Елизабет Костова
Историкът (40)

Глава 38

Петъчният самолет от Истанбул до Будапеща съвсем не беше пълен и когато се настанихме сред стегнатите в тъмни костюми турски бизнесмени и облечените в сиви сака маджарски бюрократи, които разговаряха скупчени на групички, сред възрастните жени в сини палта и шалове на главите — дали отиваха да работят в Будапеща като чистачки или дъщерите им бяха омъжени за унгарски дипломати? — на мен ми остана само един кратък полет, в който да съжалявам, че пропуснахме пътуването с влака.

Пътят на релсите, криволичещи сред планински ридове, из обширни гори и скалисти чукари, край реки и феодални градчета, щеше да почака един по-късен етап в кариерата ми — както знаеш, оттогава два пъти съм се возил на този влак. Преходът по маршрута от ислямския към християнския свят, от Османската към Австро-Унгарската империя, от мюсюлманите към католиците и протестантите, за мен винаги е бил огромна загадка. Градовете се редят и сякаш стават все по-големи, архитектурата плавно се изменя, като минаретата постепенно се смаляват и постепенно преминават във все по-високи черковни куполи, самият вид на горите и речните брегове също се променя, така че малко по малко се убеждаваш, че можеш да прочетеш миналото в пропитата с история природа. Дали извивките на един турски хълм се различават от склоновете на маджарските ливади? Разбира се, че не, но все пак окото не може да не види разлика, защото непрекъснато черпи история от ума. По-късно когато пътувах по този маршрут, във въображението си щях да виждам тези земи ту благословени, ту окъпани в кръв — това е другата особеност на историческия поглед, вечно раздвоен между доброто и злото, между мира и войната. Когато си представях османското нашествие през Дунава или по-ранните набези на хуните от изток на запад, винаги се измъчвах от противоречиви образи — отсечена глава, донесена в лагера от воини, които надават триумфални, но и пълни с ненавист крясъци; а после старица — може би най-възрастната баба сред сбръчканите лица, които видях в самолета, — която облича внука си в по-топли дрехи, щипва гладката му турска бузка и със сръчна ръка разбърква дивечовата си яхния да не загори.

Тези образи за мен лежаха в бъдещето, а в онзи ден, докато летяхме със самолета, само съжалявах за гледката отдолу, без дори да знам къде се намира тя, нито какви мисли по-късно ще извика у мен. Хелън, която имаше повече опит като пътешественик и не се палеше толкова, използва случая да поспи, сгушена на седалката си. Две вечери подред замръквахме до късно на ресторантската маса в Истанбул, работейки върху моята лекция за конференцията в Будапеща. Трябваше да призная, че научих повече за битките на Влад с турците, отколкото преди имах удоволствието — или неудоволствието — да знам, макар че от това голяма полза нямаше. Надявах се, че никой няма да ми задава въпроси, когато приключа с представянето на полузаучения си материал. Всичко онова обаче, което Хелън беше успяла да натъпче в мозъка си, беше направо забележително и аз за пореден път се удивих на факта, че тя се беше самообразовала по темата за Дракула, подтикната от смътната надежда един ден да засрами човека, за когото трудно можеше да докаже, че й е баща. Когато натежалата й от съня глава се отпусна на рамото ми, аз я оставих да почива там, като се мъчех да не вдишвам аромата — унгарски шампоан? — на къдриците й. Тя беше уморена, а аз седях и внимавах да не мърдам, докато спи.

Първото ми впечатление от Будапеща, добито през прозорците на таксито, което ни взе от летището, беше необятното благородство. Хелън ми обясни, че ще отседнем в един хотел близо до университета, на източния бряг на Дунава, в Пеща, но очевидно беше накарала шофьора да ни разходи край реката, вместо направо да ни закара там. Първо се движехме по достолепни улици от осемнайсети-деветнайсети век, тук-там оживени от взрив на фантазията в стил ар нуво или от могъщо старо дърво. Само след миг зърнахме Дунава. Беше огромен — не бях подготвен за великолепието му — и над него бяха прехвърлени три големи моста. От нашата страна на реката се издигаха невероятните неоготически шпилове и куполът на парламента, а от другата страна се извисяваха грандиозните, обградени с дървета крила на кралския дворец и островърхите кули на средновековните църкви. Точно по средата се беше ширнала реката, сиво-зелена, с леко надиплена от вятъра повърхност, блестяща под лъчите на слънцето. Необятното синьо небе се беше надвесило над куполите, паметниците и църквите и докосваше водата, за да обогати още повече нюансите на цвета й.

