Едгар Бъроуз
Тарзан, храненикът на маймуните (5)

V
Бялата маймуна

Кала нежно откърмяше намереното си дете, но сама тайно се чудеше защо то не става силно и ловко като малките маймунчета на другите майки.

Изтече година, откакто бе попаднало в ръцете й, а едва започваше да ходи. А в катеренето по дърветата съвсем не го биваше!

Понякога Кала говореше с по-възрастните майки за милото си дете. Нито една от тях обаче не можеше да разбере защо то е толкова изостанало я непохватно дори в такава проста работа — да си намира храна.

Бяха минали дванадесет луни, откакто Кала го бе взела.

Ако тя знаеше, че детето бе преживяло още тринадесет луни, преди да попадне в ръцете й, би го сметнала за съвсем безнадеждно. Малките маймунчета от племето й след две-три луни са много по-развити, отколкото този малък чужденец след двадесет и пет.

Тублат, мъжът на Кала, ненавиждаше силно това дете и ако тя не го пазеше така ревностно и грижливо, отдавна би го убил.

— То никога няма да стане голяма маймуна — разсъждаваше Тублат. — А ти, Кала, винаги ще го носиш и ще се грижиш за него. Каква полза за нас и племето? Най-добре е да го хвърлим някъде в тревата, когато заспи, а ти отгледай силни маймуни, които ще се грижат за старостта ни.

— За нищо на света, Счупен нос — възрази Кала, — дори ако трябва да го нося цял живот!

Тогава Тублат се обърна към Керчак и поиска той да наложи царската си воля и да застави Кала да се откаже от Тарзан. Името Тарзан означаваше „бяла кожа“. Но когато Керчак заговори с Кала за детето, тя заяви, че ще избяга от племето, ако не оставят на спокойствие нея и детето. И понеже всеки от обитателите на джунглата има правото да напуска племето си, когато не му допада, то Керчак я остави, страхувайки се да не загуби тази хубава, добре развита и млада маймуна.

Тарзан поотрасна, той се развиваше все по-бързо и догонваше своите връстници. Когато навърши десет години, той се катереше майсторски по дърветата, а на земята правеше такива фокуси, каквито малките му братя и сестри не смееха да повторят.

Той се отличаваше от тях по много неща. Често пъти те се учудваха на хитростта му. Но той бе по-слаб и по-малък на ръст. На десет години човекоподобните маймуни са вече възрастни зверове, някои от тях достигащи до шест фута.

Тарзан бе все още дете, но какво дете!

От първите дни на детството си той се научи да си служи добре с ръцете, когато скачаше от клон на клон, подражавайки на гигантската си майка. Като поотрасна, всеки ден по цели часове се гонеше с братята и сестрите си по върховете на дърветата. Той свикна да прави големи скокове от шеметни височини и можеше безпогрешно и без никакво напрежение да се улови за клон, който е бясно разлюлян от вятъра. На двадесет метра височина с мълниеносна скорост скачаше от клон на клон и слизаше на земята, а след това с бързината на белката се изкатерваше на върха на някой тропическа гигант. Само на десет години бе силен като здрав тридесетгодишен мъж, по-пъргав от трениран атлет. И от ден на ден силите му се увеличаваха.

Животът на Тарзан минаваше щастливо между свирепите маймуни, защото той не познаваше друг живот и не знаеше, че по света има и други неща освен неизбродните гори и животните в джунглата. Когато навърши десет години, разбра, че между него и другарите му съществува голяма разлика. Дребното му тяло, кафяво от слънцето, започна да му вдъхва срам, понеже беше съвсем без косми и голо, като тялото на презряната змия или някое друго влечуго. Опита се да поправи недостатъка, като се намаза с кал от главата до петите. Но калта изсъхна и падна. Това му причини такова неприятно усещане, че реши да понася срама вместо неудобството.

На поляната, посещавана от племето му, имаше малко езерце. В неговите води, като в огледало, Тарзан за първи път видя отразено лицето си. Един зноен ден в периода на сушата той и един от връстниците му тръгнаха към езерото да пият вода. Когато се наведоха, в тихата вода се отразиха две лица: свирепите и страшни черти на маймуната наред с фините черти на един младеж от стар аристократичен английски род.

Тарзан се изненада. Не стига, че е без косми, ами имал и такова безобразно лице! Той се зачуди как го търпят другите маймуни. Каква отвратителна малка уста и бели зъби! На какво приличат те, сравнени със силните устни и големите зъби на щастливите му братя? А този тънък нос — така жалък и уродлив, като че ли е изтънял от глад!

