Едгар Бъроуз
Тарзан, храненикът на маймуните (15)

XV
Горско божество

Когато Клейтън чу изстрела, обзеха го мъчителни страхове. Той знаеше, че този изстрел може да е даден от някой моряк, но мисълта, че той остави пистолет на Джейн Портър, и разстроените му нерви предизвикаха у него болезнена увереност, че именно тя е застрашена от някаква голяма опасност и че може би сега се опитва да се защити от нападението на човек или звяр.

Какви мисли се мяркаха в главата на неговия странен похитител или спътник, Клейтън можеше само да предполага, но бе несъмнено, че е чул изстрела и поради това бе силно възбуден; Тарзан толкова ускори крачката, че младият човек, спъвайки се в тъмнината, ежеминутно падаше в напразно усилие да не изостава, но скоро все пак изостана безнадеждно назад.

От страх да не се заблуди пак той силно извика на дивия човек пред него и след една минута с радост чу как онзи скочи леко от близкото дърво.

Минута Тарзан гледа втренчено младежа, без да знае как е по-добре да постъпи. После, прегърбен пред Клейтън, му посочи с жест да обхване с ръце врата му и с белия човек на гръб се понесе по дърветата.

Следващите мигове бяха такива, че младият англичанин никога не можа да ги забрави. Високо всред свеждащите се и разлюлени клони той се носеше с бързина, която му се струваше невероятна. В същото време неговият спътник бе недоволен от бавността на движението си. Носейки го на гърба си, тайнственото същество леко се прехвърляше с главоломни скокове от един висок клон на друг, после в продължение може би на сто ярда вървеше с верни крачки из лабиринта от преплетени дървета, балансирайки като въжеиграч високо над черните глъбини на листата.

Първото усещане на вледеняващ страх у Клейтън се смени с чувството на възхищение и завист заради гигантските мускули и изумителния инстинкт или знание, което водеше горския бог през мастиленотъмната нощ така леко и вярно, както самият той можеше да се разхожда по лондонските улици посред бял ден.

Понякога излизаха на места, където надвисналата зеленина бе по-рядка и ярките лъчи на луната осветяваха и ред изумения поглед на Клейтън опасния път, по който вървяха. В такива минути му се завиваше свят при вида на страшните височини. Тарзан избираше най-късия път, който често минаваше на стотина фута над земята.

И все пак въпреки привидната бързина той се движеше сравнително бавно, постоянно избирайки достатъчно яки клони за издържане на двойната тежест.

Но ето че стигнаха до поляната на брега. Тънкият слух на Тарзан долови странните звуци, идващи от усилията на Сабор, която се опитваше да се пъхне през решетката, и на Клейтън се стори, че за миг те слязоха от сто фута височина — така бързо се движеше неговият другар. Но когато докоснаха земята, Клейтън почувствува тласък. Скочил от гърба на маймуната човек, видя как онзи с бързината на катерица се метна към срещуположната страна на колибата.

Англичанинът се завтече след него и видя задните лапи на някакъв грамаден звяр, опитващ се да влезе през прозореца на къщата.

Когато Джейн Портър отвори очи и видя пред себе си опасността, която я заплашва, смелото й младо сърце се отказа от последната надежда и тя се наведе да вземе падналия пистолет, решена да прибегне към милосърдната смърт от пистолета, преди жестоките зъби да разкъсат тялото й.

Лъвицата бе вече почти цялата в стаята, когато Джейн намери оръжието и бързо опря дулото в слепоочието си, за да избегне завинаги ужасните челюсти, разтворени вече да хванат плячката си. Един миг девойката се поколеба. В тази минута погледът й падна върху бедната Есмералда, която лежеше неподвижна при шкафа. Можеше ли Джейн да остави бедното, предано й същество като плячка за безмилостните жълти зъби? Не, тя бе длъжна най-напред да убие припадналата жена, а след това да обърне дулото на пистолета към себе си.

Какво ужасно задължение! Но би било хиляди пъти по-непростима жестокост да остави негърката, която я бе възпитавала от детските години е далата грижовност и нежност на майка, да се свести под разкъсващите я нокти на голямата котка.

Джейн Портър се направи решително на крака и се запъти към Есмералда. Тя притисна плътно дулото на револвера към преданото й сърце, твори очи и… Сабор нададе ужасен вой.

Момичето замаяно дръпна спусъка и като се обърна към животното, повдигна пистолета и го опря до слепоочието си.

Тя не стреля повторно, защото изумена видя, че някой бавно издърпваше огромното животно назад през прозореца, зад който в лунната светлина тя видя главите и рамената на двама мъже.

Заобикаляйки тичешком хижата, Клейтън видя заклещеното животно и маймуната човек, хванала с двете си ръце дългата опашка и подпряла крака в стената на хижата. Дивият човек беше напрегнал цялата си огромна сила, опитвайки се да измъкне животното от стаята.

Клейтън бързо му се притече на помощ, но човекът маймуна му избъбри нещо със заповеднически и непреклонен тон и той схвана, че това е заповед, въпреки че не можа да я разбере.

