Едгар Бъроуз
Тарзан, храненикът на маймуните (20)

V
Наследственост

Когато Джейн Портър разбра, че странното горско същество, което я спаси от лапите на маймуната, я носи нанякъде като пленница, тя взе да прави отчаяни опити да се отскубне от него. Но силните ръце я притиснаха още по-здраво.

Тя се отказа от безплодните опити и остана неподвижна, разглеждайки през полуспуснатите си клепачи лицето на този човек, който, носейки я на ръце, леко крачеше през преплетените храсталаци.

Беше извънредно красиво — идеален образец на мъжественост и сила, не разкривено от безпътен живот или животински страсти. Макар Тарзан да беше убивал хора и животни, той беше умъртвявал безпристрастно, като ловец. С изключение на онези редки случаи, когато убиваше от омраза.

Убиваше със светла усмивка на устата, а усмивката с основа на красотата.

Когато нападна Теркоз, девойката бе удивена от червената ивица, която минаваше през челото му от лявото око до началото на косата. Сега, като разглеждаше чертите му, тя видя, че ивицата е изчезнала и само тясна бяла черта бележеше мястото.

Джейн Портър не се дърпаше вече и Тарзан охлаби желязната си прегръдка. Погледна я в очите и й се усмихна, при което девойката трябваше да закрие лицето си, за да победи очарованието на това прекрасно лице.

Тарзан се изкачи на клоните, а Джейн Портър, която не изпитваше никакъв страх от своя необикновен носач, изведнъж си помисли, че никога през живота си не е била в такава безопасност, както сега, в прегръдките на това силно, диво същество, което я носеше неизвестно къде и неизвестно защо през все по-глухите дебри на първобитната гора.

Понякога тя притваряше очи от страх, мислейки за това, което я очаква. Живото и въображение описваше какви ли не ужаси, но беше достатъчно да вдигне клепачи и да погледне прекрасното лице, наведено над нея, за да се разсеят всичките й страхове.

Не, тя не биваше да се плаши от него. Все повече се уверяваше в това, изпитателно разглеждайки деликатните му черти и открития поглед, които свидетелстваха за рицарство и благородство.

Те навлизаха все по-дълбоко и по-дълбоко в гората, надвесваща се над тях като непреодолима стена. Пред горския бог като с магия всеки път се отваряше проход, който след преминаването им веднага се затваряше. Само от време на време някой клон я докосваше, а от всички страни я обграждаха тясно сплетени клони и пълзящи растения.

По време на този поход Тарзан вървеше упорито напред, изпълнен с много нови мисли. Беше изправен пред задача, с каквато досега не бе се сблъсквал. Той по-скоро чувстваше, отколкото разбираше, че ще трябва да я разреши като човек, а не като маймуна. Придвижването в прохладната зона на дърветата малко поукроти необузданата му страст.

Сега той започна да си мисли за участта, която би сполетяла девойката, ако бе останала в лапите на Теркоз.

Той знаеше защо онзи не я уби и започна да сравнява своите намерения с намеренията на маймуната.

Наистина според обичая на джунглата самецът си вземаше самката със сила. Но може ли Тарзан в този случай да се ръководи от закона на зверовете? Нима Тарзан не е човек? А как постъпват в такъв случай хората? Тарзан беше в голямо затруднение, защото не знаеше.

Много му се искаше да попита за това девойката, но после си помисли, че тя вече му отговори, противейки се и опитвайки се да го отблъсне.

Най-после те стигнаха до целта си. Тарзан с Джейн Портър в ръце скочи върху обраслата с гъста трева арена, където се събираха на съвет големите маймуни и където танцуваха.

Макар че вървяха доста време, вечерта не бе настъпила още и амфитеатърът бе облян с мека светлина, проникваща между гъстата плетеница на клоните.

Зелената сочна трева изглеждаше мека и прохладна и зовеше за почивка. Безбройните шумове на джунглата идваха някъде отдалече, като шум от вълни край морския бряг.

Чувство на мечтателно спокойствие овладя Джейн Портър, когато я оставиха на земята и тя погледна към голямата фигура на Тарзан. Към това се прибавяше и непонятното усещане за пълна безопасност.