Тарзан почервеня, когато сравни носа си с великолепните широки ноздри на своя спътник. Виж, той има наистина хубав нос: заема половината му лице! Добре е да си такъв хубавец! — помисли с горест малкото момче. Но когато разгледа очите си, съвсем падна духом. Тъмно петно, сиво кръгче, а наоколо бяло. Отвратително! Даже змийските очи не са толкова отвратителни.

Толкова се бе задълбочил в оглеждане на външността си, че не чу шума на високите треви, разтворени зад тях от един огромен звяр, който се промъкваше из джунглата. Не чу нищо и другарят му: той пиеше жадно и звукът, издаван от пресъхналите му устни, заглушаваше шума от тихото престъпване на врага.

На брега, на около тридесет крачки зад тях, се бе притаила Сабор, голямата и свирепа лъвица. Нервно помръдвайки опашка, тя внимателно протегна голямата си мека лапа и я сложи безшумно на земята. Почти допирайки корема си до тревата, тази голяма хитра котка започна да лази, готова да се хвърли върху жертвите си.

Сега тя бе на десетина метра от двамата връстници, които нищо не подозираха. Лъвицата прибра бавно задните си крака. Едрите мускули се изопнаха под златистата кожа. Тя се притисна така плътно към тревата, че просто се сля с нея, само линията на гърба й стърчеше над земята. Опашката не мърдаше вече, лежеше зад нея неподвижна, изопната като тояга. Това трая само миг. След това лъвицата нададе ужасен рев и скочи.

Лъвицата Сабор бе умен ловец, макар че свирепият рев, който нададе, може да изглежда глупав: не е ли по-сигурно да нападнеш жертвата си безшумно! Но Сабор познаваше бързината на обитателите на джунглата и невероятно острия им слух. За тях е еднакво ясно предупреждение и внезапният шум на тревата, и най-силният вой. Сабор разбираше, че не ще успее да се хвърли безшумно иззад храсталаците. Дивият й рев не бе предупреждение. Тя изрева, за да смрази от ужас бедните жертви за един кратък миг, докато впие острите си нокти в меките им тела.

Що се отнася до маймуната, разсъждението на Сабор бе вярно. Животното се вкамени за миг, но този миг беше напълно достатъчен за гибелта му. Но Тарзан — детето на човека — не изгуби самообладание. Животът в джунглата сред постоянните опасности го бе научил храбро да посреща случайностите, а по-високият интелект му помагаше да се ориентира с бързина, която не бе по силите на маймуните. Ревът на лъвицата Сабор наелектризира мозъка и мускулите на малкия Тарзан и той се приготви веднага за отбрана. Пред него бяха дълбоките води на езерото, зад него — неизбежната смърт.

Тарзан мразеше водата и я признаваше само като средство за утоляване на жаждата. Той я мразеше, защото свързваше с нея представата за студ, за проливни дъждове, придружавани от мълнии и гръмотевици, от които се страхуваше. Неговата дива майка го бе научила да избягва дълбоките води на езерото. Нали той сам бе видял преди няколко седмици как малката Нита потъна под спокойната повърхност на водата и не се върна вече при племето?

От двете злини бързият му ум обаче избра по-малката. Не бе замрял още ревът на Сабор, който наруши тишината на джунглата, и Тарван почувства, че студената вода се затваря над главата му. Той не знаеше да плува, а езерото бе дълбоко, но не загуби самоувереността и изобретателността си. Започна енергично да маха с ръце и крака, като се мъчеше да излезе на повърхността, и инстинктивно започна да прави движения, които наподобяваха движенията на плуващо куче. След няколко секунди носът му се показа над водата и тогава разбра, че ако повтаря движенията, ще успее да се задържи над водата и дори да се отдалечава от лъвицата.

Тарзан бе учуден и зарадван от това ново умение, открито така неочаквано от него, но нямаше много време за мислене. Сега той плуваше успоредно на брега и виждаше жестокия звяр, който, притулен зад безжизненото тяло на приятеля му, навярно би хванал и него.

Лъвицата следеше напрегнато Тарзан, очевидно предполагайки, че ще излезе на брега, но той и не мислеше за това, а нададе висок предупредителен вик към своето племе.

Почти веднага се чу далечен отговор и тутакси четиридесет или петдесет маймуни се понесоха по дърветата към мястото на случката. Пред всички тичаше Кала, защото позна гласа на любимото си дете, а заедно с нея бе и майката на маймунчето, което вече лежеше мъртво под лапите на жестоката Сабор.

