Едгар Бъроуз
Тарзан, храненикът на маймуните (26)

XI
На висотата на цивилизацията

След месец те достигнаха едно селище на устието на голямата река. Пред очите на Тарзан се откри множество кораби, а присъствието на толкова хора го изпълни с подозрителността на дивото същество.

Постепенно той привикна към странните шумове и непонятните обичаи на цивилизованото селище. Никой не би могъл да помисли, че този красив французин в безукорен бял костюм, който са смее и шегува с най-големите веселяци, преди два месеца се е носил гол из гъсталака на дивата джунгла, нападайки непредпазливите си жертви и изяждайки ги сурови.

С ножа и вилицата, които така презрително бе отхвърлил преди месец, днес той боравеше със същото умение, както и Д’Арно.

Той беше доста способен ученик, а и младият французин упорито работеше над бързото превръщане на Тарзан, храненика на маймуните, в съвършен джентълмен по отношение на говора и обноските.

— Бог ви е създал джентълмен по душа, приятелю, но това трябва да се прояви и в поведението ви.

Щом стигнаха до първото пристанище, Д’Арно телефонира в своето посолство, за да съобщи, че е жив и здрав, и поиска тримесечен отпуск, който му бе даден веднага. После незабавно телеграфира на банкерите си да му изпратят пари.

Бездействието дразнеше двамата другари, които бяха в невъзможност да наемат кораб и да идат за съкровището.

По време на престоя им личността на Тарзан стана обект на голямо внимание от страна на бели и черни.

Един вечно пиян негър тормозеше всички. Накрая се озова за свое нещастие на верандата на странноприемницата, където небрежно облегнат стоеше чернокосият гигант.

Негърът влезе, размахвайки нож, и със силни крясъци се нахвърли върху четирима мъже, седнали около една маса пред неизбежния абсент.

Те побягнаха с викове на уплаха. Тогава негърът забеляза Тарзан. Той се хвърли с рев върху човека маймуна и стотици очи се впериха в тях, за да бъдат свидетели как ще бъде заклан бедният французин.

Тарзан посрещна нападението с предизвикателна усмивка, радостта от схватката винаги озаряваше лицето му.

Когато негърът скочи върху него, стоманените мускули хванаха черната ръка, вдигнала ножа. Едно бързо усилие и тя увисна пречупена.

Тарзан спокойно седна на мястото си.

От болка и учудване негърът тутакси изтрезня и с ужасен вик побягна.

Друг път двамата с Д’Арно обядваха със свои познати и разговорът се завъртя около лова на лъвове.

Мненията относно храбростта на царя на зверовете се разделиха. Някои твърдяха, че лъвът е безспорен страхливец, но въпреки това, когато нощем край лагера чуят ръмженето му, предпочитат пушките да са им подръка.

Двамата се бяха уговорили, че ще пазят в тайна миналото на Тарзан, и освен френския офицер никой не знаеше за близостта му с горските зверове.

— Мосю Тарзан още не е споделил мнението си — отбеляза един от събеседниците. — Още повече че, както съм чувал, той е прекарал известно време в Африка и не може да не се е срещал така или иначе с тях, нали?

— Да — отговори сухо Тарзан. — Срещал съм се и затова зная, че всеки от вас е прав в съжденията си за лъвовете, които сте срещали. Със същия успех може да се съди за чернокожите по онзи негър, който беснееше тук миналата седмица, или да се отсъди, че всички бели са страхливци, ако се срещне поне един страхлив европеец. Между животните има толкова индивидуалности, господа, колкото и между нас. Днес може би ще срещнете някой лъв с по-стеснителен характер и той ще избяга от вас, но утре ще срещнете вуйчо му или неговия брат близнак и другарите ви ще има да се чудят защо не се връщате от джунглата. Аз лично винаги съм нащрек.

— Ловът не би представлявал голямо удоволствие, ако ловецът се страхува от жертвата, която преследва.

Д’Арно се усмихна под мустак. Тарзан да се страхува!

