Едгар Бъроуз
Тарзан, храненикът на маймуните (2)

II
Дивото убежище

Те не чакаха дълго. На другата сутрин преди закуска Клейтън излезе да се разходи на палубата. Изведнъж се разнесе изстрел, последван и от други.

По средата на кораба стояха офицерите. Моряците ги бяха обградили, най-напред бе Черния Майкъл. Капитанът и помощниците му стреляха. След първия изстрел матросите се разбягаха и изпокриха — кой зад мачтите, кой в каютите. От скривалището си те стреляха срещу омразните им петима души, които ги командваха.

Капитанът уби двама матроси с пистолета си.

Труповете им се търкаляха по палубата. Старши помощникът на капитана се залюля и падна по очи. Черния Майкъл изкомандва „Напред!“ и бунтовниците се нахвърлиха върху останалите четирима офицери. Всичкото им оръжие бяха шест пистолета и пушки, затова бяха вдигнали брадви и кирки. Капитанът изпразни пистолета си и докато го напълни, те се хвърлиха в атака. Пушката на втория помощник не изгърмя. Атаката на бунтовниците трябваше да бъде посрещната само с два пистолета. Моряците се спуснаха стремглаво към тях, а офицерите отстъпиха под натиска им.

И от двете страни се сипеха страшни проклятия и закани. Ругатните, гърмежите, стоновете и охканията на ранените превърнаха палубата на „Фувалда“ в лудница.

Офицерите едва отстъпиха няколко крачки назад, когато моряците пак ги връхлетяха. Огромен негър само с един замах разцепи главата на капитана от челото до брадата, след минута и помощниците му паднаха убити или ранени под град от куршуми. Бунтовниците действа ха бързо и решително.

По време на схватката Джон Клейтън, небрежно облегнат при прохода, стоеше и замислен пушеше лулата си, като че ли присъстваше на състезание по крикет. Когато падна последният офицер, той намери, че е време да слезе при жена си: страхуваше се, че метежниците ще се вмъкнат в каютата и ще я намерят сама. При все че външно изглеждаше спокоен и безразличен, в душата си той бе силно разтревожен. Съдбата ги хвърли във властта на необуздани зверове и той се опасяваше за лейди Елис.

Когато се обърна, за да слезе при нея в каютата, той я видя до себе си.

— Отдавна ли си тук, Елис?

— От началото отговори тя. Колко е страшно, Джон! О, много, много ме е страх! Какво ще стане с нас, щом сме попаднали в ръцете на такива хора, и на какво можем да разчитаме?

— Надявам се, че ще можем да получим от тях закуска — каза той шеговито, за да я ободри, и добави: — За всеки случай аз отивам да разузная. Ела след малко. Време е да им покажем, че не се страхуваме от тях и че предварително сме убедени в коректните им обноски с нас.

Моряците се бяха скупчили около умрелите и ранените офицери. Без каквато и да е милост те изхвърлиха през борда своите мъртви и дори още живите началници. Впрочем също тъй безсърдечно те се отнесоха и към убитите си или ранени другари.

Един от бунтовниците, като забеляза приближаващото се семейство, започна да вика:

— И тези двамата на рибите! — и се хвърли върху тях, като замахна с брадва.

Но Черния Майкъл не се шегуваше. Неговият куршум повали моряка на място. След това, като показа лорд и лейди Клейтън, извика високо, привличайки вниманието на другите моряци:

— Чувайте, ей! Тези двамата са мои приятели. Не бива да ги закачате, разбрахте ли ме! Сега тук аз съм капитан и моята дума е закон и като се обърна към Клейтън, добави: — Стойте настрана и никой няма да ви закачи.

При тези думи той изпрати един сърдит поглед към своите другари.

Семейство Клейтън изпълняваше точно съвета на Черния Майкъл, то не се интересуваше от никого и не знаеше нищо за по-нататъшния план на бунтовниците.

