Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Historian, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010 г.)
Допълнителна корекция
redSpectator (2013)

Издание:

Елизабет Костова. Историкът

Художествено оформление на корицата: Любомир Пенов

Отговорен редактор: Ваня Томова

Редактор: Мариана Шипковенска

Технически редактор: Божидар Стоянов

Предпечатна подготовка: Мирослав Стоянов

Сиела софт енд паблишинг, София, 2005

ISBN 954-649-843-2

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Глава 53

Наетият апартамент, където Тургут беше оставил мистър Ерозан, беше на около десет минути пеша от неговата къща — по-точно десет минути на бегом, защото всички тичахме, дори и Хелън подтичваше край нас на токовете на строгите си обувки. Тургут мърмореше нещо (предполагам, ругаеше) под носа си. Носеше малка черна чантичка, която мислех, че е нещо като аптечка, в случай че лекарят се забави или изобщо не пристигне. Накрая се озовахме на дървеното стълбище на стара къща. Взехме стълбите на един дъх след Тургут и най-горе той отвори една врата.

Къщата очевидно беше разделена на малки неугледни апартаментчета; там, където влязохме, основната стая беше обзаведена с легло, столове и маса, а от тавана висеше една-единствена крушка. Приятелят на Тургут лежеше на пода, завит с одеяло, а край него се надигна заекващ човечец на около трийсет години. Човекът беше на прага на истерията от страх и угризения, кършеше ръце и непрестанно обясняваше нещо на Тургут. Тургут го бутна настрана и двамата със Селим клекнаха до мистър Ерозан. Лицето на горкия човек беше пепеляво, очите му бяха затворени и той дишаше на задавени пресекулки. На врата му зееше грозна рана, по-голяма от последния път, но още по-ужасяваща, защото този път беше неочаквано чиста, макар и грубо разкъсана, само с няколко капки кръв по крайчеца. Хрумна ми, че такава дълбока рана би трябвало обилно да кърви, и когато осъзнах значението на липсата на кръв, стомахът ми се преобърна и усетих, че ми се повдига. Прегърнах Хелън и двамата неподвижно го загледахме, неспособни да отместим очи.

Тургут прегледа раната, без да я докосва, а после вдигна поглед към нас.

— Преди няколко минути този проклетник излязъл да търси непознат лекар, без да се посъветва с мен, но лекарят го нямало.

Поне тук имаме късмет, защото в момента изобщо не ни трябва лекар. Да остави Ерозан самичък точно по залез-слънце! — той поговори с Аксой, който рязко стана и — с неподозирана сила — удари злощастния пазач и го отпрати от стаята. Човекът отстъпи назад и после го чухме ужасено да тича презглава надолу по стълбите. Селим заключи вратата след него и погледна през прозореца към улицата, сякаш да се увери, че онзи няма да се върне. После коленичи до Тургут и двамата се посъветваха нещо на нисък глас.

След малко Тургут се пресегна към чантата, която носеше със себе си. Видях как извади оттам странно познат предмет: беше комплект за лов на вампири, съвсем приличен на онзи, който той ми подари в кабинета си преди повече от седмица, само че този беше в по-красива кутия, украсена с надписи на арабски и с нещо като седефна инкрустация. Той я отвори и измъкна инструментите. После отново вдигна глава към нас.

— Колеги професори — каза той тихо, — приятелят ми е бил ухапан от вампир поне три пъти и вече умира. Ако умре по естествен път в това състояние, скоро ще се присъедини към живите мъртви. — Той обърса чело с голямата си ръка. — Това е ужасен миг и трябва да ви помоля да напуснете стаята. Мадам, това не е за вашите очи.

— Моля те, нека ти помогнем с каквото трябва — подех аз колебливо, но Хелън пристъпи напред.

— Нека остана — каза тя тихо на Тургут. — Искам да знам как се прави.

За момент се почудих защо ли й трябва да знае подобно нещо и тогава си спомних — гротескна мисъл, — че тя в края на краищата е антрополог. Той я погледна изпитателно, после сякаш безмълвно се съгласи и отново се наведе над приятеля си. Все още се надявах, че не съм отгатнал правилно какво ще последва, но Тургут мърмореше нещо в ухото на приятеля си. Взе ръката на мистър Ерозан и я погали.

После — и това беше може би най-ужасният миг от всички ужасни неща, които последваха — Тургут притисна ръката на своя приятел към сърцето си и занарежда пронизително като оплаквачка думи, които сякаш идваха от дълбините на една не само древна, но и твърде чужда за мен история, за да мога да различа отделните срички, скръбен вой, подобен на призива на мюезина за молитва, който бяхме чули да се носи от минаретата над града — само че воплите на Тургут звучаха по-скоро като зов от ада, — низ от пропити с ужас стонове, като че ли понесли спомена за хиляди османски лагери, за милиони турски войници. Видях плющящите знамена, лисналата кръв по краката на конете, копието и полумесеца, слънчевите отблясъци по ятаганите и боздуганите, красиви и обезобразени младежки глави, лица, тела; чух виковете на мъжете, които отлитаха във владенията на Аллах, и писъците на далечните им майки и бащи; помирисах пушека от горящите къщи и миризмата на прясна кръв, серния дъх на оръдейните залпове, пожарищата сред шатрите и мостовете, конската плът.

