Едгар Бъроуз
Тарзан, храненикът на маймуните (9)

IX
Среща

Тарзан, храненикът на маймуната, продължаваше да живее първобитния си живот в джунглата още няколко години почти без промяна. Ако имаше такава, тя се състоеше само в това, че ставаше по-силен и по-умен и че научи твърде много от книгите за чудните краища, намиращи се някъде зад пределите на неговата гора.

Животът не му се струваше еднообразен и безцветен. Винаги имаше работа, винаги можеше да ходи на лов, да търси плодове или пък да лови из многобройните рекички и езера рибата Пиза. Освен това винаги трябваше да се пази от Сабор и от свирепите й сродници. Тази постоянна опасност придаваше остър вкус на всяка минута от живота му.

Животните го дебнеха често, но и той още по-често ги дебнеше. И макар че нито веднъж острите им и жестоки нокти не го бяха докоснали, случваше се няколко пъти разстоянието, което го делеше от тях, да бъде толкова малко, че между гладката му кожа и ноктите им едва можеше да мине едно месесто листо.

Бърза бе лъвицата Сабор, бързи бяха Нума и Шита, но Тарзан бе като светкавица.

Той се сприятели със слона Тантор. Как? Не питайте. Но жителите на джунглата знаеха, че често пъти в лунни нощи Тарзан, храненикът на маймуните, и слонът Тантор се разхождаха заедно. И там, където пътят в гората биваше свободен, Тарзан яздеше, седнал на могъщия гръб на слона.

Но всички зверове в джунглата бяха врагове на Тарзан, всички освен племето му, сред което сега той имаше много привърженици.

И така, на осемнадесет години младият английски лорд не можеше да говори английски, но все пак умееше да чете и да пише на родния си език. Той никога не бе виждал друго човешко същество освен себе си, защото малката област, в която скиташе племето му, не бе прорязана от нито една по-голяма река, по която евентуално биха могли да се спуснат с лодки туземци от вътрешността на сушата. Високи хълмове заобикаляха тази територия от три страни, а океанът — от четвъртата. Тук живееха само лъвове, леопарди и отровни змии. Самите девствени гори на джунглата дотогава още не бяха посещавани от същество от породата животни, които се наричат хора.

Веднъж обаче, когато Тарзан пак седеше в хижата на своя баща, унесен в тайните на книгите, едно съдбоносно събитие завинаги наруши безлюдието на джунглата.

Далече на изток, по гребена на един нисък хълм, Тарзан видя да се движат едно зад друго някакви същества. Отпред вървяха петдесетина воини, въоръжени с дълги копия с железни остриета, освен тях всеки носеше и по един голям лък и отровни стрели. На гърбовете им висяха обли щитове, през ноздрите им бяха прекарани големи железни халки, а по сплъстените им като козина коси имаше китки от ярки пера. Челата им бяха татуирани с три успоредни цветни ивици, гърдите — с три концентрични кръга. Жълтите им зъби бяха остри като у хищниците, а големите провиснали устни им придаваха още по-зверски вид.

След тях се мъкнеха неколкостотин жени и деца. Те носеха на главите си различни товари: кухненски съдове, покъщнина и големи денкове със слонова кост. Следваха ги отделение войници като тези от челната колона. Личеше си, че се страхуват от нападение повече отзад, отколкото насреща. За това свидетелстваше начинът, по който бе построена колоната. Така и беше. Чернокожите се спасяваха с бягство от войниците на белия човек, който така ги ограбваше и потискаше, отнемайки им слоновата кост и каучука, че един ден те въстанаха срещу потисниците си, убиха белия офицер и унищожиха малкия му отряд от местни войници. След това няколко дни ядоха от месото им.

Неочаквано една нощ селището им бе нападнато от по-силен отряд, дошъл да отмъсти за смъртта на другарите си. През тази зловеща нощ черните войници на белия човек на свой ред се наядоха до насита с месо, а жалките останки на могъщото някога племе се скриха в мрачните джунгли — на път към неизвестността и свободата.

Но това, което означаваше свобода и дирене на щастие за тези чернокожи диваци, носеше ужас и смърт за много от дивите обитатели на тяхната нова земя.

