Елизабет Костова
Историкът (34)

Глава 32

Ако бях очаквал кабинетът на Тургут да се окаже още едно ориенталско видение, убежище на османски учен, бях сбъркал. Стаята, в която той ни въведе, беше много по-тясна от просторната гостна, където бяхме седели, но имаше същия висок таван, а дневната светлина, нахлуваща през двата прозореца, ясно осветяваше мебелите. Две от стените бяха покрити от горе до долу с книги. Черни кадифени завеси висяха до пода край всеки прозорец, а гобленът с ловна сцена с коне и кучета придаваше на стаята атмосфера на средновековно великолепие. На масата в средата на кабинета бяха натрупани купчини английски речници; а огромната колекция Шекспирови творби беше подредена в отделен шкаф близо до бюрото.

Първото ми впечатление от кабинета на Тургут обаче не беше за изявено надмощие на английската литература; напротив, незабавно почувствах едно по-мрачно присъствие, една натрапливост, която постепенно беше погълнала нежното влияние на изследваните от него английски творби. Това присъствие внезапно ме завладя и зрително заради образа, който ме гледаше отвсякъде и арогантно отвръщаше на погледа ми от гравюрата зад бюрото, от поставката на масата, от стар гоблен на едната стена, от корицата на някакъв сборник, от скицата до прозореца. Беше едно и също лице, уловено в различни пози и различна среда, но винаги същият средновековен образ с изпити бузи и мустаци.

Тургут ме наблюдаваше.

— Май се сещате кой е това — каза той мрачно. — Колекционерската ми страст има много форми, както виждате.

Стояхме един до друг и гледахме отпечатъка в рамка, закачен на стената зад бюрото му. Беше репродукция от гравюра на дърво като онази, която бях видял в Съединените щати, но лицето гледаше право напред и мастиленотъмните очи сякаш пронизваха нашите.

— Откъде сте намерил всички тези картини? — попитах аз.

— Откъде ли не — Тургут махна към сборника на масата. — Понякога поръчвах да ми ги копират от стари книги, понякога ги намирах по антикварните магазини или ги купувах на търгове. Невероятно е колко много изображения на лицето му все още витаят из нашия град, стига да ги потърсиш. Струваше ми се, че ако успея да ги събера всичките, може би ще успея да прочета в очите му тайната на моята чудновата празна книжка. — Той въздъхна. — Тези гравюри обаче са толкова груби, прекалено… черно-бели. Все не бях доволен, затова накарах един приятел художник да ги обедини всичките в една картина.

Той ни заведе до една ниша край прозореца, където къси завески, също от черно кадифе, скриваха нещо. Почувствах ужас още преди Тургут да се пресегне към шнура, а когато с едно дръпване хитроумните перденца се разделиха, сърцето ми сякаш подскочи. Кадифето се прибра и откри маслен портрет до раменете на млад як мъж с набит врат, в естествена големина, грейнал като жив. Косата му беше дълга; тежки черни къдрици се спускаха по плещите му. Лицето му беше красиво, но крайно жестоко, с блестяща бяла кожа, неестествено ярки зелени очи, дълъг прав нос и гневно издути ноздри. Червените му устни бяха извити и чувствени под увисналите черни мустаци, но и здраво стиснати, сякаш за да удържат потрепването на брадичката. Имаше остри скули и гъсти черни вежди под островърха шапчица от тъмнозелено кадифе с бяло-кафяво перо, забодено отпред. Лицето му беше жизнено, но напълно лишено от състрадание; излъчваше сила и бдителност, но не и уравновесеност. Очите бяха най-дразнещата част от картината; те ни фиксираха с почти жива настойчивост и само след секунда извърнах поглед с облекчение. До мен, Хелън се приближи към рамото ми, по-скоро от солидарност, отколкото за успокоение.

