Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тарзан (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tarzan of the Apes, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2010)

Издание:

Едгар Бъроуз. Тарзан, храненикът на маймуните

Английска. Второ преработено издание. В две части.

Издателско сдружение „Евразия-Абагар“

Редактор: Диана Игнатова

Художник на корицата: Величко Пиер Николов

Худ. редактор: Господин Пейчински

Коректор: Иличка Пелова

История

  1. — Добавяне

VII
Търсачите

Когато зората надникна в мъничкия, загубен в джунглата френски лагер, тя видя един печален и посърнал отряд.

Щом се разсъмна достатъчно, та да може да се огледа цялата местност, Шарпантие изпрати по трима съгледвачи в различни посоки, за да намерят пътеката. След десетина минути те се завърнаха с добра новина и цялата експедиция тръгна назад към брега. Те вървяха доста бавно, защото носеха телата на шестима мъртви. Още двама бяха починали през нощта, а повечето от ранените се нуждаеха от подкрепа, за да могат някак да се придвижват.

Шарпантие реши да се върне в лагера за подкрепление и тогава да направи опит да проследи туземците и да освободи Д’Арно.

Беше късно, когато изморените хора стигнаха поляната край брега. На двама от тях завръщането донесе такава радост, че всички техни страдания и раздиращата душата им скръб начаса бяха забравени.

Когато малкият отряд излезе от джунглата на поляната, първото нещо, което Портър и Клейтън видяха, беше Джейн Портър, застанала пред вратата на колибата.

Тя се втурна насреща им с радостен вик на облекчение и обви с ръце шията на баща си, след което за пръв път, откакто бяха слезли на този ужасен бряг, заплака.

Професор Портър истински желаеше да скрие вълнението си, но напрегнатите му нерви и привършващите сили му изневериха. Той дълго се крепи, но накрая сгуши старческото си лице в рамото на дъщеря си и заплака тихо като изморено дете.

Джейн Портър го поведе към хижата, а французите се запътиха към брега, откъдето идваха да ги посрещнат много техни другари.

Клейтън, желаейки да остави насаме бащата и дъщерята, се присъедини към моряците и води с тях разговор, докато лодката заплува към кораба, където лейтенант Шарпантие трябваше да доложи за несполучливия изход на експедицията.

Тогава Клейтън бавно се упъти към хижата. Сърцето му беше препълнено от щастие. Жената, която той обича, е спасена!

Не преставаше да се пита по какво чудо е успяла да го стори? Да я види жива — това беше направо невероятно!

Когато наближи колибата, оттам излезе Джейн и забърза насреща му.

— Джейн! — извика той. — Бог наистина беше милостив към нас. Кажете как се спасихте! Какъв образ прие провидението, за да ви запази за нас?

Никога преди това той не беше я назовавал по име и преди четиридесет и осем часа Джейн Портър би се обляла в руменина от удоволствие, чувайки това обръщение от устата на Клейтън. Но сега то я изплаши.

— Мистър Клейтън — каза тя спокойно, протягайки му ръка, — позволете ми преди това да ви благодаря за вашата рицарска преданост към моя скъп баща. Той ми разказа за вашата смелост и самоотверженост. Как ще ви се отплати за всичко това?!

Клейтън забеляза, че тя не отговори на неговия поздрав, но не почувства никакви опасения от това. Все пак беше преживяла толкова много… Сега не беше време да й дотяга със своите чувства.

— Аз съм вече възнаграден — отговори той — с това, че ви виждам в безопасност заедно с професора, както и с това, че сме заедно. Мисля, че повече не бих могъл да понеса сдържаната скръб на баща ви. Това беше най-печалното изпитание през живота ми, мис Портър. Към това прибавете и моята лична скръб, най-силната, която съм изпитвал досега. Мъката на баща ви бе така безнадеждна, че аз разбрах — никоя любов, дори любовта на мъжа към жената, не може да бъде толкова дълбока, пълна и самоотвержена, както бащината.

Девойката сведе поглед. Искаше й се да му зададе един въпрос, но той би изглеждал почти кощунствен на фона на ужасните страдания, понесени от тях по времето, когато тя седеше щастлива в компанията на онова богоподобно същество, когато ядеше горски плодове и гледаше с очите на любовта отвръщащите й с такава любов очи.

Но обичта е странен властелин, а човешкото същество е още по-чудно нещо. Джейн все пак не се сдържа, макар че не се опитваше да се оправдае пред себе си или пред съвестта си.

Тя просто се презираше, но зададе въпроса си:

— Къде е горският човек, който тръгна да ви, спасява? Защо не е тук?