— Не разбрах добре какво искате да кажете с думата „страх“, защото както у лъвовете, така и у хората страхът е различен. За мен например удоволствието се състои в мисълта, че не лъвът е опасен за мене, а аз съм опасен за лъва. Ако тръгна на лов с две пушки, провизии и дузина придружители, би ми се сторило, че лъвът има твърде малко шансове, и моето удоволствие от лова би се намалило пропорционално на моята безопасност.

— В такъв случай следва да предположим, че мосю Тарзан предпочита да отиде на лов за лъвове гол и въоръжен само с един нож? — разсмя се един от събеседниците добродушно.

— И с едно въже — добави Тарзан.

Точно в това време глух рев на лъв се разнесе из джунглата, сякаш предизвиквайки храбреца, който би се осмелил да излезе на бой с него.

— Ето ви удобен случай, мосю Тарзан — присмя се французинът.

— Не съм гладен — отговори просто Тарзан.

Всички се засмяха, освен Д’Арно, който знаеше колко основателна е тази причина за неговия другар.

— Признайте, че се уплашихте да излезете в джунглата само с нож и въже, както би се побоял всеки един от нас.

— Не, но глупак е този, който върши нещо, без каквато и да е причина.

— Пет хиляди франка е доста основателна причина. Хващам се на бас за тази сума, че не ще можете да доведете от джунглата лъв при споменатите от вас условия — да бъдете гол и въоръжен само с нож и въже.

Тарзан погледна Д’Арно и утвърдително кимна с глава.

— Заложете десет хиляди — предложи Д’Арно.

— Добре.

Тарзан стана.

— Ще оставя дрехите си на края на селището, за да не ходя гол по улиците, ако не се върна до сутринта.

— Нима ще тръгнете сега? — възкликна онзи, който се обзалагаше. — Но сега е вече почти тъмно!

— Защо не? Нума броди нощем и е по-лесно да бъде хванат.

— Не, не искам вашата кръв да тежи на съвестта ми. Достатъчно рисковано е и като се тръгне денем.

— Ще тръгна сега — отсече Тарзан и се запъти към стаята си да вземе нож и въже.

Съпроводиха го до края на селището, където той остави дрехите си в една малка плевня.

Когато вече се готвеше да потегли, всички се опитваха да го склонят да се откаже от това безумно начинание и най-вече онзи, който се бе обзаложил.

— Ще смятам, че сте спечелили тези десет хиляди, ако се откажете от това лудешко начинание, което непременно ще завърши с гибелта ви.

Тарзан само се засмя и след минута джунглата го погълна.

Придружителите му постояха мълчаливо известно време, после се обърнаха и тръгнаха назад към верандата на хотела.

Едва влязъл в джунглата, Тарзан веднага са изкачи на клоните на близкото дърво и с чувство на тържествуваща свобода се понесе по дърветата.

Ето, това е животът! Ах, колко го обича той? Цивилизацията не му допадаше с безбройните си ограничения и условности. Дори дрехата беше пречка и неудобство.

Най-после свободен! Досега той не разбираше какъв пленник е бил през цялото време!

Колко лесно би било да потегли назад към брега и да се върне в своята хижа в залива!

Отдалече усети присъствието на Нума, защото вървеше срещу вятъра. И ето, острият му слух долови шума от меки лапи и от придвижването на огромно и покрито с козина тяло сред храсталаците.

Тарзан спокойно се носеше по клоните над звяра и мълчаливо го следеше, докато не достигнаха една обляна от лунна светлина полянка.

Тогава светкавична примка обви гърлото на лъва и както стотици пъти преди — Тарзан закрепи въжето здраво на един клон. Докато звярът се бореше за свободата си, размахвайки лапи във въздуха, Тарзан скочи на земята зад него и хвърляйки се на големия му гръб, заби десетина пъти дългото тясно острие.

И тогава, стъпил с крак върху трупа на Нума, той високо нададе ужасяващия победен вик на своето племе.

Една минута Тарзан стоя в нерешителност, разкъсван от противоречиви душевни стремежи. Верността към Д’Арно се бореше в него с порива за свобода в родните джунгли. Най-после споменът за прекрасното лице и горещите устни, притиснати към неговите, победи примамливата картина на миналото, която той си бе нарисувал. Човекът маймуна метна на рамо още неизстиналия труп и пак се качи на дървото.