Очаквах, че Будапеща ще ме заинтригува, че ще ме възхити; но не мислех, че ще изпадна в благоговение. Градът беше погълнал и претопил цял арсенал от нашественици и съюзници, започвайки с римляните и свършвайки с австрийците — или може би с руснаците, помислих си аз, като се сетих за горчивите забележки на Хелън, и все пак беше останал различен от всички. Не беше нито западен, нито източен като Истанбул, нито пък северноевропейски, въпреки цялата си готическа архитектура. През тясното прозорче на таксито съзерцавах великолепието — своеобразно, неповторимо. Хелън също се беше загледала и след малко се обърна към мен. Сигурно възхищението ми е било изписано на лицето, защото тя избухна в смях.

— Виждам, че нашето градче ти допада — каза тя и под сарказма й чух страстна гордост. После добави на нисък глас: — Дракула и тук е като у дома си, знаеш ли? През 1462 година крал Матиаш Корвин го затворил на около трийсет километра от Буда, защото заплашвал интересите на Унгария в Трансилвания. Корвин очевидно се отнасял към него повече като към гост, отколкото като към пленник, защото накрая дори му дал една унгарска принцеса за жена, макар че не се знае коя точно — тя станала втората съпруга на Дракула. За благодарност Дракула се покръстил в католическата вяра и двамата известно време поживели в Пеща. Щом обаче го пуснали от Унгария…

— Мисля, че се сещам — казах аз. — Веднага се върнал във Влахия, моментално завзел престола и се отрекъл от католическата църква.

— Общо взето, да — призна тя. — Вече по-добре разбираш нашия приятел. Най-много от всичко искал да се качи на влашкия трон и да го задържи за себе си.

Твърде скоро таксито взе да криволичи в старата част на Пеща, далеч от реката, но и там имаше чудеса, които да зяпам, както и направих, без никакъв срам — кафенета с балкончета, напомнящи за славата на Египет и Асирия, пешеходни улици, пълни с енергични продавачи и осеяни с гъста гора от железни улични фенери, мозайки и скулптури, ангелчета и светци от мрамор и от бронз, крале и императори, цигулари в бели туники, засвирили на някой ъгъл.

— Стигнахме — изведнъж каза Хелън. — Това е част от университета, а там е университетската библиотека. — Извих врат, за да зърна изящната класическа сграда от жълт камък. — Ако остане време, ще отидем и дотам, всъщност даже искам да погледна нещо. А това е хотелът ни, съвсем близо до „Модьор утца“, или за теб улица „Маджарска“. Трябва да ти намеря някоя карта, за да не се губиш.

Шофьорът измъкна чантите ни и ги стовари пред изисканата патрицианска фасада от сив камък, а аз подадох ръка на Хелън да й помогна да излезе от таксито.

— Така си и мислех — каза тя презрително. — Все този хотел използват за конференциите.

— На мен ми харесва — осмелих се да вмъкна.

— А, не е лош. Особено много ще ти хареса изборът между студена или вряла вода, както и полуфабрикатите в ресторанта. — Хелън плати на шофьора с множество грамадни сребърни и медни монети.

— Мислех, че унгарската храна е вкусна — казах й утешително. — Сигурен съм, че така съм чувал. Гулаш, паприка и така нататък.

Хелън завъртя очи.

— Като кажеш Унгария, всеки отвръща гулаш. Както като споменеш Трансилвания, и веднага казват Дракула — засмя се тя. — Но можеш да не ядеш в хотела. Почакай само да те нагости леля ми, или майка ми, и тогава ще си говорим за унгарска кухня.

— Мислех, че майка ти и леля ти са румънки — отбелязах аз и моментално съжалих; лицето й замръзна.

— Мисли си каквото искаш, янки — каза тя надменно и грабна куфара си, преди да успея да й помогна.

Фоайето на хотела беше тихо и хладно, облицовано с мрамор и позлата от по-богати времена. Стори ми се приятно и не видях от какво толкова се срамува Хелън. След миг осъзнах, че за пръв път съм в комунистическа държава — на стената зад регистрацията висяха снимки на членове на правителството, а целият персонал на хотела беше облечен в тъмносини униформи с някак смущаващо пролетарски вид. Хелън ни регистрира и ми подаде ключа за моята стая.

— Леля ми е уредила всичко — каза тя доволно. — Има и съобщение от нея, че ще дойде тази вечер в седем да ни изведе на вечеря. Първо ще отидем да се запишем на конференцията и после ще уважим приема в пет часа.