— Не разбирам за кого говорите?

— За онзи, който спаси всички ни, дори мене, от горилата.

— О! — извика учуден Клейтън. — Той ли ви спаси? Вие нищо не сте ми разказали за вашето приключение! Моля ви, разкажете ми!

— Но нима не сте го видели? Когато ние с него чухме изстрелите в джунглата, той ме остави и се завтече да ви помага.

Тонът й беше умолителен, а изразът — напрегнат от едвам сдържаното вълнение. Клейтън не можеше да проумее защо тя е така силно развълнувана и загрижена за това, къде се намира сега това странно същество. Той не предполагаше каква е истината, пък и как ли можеше да предположи!

Само смътно усети някаква едва доловима скръб и в душата му проникна зародишът на ревността и подозрението към маймуночовека, на когото дължеше живота си.

— Не сме го виждали — отговори той спокойно. — Не е идвал при нас.

И след минута размишление добави:

— Възможно е да е отишъл при племето си, при хората, които ни нападнаха.

Клейтън сам не знаеше защо каза това, в което сам не вярваше, но любовта, както казахме, е странен повелител.

Девойката го изгледа с широко отворени очи.

— Не! — извика тя разгорещено, дори твърде разгорещено. — Това е невъзможно. Това е невъзможно! Те са негри, а той е бял и си остава джентълмен!

Клейтън се смути, но това малко зеленооко дяволче го изкушаваше.

— Той е странно полудиво същество от джунглата, мис Портър, Не говори нито един европейски език, а дрънкулките му и оръжието му са типични за туземната раса по западното крайбрежие.

Клейтън говореше все по-възбудено.

— На стотици километри от нас няма други човешки същества освен диваци, мис Портър! Той навярно принадлежи към племето, което ни нападна, или към някое друго, но пак диво естествено. Той може би дори е канибал.

Джейн Портър пребледня.

— Аз не вярвам в това — прошепна тя сякаш на себе си. — Това не е истина. Вие ще видите — каза тя, обръщайки се към Клейтън, — че той ще се върне и ще ви докаже, че не сте прав. Вие не го познавате така, както аз го познавам. Казвам ви, че той е джентълмен.

Клейтън беше великодушен, рицарски настроен човек, но нещо в пламенната й защита го тласкаше към безразсъдна ревност. Той изведнъж забрави всичко, което те дължаха на този див горски полубог, и отговори на Джейн с лека усмивка:

— Разбира се, възможно е да сте права, мис Портър — каза той, — но си мисля, че не си заслужава някой от нас да се безпокои за този юначага, който яде мърша. Разбира се, той може да е някой малоумен, преживял преди време корабокрушение. Той ще ни забрави толкова бързо, колкото и ние него. В края на краищата това е само един звяр от джунглата, мис Портър!

Девойката не отговори, но почувства как болезнено се сви сърцето й. Гневът и злобата, насочени към онзи, когото обичаме, ожесточава сърцето ни, но презрителното съжаление ни кара унизено да мълчим.

Джейн знаеше, че Клейтън говори това, което мисли, и пак се опита да си обясни новата си любов.

Тя бавно се обърна и се отправи към хижата, размишлявайки напрегнато. Помъчи се да си представи своя горски бог в салона на презокеанския параход. Припомни си как той ядеше с ръце, късайки месото като хищен звяр, а после изтрива мазните си пръсти в бедрата — и потръпна. Опита се да си представи и как го запознава със своите светски приятели, него, неспокойния, неграмотен, груб човек.

Джейн замислено влезе в стаята си, седна на постелята от треви и притисна ръка към гърдите си. Тогава почувства под блузката твърдите очертания на неговия медальон.

Извади го и дълго го гледа със замъглени от сълзи очи. После го притисна до устните си, зарови лице в меката папрат и заплака.

— Звяр? — прошепна тя. — Нека тогава бог и мен да преобрази в такъв звяр, защото, бил той човек или звяр, аз съм негова!

През този ден не видя повече Клейтън. Есмералда и донесе вечерята и тя каза да предаде на баща й, че не е разположена.

На другата сутрин Клейтън замина със спасителната експедиция за търсенето на Д’Арно. Сега отрядът се състоеше от десет моряци, десет офицери и двама лекари. Имаха и провизии за една седмица. Бяха взели носилки за пренасяне на болните и ранените. Това беше решителен и разярен отряд, една по-скоро наказателна, отколкото спасителна експедиция.

Стигнаха до мястото на сражението малко след пладне, защото вървяха по познат път и не губеха време за разузнаване.