Тя го следеше през полуспуснатите си клепачи, докато той минаваше през кръглата полянка, отправяйки се към дърветата в далечния и край. Отбеляза изящното величие на походката му, съвършената симетрия на великолепната му фигура и гордо поставената върху широките му плещи глава.

Какво изумително създание!

Нито жестокост, нито коварство не могат да се крият зад тази богоподобна външност.

„Никога досега на земята не е имало такова съвършенство“ — мислеше си тя.

Тарзан се качи с един скок на дървото и изчезна. Джейн Портър недоумяваше: къде замяна? Нима отново е изоставена тук на произвола в дивата джунгла?

Тя нервно се огледа. Струваше и се, че зад всеки храст се таи в засада някакъв огромен, ужасен звяр, който я дебне и само чака момента, за да забие кръвожадно зъби в нежното й тяло. Всеки звук се превръщаше от въображението й в признак за приближаването на някое зловещо същество.

Как се промени всичко в мига, когато той я остави!

Тя стоя четири или пет минути, но те и се сториха часове, очаквайки скока на някое чудовище, което да сложи край на мъките й. Почти се молеше за едни жестоки зъби, които да й донесат смъртта, прекъсвайки тази агония на страха.

Щом чу леко шумолене пред себе си, тя моментално скочи на крака, изправяйки се с лице пред опасността.

Пред нея стоеше Тарзан, държейки в ръце цяла купчина от разкошни зрели плодове. Джейн залитна и би паднала, ако той не я бе хванал в прегръдките си. Тя не загуби съзнание, но се притисна към него, треперейки като изплашена сърна.

Тарзан, храненикът на маймуните, тихо галеше копринените и коси и се мъчеше да я утеши и успокои, както правеше с него Кала, когато като малко маймунче той се плашеше от змията Хиста или от лъвицата Сабор.

Той леко наведе глава към челото й, а тя не помръдна. Само въздъхна и притвори очи.

Джейн никак не можеше да схване какво става с нея.

Чувстваше се в безопасност в тези силни прегръдки и това й стигаше. За бъдещето си въобще не искаше да мисли и се беше оставила на волята на съдбата.

За няколкото изминали часа тя започна да се доверява на това горско същество, както би се доверила само на малцина познати мъже. Хрумна й, че всичко това е твърде странно. Изведнъж в ума й се роди догадката, че това необикновено същество не може да бъде нищо друго, освен истинската любов… нейната първа любов. Тя пламна и се усмихна. Отдръпна се леко от Тарзан и го погледна полуусмихнато, полунасмешливо, нещо, което придаде на лицето и закачливост. Тя посочи плодовете в тревата. Приседна на края на барабана. Гладът я беше изтощил.

Тарзан бързо събра плодовете от земята, донесе ги и ги сложи до краката й. После седна на барабана редом с нея, като започна да ги разрязва с ножа и да й ги предлага.

Ядяха заедно мълчаливо, хвърляйки си от време на време по някой лукав поглед, докато най-сетне Джейн Портър избухна във весел смях, към който се присъедини и Тарзан.

— Колко е жалко, че не говорите английски! — каза тя.

Тарзан поклати глава и израз на трогателно неразбиране помрачи искрящите му очи. Тогава Джейн Портър се опита да заговори на френски, после на немски, но се разсмя сама на произношението си.

— Все пак — каза му тя на английски — вие разбирате моя немски точно толкова добре, колкото го разбираха в Берлин.

Тарзан вече бе решил какъв ще бъде по-нататъшният му начин на действие. Той си прехвърли наум прочетеното в книгите за отношенията между мъжете и жените. Ще постъпи така, както биха постъпили мъжете на негово място.

Той пак стана и се запъти към дърветата, но преди това опита с жестове да обясни, че ще се върне. И го направи така добре, че Джейн разбра и този път не се изплаши от заминаването му.

Чувство на самота я обзе и тя нетърпеливо се загледа в мястото, където той изчезна, очаквайки неговото завръщане. Както и преди, леко шумолене предизвести неговото появяване. Той изникна от джунглата, носейки грамаден наръч вейки. След това донесе меки папратови листа и треви. Застла на земята мека постеля, а над нея направи навес от клони, висок няколко фута. Върху образувания покрив той нареди огромни листа „слонско ухо“, закривайки с тях единия край на мъничкото убежище.