От време на време до него достигаше слаб шум от кавги и спорове, а на два пъти зловещото щракане на спусъците нарушаваше тишината. Но Черния Майкъл беше водач на място и съумяваше да накара тази сбирщина от главорези да му се подчинява.

Пет дни след убийството на офицерите морякът от вахтата извика, че вижда земя. Дали това бе остров или материк — Черния Майкъл не знаеше. Но той заяви на Клейтън, че ако се окаже обитаем, той и лейди Елис ще бъдат свалени на брега с всичкия им багаж.

— Там ще преживеете няколко месеца сносно — каза той. — А през това време ние ще намерим някой пустинен бряг и ще се пръснем на различни страни. Обещавам да съобщя на правителството къде се намирате и то ще изпрати някой военен кораб да ви прибере. Но да ви оставим на някой цивилизован бряг, не можем. Там веднага ще ни зададат хиляди въпроси, на които не ще бъде много удобно да отговаряме.

Разбира се, Джон Клейтън протестира против безчовечното им стоварване на пустинен бряг, където ще станат плячка на дивите зверове или на диваците. Протестът му остана без резултат и само разсърди Черния Майкъл. Ще не ще, младият лорд се видя принуден да се покори и се помъчи да се примири с безизходното положение.

Към три часа следобед те приближиха красив, горист бряг, разположен срещу входа на един затворен залив. Черния Майкъл спусна малка лодка, за да измери дълбочината и да реши въпроса, дали „Фувалда“ ще може безопасно да влезе в залива.

След един час хората се върнаха и съобщиха, че както при входа, така и навътре в залива дълбочината е достатъчна.

„Фувалда“ предпазливо навлезе в залива. Веднага от нея бяха свалени три по-големи лодки и по нареждане на Черния Майкъл моряците започнаха да товарят в тях багажа на лорд и лейди Клейтън, който двамата опаковаха мълчаливо, обхванати от тревога поради безизходицата, в която бяха изпаднали. Клейтън дори не се опита да се пошегува, както друг път. Стараеше се да мисли делово — да не забравят нещо от багажа, нещо, чиято липса по-късно биха почувствували осезателно. Сигурно беше, че на пустия остров всяка дреболия можеше да има решаващо значение за живота им.

Грейсток не разчиташе много на обещанието на Черния Майкъл да съобщят на правителството за тях. Имаше много „ако“ в цялата тази надежда. Не се знаеше дали корабът ще стигне невредим следващата суша (по море всичко се случва). Напълно възможно бе свирепите моряци да се разбунтуват някой ден срещу своя главатар и той да последва капитана и офицерите, ставайки храна на рибите. Най-сетне не беше изключено Майкъл просто да забрави или да не удържи дадената дума. Въпреки че досега Клейтън и съпругата му останаха невредими, това още не доказваше напълно, че Черния Майкъл е човек на честта.

Така или иначе, Грейсток беше длъжен да мисли и за други варианти за спасение. По тази причина му хрумна, че няма да е зле на това пусто място да има подръка платна и веднага щом стане възможно, да се опита да построи сам някакъв плавателен съд. Той напълно съзнаваше безумието на идеята си, но беше длъжен да има предвид и най-малката възможност за оцеляване и спасение.

Черния Майкъл се съгласи да му даде платна. Той не можеше да откаже на човека, който бе спасил живота му, един макар и малък шанс да се спаси сам в ситуацията, в която го изоставяше. Впрочем той самият също не можеше да бъде сигурен, че ще успее да съобщи, за семейството, където трябва. А и кой знае дали тези млади беззащитни англичани щяха да оцелеят толкова дълго в тази пустош.

След видяното на кораба лорд Грейсток нямаше голямо доверие в моряците. Той не беше забравил, че един от тях вече бе пожелал да хвърли него и жена му на рибите. Опасяваше се да не би, като закарат багажа и тях самите на сушата, моряците по някакъв начин да им навредят. Нямаха избор.