Три дни бавно се промъкваше отрядът през дебрите на непроходимата гора. Най-после в ранната утрин на четвъртия ден те стигнаха до малко местенце земя близо до рекичката, което изглеждаше по-незалесено от другите места, срещани дотогава от тях.

Тук чернокожите пришълци се заловиха с построяването на жилища. След месец те бяха вече разчистили голямо парче земя и построили колиби: около селището израсна здрава ограда; засято бе просо и диваците заживяха постарому в своето ново отечество. Тук нямаше нито бели хора, нито черни войници. Нямаше събиране на слонова кост и на каучук за жестоките и користни стопани.

Изминаха доста месеци, преди черните да се решат да навлязат навътре в горите, които обграждаха новото им селище. Мнозина от тях вече станаха жертви на старата Сабор. Джунглата бе пълна със свирепи и кръвожадни котки, лъвове и леопарди и туземците се страхуваха да отиват далече от своите надеждни огради.

Веднъж Кулонга, синът на стария вожд Мбонга, навлезе далеч на запад. Той вървеше предпазливо из гъсталаците, държейки копието си готово и здраво притискайки с лявата си ръка към стройното си черно тяло дълъг объл щит. На гърба му висеше лък, а колчанът му бе пълен с прави стрели, грижливо намазани с тъмно смолисто вещество, благодарение на което дори лекото драсване бива смъртоносно.

Нощта застигна Кулонга далеч от селището на баща му, в посока запад. Той се покачи на едно голямо дърво и си направи нещо като площадка, върху която легна да спи.

На разстояние четири километра западно от него нощуваше племето на Керчак.

На другата сутрин, в зори, маймуните станаха и се разпръснаха из джунглата да търсят храна. Тарзан, както винаги, тръгна към хижата. Той искаше да намери по пътя някакъв дивеч и да се нахрани, преди да стигне брега.

Маймуните се пръснаха по една, по две, по три навсякъде из околността, но все пак се мъчеха да бъдат близо една до друга, та в случай на опасност да извикат и да бъдат чути.

Кала вървеше бавно по отъпканата от Тантор пътека в посока запад и бе погълната от това да преобръща гнили съчки, за да намери гъби и годни за ядене насекоми. Изведнъж някакъв странен шум привлече вниманието й.

Пред нея, на около петдесет ярда, пътят бе съвършено открит и през тунела от листа тя видя дебнещата фигура на едно страшно, невиждано същество.

Беше Кулонга.

Кала не си губи времето да го разглежда, бързо се върна и потегли назад по пътеката. Това не бе бягство от нейна страна, а обичай на нейните съплеменници, които благоразумно избягват нежелателно сблъскване, докато не заговори страстта им.

Но Кулонга не спираше… Той усети месо… Ако я убиеше, можеше да се наяде отлично този ден. И той тичаше след Кала с копие, приготвено вече за удар.

На завоя на пътеката Кала сполучи някак да се скрие, но Кулонга я забеляза на откритото място. Ръката, държаща копието, се отметна далеч назад и мускулите в един миг се напрегнаха под гладката кожа. После ръката се изправи и копието полетя към Кала. Но ударът бе лошо пресметнат, копието само одраска хълбока й.

С вик на гняв и болка се хвърли маймуната върху врага си. И в същата минута дърветата затрещяха под тежестта на другарите й. Племето вече бързаше нататък, скачайки от клон на клон, в отговор на вика на Кала.

Кулонга с невероятна бързина свали лъка от плещите си и постави стрела. Опънал силно тетивата, изпрати отровното острие право в сърцето на огромния човекоподобен звяр.

С ужасяващ писък Кала падна ничком пред очите на членовете на племето си.

С рев и вой се нахвърлиха маймуните върху Кулонга, но предпазливият дивак се понесе надолу по пътеката като изплашена антилопа. Той знаеше достатъчно за кръвожадността на тези диви, космати същества и едничкото му желание бе да увеличи колкото може повече разстоянието между себе си и тях.

Маймуните го преследваха доста далече, скачайки стремглаво по дърветата, но най-после една след друга изоставиха преследването и се завърнаха на мястото на трагедията.

