Едгар Бъроуз
Тарзан, храненикът на маймуните (19)

IV
Зовът на първобитното

Откакто Тарзан, храненикът на маймуните, излезе от племето, то се раздираше от постоянни кавги и разпри. Теркоз излезе жесток и капризен цар. Много от по-старите и слаби маймуни, върху които той бе свикнал да стоварва жестокия си нрав, отидоха далеч навътре в джунглата заедно със семействата си в търсене на спокойствие и безопасност.

Но и останалите накрая бяха доведени до отчаяние от постоянните му издевателства. Една маймуна си припомни прощалния съвет на Тарзан.

— Ако имате жесток владетел — бе им казал той, — не правете така, както правят останалите маймуни. Нека никой от вас не се опитва да въстава срещу него в единоборство. Вместо това нека двама, трима или четирима се съберат заедно и го нападнат. Тогава нито един владетел не ще се осмели да бъде по-жесток, отколкото трябва.

Спомнила си за този мъдър съвет, маймуната го повтори на мнозина свои другари. Когато се върна у дома, Теркоз бе изненадан от „топъл и дружески“ прием.

Нямаше особени формалности. Щом Теркоз се приближи, пет огромни космати звяра се нахвърлиха отгоре му.

В душата си той беше явен страхливец, каквито са винаги диктаторите сред маймуните и хората. Затова и Теркоз не прие боя, изходът от който му беше ясен, а се отскубна и се скри между клоните на дърветата.

Той направи още два опита да се върне при племето, но всеки път го нападаха и прогонваха. Най-после, като разбра, че никога вече не ще го приемат, той се оттегли в джунглата, изгаряйки от бяс и омраза.

Няколко дни се скита безцелно. Гневът му непрекъснато растеше и той търсеше някое слабо същество, върху което да излее цялата злоба, която го душеше.

В такова състояние на духа това ужасно човекоподобно чудовище, прехвърляйки се от клон на клон, неочаквано срещна в джунглата двете жени.

Той беше точно над тях, когато ги забеляза. Джейн Портър усети присъствието му едва когато грамадното космато тяло се озова на земята редом с нея. Тя видя страшната му муцуна, озъбена, отвратителна, в непосредствена близост до себе си.

Остър вик се изтръгна от гърдите й, когато лапата на звяра я сграбчи за рамото. После ужасните му зъби се насочиха към гърлото й. Но преди да я умъртви, антропоидът вече беше размислил.

Жените му останаха в племето. Той трябва да ги замени с други. Тази бяла неокосмена маймуна щеше да бъде първата от новото му домакинство. Той бързо я метна на гърба си и скочи на клона, готвейки за Джейн Портър участ, хиляди пъти по-лоша от смъртта.

Викът на негърката се чу само веднъж, заедно с вика на Джейн, защото, както си беше редно за всички критични моменти, Есмералда припадна.

Но Джейн Портър не загуби съзнание. Наистина страшната муцуна и зловонното дихание я парализираха. Но съзнанието й бе ясно и разбираше всичко, което става, докато звярът я носеше. Все пак тя не викаше и не се бореше. Беше решила да пази енергията си и силата на гласа си, защото мислеше, че я носят по посока към лагера и че ще може да извика за помощ.

Клетото дете! Ако знаеше само, че я носят все по-навътре и навътре в непроходимата плетеница на джунглата!

Викът, който чу Клейтън, бе чут и от Тарзан. За миг той стигна до мястото, където беше Есмералда. Но не и обърна особено внимание, след като разбра, че е здрава и читава. Няколко мига той изследва земята и тутакси се понесе по прясната диря, която никое човешко око не би могло да забележи и, още повече, да разгадае. Най-много следи имаше по краищата на клоните, за които се беше залавяла маймуната. Ето тук на клона е смачкана гъсеница и Тарзан инстинктивно чувства къде ще стъпи после голямата лапа — и наистина намира точно там малка влажна диря. По-нататък се вижда малко късче кора, обелена с нокът, а извивката показва пътя на беглеца.

Почти безшумно се носеше Тарзан по следите на Теркоз, а шумът от приближаването му все пак достигаше до ушите на бягащия звяр и го караше да тича още по-бързо. Три километра бяха нужни на преследвача, за да настигне беглеца. Теркоз, виждайки, че няма да се измъкне, скочи на една малка полянка, за да се сражава там за плячката си или да я изостави и да се спаси с бягство.

