Елизабет Костова
Историкът (62)

Глава 60

Когато Стойчев приключи, с Хелън няколко минути останахме безмълвни. Самият Стойчев клатеше глава и прокара ръка по лицето си, сякаш се разбуждаше от сън. Накрая Хелън се обади:

— Същото пътуване е — няма начин да не е същото пътуване.

Стойчев се обърна към нея:

— И аз така смятам. Несъмнено монасите с отец Кирил са пренасяли останките на Влад Цепеш.

— А това означава, че тези монаси — като изключим двамата убити от османците — са стигнали живи и здрави до българския манастир. „Свети Георги“ — къде се намира тази обител?

Това беше въпросът, който най-много ми се искаше да задам, макар да се чувствах затрупан от загадки. Стойчев потърка веждите си.

— Ех, ако знаех — промълви той. — Никой не знае. В Бачковския край няма манастир, наречен „Свети Георги“, нито пък са запазени сведения, че някога е имало такава обител. „Свети Георги“ е един от онези средновековни български манастири, за които знаем, че са съществували, но които са изчезнали още в първите векове на османското робство. Вероятно е бил опожарен, а камъните са се пръснали или са били използвани за градеж на къщи — тъжно ни погледна той. — Ако по някакви техни причини османците са мразели или са се страхували от този манастир, вероятно напълно са го разрушили. И със сигурност не са допуснали да бъде построен отново, както е станало с Рилския манастир. Преди време бях дълбоко потънал в опитите да открия „Свети Георги“. — Той замълча за малко. — Когато моят приятел Ангелов умря, известно време се мъчех да продължа проучванията му. Отидох в Бачковския манастир и говорих с монасите, разпитах много хора от този край, но никой не беше чувал за манастира „Свети Георги“. Изобщо не успях да го намеря и на старите карти, които прегледах. Питах се дали Стефан нарочно не е съобщил на Захарий измислено име. Мислех си, че хората в този край поне ще са запазили някаква легенда за манастира, щом в него са погребани останките на такава значима фигура като Влад Дракула. Преди войната исках да отида в Снагов да видя какво мога да науча там…

— Ако бяхте отишли, можеше да се срещнете с Роси или поне с онзи археолог — Джорджеску! — възкликнах аз.

— Може би — усмихна се той странно. — Ако наистина се бяхме срещнали с Роси, може би още тогава щяхме да обединим познанията си, преди да е станало твърде късно.

Почудих се дали имаше предвид „преди революцията в България, преди изгнаничеството ми тук“, но не посмях да попитам. Секунда по-късно обаче той сам ни обясни.

— Разбирате ли, прекъснах проучванията си изведнъж. В деня, когато се върнах от Бачково, пълен с планове за посещението си в Румъния, в софийския си апартамент заварих ужасна картина.

Той отново замълча и затвори очи.

— Опитвам се да не си спомням онзи ден. Първо трябва да ви кажа, че имах малък апартамент край Римската стена в София, старо място, което много харесвам, защото е обградено от историята на града. Бях излязъл до пазара и оставих записките и книгите си за Бачково и другите манастири отворени на бюрото. Когато се върнах, видях, че някой е преровил всичките ми вещи, измъквал е книги от лавиците, претърсил е гардероба ми. На бюрото сред книжата ми имаше малко петънце кръв. Нали знаете как мастилото… оставя петно… върху страницата… — Той отново замлъкна, а погледът му ни пронизваше. — По средата на бюрото лежеше книга, която никога не бях виждал… — изведнъж той се изправи, отново се вмъкна в другата стая и го чухме да се суети и да размества книги. Трябваше да отида да му помогна, но вместо това седях и безпомощно се взирах в Хелън, която също изглеждаше вцепенена.

След миг Стойчев се върна с огромен фолиант в ръцете си. Книгата беше подвързана с износена кожа. Той я положи пред нас, някак неохотно я отвори със старческите си ръце и безмълвно ни показа многото празни страници и огромната рисунка в средата. Драконът тук изглеждаше по-малък заради огромните страници на фолианта, които оставяха доста широко поле, но несъмнено гравюрата беше същата чак до петънцето, което бях забелязал в книгата на Хю Джеймс. В пожълтялото поле край ноктите на дракона имаше още едно петно. Стойчев го посочи, но дотолкова беше завладян от силни чувства — може би от погнуса, може би от страх, — че за миг изостави английския. „Кръв“, каза той. Наведох се по-близо. Кафявото петънце несъмнено беше отпечатък от пръст.

— Боже! — спомних си горкия ми котарак и приятеля на Роси, Хеджис. — Имаше ли някой или нещо в стаята? Какво направихте, когато го видяхте?