Никоя от тях дотогава не бе виждала друг човек освен Тарзан и затова всички смътно се учудваха що за странно същество се е появило в тяхната джунгла.

Далеч на брега, в малката колиба, Тарзан чу слабия отзвук на схватката. Той се досети, че с племето му се е случило нещо сериозно, и забърза натам, откъдето се чуваше шумът на борбата.

Когато дотърча до мястото, завари там цялото племе. Маймуните, силно развълнувани, кряскаха и се суетяха около тялото на неговата убита майка.

Скръбта и злобата на Тарзан бяха безгранични. Той изрева няколко пъти със своя страшен боен вик, удари се със свити юмруци в гърдите, а после се хвърли върху трупа на Кала и горко ридаейки, изля скръбта на своето самотно сърце.

Загубата на едничкото същество в света, което хранеше към него любов и нежност, бе наистина голямо нещастие за него. Какво от това, че Кала бе свиреп и страшен звяр. За Тарзан тя бе нежна, близка и затова прекрасна.

Без да съзнава сам това, той изпитваше към нея същата обич, почит и уважение, каквито всяко английско момче изпитва към своята родна майка. Непознаващ друга майка, безмълвно й отдаде всичко, което би принадлежало на прекрасната лейди Елис, ако беше жива.

След първия изблик на отчаяние Тарзан се опомни и се окопити. Като разпита съплеменниците си, свидетели на убийството на Кала, той научи всичко, което техният беден речник позволяваше. Това бе напълно достатъчно. Той разбра, че странна безвласа черна маймуна с пера, растящи на главата, е хвърлила към Кала смърт от жилава пръчица, а после е побягнала с бързината на елена Бара в посока към изгрева на слънцето.

Тарзан скочи и бързо се понесе през гората по клоните. Той знаеше всички извивки на слонската пътека, по която бе побягнал убиецът, и вървеше напряко през джунглата, за да пресече пътя на черния воин, който не можеше да върви другаде освен по самата пътека.

На бедрото на Тарзан висеше ножът, наследен от баща му, а на плещите стоеше неговото дълго, навито в кръг въже.

След един час човекът маймуна пак слезе на пътеката и се залови да оглежда внимателно земята.

В лепкавата кал на брега на мъничко поточе намери такива следи от нозе, каквито в тукашните гори бе оставял само той, но онези бяха по-големи от неговите дири. Сърцето на Тарзан затуптя силно. Нима той преследва човек, представител на неговия собствен вид?

Имаше две пътеки от следи, сочещи противоположни посоки.

И така, жертвата, която гонеше, е минала оттук и се е върнала по същата пътека. Като се вгледа в голямата прясна диря, забеляза малка бучка пръст, която се свличаше от ръба на едната стъпка — това значеше, че следата е съвсем прясна и тайнственото същество, което гонеше, току-що е минало оттук.

Тарзан пак скочи на едно от дърветата и бързо, почти безшумно, се понесе високо над пътеката.

Не измина и километър и наистина видя черния воин. Той стоеше на откритата поляна. В ръката си държеше гъвкав лък със стрела, готова всеки момент да полети.

Насреща му, готов за скок, стоеше глиганът Хорта с наведена глава и с потънали в пяна бивни.

Тарзан учуден гледаше странното чернокожо същество. То тъй много приличаше на него по външния си вид и все пак се отличаваше по лицето и цвета на кожата. Наистина в своите книжки той бе срещал рисунки, изобразяващи негър дивак, но колко не приличаха онези мъртви отпечатъци на това лъскаво, черно, ужасно същество, в което дишаше животът!

При това този човек със силно изпънат лък напомни на младежа не толкова „негъра“, колкото „стрелеца“ от неговия илюстрован буквар.

„Със С започва стрелец.“ Колко чудно бе това! Тарзан бе толкова възбуден от своето откритие, че едва не издаде присъствието си.

Но на полянката пред очите му ставаше нещо съвсем ново и невиждано.

Мускулестата черна ръка силно изпъна тетивата. Глиганът се хвърли напред и тогава черният човек пусна малката отровна стрела. Тарзан видя как стрелата полетя с бързината на мълния и се заби в четинестата шия на глигана.