Той все още притискаше с грамадна лапа към себе си Джейн, когато Тарзан скочи като леопард върху арената. Природата сякаш нарочно я беше създала за този първобитен двубой.

Когато Теркоз разбра кой го е преследвал, изведнъж помисли, че грабнатата от него самка е жена на Тарзан — толкова си приличаха двамата. Заради това Теркоз беше във възторг от възможността да отмъсти на своя омразен враг.

Внезапното появяване на тайнствения богоподобен човек подейства твърде ободрително на Джейн Портър.

По описанията тя вече се беше досетила, че това е чудното същество, което се грижеше за групата. Така че видя в него единствено приятел и защитник. Когато Теркоз я блъсна настрана, тя видя огромните размери на маймуната. Могъщите й мускули и огромните зъби я поразиха. Мигар можеше човек, колкото и силен да е, да победи такъв могъщ противник. Двамата се срещнаха като два разярени бика, като два вълка, които се мъчат да си прегризат гърлата. Срещу дългите зъби на маймуната човекът имаше тясното острие на ножа.

Джейн Портър, прилепила се до ствола на едно огромно дърво, гледаше с ужас и възхищение битката между първобитната маймуна и първобитния човек за жената, за самата нея.

Когато огромните мускули на Тарзан се издуха от напрежение и спряха страшните зъби, завесата на вековната цивилизация и култура изчезна от очите на девойката от Балтимор.

А когато дългият нож десет пъти се опи от горещата кръв на Теркоз и грамадният му труп рухна безжизнен на земята, първобитната жена с разтворени обятия се спусна към първобитния мъж, който се беше сражавал за нея и бе я завоювал.

А Тарзан?

Той направи това, което би направил на негово място всеки мъж, в чиито жили тече истинска кръв. Той взе жената в прегръдките си и започна да обсипва с целувки тръпнещите й устни.

Един миг Джейн Портър лежа на гърдите му със затворени очи. За един миг, първият в нейния млад живот, тя разбра какво е любов.

Но завесата падна отново също така внезапно, както и се вдигна. Мисълта за нечуваното оскърбление покри лицето й с руменина. Жената отблъсна от себе си човека маймуна.

Тарзан беше безкрайно изумен, когато девойката, в която беше безпределно влюбен, се озова като доброволка пленница в прегръдките му. Сега той беше още по-изумен.

Доближи се до нея и още веднъж я хвана за ръката. Тя се хвърли върху него като тигрица, нанасяйки с нежните си ръце яростни удари по могъщата му гръд.

Тарзан не можеше нищо да разбере.

Преди минута той имаше непоколебимото намерение да върне Джейн Портър на роднините й, но тази минута потъна в смътното и невъзвратимо минало, а заедно с нея и неговото добро намерение.

Тарзан, храненикът на маймуните, се преобрази в онзи миг, когато почувства топлото и гъвкаво тяло, здраво притиснато до него.

Прекрасните устни, които се сляха с неговите, обгориха като нажежен печат душата му — печат, който преобрази Тарзан.

Той пак положи ръка върху рамото й. Тя пак го отблъсна.

И тогава Тарзан, храненикът на маймуните, постъпи точно така, както би постъпил всеки негов далечен прародител.

Той вдигна своята жена и я понесе в джунглата.

Рано сутринта на другия ден четиримата души, останали в хижата край морето, бяха разбудени от топовен гърмеж. Клейтън, който изтича пръв, видя, че в малкия залив стоят на котва два кораба.

Единият беше „Ароу“, а другият — малък френски крайцер, върху чийто борд се тълпяха много хора, загледани към брега. Клейтън разбра, че топовният гърмеж е предназначен за тях.

Двата кораба бяха твърде далеч от брега, за да могат от тях да се забележат фигурките, махащи от колибата. Есмералда беше свалила червената си престилка и бясно я развяваше над главата си. Клейтън, опасявайки се, че това няма да е достатъчно, се втурна към северния нос, при сигналната клада.

Стори му се, че бе изминала цяла вечност, докато най-после се добра до огромната купчина сухи клони и храсти.