След това те пак приседнаха на края на барабана и се опитаха отново да разговарят със знаци.

Великолепният медальон е брилянт, който висеше на врата на Тарзан, предизвика недоумението на Джейн. Тя го посочи и Тарзан свали красивата дрънкулка от врата си и я подаде.

Медальонът беше работа на изкусен златар. Брилянтът беше великолепен. Личеше, че изработката е доста стара.

Тя забеляза, че двете половини на медальона се отварят, и натискайки скритата пружина, го разтвори. Във всяка половина имаше по една миниатюра от слонова кост. На едната беше изобразена красива млада жена, а на другата — почти точният портрет на Тарзан, но с едва доловима разлика в изражението.

Тя погледна Тарзан и видя, че той, наведен над нея, е вперил учуден поглед в миниатюрите. Протегна ръка, взе медальона и започна да го разглежда с очевидни признаци на учудване и интерес. Явно той не бе и помислял, че медальонът може да се отваря. Този факт наведе Джейн Портър на по-нататъшни размишления. Тя се опитваше да си представи как прекрасното украшение е станало собственост на това диво и непросветено същество в неизследваните джунгли на Африка.

Но още по-невероятно беше това, че в медальона имаше изображение на човек, който можеше да бъде брат или по-скоро баща на този горски полубог.

Тарзан все още разглеждаше втренчено двете изображения. Изведнъж той стана, сне от рамото си колчана, обърна го, изсипвайки стрелите, и извади от дъното му малък плосък предмет, завит в меки листа и превързан с трева. Разви внимателно листата, пласт след пласт, докато в ръцете му се озова една фотография. Сочейки миниатюрата, в медальона, гой я подаде на Джейн Портър.

Фотографията увеличи удивлението й, защото на нея също беше изобразен мъжът от миниатюрата.

Тарзан я гледаше с израз на недоумяващо смущение. На устните му сякаш трептеше някакъв въпрос.

Девойката посочи фотографията, после миниатюрата, после него, сякаш искаше да му съобщи, че това са негови изображения.

Но той само повдигна могъщите си рамене, взе фотографията от нея, уви я грижливо в листата и я прибра обратно в колчана.

Няколко минути Тарзан стоя мълчаливо, забил очи в земята, а през това време Джейн продължаваше да разглежда медальона, мъчейки се да намери някакви указания, които можеха да хвърлят светлина върху истинския му собственик.

Най-после й хрумна едно обяснение. Просто медальонът е принадлежал на лорд Грейсток и миниатюрите изобразяват семейство Клейтън. Това диво същество просто е намерило медальона в хижата на брега. Колко глупаво беше от нейна страна, че не се сети веднага за това!

Но да обясни странната прилика между лорд Грейсток и този горски бог — това не беше по силите й. Естествено, тя не можеше да си представи, че този горд дивак е син на лорда.

Най-после Тарзан погледна отново девойката, която продължаваше да разглежда медальона. Той не можа да разбере значението на миниатюрите, но прочете възхищението и интереса на лицето на младото момиче.

Тя забеляза погледа му и мислейки, че си иска обратно украшението, му го подаде. Той взе медальона и го сложи на врата й, усмихвайки се на израза на учудване, изписан на лицето й от неочаквания подарък.

Джейн Портър решително поклати глава в знак на отказ и се опита да снеме златната верижка от шията си, но Тарзан не допусна това. Той взе ръцете й в своите и когато тя се опита да настоява, ги задържа, за да й попречи.

Най-после Джейн се предаде. С лек смях поднесе медальона към устните си и като стана, направи на Тарзан един мъничък реверанс.

Тарзан не знаеше какво иска да каже тя с това, но се досети, че може би изразява също своята благодарност за подаръка. Той стана и с важността на опитен придворен също притисна устни към медальона.

Великолепният и любезен поклон бе изпълнен с грация и достойнство. Това бе печатът на произхода му, естествена проява на изтънчено възпитание от поколения, който грубите нрави и дивата среда не бяха успели да заличат.

Стъмваше се вече и те отново се заеха с плодовете, които им бяха храна и напитки. После Тарзан стана и поведе Джейн към малкото убежище, построено от него, като я помоли със знак да влезе вътре.