— В стаята нямаше никого — тихо каза той. — Вратата беше заключена и когато се върнах, пак си беше заключена, а аз влязох и попаднах на тази ужасна сцена. Извиках полицията, те огледаха навсякъде и накрая — как се казваше? — анализираха проба от прясната кръв и я сравниха с други проби. Поне лесно разбраха чия е кръвта.

— Чия? — наведе се напред Хелън.

Гласът на Стойчев съвсем стихна и аз също се наведох да чуя отговора му. На сбръчканото му лице изби пот.

— Моята — каза той.

— Но…

— Не, разбира се, че не. Не съм бил там. Полицията обаче помисли, че съм нагласил цялата работа. Единственото, което не съвпадаше, беше пръстовият отпечатък. Казаха, че никога не са виждали такъв човешки отпечатък — имал много малко линии. Върнаха ми книгата и документите и ме накараха да платя глоба за подвеждане на правосъдието. Едва не изгубих преподавателското си място.

— И се отказахте от проучването? — предположих аз.

Стойчев безпомощно вдигна рамене.

— Това е единствената ми работа, която не съм довел докрай. Можеше и да продължа, ако не беше това.

Той бавно обърна втората страница на фолианта:

— Това — повтори той и с Хелън видяхме една дума, написана с изящен старинен почерк и с древно, потъмняло мастило. Вече познавах достатъчно добре кирилската азбука, за да разгадая думата, макар че отначало се препънах на първите букви. Хелън я прочете на глас.

— СТОЙЧЕВ — прошепна тя. — О, намерили сте собственото си име в нея. Какъв ужас!

— Да, собственото ми име, при това с почерк и мастило, които несъмнено бяха средновековни. От край време съжалявам, че не успях да довърша изследването си, но се страхувах. Мислех, че може да ми се случи нещо — нещо като онова, което е постигнало баща ви, мадам.

— Имали сте пълно основание да се страхувате — казах аз на стария учен. — Надяваме се да не е твърде късно за професор Роси.

Той се изправи в стола си.

— Да. Да можехме някак да открием „Свети Георги“. Първо трябва да отидем в Рилския манастир и да видим другите писма на отец Кирил. Както ви казах, никога преди не съм ги свързвал с „Хрониката“ на Захарий. Тук нямам преписи от тях, а управата на Рилския манастир не разреши публикуването им, макар че някои историци — включително и аз — поискаха такова разрешение. Освен това искам да ви срещна с един човек в Рила. Може обаче да се окаже, че няма да ни помогне.

Стойчев се канеше да добави още нещо, но в същия миг чухме енергични стъпки по стълбите. Той се опита да стане, после ми хвърли умолителен поглед. Грабнах фолианта с дракона и се хвърлих с него в съседната стая, където го скрих колкото се може по-добре зад една кутия. Върнах се при Стойчев и Хелън точно когато Ранов отваряше вратата на библиотеката.

— Аха — каза той, — историческа конференция. Пропускате собственото си тържество, професоре. — Той безсрамно се порови из книгите и листовете на масата и накрая взе старото списание, от което Стойчев ни изчете части от Захариевата „Хроника“. — Това ли ви интересува? — почти ни се усмихна той. — Може би трябва да го прочета, за да се пообразовам. Все още много имам да уча за средновековна България. А вашата палава племенница май не се интересува от мен толкова, колкото ми се стори. Съвсем сериозно я подканвах да се усамотим в най-прекрасния ъгъл на двора ви, но тя упорито се съпротивяваше.

Стойчев почервеня от гняв и се канеше да му отговори, но за моя изненада Хелън го изпревари.

— Дръж мръсните си чиновнически ръчички далеч от това момиче — каза му тя в очите. — Пратили са те да досаждаш на нас, а не на нея.

Докоснах ръката й, за да не вземе съвсем да го раздразни; последното, което ни трябваше, беше политически скандал. Двамата с Ранов обаче само се измериха с дълги ядни погледи и после всеки се извърна настрани.

Междувременно Стойчев се беше съвзел.

— За работата на нашите гости ще е от голяма полза, ако можете да уредите едно посещение в Рилския манастир — кротко каза той на Ранов. — Бих искал също да дойда, за мен ще е чест лично да им покажа рилската библиотека.

— Рила? — Ранов сякаш претегли списанието в ръката си. — Чудесно. Това ще е следващата ни екскурзия. Можем да го уредим вдругиден. Ще ви уведомя, професоре, кога можете да ни намерите там.

— Не можем ли да тръгнем утре? — постарах се гласът ми да звучи съвсем нехайно.

— Значи бързате? — вдигна вежди Ранов. — Подготовката на подобно голямо пътуване изисква време.

Стойчев кимна.