Новината, че лелята няма да ни покани на гости да опитам нейните унгарски манджи и да зърна частичка от живота на управляващия елит, малко ме разочарова, но после бързо си напомних, че в края на краищата съм американец и не бива да очаквам всички врати да се отварят пред мен. Присъствието ми би могло да носи опасност, отговорност или най-малкото притеснение. Всъщност, помислих си, по-добре да не се набивам много в очи и да се старая да не създавам проблеми на домакините си. Цяло щастие е, че изобщо съм тук, така че последното нещо, което ми трябва, е да навлека някоя беда на Хелън и семейството й.

Стаята ми на горния етаж беше семпла и чиста, с вече неуместни остатъци от някогашния разкош в лицето на дебелите позлатени херувимчета в таванските ъгли и мраморния умивалник във формата на огромна мида. Докато си миех ръцете и си решех косата пред огледалото над умивалника, преместих поглед от усмихнатите херувимчета към тясното, опънато легло, което със същия успех можеше да е казармен креват, и се ухилих. Стаите ни с Хелън бяха на различни етажи — предвидлива леля? — но поне старомодните херувимчета и австро-унгарските им венци щяха да ми правят компания.

Хелън ме чакаше във фоайето и мълчаливо ме изведе през внушителните хотелски порти на още по-внушителната улица.

Отново беше сложила светлосинята си блузка — докато пътувахме, аз ставах все по-измачкан, докато тя успяваше винаги да изглежда изпрана и изгладена, което май беше някаква източноевропейска дарба — и беше прибрала косата си в мек кок на тила. Докато крачехме към университета, тя беше потънала в мисли. Не смеех да я попитам какво мисли, но след малко тя доброволно сподели с мен.

— Толкова ми е странно, че така ненадейно се върнах тук — каза тя и ме погледна.

— При това със странен американец?

— При това със странен американец — измърмори тя, но не ми прозвуча като комплимент.

Университетът се състоеше от няколко впечатляващи здания, някои като отглас на изящната библиотека, която видяхме преди; обзе ме трепет, когато Хелън посочи към нашата цел, просторна класическа сграда с колонада от статуи на втория етаж. Спрях и извих глава нагоре, за да ги погледам и дори успях да прочета някои от имената им, макар и изписани на унгарски — Платон, Декарт, Данте, всичките с лаврови венци и облечени в антични роби. Останалите фигури не ми бяха толкова познати — Сент Ищван, Матиаш Корвин, Янош Хунияди. Те носеха скиптри или високо на главите си имаха гигантски корони.

— Кои са тези? — попитах Хелън.

— Утре ще ти кажа — отвърна тя. — Вече минава пет.

Влязохме в сградата с още няколко въодушевени младежи, които сметнах за студенти, и се качихме до огромна зала на втория етаж. Стомахът ми леко се сви; беше пълно с професори в черни или сиви или двуцветни костюми и накривени вратовръзки — нямаше как да не са професори, — които похапваха от малки чинийки червени чушки и бяло сирене и пиеха нещо, което силно миришеше на лекарство. Всички бяха историци, изпъшках вътрешно аз, и макар да се предполагаше, че съм един от тях, сърцето ми се сви. Хелън моментално бе обградена от стегнат възел колеги и я зърнах как дружелюбно се ръкуваше с някакъв мъж, който приличаше на куче с високо вдигнатия си назад бял бретон. Вече се канех да се престоря, че съм погълнат от гледката през прозореца към прелестната черковна фасада отсреща, когато в миг ръката на Хелън стисна лакътя ми — дали беше много разумно? — и ме упъти през тълпата.

— Това е професор Шандор, декан на Историческия факултет на Будапещенския университет и нашият най-изтъкнат специалист по средновековна история — каза ми тя, сочейки към бялото куче, и аз побързах да се представя. Ръката ми изстена под желязната му хватка и професор Шандор заяви, че за тях било голяма чест да съм гост на конференцията им. За секунда се зачудих дали тъкмо той не е приятелят на загадъчната леля. За мое учудване той говореше ясен, макар и бавен английски.

— Удоволствието е изцяло наше — каза ми той сърдечно. — Щастливо очакваме утрешната ви лекция.

Аз също казах, че за мен е чест да говоря пред конференцията, като избягвах очите на Хелън.

— Отлично — изгърмя гласът на професор Шандор. — Ние много уважаваме университетите във вашата страна. Дано нашите две страни заживеят в мир и разбирателство за вечни години. — Той вдигна за поздрав своята чаша с бистрата лекарствена напитка и аз побързах да върна тоста, тъй като сякаш магически и в моята ръка се появи една чаша. — А сега, ако можем да направим престоя ви в нашата прекрасна Будапеща по-приятен, само кажете. — Дълбоките му тъмни очи, блеснали на остаряващото му лице и странно контрастни на бялата му грива, за момент ми заприличаха на очите на Хелън и човекът изведнъж ми хареса.