— Приятелят ми е отличен художник — каза тихо Тургут. — Сами разбирате защо държа картината зад завеса. Не обичам да я гледам, докато работя. — Помислих си, че със същия успех можеше да каже, че не обича картината да го гледа, докато той работи. — Това е портрет на Влад Дракула, както е изглеждал към 1456 година, когато започва най-дългото му управление във Влахия. Тогава е на 25 години и е добре образован по стандартите на своята култура, а освен това е и отличен ездач. През следващите двайсет години той ще убие към петнайсет хиляди свои сънародници — понякога по политически причини, а често само от удоволствие да гледа смъртта.

Тургут спусна завеските и те за моя радост угасиха ужасния блясък на онези очи.

— Мога да ви покажа и други любопитни неща — каза той и посочи към едно дървено шкафче на стената. — Това е печат на Ордена на дракона, който намерих на пазара за антики близо до пристанището на стария град. А това е сребърна кама от първите години на османското владичество в Истанбул. Смятам, че са я използвали срещу вампири, защото надписът на канията подсказва нещо подобно. Тези вериги и шишове — той ни показа друго шкафче — са, боя се, инструменти за мъчения, може би дори са влашки. А това, приятели, е най-забележителната ми придобивка. — От края на бюрото си той извади дървена кутия с прекрасен обков и откопча кукичката на ключалката. Вътре, сред гънки стар черен сатен, лежаха няколко остриета, подобни на хирургически инструменти, заедно с малък сребърен пищов и сребърен нож.

— Какво е това? — Хелън предпазливо протегна ръка към кутията, но после я отдръпна.

— Това е оригинален комплект оръжия за лов на вампири, стогодишен — гордо докладва Тургут. — Смятам, че е направен в Букурещ. Един приятел колекционер на антики го намери и ми го донесе преди няколко години. Навремето имало много такива — през XVIII и XIX век ги продавали на пътешествениците из Източна Европа. Поначало се продавали с чесън ето тук, в тази дупка, но аз окачих моя на видно място. — Той посочи и аз отново потръпнах, като видях дългите плитки сушен чесън от двете страни на вратата, точно срещу бюрото му. Стори ми се, съвсем както с Роси преди около седмица, че професор Бора е не само педантичен учен, но и луд.

След години вникнах по-добре в първата си реакция, разбрах тревогата си при вида на кабинета на Тургут, който като нищо можеше да е и стая от замъка на Дракула, и средновековното му ковчеже с пълен набор инструменти за мъчения. Истината е, че ние, историците, се интересуваме от неща, които донякъде са отражения на собственото ни „аз“, може би дори са част от нас — част, която не бихме посмели да проучим извън царството на науката; вярно е, освен това, че докато се заравяме все по-дълбоко в своите проучвания, те постепенно стават част от нас. Няколко години по-късно, когато посетих един американски университет — не моя, ме запознаха с един от първите големи американски историци, заели се с изследване на нацистка Германия. Той живееше в удобна къщичка в края на университетското градче, в която колекционираше не само книги по своята тема, но и официални порцеланови сервизи от Третия райх. Кучетата му — две огромни немски овчарки, денонощно патрулираха в двора му. Докато пийвахме с останалите колеги от факултета в гостната му, той с непоколебима твърдост ми довери колко мразел престъпленията на Хитлер и как искал да ги изобличи до най-малката подробност пред цивилизования свят. Тръгнах си от дома му по-рано, като внимателно заобиколих огромните кучета, все още неспособен да се отърся от отвращението си.

— Сигурно всичко това ви се струва прекалено — обади се Тургут с извинение в гласа, като че ли беше схванал смисъла на изражението ми. Още сочеше към чесъна. — Просто не обичам да седя заобиколен от злите внушения на миналото без никаква защита, нали? А сега, нека ви покажа онова, заради което ви доведох тук.