Най-невероятното беше, че всред целия тътен дочух вик, който с лекота разбрах: „Казъклъ бей! Набучвача!“ В ядрото на хаотичното множество сякаш видях една открояваща се фигура, ездач с тъмен плащ, който се движеше сред пъстрата тълпа с изкривено от усилие лице и една след друга посичаше османските глави, а те тежко се търкулваха в островърхите си шлемове.

Гласът на Тургут утихна и видях, че съм се озовал близо до него и гледам надолу към умиращия човек. Хелън беше благословено истинска до мен — отворих уста да я попитам нещо и видях, че и тя е доловила същия ужас в напевите на Тургут. Без да искам, си спомних, че кръвта на Набучвача течеше и в нейните жили. Тя се обърна към мен за секунда с потресено, но овладяно изражение; тогава, съвсем навреме, се сетих, че тя носеше и наследството на Роси — спокойно, патрицианско, тосканско-английско — и видях в очите й несравнимата доброта на Роси. В този миг, струва ми се — а не по-късно в скучната кафява църква на родителите ми, не пред някакъв свещеник — се ожених за нея, венчах се с нея в сърцето си, обвързах се с нея за цял живот.

Тургут, вече смълчан, беше поставил броеницата върху гърлото на приятеля си, от което тялото леко се сгърчи, и избра от изцапания сатен на кутията един инструмент по-дълъг от дланта ми, изработен от лъскаво сребро.

— Никога през живота си не съм правил това, Господ да ми е на помощ — каза той тихо. Отвори ризата на мистър Ерозан и аз видях остарялата кожа, пепелявосивите косми по гърдите, които неравномерно се вдигаха и спускаха. Селим се огледа из стаята, внимателно, без да продума, и донесе на Тургут една тухла, очевидно използвана да подпира вратата. Тургут взе този иначе вдъхващ уют предмет и го претегли на ръка. После опря острия край на кола в лявата част на гърдите на жертвата и поде тих напев, в който улових познати думи — от книги, филми, разговори? — „Аллах акбар, Аллах акбар“ — Аллах е велик. Знаех, че не мога да накарам Хелън да излезе, нито можех да убедя себе си да напусна стаята, но докато тухлата се спускаше надолу, издърпах Хелън крачка назад. Ръката на Тургут беше огромна и сигурна. Селим държеше кола изправен и при удара той се вряза в плътта с глух звук от разтрошени кости. Край мястото на пробива бавно потече кръв и изцапа бледата кожа. Лицето на мистър Ерозан за миг се сгърчи отвратително и устните му се отдръпнаха и оголиха пожълтелите като на куче зъби. Хелън гледаше втренчено, а аз не смеех да отместя очи; не исках тя да види нещо, което аз не съм способен също да изгледам. Тялото на библиотекаря потръпна, колът изведнъж влезе рязко надолу до дръжката и Тургут седна назад, като че ли изчакваше. Устните му трепереха и по цялото му лице беше избила пот.

След миг тялото се отпусна, после и лицето; устните кротко се прибраха над зъбите на мистър Ерозан, от гърдите му излезе въздишка; краката му в трогателно износените чорапи потръпнаха и замряха. Здраво държах Хелън и я усетих как потрепери до мен, но нищо не каза. Тургут вдигна отпуснатата ръка на приятеля си и я целуна. По зачервеното му лице се търкаляха сълзи и се стичаха в мустаците му. Той покри очи с шепи. Селим докосна веждата на мъртвия библиотекар, после се изправи и стисна рамото на Тургут.

След малко Тургут се съвзе достатъчно, за да стане и да издуха носа си в кърпичка.

— Беше много добър човек — каза ни той с треперлив глас. — Щедър, мил човек. Сега почива в мир при Мохамед, вместо да влезе в редиците на адските легиони. — Той се обърна да избърше сълзите си. — Приятели, трябва да изнесем тялото оттук. В една от болниците има лекар, който може… да ни помогне. Селим ще остане тук на заключена врата, докато аз отида да се обадя, после лекарят ще дойде с линейката и ще подпише необходимите документи. — Тургут извади от джоба си няколко глави чесън и нежно ги остави върху устата на мъртвия. Селим извади кола и го изми в мивката в ъгъла, после внимателно го прибра в красивата кутия. Тургут изчисти всички следи от кръв, превърза гърдите на човека с кухненска кърпа и закопча ризата му, после свали един чаршаф от леглото и двамата заедно го постлахме върху тялото, покрихме спокойното вече лице.

— Сега, скъпи мои приятели, ще ви помоля за една услуга. Видяхте какво могат живите мъртви, вече знаем, че те са сред нас. Трябва да се пазите непрекъснато. Освен това трябва да отидете в България — колкото е възможно по-скоро — още тези дни, стига да успеете да го уредите. Обадете ми се у дома, когато сте готови с плановете си. — Той ме погледна изпитателно. — Ако не се видим лично, преди да тръгнете, желая ви колкото може повече късмет и най-вече да се върнете живи и здрави. Непрестанно ще мисля за вас. Моля ви, обадете ми се, като дойдете в Истанбул, ако изобщо се върнете тук.

Надявах се, че имаше предвид „ако изберете този маршрут“, а не „ако оцелеете в България“. Той сърдечно ни разтърси ръцете, а после Селим се ръкува с мен и срамежливо целуна ръка на Хелън.

— Сега ще тръгваме — каза Хелън простичко, хвана ме под ръка, двамата излязохме от тъжната стая и слязохме по стълбите на улицата.