— Благодаря ви, професоре — отвърнах съвсем искрено, а той потупа гърба ми с огромната си лапа.

— Хайде, моля, яжте, пийте, а после ще поговорим.

Точно след тези думи обаче той изчезна по други задачи и аз се озовах сред въртоп от нетърпеливи въпроси на останалите преподаватели във факултета и на гостуващите учени, някои от които изглеждаха по-млади и от мен. Те се скупчиха около нас с Хелън и аз постепенно успях да различа сред гласовете им неразбираеми потоци от френски и немски, както и някакъв друг език, може би руски.

Беше жизнерадостно, очарователно събиране и аз взех да забравям тревогите си. Хелън ме запознаваше с хората с резервирана благосклонност, която ми се стори напълно подходяща за случая, като гладко обясняваше естеството на съвместната ни работа и на статията, която скоро сме щели да публикуваме в едно американско списание. Ентусиазираните лица се приближиха към нея с бързи въпроси на унгарски и тя леко се изчерви, докато се ръкуваше и дори целуваше бузите на неколцина от старите си познати. Те очевидно не я бяха забравили — но беше ли възможно да я забравиш, мислех си аз. Забелязах, че освен нея имаше още няколко жени в залата, някои по-възрастни, други съвсем млади, но тя засенчваше всички. Беше по-висока, по-ярка, по-самоуверена с широките си рамене, красиво оформената глава и тежките къдрици, с живия си ироничен поглед. Обърнах се към един от унгарските преподаватели, за да не я зяпам; огненото питие започваше да бушува из вените ми.

— Това типично събиране ли е за конференциите тук? — не бях сигурен какво искам да питам, но трябваше да кажа нещо, за да отделя очите си от Хелън.

— Да — гордо отвърна събеседникът ми. Беше нисък мъж на около шейсет години със сиво сако и сива вратовръзка. — В университета често имаме международни срещи, особено сега.

Искаше ми се да попитам какво значи „особено сега“, но професор Шандор отново се появи отнякъде и ме поведе към един красив мъж, който очевидно много искаше да се запознае с мен.

— Това е професор Геза Йожеф — каза ми той. — Би желал да се запознаете. — В същия момент се появи и Хелън и за моя изненада през лицето й пробяга сянка на недоволство — дали не беше дори отвращение? Тя незабавно се насочи към нас, като че ли да се намеси в някакъв спор.

— Как си, Геза? — тя се ръкува с него, официално и някак студено, преди да успея да се запозная с човека.

— Колко се радвам да те видя, Елена — каза професор Йожеф и леко й се поклони, а аз улових в гласа му нещо странно, което можеше да е подигравка, но можеше да са и други чувства. Зачудих се дали говореха на английски само заради мен.

— Бих искала — каза тя безизразно, — ако позволиш, да те запозная с моя колега, с когото работим в Америка…

— Удоволствие е да се запознаем — каза той и ме заслепи с усмивка, която озари красивите му черти. Беше по-висок от мен, с гъста кафява коса и самоуверена стойка на човек, влюбен в собствената си мъжественост — сигурно щеше да е великолепна гледка като ездач, понесъл се из равнините сред стадата овце, помислих си аз. Ръкостискането му беше топло и той сърдечно ме потупа по рамото с другата си ръка. Не виждах защо Хелън може да го смята за отвратителен, но не успявах да се отърся от впечатлението, че отношението й е точно такова.

— Ще ни окажете ли честта утре да изнесете лекция? Чудесно — каза той. После млъкна за малко. — Моят английски не е много добър. Имате ли нещо против да говорим на френски? Немски?

— Вашият английски е много по-добър както от френския, така и от немския ми, убеден съм — бързо отговорих аз.

— Колко сте любезен — той разцъфна в медена усмивка. — Доколкото разбирам, работите в областта на османското владичество в Карпатите?

Тук новините определено бързо се разнасяха, помислих си аз; съвсем като у дома.

— О, да — съгласих се аз. — Макар че съм сигурен, че мога много да науча от вашия факултет по този въпрос.

— Едва ли — измърмори той учтиво, — но аз самият съм проучил някои неща по темата и с удоволствие бих ги обсъдил с вас.