Той ни покани да седнем на някакви разнебитени столове, тапицирани с дамаска. Гърбът на моя стол като че ли беше инкрустиран с — дали беше кост? Не посмях да се облегна. Тургут издърпа тежко чекмедже от една от библиотеките. Отвътре извади ръкописни копия на документите, които бяхме разгледали в архива — скици, подобни на тези на Роси, но много по-внимателно направени, — а после извади и едно писмо и ми го подаде. Беше написано на университетска бланка и носеше подписа на Роси — несъмнено беше неговият подпис, помислих си аз; завъртулките на неговите „Б“ и „Р“ ми бяха до болка познати. А и Роси със сигурност вече е преподавал в Съединените щати по времето, когато писмото е било изпратено. Краткият текст гласеше точно това, което Тургут вече ни беше съобщил; той, Роси, не знаел нищо за архива на султан Мехмед. Съжалявал, че трябва да го разочарова, и желаел на професор Бора успех в работата. Наистина озадачаващо писмо.

След това Тургут измъкна малка книжка, подвързана със старинна кожа. Много ми беше трудно да удържа порива веднага да я грабна в ръце, но трескаво си наложих да почакам, докато Тургут внимателно я отвори и ни показа първо празните листове в началото и в края, а после и гравюрата в средата — вече познатите очертания, коронования дракон със зловещо разперените крила и панделката в ноктите, на която беше изписана една-единствена заплашителна дума. Отворих куфарчето, което носех със себе си, и извадих моята книга. Тургут постави двете томчета едно до друго на бюрото. Всеки сравняваше своето съкровище със злодейския подарък на другия и двамата едновременно установихме, че двата дракона са съвсем еднакви, неговият изпълваше страниците чак до ръба и беше по-тъмен, докато моят беше поизбелял, но иначе същият, съвсем същият. Същото беше дори петънцето в края на драконовата опашка, като че ли дървената преса е имала дефект и е разляла там малко повече мастило при печатането. Хелън също ги съзерцаваше мълчаливо.

— Забележително — изпъшка Тургут накрая. — Никога не съм и сънувал, че ще дойде ден, когато ще видя втора книга като тази.

— И ще чуете за трета — припомних му аз. — Това е третата такава книга, която съм виждал със собствените си очи, нали помните. Гравюрата в книгата на Роси беше същата.

Той кимна:

— И какво, приятели, означава всичко това? — Вече разгъваше своите копия на картите до нашите книжки и сравняваше с огромния си пръст очертанията на драконите и на планините. — Изумително — мърмореше той. — Като си помисля, че никога не съм забелязал. Наистина прилича. Дракон — карта. Но карта на какво? — Очите му блестяха.

— Роси точно това е искал да разбере тук, в архива — казах с въздишка. — Само да беше направил още няколко крачки, по-късно, за да открие смисъла.

— Може би е направил — гласът на Хелън беше замислен и аз се обърнах да я попитам какво иска да каже. В същия момент вратата между чудноватите плитки чесън се отвори и двамата подскочихме. Вместо страховито привидение обаче се показа дребничка, усмихната дама в зелена рокля. Беше жената на Тургут и всички станахме да я посрещнем.

— Добър ден, скъпа — Тургут бързо я притегли към нас. — Това са моите приятели, професорите от Съединените щати, нали ти разправях.

Той любезно ни представи всички и мисис Бора разтърси ръцете ни със сърдечна усмивка. По ръст беше точно наполовина на Тургут, със зелени очи с дълги ресници, изящен леко гърбав нос и вихрушка от червеникави къдрици.

— Много съжалявам, че ме нямало да ви посрещна — тя произнасяше английския си бавно и внимателно. — Вероятно мъжът ми изобщо не ви хранил, нали?

Възразихме, че чудесно ни е нагостил, но тя поклати глава.

— Мистър Бора никога не предлага на гостите си прилична вечеря. Сега ще го… ще му се скарам — и тя размаха мъничък юмрук към мъжа си, който изглеждаше щастлив.

— Ужасно се страхувам от жена ми — довери ни той самодоволно. — Дива е като амазонка.

Хелън, която се извисяваше над мисис Бора, се усмихна и на двама им; те наистина бяха неустоими.