Хората на верандата бяха стояли мълчаливо почти час.

Безуспешно се бяха опитали да поддържат някакъв разговор, но натрапчивата мисъл, която преследваше всеки един от тях, скоро ги накара да замълчат.

— Боже мой — каза най-накрая онзи, който се бе обзаложил, — не мога повече да търпя. Ще отида в джунглата с пушката си и ще върна този безумец.

— И аз ще тръгна с вас — обади се друг, а след него и останалите от групата.

Тези думи сякаш нарушиха вцепенението от изживян кошмар. Всички оживено се разприказваха и забързаха към стаите си, за да се въоръжат и потеглят.

— Господи, какво е това? — извика един от тях, като чу далечния вик на Тарзан от джунглата.

— Чувал съм веднъж подобно нещо — обади се един белгиец. — Носачите ми казваха, че това е викът на голям самец маймуна, убил в двубой противника си.

Д’Арно си спомни думите на Клейтън за ужасния рев, с който Тарзан е възвестявал победата си, и при мисълта, че този ужасяващ вик се е изтръгнал от човешко гърло, се усмихна.

Отбраното общество се спря в началото на джунглата и започна да обсъжда как да разделят силите си. Всички трепнаха, когато чуха тих смях, и обръщайки се, видяха, че към тях, преметнала на рамо лъвски труп, се приближава гигантска фигура.

Д’Арно беше като поразен от гръм, защото му се струваше невъзможно с това жалко оръжие, което взе Тарзан, така бързо да се убие лъвът и да се пренесе огромният му труп през непроходимия гъсталак на джунглата.

Всички наобиколиха ловеца, обсипвайки го с въпроси, но той само пренебрежително се усмихваше.

Струваше му се все едно да хвалят месар, че е убил крава. Тарзан така често бе убивал за храна или при самозащита, че постъпката му се виждаше съвсем обикновена. Но в очите на тези хора, несвикнали да ходят на такъв лов, той беше истински герой. Освен това беше спечелил десет хиляди франка, които Д’Арно настоя да приеме.

Това беше твърде важно за Тарзан. Той беше започнал да разбира каква сила се крие в тези късчета метал или хартийки, които непрекъснато минават от ръка в ръка, когато човешките същества пътуват, ядат или спят, обличат се, пият или вършат каквото и да било друго.

За него вече беше очевидно, че без пари не може да се живее. Д’Арно му казваше да не се безпокои, защото той има достатъчно, даже повече, отколкото им е нужно. Тарзан вече беше разбрал, че хората гледат от горе на долу човек, който взема пари от другите, без да им предлага нищо в замяна.

Скоро след тази случка Д’Арно успя да наеме един стар платноход, който да осъществи пътуването до залива.

Щастлива беше тази утрин за двамата, когато най-после малкият кораб вдигна платна и излезе в открито море.

Плаването край брега мина благополучно. На сутринта, след като хвърлиха котва в залива, Тарзан с лопата в ръка се запъти към арената на маймуните, където беше заровено съкровището. Завърна се на другия ден привечер, носейки на рамо огромен сандък. При изгрев малкият кораб излезе от залива и тръгна обратно на север.

След три седмици Тарзан и Д’Арно вече бяха пътници на палубата на един френски кораб, който отиваше за Лондон. И след като прекараха три дни в този град, Д’Арно го поведе към Париж.

Храненикът на маймуните отчаяно се стремеше към Америка, но Д’Арно настоя първо да отидат в Париж. Не искаше да му обясни какво налага това.

Една от първите му работи в Париж беше да заведе Тарзан при един свой приятел от Министерството на вътрешните работи. Французинът умело водеше разговора около методите за разпознаване на престъпниците.

Тарзан бе особено учуден от използването на отпечатъците от пръстите, прилагани в тази интересна наука.

— Но каква стойност могат да имат тези отпечатъци, когато след време старата кожа ще падне, заменена от нова?