Оттам слонската пътека водеше направо в селището на Мбонга. Беше само два часът, когато отрядът спря в началото на поляната.

Лейтенант Шарпантие, който командваше и този отряд, изпрати част от хората през джунглата към противоположния край на поляната. Друга част зае позиция до входа на селището, а лейтенантът с останалите хора зае позиция в южната част. Бяха се уговорили нападението да започне отрядът, заел най-далечната, северната позиция, за да има време да се придвижи. Техният първи залп трябваше да послужи като сигнал за едновременна атака от всички страни, така че с един щурм да завземат селището на Мбонга.

Около половин час групата на Шарпантие чака сигнала, половин час, който им се стори неимоверно дълъг. Те наблюдаваха туземците, които работеха по нивите или се суетяха из селцето.

Най-после очакваният изстрел прозвуча, последван от канонада от западна и южна посока.

Туземците, охраняващи входа, захвърлиха оръжията си и в паника се втурнаха към вътрешността на селището. Френските куршуми безжалостно ги покосяваха. Прескачайки проснатите им тела, нападателите се втурнаха вътре.

Атаката беше така внезапна и неочаквана, че преди туземците да успеят да се барикадират, улиците се напълниха с въоръжени хора, сражаващи се в ръкопашен бой.

Няколко минути чернокожите бойци храбро се отбраняваха, но после револверите и пушките на нападателите взеха връх и французите пометоха туземните копиеносци.

Малко след това боят премина в преследване, после в страшно клане. Френските моряци намериха остатъците от униформата на Д’Арно по някои от чернокожите си противници. Не посягаха на децата и жените. Когато най-после спряха задъхани, облени в кръв и пот, в селището на Мбонга не бе останал нито един воин.

Старателно претърсиха всяка хижа, всяко кътче, но не можаха да намерят и най-малка следа от Д’Арно.

Със знаци разпитваха пленниците. След време един от матросите, служил във Френско Конго, забеляза, че те разбират криво-ляво наречието, което се използва от белите и от дивите племена по крайбрежието. Но дори и тогава не успяха да научат нещо сигурно за съдбата на Д’Арно.

На всичките им въпроси за него диваците отговаряха с възбудени ръкомахалия или с гримаси на ужас. Най-после се увериха, че всичко това е само доказателство за виновността на тези демони, които преди две нощи са убили и изяли другаря им.

Загубили всякаква надежда, те започнаха да се готвят за пренощуване в селото. Събраха пленниците в три колиби, охранявани от усилен патрул. При входната врата също поставиха постове и селището потъна в тишината на съня, нарушавана само от плача на туземните жени.

На другата сутрин експедицията потегли обратно. Отначало моряците възнамеряваха да изгорят селището до основи, но после размислиха и даже не взеха пленниците със себе си.

Оставиха ги в селото плачещи, но все пак е покрив над главите и с ограда срещу дивите зверове.

Експедицията бавно, напредваше по собствените си следи.

Десет носилки задържаха хода й. В осем от тях бяха ранените, а две се свеждаха под тежестта на мъртъвците.

Клейтън и Шарпантие вървяха в тила на отряда. Англичанинът мълчеше от уважение към скръбта на спътника си, защото Д’Арно и Шарпантие бяха неразделни приятели от детинство.

Клейтън не можеше да не съзнава, че французинът още повече се опечалява от факта, че гибелта на Д’Арно беше съвсем напразна — Джейн Портър беше спасена далеч преди той да се окаже в ръцете на диваците. Освен това начинанието, заради което бе изгубил живота си, беше извън служебните му задължения, бе заради чужди хора. Но когато Клейтън каза всичко това на Шарпантие, той само поклати глава:

— Не, monsieur — каза той, — Д’Арно би пожелал да умре така, но аз съм огорчен от това, че не можах да умра заради него или най-малкото с него. Съжалявам, че не го познавахте отблизо, monsieur. Той беше истински офицер и джентълмен — звание, предоставено на мнозина, но заслужено от малцина. Той не умря безполезно, защото гибелта му за спасението на непознатата девойка ще накара нас, неговите другари, да посрещнем смъртта още по-смело, каквато и да бъде тя?

Клейтън не отговори, но в него се зароди чувство на уважение към французите.

Беше твърде късно, когато стигнаха до хижата край брега. Един изстрел, преди да излязат от джунглата, извести на другарите им, че Д’Арно не е спасен. Предварително се бяха уговорили, че един изстрел ще означава неуспех, три — сполука, а два — че не са намерили нито Д’Арно, нито неговите черни похитители.

Посрещнаха ги печално-тържествено и немногословно. Ранените бяха натоварени на лодките и превозени до кораба.