Когато излезе от гората на открито място, откъдето можеха да се видят корабите, Клейтън беше страшно поразен, защото видя, че на „Ароу“ вече вдигат платната, а крайцерът е потеглил напред. Той бързо запали кладата и се затича към най-крайната точка на носа. Най-после огромният стълб дим се издигна и привлече вниманието на крайцера. Една дузина бинокли се насочиха към брега.

Двата кораба се обърнаха назад. „Ароу“ остана на място, полюшван от вълните, а крайцерът се отправи към сушата. На известно разстояние той спря и една лодка се отдели от него. При пристигането й от нея скочи млад офицер.

— Господин Клейтън, ако не се лъжа? — попита той.

— Слава богу, вие дойдохте. Дори и сега може би не е твърде късно — промълви Клейтън.

— Какво искате да кажете, господине?

Клейтън разказа, че Джейн Портър е отвлечена и има нужда от въоръжени хора, за да продължат търсенето из джунглата.

— Боже мой — извика печално офицерът, — би било ужасно, ако клетото момиче не се намери!

От крайцера отплуваха още няколко лодки. Клейтън, като посочи на офицера входа на залива, седна в неговата лодка и те се отправиха към хижата по вода.

Скоро всички достигнаха до мястото, където ги очакваха двамата мъже и плачещата Есмералда.

Сред офицерите в последната лодка бе и командирът на кораба, който изслуша историята за отвличането на Джейн Портър и великодушно предостави доброволци да придружават Портър и Клейтън в техните издирвания. Капитанът избра двадесетина матроси и двама офицери — лейтенантите Д’Арно и Шарпантие. Лодките заминаха обратно за храна, патрони и пушки. На въпроса на Клейтън как са се озовали тук, командирът Дюфрен отговори, че преди месеци видели „Ароу“ пътуващ на югозапад с твърде много платна. Когато му сигнализирали да спре, той вдигнал платна и ги подминал. Опитали се да го настигнат, но безуспешно. След това в продължение на няколко седмици те патрулирали край брега и вече били забравили случката, когато видели същия кораб, люшкан неуправляем насам-натам. Нямало никой нито при руля, нито около мачтите. Поради голямото вълнение те не направили опит да се качат на празния платноход. Изведнъж видели на борда човешка фигура, вкопчила се в парапета, издигнала ръка в отчаян зов за помощ. Веднага няколко души с една лодка се прехвърлили успешно на кораба. Гледката, която видели там, била потресаваща. Около дузина мъртви и живи хора се търкаляли на борда, подмятани от люлеенето на кораба. Между тях имало и два трупа, оглозгани сякаш от вълци.

Спасителната команда вдигнала необходимите платна, а останалите живи били пренесени на крайцера.

Когато французите се качили на палубата, никой от ранените не бил в съзнание. Клетникът, дал сигнала, паднал полумъртъв, без да разбере дали сигналът му е бил видян.

Навярно след срещата с крайцера корабът панически е продължил в открито море, но тъй като припасите били на свършване, моряците потеглили обратно на изток. Понеже на борда не е имало никой, които да ръководи, скоро започнали препирни — къде се намират и какъв курс трябва да държат. Три дни плували на изток, но никаква земя не се виждала. После обърнали на север, страхувайки се, че силните северни ветрове са ги отдалечили от Африка. Два дни пътували на север-североизток и тогава попаднали в ураган, който продължил дяла седмица. Водата свършила, а един ден след това привършили и запасите от храна.

Положението бързо се влошавало. Един от тях полудял и скочил зад борда. Скоро след това друг си прерязал вените и започнал да пие от собствената си кръв. След като умрял, го хвърлили зад борда, макар че някои искали да се хранят с телата. Гладът ги превърнал в диви зверове. Крайцерът ги намерил, когато двама техни умрели другари вече били изядени. След като оцелелите се възстановили, те не могли с точност да посочат местоположението, където били оставени професорът и спътниците му. Затова крайцерът бавно плувал покрай крайбрежието, давайки от време на време по някой топовен гърмеж.

И се случило така, че този ден се озовали точно срещу малкия лагер. Сигналните изстрели, дадени вечерта, не били чути вероятно поради това, че нашите герои се намираха навътре в джунглата, за да търсят Джейн.

Докато французите разказваха приключенията си, лодките с провизиите и оръжието за отряда се върнаха от кораба.

След малко спасителната група от френските матроси, офицерите, Портър и Клейтън потегли към своята зловеща и безнадеждна задача.