Огромната лъвица въпреки предимствата си пред човекоподобните маймуни все пак не желаеше да се среща с тях. Като изрева яростно, тя скочи и се скри в храсталаците.

Тогава Тарзан заплува към брега и бързо излезе на сухо. Чувството на свежест и удоволствие от студената вода изпълваше малкото тяло. След това той никога не пропускаше случай да се окъпе в езерото, реката или океана. Кала дълго не можа да привикне с тази гледка, защото, макар че маймуните умеят да плуват и го правят, когато са принудени, те избягват да се потапят във водата доброволно.

Приключението с лъвицата остана като един от интересните спомени на Тарзан. Такива произшествия нарушаваха еднообразието на всекидневния живот. Без такива случаи животът му би бил само скучна верига от търсене на храна, ядене и сън.

Племето, към което принадлежеше Тарзан, скиташе из местност, простираща се на тридесет километра по морския бряг и на шестдесет километра навътре в сушата. Ден след ден обхождаха маймуните тази област, оставайки понякога по цели месеци на едно и също място. Преходите и спирането зависеха от изобилието или липсата на храна, от природните условия в местността и от присъствието на опасни зверове. Но трябва да се каже, че Керчак често пъти караше маймуните да правят дълги преходи само защото му омръзваше да стои на едно и също място.

Спяха там, където ги заварваше мракът, спяха на земята, понякога покриваха главите си, а нерядко и телата си с грамадните листа на тропически растения. Много често, когато нощите бяха студени, за да се стоплят, лежаха притиснати по две, по три. Така спеше през всичките тези години и Тарзан — в прегръдките на Кала.

Нямаше съмнение, че огромното свирепо животно горещо обича бялото си дете. То от своя страна отвръщаше на големия космат звяр с нежност, която би отдавало и на младата си хубава майка, ако тя не бе умряла.

Наистина, когато Тарзан не слушаше Кала, тя го удряше леко, но в повечето случаи го галеше. Ала Тублат, нейният мъж, продължаваше да го мрази и търсеше случай да свърши с бялата маймуна. Тарзан също използваше всеки удобен случай, за да отвръща с пълна взаимност на чувствата на своя пастрок. Винаги когато можеше безопасно да го закачи, да му се изплези или да го наругае, когато е в прегръдките на майка си, той то правеше. Изобретателният ум и хитростта помагаха на Тарзан да измисля хиляди дяволии, да засегне Тублат, да отрови и без това тежкото му маймунско съществуване.

Още от малък Тарзан се научи да прави върви, усуквайки и свързвайки дълги треви. С тези върви при всеки сгоден случай връзваше лапите на Тублат или пък се мъчеше да го хване под мишниците и да го завърже по ниските клони на дърветата.

Играейки постоянно е връвчиците, момчето се научи да прави груби въжета и примки, с които си играеха и другите маймунчета. Те се опитваха да му подражават, но само той изобретяваше разни неща и ги усъвършенстваше.

Веднъж, както си играеше, Тарзан хвърли примката към един от тичащите с него другари. Примката случайно се обви около врата на маймуната и я принуди да се спре внезапно. „Аха, ето една нова и хубава игра!“ — помисли си Тарзан и веднага се опита да я повтори.

Постепенно, чрез постоянна практика и старателни упражнения, той изучи отлично изкуството да хвърля ласото около врата на жертвата си. Оттогава животът на Тублат се превърна в някакъв кошмар. Спеше ли, ходеше ли, денем или нощем, той никога не бе уверен, че невидимата, безшумна примка не ще достигне шията му и не ще го задуши.

Кала наказваше Тарзан, Тублат се кълнеше да му отмъсти жестоко, даже старият Керчак обърка внимание на Тарзан за немирствата му, предупреждаваше го, заплашваше го, но всичко бе напразно — момчето не слушаше никого и тънката примка се увиваше около Тублатовата шия точно когато той най-малко очакваше нападение.

Тези шеги забавляваха другите маймуни, защото Счупения нос бе вече старец и никой не го обичаше.

В светлата главица на Тарзан се раждаха нови мисли, създадени от неговия човешки разум. Щом той може да лови своите съплеменници с дълга примка от трева, защо да не се опита да улови с нея и лъвицата Сабор? Това бе само смътна мисъл, която трябваше бавно да узрее и да се таи в подсъзнанието му, докато най-после се осъществи по един блестящ начин.

Но това стана много по-късно.