Едгар Бъроуз
Тарзан, храненикът на маймуните (8)

VIII
Лов от върховете на дърветата

На следното утро след Дум-Дум маймуните бавно потеглиха назад към брега през гората. Мъртвият Тублат остана там, където бе убит, защото племето на Керчак не ядеше своите. Походът бе само за търсене на храна. Зелкообразни палми, сини сливи, пизанг, ситамин имаше в изобилие; имаше и диви ананаси, а понякога маймуните успяваха да намерят дребни млекопитаещи, птици, яйца, буболечки, насекоми. Маймуните чупеха орехите с могъщите си челюсти и само когато те се оказваха много твърди, ги трошаха с камъни.

Веднъж пътят им бе пресечен от старата Сабор. Тази среща с лъвицата накара маймуните да потърсят спасение по високите клони. Вярно, че Сабор уважаваше многочислеността и острите им зъби, но и маймуните не криеха уважението си към свирепостта и силата й.

Тарзан бе седнал на един нисък клон. Лъвицата, която се промъкваше през гъстака, се озова тъкмо под него. Той хвърли ананас срещу врага на своя народ. Величественото животно се спря и като се извърна, изгледа човешката фигура, която го дразнеше. Сабор размаха сърдито опашка, показа жълтите си зъби и намръщи четинестата си муцуна. Злобните й очи се превърнаха в тънки ивици, в които гореше бяс и омраза. Със свити назад уши лъвицата погледна Тарзан право в очите и нададе остър боен вик.

Седнал на клона над нея, човекът маймуна й отвърна със страшния рев на своето племе.

Няколко мига те се гледаха мълчаливо. След малко голямата котка възви в джунглата и горският гъсталак я погълна, както океанът поглъща хвърления в него камък.

Но в ума на Тарзан се породи сериозен план. Тоя уби свирепия Тублат, значи е станал силен боец. Сега пък ще проследи хитрата Сабор и ще убие и нея. Тогава ще стане велик ловец. В дъното на гладкото европейско сърце на Тарзан се спотайваше силното желание да покрие голотата си с дрехи. От книжките с картинки той научи, че всички хора ходят покрити, а само маймуните са голи. Облеклото е признак на сила, отличителен признак за превъзходството на човека над всички други създания. Не можеше, разбира се, да има други причини, за да се носят такива отвратителни неща.

Преди много луни, когато той беше много по-малък, искаше да има кожата на лъвицата Сабор или на лъва Нума, или на леопарда Шита, за да покрие безвласото си тяло. Тогава поне би престанал да прилича на отвратителната змия Хиста. Но сега Тарзан се гордееше с гладката си кожа, защото тя означаваше произход от могъщ род. В него се бореха две противоположни желания: да ходи свободно гол, както племето на Керчак, или пък като се съобразява с обичаите на своята порода, да носи неудобна дреха. Тези две желания надделяваха у него, редувайки се.

През цялото време, когато след бягството на Сабор племето продължаваше бавното си придвижване през джунглата, главата на Тарзан бе пълна е големи планове за проследяването и убиването на лъвицата. Но веднъж вниманието му отвлече едно страшно явление.

Посред бял ден внезапна тъмнина се спусна над джунглата: всичко утихна. Клоните на дърветата стояха неподвижни, като че ли бяха парализирани в очакване на приближаваща се катастрофа. Цялата природа сякаш замря. А отдалече започна да долита тъпо и печално стенание. То се приближаваше постепенно и ставаше все по-силно. Гигантските дървета отведнъж се огънаха, като че ли някаква сила ги наклони към земята. Те се навеждаха все повече и повече и се чуваше само глухият и страшен вой на вятъра. Но гигантите на джунглата неочаквано се изправиха и заклатиха могъщите си върхове, като че ли с това изразяваха гневния си протест. От понесените във вихъра черни облаци блесна ярко ослепителна светкавица. Гръм разтърси въздуха. След това заваля пороен дъжд и джунглата се превърна в същински ад.

Маймуните, разтреперани от студения порой, се събраха на купчина и се притискаха в стъблата на дърветата. При светлината на мълниите, пронизващи тъмнината, се виждаха диво разлюлените клони, потоците вода и стъблата, огъвани от вятъра. От време на време някое дърво от патриарсите на гората биваше поразявано от гръмотевица, пръскаше се на хиляди късове, изпочупваше клоните на околните дървета и избиваше множество малки животни. Малки и големи клони, отчупени от свирепия вихър, се въртяха и летяла в бесен танц по земята, като смазваха всичко по своя път.

Ураганът бесня дълго, а изплашените маймуни се притискаха една о друга, като се излагаха всяка минута на опасността от падащи дървета и клони и стояха вкаменени от силните светкавици и гръмотевици. Притихнали и ужасени, те мълчаливо страдаха, очаквайки края на бурята.

Той настъпи също така неочаквано, както и началото. Вятърът спря внезапно, слънцето надзърна и природата пак се усмихна. Мокрите листа и влажните чашки на чудните цветя запяха под слънчевите лъчи. Природата омекна и всичко живо й прости за причинените злини и се залови за работа. Животът тръгна по своя път, както и преди бурята.