Едва-що стрелата изхвръкна от тетивата, Кулонга постави втора, но не свари да я пусне и глиганът стремглаво се нахвърли върху него. Тогава чернокожият прескочи животното с един скок, с неимоверна бързина заби в гърба на обречения Хорта втора стрела и почти мигновено се покачи на едно дърво.

Хорта се изви, за да се хвърли още веднъж върху врага си, направи няколко колебливи крачки и сякаш учуден от нещо, се залюля и падна на хълбок. Няколко минути мускулите му се свиваха, потръпвайки, но след малко той вече лежеше неподвижно.

Кулонга слезе от дървото.

С ножа, който висеше на бедрото му, изряза няколко големи къса от тялото на глигана. Ловко и бързо накладе насред пътеката огън и почна да пече и яде това месо. Другата част от глигана остави там, където си беше.

Тарзан страшно се заинтересува от видяното. Желанието му да убива яростно бушуваше в свирепата му гръд, но жаждата му да научи нещо ново бе по-силна. Той реши да проследи това диво същество и да узнае откъде е дошло. Реши да го убие някой друг път, когато лъкът и смъртоносните стрели не са налице.

След като се нахрани, Кулонга изчезна зад най-близкия завой на пътеката, а Тарзан спокойно слезе на земята. С ножа си отряза няколко къса меса от трупа на Хорта, но не ги изпече.

Той бе виждал и по-рано огън, но само когато Ара, т.е. мълнията, запалеше някое голямо дърво. За Тарзан бе невъзможно някое същество от джунглата да може да получава такива червено — жълти остри „зъби“, които изяждат дърветата и не оставят нищо друго след себе си освен мека пепел. А защо черният воин развали прекрасното си ядене, като го предаде в зъбите на огъня — това бе извън разбирането му. Може би Ара бе съюзница на стрелеца и той делеше храната си с нея?

Разбира се, Тарзан никога тъй глупаво не би развалил хубавото месо. Ето защо той изяде суровите късове. А останалата част от трупа зарови близо до пътеката така, че да може да я намери след завръщането си.

Похапнал предостатъчно, лорд Грейсток младши изтри мазните си пръсти в голите бедра и пак се запъти по дирите на Кулонга, сина на вожда Мбонга.

В същото време в далечния Лондон лорд Грейсток, най-младият брат на загиналия лорд Грейсток, върна обратно на готвача в клуба поднесените му котлети, недоволен, че не са допечени. След като се наобядва, потопи пръстите си в сребърен съд с уханна вода и ги изтри в белоснежна салфетка.

Цял ден Тарзан следеше Кулонга, придвижвайки се над него по клоните, сякаш бе злият дух на горите. Още два пъти той видя как Кулонга мяташе стрелите си: веднъж към Данго, хиената, и втори път към маймуната Ману. В двата случая животното умираше почти веднага. Отровата на Кулонга очевидно бе прясна и твърде силна.

Тарзан мислеше за този чуден способ за убийство през цялото време, когато, разтваряйки клоните, следваше чернокожия воин на безопасно разстояние от него. Той разбираше, че малкото убождане на стрелата не може само по себе си тъй бързо да убива дивите обитатели на джунглата. Горските животни в битка с враговете си са били раздирани, изгризвани до кръв по най-жесток начин и все пак често пъти са оживявали.

Не, в тези мънички дървени тресчици се криеше нещо тайнствено. Не току-така само от едно одраскване можеха да причинят смърт. Тарзан трябваше да разучи тази работа.

Тази нощ Кулонга пак спа в клоните на едно голямо дърво. А високо над него се бе притаил Тарзан.

Когато Кулонга се събуди, видя, че лъкът и стрелата му са изчезнали. Черният воин бе повече изплашен, отколкото разгневен. Претърси внимателно земята под дървото, прегледа всички клони, но никъде не видя следа нито от лъка, нито от стрелите или от тайнствения крадец.

