Едгар Бъроуз
Тарзан, храненикът на маймуните (11)

XI
Цар на маймуните

Още не се беше стъмнило, когато Тарзан стигна до племето си, при все че по пътя се спира, за да изяде останките от заровения глиган и да свали лъка и стрелите на Кулонга от клоните, където ги беше скрил.

Натоварен тежко, той скочи от едно дърво сред племето на Керчак.

Изпъчил гордо гръд, той разправяше славните си приключения и се хвалеше с плячката си.

Ръмжейки, Керчак се обърна. Той завиждаше на този чудат член на племето и отдавна търсеше с малкия си злобен мозък някакъв предлог, за да излее върху него своята омраза.

На следната сутрин в зори Тарзан започна да се упражнява в стрелба с лък. Отначало той почти нищо не умерваше, но лека-полека се научи да отправя малките стрели както трябва. Не мина месец и той вече ловко стреляше. Но тези успехи му струваха скъпо — той изразходва почти целия си запас от стрели.

Керчаковото племе продължаваше да чергарува край морския бряг, защото там ловът бе добър, и младежът редуваше упражненията си в стрелба с четене на намиращите се в бащината му колиба книги.

По това време младият английски лорд намери в къщичката метална кутия, дълбоко скрита в един, сандък. Ключът бе в ключалката и след кратко изследване той сполучи да отвори касичката.

В него намери избеляла фотография на гладко избръснат млад мъж, обсипан с брилянти златен медальон на къса златна верижка, няколко писма и една малка книжка.

Всичко това той разгледа внимателно.

Най-много му хареса фотографията, защото очите на младия човек се усмихваха, а лицето му бе открито и приятно. Разбира се, и през ум не му минаваше, че това е неговият баща.

И медальонът му хареса. Тарзан тутакси го окачи на шията си, подражавайки на украсата, която видя у черните хора. Блестящите камъни светеха чудно на гладката му мургава кожа.

Съдържанието на писмата не разбра, защото все още слабо разчиташе ръкописни букви, сложи ги в кутийката с фотографията и насочи вниманието си към книжката. Тя бе почти цялата изписана със ситен почерк и макар че всички буболечки му бяха познати, съчетанията им му се струваха странни и напълно неразбираеми. Тарзан отдавна можеше да си служи с речника, но за съжаление сега той се оказа безполезен. В цялата книга не намери нито една позната дума и той я скри пак в металната кутия, като отложи разгадаването на тази тайна за друг път. Горкият малък храненик на маймуната! Ако само знаеше, че тази малка книжка в здравата подвързия от тюленова кожа съдържа ключа за неговия произход и тайната на странния му живот! Това бе дневникът на Клейтън, лорд Грейсток, написан на френски.

Тарзан сложи кутията в шкафа, но от този момент той не забравяше вече милото и мъжествено лице на баща си и твърдото си решение да разгадае тайната на странните думи, написани в малката черна книжка.

Но сега пред него стоеше важна и неотложна задача. Целият му запас от стрели бе изчерпан и той се готвеше да го попълни, като извърши нападение върху селището на черните хора.

На другия ден рано сутринта се запъти и към обед се озова край селото. Покачи се на същото дърво и както миналия път очите му видяха работещите из полето и пред колибите жени, а тъкмо под него на земята вреше котлето с отрова.

Тарзан лежа няколко часа на клона, очаквайки удобния момент, за да вземе стрели. Но този път не се случи нищо, което можеше да отвлече жителите вън от селището. През целия ден улицата бе пълна с хора. Смрачаваше се вече, а Тарзан все още се спотайваше на клона, над главата на старицата, която се въртеше около котлето.

Работниците се върнаха от полето, ловците от гората и когато всички влязоха, вратите на оградата се затвориха здраво. В цялото село пламнаха огньове, а хората поставиха котлета над тях. Пред всяка хижа стоеше жена и готвеше, а в ръцете си всички държаха питки от маниока или просо.

Неочаквано откъм горската тъмнина се чу вик.

Тарзан погледна нататък. Беше отряд закъснели ловци, които идваха от север. Те с мъка влачеха някакво животно, което се съпротивляваше.

Когато доближиха селото, вратата се отвори, за да минат. Като съзря жертвата, чернокожият народ на вожда Мбонга нададе радостен вик: дивечът бе човек.

Съпротивляващият се пленник бе повлечен по улицата, жените и децата се нахвърлиха върху него с тояги и камъни. Тарзан, маймунският храненик, младият и див звяр от джунглата, се учуди на жестоките зверства, проявени от животните от неговия род. От всички обитатели на джунглата само леопардът Шита мъчеше плячката си. Етиката на другите животни предписваше бърза и милосърдна смърт.