Наистина нищо не липсваше от багажа на семейството. Дори се появиха някои изчезнали след претърсването в каютата им дреболии. Черния Майкъл удържа обещанието си. Дали той го стори от състрадание или от желание да заличи следите — това не може да се каже положително. Несъмнено бе обаче, че ако на борда се намереше някой предмет, принадлежащ на изчезналия английски чиновник, това би предизвикало нежелателни тълкувания вън всеки цивилизован пристанищен град.

Черния Майкъл изпълни решението си с такава ревност, че дори накара моряците да върнат на Клейтън откраднатите пистолети.

В една от лодките той сложи сланина и сухари. Освен това — малко картофи, боб, кибрит, кухненски принадлежности, сандъци с инструменти и обещаните по-рано корабни платна.

Изглежда, че и шефът на бунтовниците нямаше доверие в своите матроси. Затова той сам придружи семейство Клейтън до брега и се качи в последната лодка едва тогава, когато всички други лодки се бяха отправили към очакващия ги „Фувалда“.

Мълчаливи стояха Клейтън и жена му на брега и гледаха отдалечаващите се лодки. Гърдите на двамата бяха изпълнени с предчувствие за неизбежно нещастие и горчива безнадеждност.

А в същото време иззад малкото хълмче ги наблюдаваха други, разположени близо едно до друго очи — злобно светещи под гъстите вежди.

Когато „Фувалда“ премина теснината и се скри от погледа им зад близкия нос, лейди Елис обви ръцете си около шията на своя мъж и зарида неудържимо. Тя понесе храбро опасността от бунта, на страшното бъдеще гледаше смело, но сега, когато останаха съвършено сами, измъчените й нерви не издържаха страшното напрежение.

Джон не се опита да спре сълзите й, защото те можеха да я облекчат и утешат. Дълго време мина, докато младата жена се овладее.

— Ах, Джон — простена тя, — какъв ужас! Какво ще правим? Какво ще правим?

— Само едно ни остава, Елис — говореше той така спокойно, като че ля се намираха в своята удобна гостна, — само едно: да работим. Работата ще ни спаси. Не трябва да губим времето си в мисли, защото можем да стигнем до безумие! Ще се трудим и ще очакваме. Дори ако Черния Майкъл не удържи думата си, аз съм уверен, че ще ни дойдат на помощ, и то скоро, щом узнаят, че „Фувалда“ е в неизвестност.

— Драги ми Джон, ако работата се отнасяше само до нас — заплака тя, — зная, че ще понесем всичко, но…

— Да, мила моя — отговори нежно той, — и аз също мисля за това. Но ние сме длъжни да посрещнем с мъжество, вярвайки в умението си да се справим с всичко, с което съдбата ни е отредила да се сблъскаме. Помисли! Преди стотици хиляди години, в незнайното и мъгляво минало, нашите деди са били поставени пред същите задачи, пред които и ние днес стоим, може би дори в същите тези девствени гори: И това, че ние с теб попаднахме тук, свидетелства ясно, че те са победили. Нима ние не можем да направим онова, което те са направили — и дори много по-сполучливо! Та нали ние имаме много по-големи познания? Имаме средства за защита, дар от науката, които те не са знаели. Елис, уверен съм, че ние ще можем да устоим, както са устояли и те — разполагащи само с първобитни оръжия, направени от кост и камък.

— Ах, Джон, колко бих искала да съм мъж! Тогава навярно бих мислила също като теб, но съм жена и прозирам по-скоро със сърцето, отколкото с главата си. А онова, което виждам аз, е много страшно, невъобразимо и не може да се изкаже с думи. Ще ми се да вярвам, Джон, че ти си прав. Ще направя всичко, за да бъда храбра първобитна жена, достойна другарка на първобитния мъж.

Първата грижа на Клейтън бе да съгради временно скривалище, за да бъдат запазени, докато спят, от дивите зверове, които вече дебнеха беззащитната плячка.

Той отвори сандъка, в който се намираха пушката и патроните, за да бъдат подръка в случай на неочаквано нападение, и двамата тръгнаха да търсят място за нощуване.