Но Тарзан направи неочаквано откритие: той разбра тайната на облеклото. Колко топло щеше да му бъде, когато дъждът валеше, под топлата кожа на Сабор! Тази мисъл стана една от подбудите да изпълни плана си.

В продължение на няколко месеца племето скиташе край ниския бряг, където бе хижата на Тарзан, и той можеше да отделя по-голямата част от времето си за учене. Но скиташе ли из джунглата, ласото му бе винаги готово и много дребни животинки попаднаха в примката му.

Веднъж ласото се уви около късата шия на дивия глиган Хорта. Той се хвърли яростно, опитвайки се да се освободи, и събори Тарзан от клона, на който се бе закрепил. Звярът чу шума от падането, обърна се и като видя лесната си плячка, наведе глава и се хвърли върху изненадания момък.

За щастие Тарзан не пострада; той бе паднал на четирите си крака, по котешки, с разтворени широко нозе. Намерил се пред глигана, мигом скочи с пъргавината на маймуна на едно дърво и избягна опасността тъкмо тогава, когато разяреният Хорта профуча под него.

Благодарение на този случай Тарзан се научи какво може да очаква и от какво трябва да се страхува при употребата на ласото. Той изгуби въжето си, но пък разбра, че ако Сабор го бе съборила от клона, изходът на срещата щеше да бъде съвършено друг и той несъмнено щеше да бъде убит.

Нужно бе много време, докато си направи ново въже. След като бе готово, Тарзан се зае със замисления от него лов и легна сред гъстия листак на един грамаден клон, точно над пътеката, по която зверовете отиваха на водопой. Под него минаха много дребни животни, но той не ги закачи. В този момент дребният дивеч не го интересуваше. За да постигне целта си, му бе нужно едро животно.

Най-после се яви и тази, която чакаше. Мощните мускули играеха под кадифената разкошна кожа: охранена и блестяща, идваше лъвицата Сабор. Големите й лапи стъпваха меко по тясната пътека. Тя вървеше с вирната глава, като зорко се вслушваше във всяко движение и прошумяване, с бавни и красиви движения се извиваше опашката й.

Лъвицата постепенно се приближаваше към мястото, където я чакаше Тарзан, приготвил навитото на клона ласо. Младежът, стоеше неподвижен като бронзова статуя и непреклонен като смъртта.

Сабор мина под него. Направи крачка, втора, трета — и дългото въже се изви над нея. Широката примка изсвистя и обхвана главата й. И когато Сабор, разтревожена от шума, вдигна глава, примката вече бе обвила врата й. Тарзан затегна здраво ласото около лъскавата шия, след това пусна въжето и се хвана с двете ръце за клона, на който бе застанал.

Сабор бе хваната. Изплашен, звярът направи бесен скок към джунглата. Но Тарзан не искаше да загуби въжето, както преди. Научен от опита, той бе завързал здраво края на ласото за дървото, на което седеше. Лъвицата не бе скочила още и усети, че въжето затяга шията й. Тя се превъртя във въздуха и тежко грохна на земята.

Изглеждаше, че планът е сполучил. Но когато Тарзан хвана ласото, като се опираше на разклонението на два здрави клона, видя, че ще бъде много трудно да притегли към дървото и провеси тялото на могъщия звяр, който при това се съпротивлява, хапе, дращи и вие. Тежестта на старата Сабор бе толкова голяма, че като се опре, на предните си лапи, май само Тантор би могъл да я помръдне от мястото й.

Лъвицата започна да се мята заедно с въжето и отново попадна на пътечката, откъдето можеше да види този, който я беше нападнал. Виейки бясно, тя неочаквано подскочи високо към Тарзан. Но когато с цялата си тежест се удари в клона, на който стоеше Тарзан, той вече се бе преместил.

Покачвайки се на един по-тънък клон няколко метра по-високо, разярената пленница отново остана под него. За миг Сабор увисна на клона, а Тарзан й се подиграваше и хвърляше клечки върху беззащитната й муцуна.

Разяреното животно пак скочи на земята, а той дръпна въжето, но Сабор се бе досетила какво я задържа и като захапа въжето със силните си челюсти, го прегриза, преди Тарзан да успее да затегне повторно ласото.

Момчето бе дълбоко огорчено. Добре обмисленият му план пропадна. Той стоеше на клона, ругаеше и ръмжеше по разхождащото се под него животно, подиграваше му се, правейки различни, жестове и мимики. Цели три часа Сабор се разхожда назад-напред под дървото. Четири пъти, прикляквайки, се хвърляше към стоящия над нея мъчител. Но това бе толкова безполезно, колкото да се гони вятърът, който си играеше и шумеше по върховете на дърветата.

Най-после момчето се насити на това забавление. С остър вик то ловко замери лъвицата с един гнил плод, който се размаза по озъбената й муцуна. След това се понесе бързо по дърветата високо над земята и скоро се озова при своите.

Там той разказа приключението си. Гърдите му се повдигаха от гордост и той бръщолеви и се хвали толкова много, че направи впечатление дори на най-заядливите си врагове, а Кала простодушно скачаше от радост и гордост.