От книгите Тарзан бе извлякъл само откъслечни и оскъдни сведения за начина на живот на човешките същества.

Когато тичаше из гората подир Кулонга, мислеше, че следите ще го изведат или до град от чудновати къщи, поставени на колела — къщи, които изпускаха кълба черен дим от голямото дърво, забито на покрива на една от тях; или до море, покрито с грамадни плаващи здания, които, както му бе известно, се наричаха кораби, параходи, платноходки и лодки. Ето защо той бе много разочарован от жалкото тръстиково селище, спотаено в родната му джунгла, където не се виждаше и една къща, голяма поне колкото неговата собствена хижа на далечния бряг.

Тарзан се увери, че този народ е още по-зъл от маймуните и е жесток като самата Сабор. Това го накара да престане да се отнася с предишното уважение към него.

Междувременно чернокожите довлякоха хванатата жертва в средата на селото, привързаха я към един стълб тъкмо срещу хижата на Мбонга и войниците, размахвайки копия и ножове, образуваха около нея виещ се хоровод.

Около танцуващите войници насядаха жените, те биеха барабани и викаха. Това веднага напомни на Тарзан Дум-Дум и му стана ясно какво ще последва. Но все пак някакво съмнение се яви у него: няма ли чернокожите да разкъсат живата още жертва? Маймуните никога не правеха това.

Кръгът около пленника ставаше все по-тесен и по-тесен, колкото повече танцуващите скачаха в разюздан танц под умопомрачителния тътен на барабаните. Изведнъж блесна копие и прободе жертвата. Това послужи за сигнал на петдесет други копия.

Очите, ушите, краката и ръцете на пленника бяха пронизани: всеки сантиметър от трептящото тяло се превърна в прицел за жестоки удари. Жените и децата пищяха от възторг. Воините облизваха дебелите си устни, предвкусвайки предстоящото угощение, и си съперничеха по отвратителните жестокости, които измисляха, за да измъчват все още живия нещастник.

Тогава Тарзан, храненикът на маймуната, реши, че удобното време е настъпило. Очите на всички бяха отправени към страшното зрелище. Дневната светлина се замени с тъмнината на безлунна нощ и само горящите огньове хвърляха тревожни сенки върху дивата сцена. Човекът маймуна скочи пъргаво на меката земя в края на селската улица. Той събра бързо всички стрели, защото бе донесъл дълги върви, за да ги завърже на куп. Снопът бе вече готов и без да бърза, Тарзан вече се готвеше да си тръгне, когато сякаш някакъв бяс се вмъкна в душата му. Поиска му се да устрои някаква ловка шега на тези уродливи създания, за да почувствуват пак присъствието му сред тях. Като сложи връзката стрели в подножието на дървото, Тарзан започна да се промъква по затъмнената страна на улицата, докато стигна хижата, в която веднъж вече бе влизал.

Вътре бе съвършено тъмно, но той опипом намери предмета, който търсеше, и бавно се върна към изхода.

Но не успя да излезе. Острият му слух долови наблизо нечии приближаващи се крачки. Още един миг и фигурата на жена закри входа на колибата.

Тарзан се промъкна безшумно до далечната стена и ръката му напипа дълъг остър ловджийски нож. Жената стигна бързо до средата на стаята и се спря за миг, търсейки с ръце предмета, за който бе дошла. Очевидно той не бе на мястото си и търсейки го, жената все повече и повече се приближаваше до стената, на която, се бе опрял Тарзан.

Сега тя вече бе толкова близо, че маймуната човек чувствуваше животинската топлина на голото й тяло. Той замахна с ловджийския нож, но в същото време жената се отмести, а спокойното й гърлено възклицание показа, че диренията й са се увенчали най-после с успех. Тя се обърна да излезе от колибата и когато минаваше през вратата, младежът видя, че носи в ръцете си гърне за варене на храна.

Той тръгна след нея и като погледна от вратата, забеляза, че всички жени бързо се отправяха към домовете си и излизаха оттам с гърнета или котленца. Те ги пълнеха с вода и ги слагаха на огньовете, близо до стълба, където още висеше неподвижната, окървавена и разкъсана маса.

Като избра минутата, когато не се виждаше никой наблизо, Тарзан побърза към мястото, където бе оставил връзката стрели. Както и предишния път, той преобърна котлето, а след това с гъвкав котешки скок се покатери на долните клони на горския великан. Изкачи се безшумно нагоре и през листата на дървото започна спокойно да наблюдава всичко, което ставаше долу.