— Професор Йожеф има разностранни интереси — вмъкна Хелън. Гласът й можеше да смръзне и вряла вода. Всичко беше много озадачаващо, но аз си дадох сметка, че всяка академична общност по света се раздираше от вътрешни противоборства, ако не и от открита война, така че тукашната едва ли беше изключение. Преди да измисля някаква помирителна реплика, Хелън рязко се обърна към мен.

— Професоре, трябва да отидем на следващата среща — каза тя. За миг не разбрах на кого говори, но тя решително пъхна ръка под лакътя ми.

— О, виждам, че сте много заети — професор Йожеф беше самото съжаление. — Може би друг път ще успеем да обсъдим османския въпрос? С удоволствие ще ви разведа тук-там из нашия град, професоре, или ще ви поканя на обяд…

— Професорът е изключително зает през цялата конференция — уведоми го Хелън.

Аз се ръкувах с човека толкова сърдечно, колкото позволяваше леденият й поглед, след което той улови свободната й ръка.

— Радвам се да те видя отново у дома — каза й той, наведе се над ръката й и я целуна. Хелън бързо си дръпна ръката, но през лицето й премина странно изражение. Явно беше леко трогната от жеста, реших аз, и за пръв път очарователният унгарски историк някак ми опротивя. Хелън ме отведе обратно при професор Шандор, където се извинихме и изразихме нетърпението си да чуем лекциите на следващия ден.

— Ние също очакваме лекцията ви с удоволствие — той стисна ръката ми между дланите си. Унгарците са невероятно сърдечни хора, помислих си аз със стоплено сърце, макар че топлината отчасти се дължеше на питието в кръвта ми. Когато успявах да не мисля за собствената си лекция, чувствах, че хвърча от удоволствие. Хелън ме хвана за ръка и ми се стори, че набързо огледа залата, преди да си тръгнем.

— Какво беше всичко това? — вечерният въздух беше освежително хладен и аз бях по-разчувстван от всякога. — Твоите сънародници са най-милите хора, които някога съм срещал, но ми се стори, че щеше за малко да обезглавиш професор Йожеф.

— Така си беше — каза тя кратко. — Той е безпоносим.

— Непоносим, най-вероятно — изтъкнах аз. — Защо се отнасяш така с него? Той те посрещна като стар приятел.

— А, всъщност нищо му няма, само дето е ненаситен лешояд. Направо вампир — тя млъкна и се взря в мен с уголемени очи. — Не че…

— Разбира се, че не — казах аз. — Огледах кучешките му зъби.

— О, и ти си безпоносим — каза тя и издърпа ръката си.

Аз я погледнах разкаяно.

— Нямах нищо против да подържа ръката ти — казах небрежно, — но трябваше ли да ни види целият ти университет?

Тя се втренчи в мен и аз не успях да разчета мрака в очите й.

— Не се безпокой, нямаше никой от антропологията.

— Но ти май познаваш и доста историци, а хората говорят — настоях аз.

— Не и тук — тя се изсмя презрително. — Тук всички сме другари. Няма слухове, нито конфликти — само другарска диалектика. Утре ще видиш. Наистина си е цяла утопия.

— Хелън — изпъшках аз, — моля те, поне веднъж бъди сериозна. Просто се притеснявам за репутацията ти — имам предвид политическата репутация. В края на краищата, един ден ще се върнеш и ще живееш с всички тези хора.

— Налага ли се? — тя пак ме хвана за ръка и продължихме пътя си. Не се опитах да се дръпна; в този миг за мен нямаше нищо по-ценно от допира на черното й сако до моя лакът. — Пък и си струваше. Постъпих така, за да видя как Геза скърца със зъби. Змийски зъби, ако трябва да съм точна.

— О, благодаря — измънках аз, но не посмях да кажа нищо повече. Ако просто е искала някой да изревнува, то аз определено паднах в капана. Внезапно си я представих в силните ръце на Геза. Дали са имали връзка, преди тя да напусне Будапеща? Щяха да са поразителна двойка, помислих си аз — и двамата красиви и самоуверени, високи и грациозни, тъмнокоси и стройни. Изведнъж се почувствах мъничък и слаб англосаксонец, неизмеримо жалък в сравнение със степния ездач. Лицето на Хелън не допускаше повече въпроси и аз трябваше да се задоволя с мълчаливата тежест на ръката й.

Твърде скоро се озовахме пред позлатените врати на хотела и пристъпихме в тихото фоайе. Щом влязохме, една самотна фигура стана сред черните столове с облегалки и саксиите с палми и мълчаливо ни изчака да се приближим. Хелън леко извика и се втурна напред с протегнати ръце.

— Ева!