— Линиите не се променят никога — отговори служителят. — От ранно детство до старост те се изменят само по големина. По тях може да се идентифицира определен човек. Грешка не може да бъде допусната.

— Много интересно! — извика Д’Арно. — Бихме ли могли да видим на какво приличат линиите на моите пръсти?

— Разбира се — отвърна служителят и позвъни. Появи се един негов подчинен, комуто той даде някакви нареждания.

Помощникът излезе от стаята и след малко се върна с едно дървено сандъче, което постави на бюрото на началника си.

— Сега — каза служителят — ще получите отпечатък от пръстите си за една минута.

Извади една малка квадратна стъклена пластинка, шишенце с мастило и няколко бели картончета.

Бързо изсипа капка мастило върху стъклото и го размаза с едно валяче.

— Сложете пръстите си на стъклото. Ето така.

— Тарзан, елате тук, за да видим какви са и вашите линии.

— Може ли по отпечатъците да се различават расите? — попита Тарзан. — Бихте ли могли само по отпечатъците да определите дали обектът е от бялата или от черната раса?

— Не, макар някои да твърдят, че при негрите линиите са по-прости.

— А може ли да се отличи отпечатъкът на маймуна от този на човек?

— Вероятно да, защото отпечатъците на маймуната би трябвало да бъдат по-прости от тези на по-висшия организъм.

— А мелез между човек и маймуна може ли да покаже признаците и на двамата?

— Мисля, че да. Но тази наука още не е доведена до съвършенство, за да може да даде точен отговор на подобни въпроси. Лично аз мога да й се доверя само за разпознаването на отделни индивиди. Тук тя е безпогрешна. В целия свят не ще се намерят двама души с еднакви линии на всички пръсти. Направо е невъзможно отпечатък на един човек да съвпадне с отпечатъка на друг.

— Много ли е сложно сравняването? — попита Д’Арно.

— Най-често трае няколко минути, ако отпечатъците са четливи.

Д’Арно извади от джоба си малка черна книжка и започна да прелиства страниците й.

Тарзан се учуди как е попаднала тя у Д’Арно.

Д’Арно се спря на страницата, на която имаше пет мънички петънца.

— Приличат ли тези отпечатъци на моите или на мосю Тарзан? Не са ли те отпечатъци на един от нас?

Едва сега Тарзан разбра истинската цел на тяхното посещение в министерството.

Служителят извади от бюрото една голяма лупа и започна внимателно да разглежда трите образеца, правейки си бележки върху лист хартия.

В тези тъмни петънца лежеше загадката на живота му.

Той се беше навел напрегнато напред, но изведнъж се отпусна и се облегна усмихнато назад.

— Вие забравяте, че тялото на това същество лежи погребано в Африка.

Полицейският чиновник го погледна с недоумение.

Тарзан утвърдително кимна и продължи да настоява.

— Тези отпечатъци принадлежат на същество, което е отдавна мъртво.

— Не зная, Тарзан. Но кажете ми, за бога, как сте попаднали в тази джунгла, където не е стъпвал крак на друг бял човек?

— Вие забравяте Кала.

— Тя няма нищо общо тук.

Разговаряйки така, приятелите се бяха доближили до големия прозорец, който гледаше към булеварда. Постояха там известно време, загледани в гъмжилото под тях, като всеки бе погълнат от собствените си мисли.

„Все пак сравняването отне доста време“ — помисли си Д’Арно и се обърна към бюрото.

За свое учудване той видя, че служителят се е облегнал на стола и с интерес проучва съдържанието на дневника.

— Джентълмени — обърна се той към тях, — очевидно от точността на тази експертиза зависи много. Ето защо ви моля да оставите всичко на мен, докато се върне нашият главен експерт, мосю Дескер. Това ще ни отнеме няколко дни.

— Надявах се да узная веднага — отговори Д’Арно. — Мосю Тарзан заминава утре за Америка.

— Обещавам ви, че ще можете да му съобщите за резултата след една-две седмици най-късно. Сега не се решавам да кажа каквото и да било. Има несъмнена прилика, но нека оставим това на мосю Дескер.