Жените режеха обезформеното тяло на пленника на късове и ги разпределяха по гърненцата. Мъжете стояха наоколо и си почиваха от буйния танц. В селото се възцари сравнително спокойствие.

Тогава Тарзан повдигна високо взетия от хижата предмет и с ловкостта, която бе придобил от дългогодишните упражнения по хвърляне на плодове и кокосови орехи, го метна върху групата диваци.

Предметът падна всред тях, удари един от воините по главата и го повали. След това се търкулна всред жените и спря край полуразрязаното тяло, което те приготвяха за пиршеството.

Вцепенени, чернокожите го гледаха с ужас.

Това бе човешки череп, който им се зъбеше. Падането му от ясно небе беше чудо. И това чудо навя на туземците суеверен страх. Всички до един се разбягаха по домовете си. С хитро замислената си постъпка Тарзан внуши на диваците ужас от някаква невидима и неземна сила, която ги дебне в гората около селището им.

После, когато намериха обърнатото котле и видяха, че стрелите им пак са откраднати, в техния беден мозък на людоеди се зароди мисълта, че са оскърбили някакво могъщо божество, което владее тази част на джунглата. То им отмъщава, защото, като са построили тук селището си, не са помислили да го умилостивят предварително с богати дарове. И от този ден народът на Мбонга започна да оставя всекидневно храна под голямо то дърво, откъдето бяха изчезнали стрелите. Това бе опит да се сдобрят с тайнствения Могъщ.

Семето на страха бе посято дълбоко в душите на диваците и Тарзан, маймунският храненик, без сам да знае, сложи началото на редица нещастия за себе си и за своето племе.

Тази нощ той прекара в гората близо до селото, а на следващото утро още в зори тръгна по обратния път. Беше много гладен, а му попаднаха само няколко ягоди и намерените по листата гъсеници. Увлечен в дирене на храна, в един миг той вдигна главата си над пъна, под който ровеше и на около двадесет крачки от себе си, на пътеката, видя лъвицата Сабор.

Големите й жълти очи го гледаха със злобен и мрачен блясък, червеният й език жадно облизваше бърните. Тя се промъкваше тихо, почти допряла корем до земята.

Тарзан и не мислеше да бяга. Той се радваше на така дълго търсения случай. А и сега не бе въоръжен само с въже от треви! Свали бързо лъка от гърба си и постави добре намазана с отрова стрела. Когато Сабор скочи, малката и остра пръчица я посрещна на средата на пътя, а в същото време Тарзан отскочи встрани. Грамадната котка падна на земята до него, но друга смъртоносна стрела се заби дълбоко в бедрото й.

С рев животното се обърна и скочи още веднъж, но пак несполучливо — трета бърза стрела я порази право в окото. Но този път лъвицата се озова много близо до маймуната човек и гой не можа да се предпази от падащото огромно тяло.

Тарзан се строполи под туловището й, но успя да освободи ножа си и да нанесе няколко рани на лъвицата. Двамата лежаха неподвижно една минута, най-после маймунският храненик разбра, че падналата върху него безжизнена маса не ще може вече никога да вреди нито на човека, нито на маймуните.

С голям труд се измъкна под огромната тежест и като се изправи, погледна трофея си. Мощна вълна от ликуване го заля. Пое дълбоко дъх, сложи крак върху тялото на своя бивш враг и отмятайки назад красивата си млада глава, нададе страшния победен вик на маймуната самец.

Гората отвърна на дивия вик на тържеството. Птиците се смълчаха, а едрите хищници се отдалечиха, защото малцина в джунглата търсеха свада с големите антропоиди.

А е същото време в Лондон другият лорд Грейсток държеше реч в Камарата на лордовете и никой не трепереше от неговия приятен, мек глас.

Сабор бе безвкусна храна за Тарзан, но гладът е най-добрата подправка и човекът маймуна си натъпка стомаха с жилавото и горчиво месо. Накани се да поспи, но преди това реши да одере кожата на лъвицата: та нали тази бе една от причините, поради които той търсеше случай да убие Сабор.

Чевръсто одра голямата й кожа — имаше опит с дребни животни — и закачи трофея си на клоните на едно високо дърво. След това, като се сви по-удобно сред клоните, се унесе и дълбок и спокоен сън.

Тъй като не си бе доспивал през изминалите дни, уморен и достатъчно нахранен, Тарзан проспа цяло денонощие и се събуди чак на другия ден към пладне. Веднага слезе долу при одраната Сабор. Но за свое огорчение намери от нея само кости, напълно оглозгани от други гладни обитатели на джунглата.

След половинчасов бавен ход в гората той видя един млад елен. Преди малкото същество да усети близостта на врага, остра стрела се заби в шията му.