На стотина метра от морския бряг намериха малка, равна полянка — тук решиха да построят своето постоянно жилище. Но и двамата приеха, че ще бъде най-добре, ако засега направят една малка площадка на няколко дървета, която да не могат да достигат едрите диви зверове, в чието царство бяха попаднали.

За тази цел Клейтън избра четири големи дървета, които образуваха квадрат с повърхност около шест квадратни метра, и постави между тях дълги пръти на около осем метра от земята. Привърза прътовете с канап, с който го беше снабдил Черния Майкъл. Над така образувания скелет нареди клонки, покри ги с грамадните листа на едно тропическо растение, а над тях заметна голям къс корабно платно, което прегъна неколкократно.

Няколко метра над тази площадка Клейтън построи друга, която трябваше да им служи за покрив, а отстрани спусна останалите парчета корабно платно вместо стени.

Най-после те имаха малко, но удобно гнезденце и в него преместиха част от ръчния си багаж и завивките.

Денят вече клонеше към залез, но докато бе още светло, Джон направи груба стълба, по които лейди Елис можа да се изкачи в новото си жилище.

През целия ден около тях хвърчаха пъстроцветни птици и подскачаха бъбриви маймуни, които с учудване и голям интерес следяха появилите се между тях нови същества и странното жилище. При все че Грейстокови бяха внимателни, не забелязаха никакви едри зверове. Но на два пъти техните съжители — маймуните, гледайки изплашено, с писъци побягваха от близката височинка. Виждаше се, че се опасяват от нещо ужасно, което вероятно се спотайваше зад хълма.

Преди да се смрачи съвсем, Клейтън довърши стълбата и като напълни една голяма чаша с вода от близката рекичка, се изкачи с жена си в сравнително безопасната въздушна стая.

Беше доста горещо и той повдигна висящите платна, седнаха върху одеялата по турски, лейди Елис се загледа в сгъстяващите се сенки на гората. Изведнъж тя потрепери и хвана ръката на съпруга си.

— Джон — пошушна тя, — виж, какво е това? Човек ли е?

Клейтън погледна в същата посока и видя неясно очертан върху тъмния фон силует… Някаква тъмна фигура стоеше изправена на хълма. Тя постоя малко, като че ли се ослушваше, а след това се извърна и се скри в сенките на джунглите.

— Джон, какво е това?

— Не знам, Елис — отговори той сериозно. — Много е тъмно, за да се разпознае. Не е чудно да е просто сянка, хвърлена от месеца.

— Не, Джон! Ако не е човек, тогава е една грамадна и отвратителна пародия на човек. Страх ме е!

Той я прегърна силно и зашепна ласкави и мъжествени слова. Най-голямата му грижа сега бе душевното терзание на младата жена. Той беше храбър, но притежаваше способността да разбира какви ужасни мъки може да причини страхът на по-слабите натури. Това рядко качество беше една от многото хубави страни на характера му, с които печелеше обичта и уважението на всички, които го познаваха.

Не след дълго спусна платната, завърза ги добре и остави само един отвор — към морето.

В малкото им висящо гнездо бе съвършено тъмно, те легнаха върху постелките и се помъчиха да намерят поне кратка почивка и забрава в съня.

Клейтън се обърна с лице към отвора, стиснал двата си пистолета и пушката.

Още не бяха заспали, когато зад тях откъм джунглата се разнесе ужасният рев на пантера. Той се приближаваше все повече, най-после се чу точно под тях. В продължение на един час, а може би и повече, пантерата души и драска дърветата. Най-после тя отмина към брега и Клейтън можа да я разгледа под лунната светлина: това бе грамадно и красиво животно, най-голямото, което бе виждал досега.

През дългите часове на нощта те заспиваха само за малко. Непривичните за тях нощни звуци на джунглата, издавани от какви ли не животни, държаха изтерзаните им нерви нащрек. Стотици пъти те скачаха, уплашени от пронизителни викове или пък от крадливото промъква не на някакви тайнствени същества.