Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Historian, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010 г.)
Допълнителна корекция
redSpectator (2013)

Издание:

Елизабет Костова. Историкът

Художествено оформление на корицата: Любомир Пенов

Отговорен редактор: Ваня Томова

Редактор: Мариана Шипковенска

Технически редактор: Божидар Стоянов

Предпечатна подготовка: Мирослав Стоянов

Сиела софт енд паблишинг, София, 2005

ISBN 954-649-843-2

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Глава 3

Когато се прибрахме у дома в Амстердам, баща ми беше необичайно мълчалив и зает, а аз притеснено търсех удобен момент да го попитам за професор Роси. Всяка вечер мисис Клей вечеряше с нас в облицованата с тъмна ламперия трапезария. Тя ни сервираше от помощната масичка, но се хранеше с нас като член на семейството и аз инстинктивно усещах, че баща ми не би искал да разказва историята си в нейно присъствие. Ако го потърсех в библиотеката, той бързо ме питаше как е минал денят ми или ме караше да му покажа домашните си. След завръщането ни от Емона тайно прерових рафтовете, но книгата и документите бяха изчезнали от предишното си място и не успях да се сетя къде може да ги е сложил. Ако пък мисис Клей имаше свободна вечер, той също предлагаше да отидем на кино или ме извеждаше на кафе и сладки в шумната сладкарница от другата страна на канала. Бих казала, че ме отбягваше, ако не се случваше да седна до него, докато чете, в очакване на сгоден миг да попитам, а той да се протегне и да ме погали по косата с неясна тъга в очите. В тези моменти просто не смеех да повдигна въпроса.

Следващия път, когато потегли на юг, баща ми отново ме взе със себе си. Обясни ми, че щял да има само една среща, при това неофициална, която почти не си струвала дългия път, така че искал да ми покаже гледката. Този път влакът ни отведе далеч след Емона, а после взехме и автобус. Баща ми предпочиташе местния транспорт, стига да имаше възможност да го използва. И сега, когато пътувам, често се сещам за него и се отказвам да наема кола, за да се кача на метрото.

— Нали разбираш, Рагуза не е място за коли — каза той, докато стискахме металната дръжка зад шофьора на автобуса. — Винаги сядай отпред, за да не ти става лошо.

Стиснах дръжката и кокалчетата ми побеляха — като че ли летяхме сред светлосивите каменни грамади, които в тази част на света играеха ролята на планини.

— Боже! — възкликна баща ми, когато автобусът страховито подскочи през един остър като фиба завой. Останалите пътници изглеждаха съвсем спокойни. От другата страна на пътеката облечена в черно възрастна жена плетеше, а под забрадката лицето й танцуваше от друсането на автобуса.

— Внимавай — каза баща ми, — сега ще видиш една от най-великолепните гледки на крайбрежието.

Послушно се загледах през прозореца с надеждата да се откаже от непрестанните си напътствия, но все пак попивах докрай гледката на планинските зъбери и сгушените сред тях каменни селца. Точно преди залез-слънце усилията ми бяха възнаградени — видях край пътя една жена, която вероятно чакаше автобуса в другата посока. Беше висока и носеше тежка дълга пола и тясна риза, а главата й бе украсена с приказна шапка като муселинена пеперуда. Огрята от залязващото слънце, жената стоеше съвсем сама сред скалите, оставила кошницата си на земята. Щях да я взема за статуя, ако не беше обърнала прекрасната си глава след нашия автобус. Лицето й бе бледо, овално, но беше твърде далеч, за да видя изражението й. Когато я описах на баща ми, той каза, че сигурно е била облечена с народна носия от този край на Далмация.

— Високо боне с крилца от двете страни? Виждал съм го на картини. Може да се каже, че е била нещо като призрак — вероятно живее в някое затънтено селце. Предполагам, че повечето младежи тук вече носят дънки.