Отровата подейства толкова бързо, че еленът едва направи няколко скока и падна мъртъв в храсталака. Тарзан пак се нахрани до насита, но този път не легна да спи. Той бързаше да отиде при племето си и като срещна маймуните, с гордост им показа кожата на Сабор.

— Керчакови маймуни — викна той, — вижте! Вижте какво направи Тарзан, могъщият ловец! Кой от вас е убивал някого от племето на Нума? Тарзан е по-силен от всички ви, защото Тарзан не е маймуна. Тарзан… — но тук той трябваше да прекъсне своята реч, защото в езика на антропоидите няма дума, с която да се означава понятието човек, а сам той знаеше само как се пише тази дума, и то на английски, но не знаеше как да я произнесе.

Цялото племе го наобиколи. Маймуните слушаха речта му, съзерцавайки доказателството за чудния му подвиг.

Само Керчак стоеше настрана, кипнал от омраза и бяс.

Изведнъж, нещо се скъса в тъпия му мозък. Със свиреп рев той се хвърли върху тълпата. Хапейки и удряйки с огромните си ръце, той осакати десетина маймуни преди да успеят да се спасят по върховете на дърветата.

В безумието и беса си Керчак с рев се оглеждаше наоколо — търсеше с очи Тарзан — и изведнъж го забеляза, седнал на един близък клон.

— Слез, велики убиецо — ревеше антропоидът, — слез да опиташ зъбите на по-силния! Нима силните бойци се качват по дърветата и треперят пред опасността? — И Керчак предизвикателно нададе бойния вик на племето.

Тарзан слезе спокойно на земята. Притаило дъх племето гледаше от високите си убежища как Керчак се хвърли върху бялата фигура на противника си.

Въпреки късите си крака Керчак бе висок близо два метра. В могъщите му плещи се вплитаха грамадни мускули, които преминаваха в късия врат, приличащ на желязна канара. Главата му наподобяваше малка топка, излизаща от огромна планина месо. Отпуснатите надолу устни оголиха острите му зъби, а малките, злобни, налети с кръв очи светнаха със страшния огън на безумието.

Тарзан също бе силно и едро животно. Но ръстът и силните му мускули изглеждаха жалки в сравнение с исполинската фигура на звяра. Лъкът и стрелите му бяха настрана — там, където ги бе оставил, когато показваше кожата на Сабор на съплеменниците си. Той стоеше лице срещу лице с Керчак, въоръжен само с ловджийския си нож и човешкия разум.

Когато противникът му се хвърли върху него с яростен рев, лорд Грейсток измъкна от ножницата дългия си нож и със също такъв бесен вик скочи насреща му. Той бе достатъчно ловък, за да не позволи на дългите космати ръце да го обгърнат. В момента, когато телата им трябваше да се срещнат, Тарзан сграбчи едната ръка на врага си и като отскочи пъргаво настрана, заби чак до дръжката ножа си в тялото на маймуната, малко по-долу от сърцето. Но преди още да изтегли ножа, едно бързо движение на Керчак, който се мъчеше да го обхване в ужасните си обятия, отне оръжието от ръцете на Тарзан.

Маймуната се готвеше да нанесе страшен удар по главата на Тарзан — удар, който лесно би раздробил черепа на младежа. Но човекът бе по-силен и като се наведе, сам му нанесе с юмрук силен удар в челюстта.

Керчак се залюля, смъртоносната рана под сърцето почти го лишаваше от съзнание. Но той се съвзе за един миг — достатъчен, за да си освободи ръката от противника. Започна ръкопашен бой.

Здраво притиснал към себе си маймуната човек, свирепият мъжкар се опитваше да захапе гърлото на Тарзан с грамадните си зъби, но мускулестите пръсти на младия лорд успяха да се впият в Керчаковата шия.

Така се бореха те: единият — мъчейки се да прегризе врата на съперника си със своите страшни зъби, а другият — стремейки се да стисне гърлото на врага с ръце, като същевременно се пазеше от озъбената уста на звяра.

До някое време изглеждаше, че по-силната маймуна взема надмощие. Зъбите на напрягащото сетни сили животно бяха на няколко сантиметра от гърлото на Тарзан. Но изведнъж Керчак потрепери с цялото си тежко тяло, за миг като че ли замря, а после падна бездушен на земята.

Той бе мъртъв.

Като измъкна ножа, който така често му спечелваше победата над мускули, по-силни от неговите, Тарзан стъпи с крак върху врата на победения си враг и в гората пак екна високо свирепият вик на победителя.

Така младият лорд Грейсток стана цар на маймуните.