Най-после с общи усилия огромното тяло започна все повече и повече да излиза през прозореца и чак тогава англичанинът разбра колко дръзка и смела бе постъпката на спътника му. Наистина голият човек, мъкнещ за опашката упорстващото и ревящо чудовище, за да спаси една чужда нему бяла девойка, бе истински герой.

Колкото до Клейтън, работата бе по друга, защото девойката не само принадлежеше към неговата раса, но бе единствената жена на света, която той обичаше. И макар да знаеше, че лъвицата бързо ще свърши и с двамата, дивият човек я теглеше за опашката, желаейки да я отстрани от Джейн. После той си спомни за двубоя между този човек и огромния лъв с черната грива и почувства по-голяма увереност.

Тарзан продължаваше да дава заповеди, които чужденецът не можеше да разбере. Той се опит ваше да разясни на глупавия човек да забие по една от смъртоносните стрели в гърба и в хълбока на Сабор и да забоде в сърцето й дългия остър нож, който висеше на бедрото му. Но човекът не разбираше, а Тарзан не смееше да изпусне могъщата Сабор, за да стори това сам, защото виждаше, че белият човек по никой начин не ще задържи лъвицата. Тялото й бавно излизаше през прозореца. Най-после плещите й се подадоха навън.

И тогава Клейтън видя нещо, което и вечните небеса не бяха виждали дотогава.

Тарзан, напрягайки ума си да намери средство, за да се справи в единоборство с разярения звяр, внезапно си спомни битката с Теркоз. И когато големите плещи се измъкнаха през прозореца така, че лъвицата висеше на перваза само на предните си лапи, той внезапно пусна животното от ръцете си. Бързо като стрела скочи на гърба на лъвицата. Спомни си хватката, на която дължеше победата над свирепия Теркоз, и ръцете му се провряха под мишниците на звяра, като обхванаха шията му.

Сабор с рев се превъртя на гръб и притисна врага с цялата си тежест. Но чернокосият гигант я стисна още по-здраво с ръце. Дращейки земята е лапи, животното се търкаляше и мяташе насам-натам, за да отхвърли от себе си страшния противник. Но все по-силно и по-силно се напрягаха стоманените мускули и все повече и повече притискаха надолу главата на звяра. Стоманените мускули на човека маймуна постепенно се изкачваха нагоре, към тила на Сабор. Отпорът на лъвицата ставаше все по-слаб.

Клейтън видя под сребристата лунна светлина как огромните мускули на Тарзан образуваха възли на раменете му. Още едно дълго, нечовешко усилие — и вратните прешлени на Сабор се пречупиха с остро хрущене.

Тарзан тутакси скочи на крака и Клейтън пак чу дивия победен рев на човека маймуна. После се понесе мъчителният вик на Джени Портър.

— Сесил, мистър Клейтън! О, какво е това, какво е това?

Англичанинът затича към вратата на колибата, извика, че всичко е наред, и помоли да го пуснат. Джейн, колкото можеше да бърза, повдигна тежката напречна греда и се отпусна в ръцете на своя приятел.

— Какъв бе този страшен вик? — шепнеше тя, притискайки се към него.

— Победният вик на човека, който току-що ни спаси живота, мис Портър. Почакайте, аз ще го повикам, за да можете да му благодарите.

Изплашената девойка не искаше да остане сама и отиде заедно с мъжа при стената на колибата, където лежеше мъртвото тяло на лъвицата.

Тарзан бе изчезнал.

Клейтън го повика няколко пъти, но отговор не последва и двамата се върнаха в стаята, където все пак бяха отчасти в безопасност.

— Какъв вик! — каза Джени. — Аз изтръпвам само при мисълта за него. Не ми казвайте, че този отвратителен вик е издаден от човешко гърло.

— Но е така, мис Портър — отвърна Клейтън. — Във всеки случай, ако не от човешко гърло — от гърлото на горски бог.

И после той й разказа приключенията си с това странно същество: за това, как дивият човек, на два пъти му бе спасил живота, за неговата изумителна сила, бързина и храброст, за мургавата му кожа и за прекрасното му лице.

— Нищо не мога да разбера от всичко това — заяви той накрая. — Отначало мислех, че това може би е Тарзан от племето на маймуните. Но той не говори и не разбира английски, което опровергава това предположение.

— Който и да е — извика девойката, — ние му дължим спасението на живота си. Да го благослови бог и да го пази в тази дива и свирепа джунгла!

— Амин! — горещо промълви Клейтън.

— Боже мой, жива ли съм? — чу се глас край тях.

Двамата се обърнаха и видяха Есмералда, която извръщаше на всички страни големите си очи, сякаш не можеше да повярва къде се намира.

Ревът на лъвицата беше спасил живота на негърката, защото, потрепервайки, Джейн беше изместила дулото на пистолета и куршумът попадна в пода.

Сега, когато страшното явно беше минало, Джейн Портър се хвърли към скамейката с истеричен смях.