— А сега — каза мисис Бора, — той ви досажда с противната си колекция. Съжалявам.

Само след минути отново бяхме настанени на пищните дивани, а мисис Бора ни наливаше кафе. Забелязах, че е доста красива с особено ефирно излъчване като птичка, тиха жена, може би около четирийсетте. Английският й беше слаб, но тя го използваше с изтънчен хумор, като че ли съпругът й често влачеше у дома им английскоговорещи гости. Роклята й беше семпла и елегантна, а жестовете й — изискани. Представих си как в детската градина, където беше възпитателка, децата се тълпят около нея — те сигурно й стигат до брадичката, помислих си аз. Зачудих се дали двамата с Тургут имаха собствени деца; в стаята нямаше детски снимки, нито други следи от деца, а не ми се щеше да питам.

— Съпругът ми разходи ли ви хубаво из града? — мисис Бора попита Хелън.

— Да, донякъде — отговори Хелън. — Боя се, че днес отнехме доста от времето му.

— Не, аз отнех вашето време — Тургут сърбаше кафето си с видимо удоволствие. — Но имаме още много работа. Скъпа — обърна се той към жена си, — трябва да потърсим един изчезнал професор, така че ще съм зает няколко дена.

— Изчезнал професор? — мисис Бора спокойно му се усмихна. — Добре. Но първо трябва да вечеряме. Надявам се, че ще вечеряте? — обърна се тя към нас.

Мисълта за още храна беше непоносима и затова се постарах да избегна очите на Хелън. За Хелън обаче явно всичко беше в реда на нещата.

— Благодаря ви, мисис Бора. Много сте мила, но трябва да се връщаме в хотела, струва ми се, защото имаме една уговорка в пет часа.

Имахме ли? Беше объркващо, но реших да се включа в играта.

— Точно така, неколцина американци ще дойдат за по едно питие. Но се надяваме скоро отново да ви видим и двамата.

Тургут кимна.

— Незабавно ще прегледам всичко в библиотеката си, което би могло да ни помогне. Трябва да обмислим възможността гробът на Дракула да е в Истанбул — дали тези карти се отнасят за някаква част на града. Имам няколко стари книги за града и приятели с отлични колекции за Истанбул. Тази нощ ще преровя всичко.

— Дракула — мисис Бора поклати глава. — Предпочитам Шекспир пред Дракула. Доста по-здравословно хоби. А и — тя ни хвърли закачлив поглед — Шекспир ни плаща сметките.

Изпратиха ни тържествено, а Тургут обеща да ни вземе от пансиона в девет часа на следващата сутрин. Щял да ни донесе нови сведения, стига да намери, и отново сме щели да посетим архива, за да видим какво става там. Междувременно, предупреди ни той, трябва да сме изключително предпазливи и да се оглеждаме навсякъде за преследвачи или друга опасност. Тургут искаше да ни придружи обратно до хотела, но ние го уверихме, че можем и сами да вземем ферибота — той тръгва само след двайсет минути, казах му аз. Семейство Бора ни изпратиха до външната си врата, застанали заедно на стъпалата, хванати за ръце, и ни извикаха довиждане. Обърнах се веднъж-дваж, докато се провирахме пред тунела от смокини и липи на улицата.

— Ето това се казва щастлив брак, струва ми се — отбелязах пред Хелън и моментално съжалих, защото тя издаде обичайното си презрително изсумтяване.

— Хайде, янки — отсече тя, — имаме работа.

Друг път бих се усмихнал на прозвището, което ми беше измислила, но този път нещо ме накара да се извърна и да я погледна потресено. Необикновеното ни следобедно гостуване ми беше оставило една мисъл, която до последно се бях мъчил да потисна. Докато гледах Хелън, обърнала към мен невъзмутимия си поглед, нямаше как да не остана разтърсен от приликата между силните й, макар и изящни черти и онзи пламтящ, ужасен лик зад завеските на Тургут.