз. — Ние… — и в този момент кракът на Хелън се стовари върху моя. Тя носеше лачени обувки като всяка жена по онова време и токчето й беше доста остро. — Ние много се радваме да се запознаем — завърших аз. — Какво преподавате?

— Моята специалност е Шекспир — обясни новият ни приятел, докато си трябваше от салатата пред него. — Преподавам английска литература на най-напредналите от докторантите ни. Те са славни младежи, да знаете.

— Чудесно — успях да изрека. — Самият аз съм докторант, но по история, уча в Съединените щати.

— Изключителна специалност — каза той сериозно. — Сигурно ви е много интересно в Истанбул. В кой университет учите?

Отговорих му, докато Хелън мрачно дъвчеше вечерята си.

— Отличен университет. Чувал съм го — отбеляза професорът. Сръбна от чашката си и потропа върху книгата до чинията си. — Гледай ти! — възкликна накрая. — Защо не посетите нашия университет, докато сте в Истанбул? Той също е уважавана институция и ще ми е приятно да го покажа на вас и на очарователната ви съпруга.

Дочух слабото изсумтяване на Хелън и побързах да я измъкна от положението.

— Сестра — сестра ми.

— О, извинете — шекспироведът се поклони към Хелън през масата. — Аз съм доктор Тургут Бора, на вашите услуги. — Двамата се представихме, по-точно аз представих и двама ни, защото Хелън упорито мълчеше. Усетих, че не й хареса, когато се представих с истинското си име, затова побързах да я нарека Смит, доста плоска хитрост, при която тя още повече се намръщи. Всички се ръкувахме и не остана нищо друго, освен да го поканим да седне на нашата маса.

Той възпитано се възпротиви, но само за миг, а после седна при нас и примъкна салатата и чашката си, която моментално вдигна високо.

— Вдигам тост за вас и ви приветствам с добре дошли в прекрасния ни град — издекламира той. — Наздраве! — Дори и Хелън се поусмихна, макар че запази мълчание. — Простете, че ви се натрапвам — заизвинява й се Тургут, като че ли забелязал тревогата й, — но толкова рядко имам шанс да практикувам английския си с хора, за които е роден език. — Той още не беше установил, че на Хелън английският не й е роден — всъщност можеше никога да не забележи, помислих си аз, ако тя изобщо не продума.

— Как решихте да специализирате Шекспир? — попитах аз, когато се върнахме към вечерята си.

— Ех — каза меко Тургут, — това е необикновена история. Майка ми беше невероятна жена — блестящ ум, — много обичаше чуждите езици, а беше и умалителен инженер — може би удивителен, почудих се аз, — завършила Римския университет, където срещнала баща ми. Той беше страхотен човек, изучаваше италианския Ренесанс, като особена страст му беше…

Тук интересната му история беше ненадейно прекъсната от появата на млада жена, която надникна през сводестия прозорец от улицата към нас. Реших, че е циганка, макар че дотогава изобщо не бях виждал цигани, освен на картинка; беше смугла и с остри черти, черната и коса се спускаше в безредие над проницателните й черни очи. Можеше да е и на петнайсет, и на четирийсет; слабото й лице не издаваше възраст. Носеше в ръце китки червени и жълти цветя, които очевидно искаше да купим. Бутна част от тях през масата към мен и поде пронизителен напев, от който нищо не разбирах. Хелън изглеждаше отвратена, а Тургут — раздразнен, но жената настояваше. Тъкмо се пресягах към портфейла си с намерението — на шега, разбира се — да подаря на Хелън букет турски цветя, когато циганката изведнъж се завъртя към нея, посочи я с пръст и засъска. Тургут се стресна, а обикновено безстрашната Хелън се дръпна назад.

Тогава Тургут като че ли се оживи; той се надигна и с възмутена гримаса взе да се кара на циганката. Не беше трудно да разгадаем тона и жестовете му, които несъмнено я подканяха да се омита оттук. Тя впи поглед поред във всички ни и изчезна точно толкова внезапно, както се беше появила, стопи се сред тълпата. Тургут отново седна, взря се в Хелън с ококорени очи и след миг прерови джобовете на сакото си, извади малък предмет и го остави до чинията й. Беше плоско синьо камъче, дълго към три сантиметра, с бяла или светлосиня точка като зле нарисувано око. При вида му Хелън пребледня и сякаш инстинктивно се протегна да го пипне с показалец.

— Какво, по дяволите, става? — Не можех да овладея раздразнението си на културно непричастен към сцената човек.

— Какво каза тя? — Хелън за пръв път се обърна към Тургут. — На турски или на цигански говореше? Нищо не разбрах.

Новият ни приятел се поколеба, като че ли не искаше да повтори думите на онази жена.

— На турски — измърмори той. — Може би не е доблестно да ви го кажа. Думите й бяха много груби. И непонятни — той гледаше Хелън с любопитство, но и, стори ми се, с известен страх в благия поглед. — Използва една дума, която няма да преведа — обясни той бавно, — а после каза: „Махай се оттук, румънска вълча дъще. Ти и приятелят ти носите в града ни проклятието на вампирите.“

Дори и устните на Хелън побеляха, а аз едва удържах порива да й хвана ръката.

— Просто съвпадение — казах й успокоително, при което тя ме стрелна с поглед; говорех твърде много пред професора.

Тургут премести очи от мен към Хелън и обратно.

— Наистина странно, скъпи сътрапезници — каза той. — Мисля, че трябва да продължим разговора си без повече суетня.

 

 

Почти бях задрямала в купето, въпреки че разказът на баща ми беше много интересен; когато четох всичко това за пръв път през нощта, почти не спах и сега бях уморена. В слънчевото купе се възцари нереална атмосфера и аз обърнах поглед навън към подредените холандски ниви, които се нижеха край прозореца на влака. С приближаването и отдалечаването от всеки град влакът минаваше край малки градини, където под облачното небе хората отглеждаха зеленчуци, край задните дворове на хиляди хора, които просто си гледаха работата, край гърбовете на къщите им, обърнати към железопътната линия. Нивите бяха прелестно зелени, от онова зелено, което в Холандия се появява напролет и изчезва едва с първия сняг благодарение на влагата във въздуха и в почвата и на водата, която блести накъдето и да обърнеш очи. Вече бяхме оставили зад гърба си доста канали и мостове и се движехме сред грижливо поддържани ливади с неизменните крави. Почтена двойка старци караха колела по близкия път, но в следващия миг бяха изместени от още и още ливади. Скоро щяхме да стигнем Белгия, която, както знаех от предишните си пътувания, човек като нищо можеше да изпусне от началото до края само с една кратка дрямка.

Здраво стисках писмата в скута си, но клепачите ми натежаваха. Симпатичната жена на отсрещната седалка вече спеше със списание в ръце. Очите ми се затвориха за секунда, когато вратата на купето ни се отвори. Нахлу ядосан глас, последван от дълга фигура, която се изпречи между мен и виденията ми.

— Ама че нахалство! Така си и знаех. Вагон по вагон те търсих. Беше Барли, който бършеше чело и ме гледаше навъсено.