— Ще изчакаме търпеливо, а дотогава гостите могат да се наслаждават на забележителностите на София. Сега, приятели, беше ми много приятно да побеседваме, но Кирил и Методий не биха имали нищо против и да похапнем, и да пийнем, и да се повеселим, както се казва. Моля ви, мис Роси — протегна той немощната си ръка към Хелън, която му помогна да се изправи, — дайте да ви хвана под ръка и да слезем да отпразнуваме деня на българската просвета и култура.

Останалите гости се бяха събрали под асмата и скоро разбрахме защо: трима от по-младите мъже бяха измъкнали от чантите си инструменти и ги настройваха край масите. Един въздълъг симпатяга с рошава тъмна коса прослушваше клавишите на черно-сребрист акордеон. Другият държеше кларинет. Изсвири няколко ноти, докато третият музикант вадеше огромен кожен тъпан и дълга пръчка с топка в единия край. Те седнаха на три стола близо един до друг, усмихнаха се един на друг и изсвириха няколко акорда да настроят инструментите. Кларинетистът свали сакото си.

После се спогледаха и започнаха, като сякаш от нищото извъртяха най-жизнерадостната мелодия, която някога бях чувал. Стойчев светна в усмивка на трона си край чевермето, а Хелън, седнала до мен, стисна ръката ми. Мелодията се завихри във въздуха като циклон, после се изви в ритъм, който ми беше съвсем чужд, но когато кракът ми го улови, стана неустоим. Акордеонът дишаше и издишваше, а звуците набъбваха и изскачаха изпод пръстите на акордеониста. Бях завладян от бързината и енергията, с която свиреха. Гостите посрещнаха песента с весели и окуражаващи възгласи.

Скоро някои от слушателите скочиха, хванаха се за коланите под кръста и подеха танц, жизнерадостен като музиката. Лъснатите им до блясък обувки се вдигаха и тежко удряха тревата. Към тях се присъединиха няколко жени в скромни рокли, които танцуваха със стегнато и изправено над кръста тяло, но краката им се движеха толкова бързо, че се виждаха като в мъгла. Лицата на танцьорите сияеха; сякаш не можеха да удържат усмивките си, а зъбите на акордеониста проблясваха. Мъжът, който водеше върволицата, извади бяла носна кърпичка и високо я размаха, въртейки хорото все повече и повече. Очите на Хелън също светеха и тя потропваше с ръка по масата, сякаш не можеше да стои на едно място. Музикантите свиреха ли, свиреха, ние се забавлявахме, вдигахме наздравици и пиехме, а танцьорите сякаш изобщо не се канеха да почиват. Накрая мелодията замря и хорото се разпадна, като всички бършеха струи пот и се смееха с цяло гърло. Мъжете допълниха чашите си, а жените затърсиха кърпичките си и през смях заоправяха косите си.

После акордеонистът подхвана нова мелодия, но този път тя бавно се изви в дълги, измъчени трели като вопъл. Той отметна рошавата си глава, отвори уста и запя. Всъщност беше наполовина песен, наполовина стон, баритонът му беше толкова покъртителен, че усетих как сърцето ми се свива от мъка по нещо изгубено, по всички загуби в живота ми.

— За какво пее? — попитах Стойчев, за да прикрия вълнението си.

— Това е стара песен, много стара — мисля, че е поне на триста или четиристотин години. В нея се пее за историята на красиво българско момиче, преследвано от турските поробители. Те искат да я отведат в харема на местния паша, но тя се съпротивява. Избягва високо в планината над селото си, а те препускат след нея на конете си. На върха на планината тя се качва на една скала. От нея извиква, че по-скоро ще умре, отколкото да пристане на неверника, и се хвърля от скалата. После в планината бликва извор с най-чистата и сладка вода.

Хелън кимна.

— И в Румъния имаме подобни песни.

— Мисля, че се срещат при всички балкански народи, които са изпитали османския гнет — мрачно каза Стойчев. — В българския фолклор има хиляди подобни песни, на най-различни теми — но всички те са вик срещу поробителя.

Акордеонистът май усети, че достатъчно е покрусил сърцата ни, защото към края на песента се усмихна закачливо и отново гръмна жизнерадостният танц. Този път повечето от гостите станаха и се уловиха на хорото, което се изви край верандата. Един от мъжете ни подкани да се хванем и ние и Хелън бързо го последва, а аз твърдо останах на мястото си до Стойчев. Наслаждавах се на танца й. Трябваше й съвсем малко да погледа останалите и хвана стъпката на танца. Очевидно някаква част от този танц живееше и в нейната кръв; тя танцуваше с естествена гордост, а краката й уверено се движеха в неравния ритъм. Докато следях с поглед гъвкавото й тяло в светлата блуза и черната пола, пламналото й лице с измъкналите се тъмни къдрици, се улових, че се моля нищо лошо да не й се случи, никога, и че се питам дали ще ми разреши да я пазя.