Залепих отново лице на прозореца. Не видях повече призраци, но затова пък не пропуснах истинското, чудо — ширналата се под нас Рагуза, град от слонова кост, зад чиито стени с метален блясък светеше огряното от слънцето море, а покривите червенееха повече и от залеза във внушителната си средновековна крепост. Градът бе построен на широк кръгъл полуостров, а стените му изглеждаха непробиваеми и за вълните, и за нашествениците — пеликан, нагазил в Адриатическо море. Погледнат от зашеметяващата височина на пътя обаче, изглеждаше миниатюрен, като издълбан от човешка ръка и поставен в подножието на планините въпреки несъответствието в мащаба.

Главната улица на Рагуза, където попаднахме няколко часа по-късно, беше от мрамор, така излъскан от вековното търкане на подметки, че отразяваше светлините на околните магазини и дворци, за да заблести като повърхността на някакъв гигантски канал. Улицата свършваше на пристанището, дълбоко в сърцето на стария град, където веднага се отпуснахме в столовете на едно кафене. Обърнах лице срещу вятъра и улових мириса на прибоя и — колкото и да ми се стори странно за сезона — на зрели портокали. Морето и небето се сливаха в сумрака. Рибарските лодки танцуваха сред по-бурните вълни в далечната част на пристанището, а вятърът носеше звуците на морето, уханията на морето и една непозната мекота.

— Да, това е то югът — каза доволно баща ми, придърпвайки чаша уиски и чиния сардини с препечен хляб. — Представи си, че отвържеш лодката си и отплаваш оттук, а нощта е пред теб. По звездите можеш да стигнеш до Венеция или до албанския бряг, или да излезеш в Егейско море.

— Колко се плава до Венеция? — Разбърках чая си, а бризът отнесе парата към морето.

— О, седмица, а със средновековен кораб сигурно и повече. — Той ми се усмихна спокоен, поне засега. — Марко Поло е роден на този бряг. Тук венецианските набези не били рядкост. Всъщност седим в нещо като порта към света.

— Кога си бил тук преди? — Едва сега започвах да проумявам реалността на предишния му живот, факта, че го е имало и преди мен.

— Идвал съм няколко пъти. Може би четири-пет пъти. Първия път беше преди много години, още като студент. Научният ми ръководител ми препоръча да посетя Рагуза, за да видя това чудо, докато бях в Италия — нали съм ти казвал, едно лято учих италиански във Флоренция.

— Имаш предвид професор Роси.

— Да — баща ми ме стрелна с поглед, но бързо сведе очи към уискито си.

Замълчахме и само тентата на кафенето запълваше тишината, като приплясваше на учудващо топлия за сезона бриз. От вътрешността на бар-ресторанта се носеше какофония от разговори на туристи, подрънкване на порцелан, саксофон и пиано. От другата страна се чуваше плисъкът на вълните край лодките в тъмното пристанище. Накрая баща ми заговори.

— Трябва да ти разкажа малко повече за него. — Не ме погледна, но ми се стори, че гласът му леко потрепери.

— Няма да е лошо — отвърнах предпазливо.

Той отпи от уискито си.

— Ех, че си инат с тези приказки!

Ти си инат, искаше ми се да отговоря, но прехапах език — предпочитах да чуя историята, вместо да се препираме.

Баща ми въздъхна.

— Добре. Ще ти разкажа за него утре през деня, когато няма да съм толкова уморен и ще можем да се поразходим край крепостните стени — и той посочи с чашата си към сиво-белите искрящи зъбери над хотела. — Тогава ще е по-подходящо време за истории. Особено за тази история.

 

 

Утрото едва преваляше, когато вече седяхме триста метра над прибоя, който се разбиваше на бяла пяна в исполинските корени на града. Ноемврийското небе светеше като посред лято. Баща ми си сложи тъмни очила, погледна часовника си, сгъна брошурата за архитектурните паметници с ръждивочервените покриви под нас и изчака група немски туристи да отминат на безопасно за подслушване разстояние. Погледнах към морето отвъд гористия остров, към мъглявосиния хоризонт. Тъкмо оттам, с развети червено-златни знамена под същото блестящо небе са прииждали венецианските кораби — понесли кога война, кога търговска стока. Докато чаках баща ми да заговори, усетих съвсем ненаучни опасения. Може би корабите, които ми се привиждаха на хоризонта, съвсем не бяха част от някакво пъстро шествие. Какво толкова трудно имаше, че баща ми все не започваше?