Панически страх обзе Кулонга. Той бе обезоръжен! Нали остави копието си в тялото на Кала. А сега, когато лъкът и стрелите му изчезнаха, той бе съвсем беззащитен. Оставаше му само ножът. Единствената му надежда за спасение бе да стигне колкото може по-скоро до селището на Мбонга.

Той бе сигурен, че селището е наблизо, и с бърз бяг затича по пътя.

От гъстата зеленина на непроницаемия листак няколко метра над него се подаде Тарзан и се понесе подире му по дърветата.

Лъкът и стрелите на негъра бяха завързани здраво от него на върха на гигантско дърво. В дънера на това дърво Тарзан изряза с острия си нож ивици кора от стъблото, а малко по-горе пречупи клон. Това бяха знаци, с които той отбелязваше мястото.

Кулонга продължаваше пътуването си, а Тарзан все повече и повече го настигаше, докато най-после се озова точно над главата му. В дясната си ръка сега той държеше навитото въже.

Дълго бе отлагал този момент само защото много искаше да проследи накъде се е запътил черния воин. След малко бе възнаграден за търпението си. Пред него внезапно се откри голяма поляна, по която се виждаха много чудни леговища. Гората свърши и между джунглата и селището имаше голямо обработено поле.

В този миг Тарзан се намираше тъкмо над главата на Кулонга. Той трябваше да действува бързо, защото в противен случай плячката можеше да се изплъзне. Животът в джунглата го бе научил във всички критични минути, тъй често възникващи пред него, да действува с мълниеносна бързина, преди още мисълта му да е узряла.

И ето, когато Кулонга излезе на открито от горския гъсталак, тънките извивки на въжето полетяха над него от долния клон на огромното дърво, до самата полянка на Мбонга. И преди синът на вожда да направи няколко крачки по поляната, ловната примка стегна шията му.

Храненикът на маймуните дръпна толкова силно плячката си, че виковете на уплаха замряха в гърлото на Кулонга. Бързо прибирайки с ръце въжето, Тарзан теглеше отчаяно противящия се чернокож, дотътри го до дървото и го издърпа за врата във въздуха. После се изкачи нагоре и издигна все още съпротивляващата се жертва в гъстата шатра на листата. Завърза здраво въжето за един грамаден клон, слезе и заби ловджийския нож право в сърцето на дивака. Кала бе отмъстена.

Тарзан старателно огледа чернокожия. Дотогава той не бе виждал човешко същество. Ножът в ножницата и поясът тутакси привлякоха неговото внимание и той ги взе за себе си. Медният обръч също му хареса и той го вдяна на крака си. После се възхити от татуировката по гърдите и челото на убития, полюбува се на остро наточените зъби, огледа и прибра накита от пера. След всичко това реши да обядва, защото бе изгладнял, а тук имаше месо — месото на убитата от него жертва. Етиката на джунглата му позволяваше да яде това месо.

Можем ли ние да го съдим и каква мярка бихме приложили към този човек маймуна с външността и ума на английски джентълмен и с възпитанието на див звяр? У него дори не се зароди мисълта да изяде Тублат, когото ненавиждаше и който го ненавиждаше, макар че го уби в честен двубой. Това бе за него също така възмутително, както за нас людоедството.

Но какъв му бе Кулонга, та да не го изяде също така спокойно, както яде от глигана Хорта или елена Бара? В очите на Тарзан той бе просто едно от тези многобройни диви същества, които се нападат едно друго за удовлетворяване на глада.

Но някакво странно съмнение внезапно спря Тарзан. Може би благодарение на книгите си той бе разбрал, че пред него стои човек. Може би се досети, че „стрелецът“ също е човек?

Ядат ли човеците хора? Той не знаеше това. Как се обясняваше двоумението му? С усилие на волята си посегна да отреже месо от Кулонга, но го завладя внезапен пристъп на отвращение. Той не разбираше какво става с него. Знаеше само, че не е в състояние да опита месото на черния човек.

Наследственият инстинкт, възпитаван векове, завладя неговия девствен ум и запази Тарзан от нарушаването на онзи всемирен закон, за съществуването на който той не знаеше нищо.

Бързо свали тялото на воина на земята, откачи примката и пак се покатери на дърветата.