Клейтън, изтощен от петдневното ходене през джунглата и двете схватки с чернокожите, влезе в хижата да похапне и да си почине на удобната постеля от треви.

На вратата го чакаше Джейн Портър.

— Клетият лейтенант! — каза тя. — Намерихте ли поне следа от него?

— Закъсняхме, мис Портър — отвърна печално той.

— Кажете ми всичко! Какво е станало с него?

— Не мога, мис Портър! Твърде ужасно е!

— Нима са го изтезавали?! — прошепна тя.

— Не знам какво са направили с него, преди да го убият — отговори Клейтън.

— „Преди да го“… нима са го убили? Какво искате да кажете? Да не би да са?…

Тя си спомни какво бе казал Клейтън за вероятните отношения на горския човек с племето и не можеше да произнесе ужасната дума.

— Да, мис Портър, те са човекоядци — каза той, изчервявайки се, и странната и безпричинна ревност към горския човек отново го обзе.

И тогава с внезапна грубост, така неприсъща на Клейтън, колкото вежливостта на маймуната, той каза разпалено:

— Когато вашият горски бог ви е оставил, той навярно е бързал за пиршеството.

Клейтън съжали за думите си още докато ги произнасяше, макар и да не знаеше колко дълбоко засегнаха те девойката.

Разкаянието му се отнасяше по-скоро за неоснователните му нападки към човека, който беше спасил живота им и не бе причинил никому от тях и най-малка вреда.

Девойката гордо отметна глава.

— За вашето твърдение има само един отговор, Клейтън, и аз съжалявам, че не съм мъж, за да ви го дам.

Тя бързо се обърна и се скри в хижата.

Клейтън беше муден като истински англичанин и девойката успя да се скрие в колибата, преди той да съумее да съобрази какъв отговор би дал мъжът.

— Честна дума, тя ме нарече лъжец — каза той тъжно — и, струва ми се, съвсем незаслужено — добави замислено. — Клейтън, мили мой, зная, че сте уморен, но това не е причина да се държите като магаре. Най-добре вървете да се наспите!

Но преди да си легне, той тихичко повика Джейн през тънката преграда, желаейки да се извини. Със същия успех би могъл да се обърне и към сфинкса! Тогава той написа бележка на парче хартия и я пъхна под преградата.

Джейн се престори, че не я забелязва, защото беше твърде обидена и ядосана, но все пак женското начало надделя и тя уж случайно взе бележката и прочете:

„Драга мис Портър, нямах никакво основание да кажа всичко това. Едничкото ми извинение са моите напълно разклатени нерви, макар че това не е никакъв аргумент! Моля ви, постарайте се да мислите, че не съм казвал никога тези думи. Срамувам се. Не исках да ви оскърбя — вас най-малко от когото и да било другиго на света. Моля ви да ми простите.“

Ваш Сесил Клейтън

— Не, той наистина мислеше така, но аз зная, че това не е истина. Не може да бъде истина — мълвеше развълнувано тя.

Един израз в записката я изплаши: „Не исках да ви оскърбя — вас най-малко от когото и да било другиго на света.“

Допреди седмица този израз би я изпълнил с радост, но сега я гнетеше.

Тя вече съжаляваше, че се е запознала с Клейтън. Но се радваше, че се е срещнала с горския бог. А на всичко отгоре и онова любовно послание, което намери в тревата след завръщането си, с подпис „Тарзан, от племето на маймуните“!

Кой можеше да бъде този нов поклонник? Ами ако е някой от дивите обитатели на тази страшна гора, който можеше да направи какво ли не, за да я има?

— Есмералда! Събудете се! — извика тя. — Как ме дразните, като спите така спокойно, след като наоколо ви има толкова мъка!

— Габереле! — писна Есмералда и седна в леглото си. — Какво има пак? Носорог ли? Къде е, мис Джейн?

— Глупости, Есмералда! Никакъв носорог няма! Лягайте да спите! Противна сте, докато спите, но будна сте направо непоносима.

— Детенце мое сладко, мое малко съкровище, какво ви става днес? Сякаш не сте на себе си — каза прислужницата.

— Ах, Есмералда, тази вечер съм съвсем противна. Не ми обръщайте внимание, това ще е най-доброто от ваша страна.

— Добре, сладка моя, а и вие най-добре легнете да се наспите. Нервите ви са изпънати до немай-къде. От всичките тези разкази на моцю Филандър за типотамите и людоедските духове това не е никак чудно!

Джейн Портър се засмя, отиде до кревата на Есмералда и като целуна по бузата преданата негърка, й пожела лека нощ.