Усещането за страх отново обзе Джейн и Тарзан почувства, че тя отстъпва назад, сякаш се боеше от него.

Часовете, прекарани с тази девойка, го направиха много по-различен отпреди. Сега във всяка фибра на неговото същество наследствеността говореше по-силно от възпитанието.

Той, разбира се, не се прероди за един миг от дива маймуна в изтънчен джентълмен, но инстинктът на благородника взе да надделява. Тарзан гореше от желание да се хареса на жената, която обичаше, и да не се злепостави пред очите й.

И така, Тарзан, храненикът на маймуните, направи едничкото нещо, което можеше да увери Джейн Портър, че е в безопасност. Той измъкна от ножницата ножа си и й го подаде с дръжката напред, сочейки й отново със знак, че трябва да се прибере в убежището.

Джейн разбра, взе дългия нож, влезе в колибата и легна на мекото легло, а Тарзан се просна отвън, напряко на входа.

Така ги завари изгревът.

Когато Джейн Портър се събуди, тя не си спомни веднага за чудните приключения от изминалия ден и затова се изуми от странната обстановка, която я обкръжаваше — малката колиба, меката трева на постелята, непознатата поляна.

Бавно възстанови всички обстоятелства около сегашното си положение. Обзе я огромно щастие от това, че сред такива опасности все пак е останала жива и здрава.

Тя излезе от колибата, за да види къде е Тарзан. Нямаше го. Но сега не я обзе страх — тя знаеше, че той ще се върне. Отпред видя отъпканата трева, където беше лежал, за да я пази през нощта. Разбра, че именно неговото присъствие тук и е позволило да се чувства в такава безопасност.

Щом той е наблизо, как би могла да се бои? Тя се съмняваше, че на земята има друг човек, с когото би се чувствала така сигурна в дивите африкански джунгли. Дори лъвовете и пантерите не бяха вече така страшни за нея.

Погледна нагоре и видя как гъвкавата му фигура се спуска от близкото дърво. Когато погледът му срещна очите й, лицето му се озари от онази открита, сияеща усмивка, която вчера спечели доверието й.

Той се приближи и сърцето на Джейн заби по-силно, очите й заблестяха така, както не бяха блестели никога, когато към нея се приближаваше мъж.

Отново бе донесъл плодове и ги сложи до входа на колибата. Двамата отново седнаха да закусят заедно.

Джейн се замисли за плановете му. Дали ще я върне на брега, или ще я задържи тук? И изведнъж се улови, че този въпрос изобщо не я безпокои. Нима е възможно да й бъде все едно?

Тя започна да проумява още, че тук, до усмихнатия гигант, пред възхитителните плодове на горския рай, скрит в глъбините на африканските джунгли — тя е и доволна, и щастлива.

Не можеше да разбере това. Може би трябваше да бъде измъчвана от какви ли не съмнения и страхове, да изпадне в отчаяние от безбройни мрачни предчувствия, а вместо това сърцето й пееше в, гърдите и тя се усмихваше на човека, който стоеше до нея и отвръщаше на усмивката и.

Като завършиха закуската си, Тарзан влезе в колибата и взе ножа. Девойката съвсем го беше забравила! Тя разбра, че това беше станало, защото бе преодоляла страха, който я бе накарал да го вземе. След като й направи знак да го следва, Тарзан се запъти към дърветата в края на арената и там, обхванал я с ръце, скочи на най-ниските клони.

Девойката знаеше, че той я носи към близките й, и не можа да разбере внезапното чувство на самота и печал, което я обзе.

В продължение на няколко часа те бавно се придвижваха напред.

Тарзан не бързаше! Той се опитваше да удължи колкото може повече сладостното удоволствие от това пътуване, в което скъпите ръце обвиваха шията му. Затова той се отклони далеч на юг от прекия път към брега.

Безброй пъти спираха за кратка почивка, от каквато Тарзан въобще не се нуждаеше, а по пладне седяха цял час до един малък поток, където хапнаха и утолиха жаждата си.

Слънцето вече залязваше, когато стигнаха до поляната. Тарзан скочи на земята от голямото дърво, разтвори високите треви и посочи към малката хижа.

Тя го хвана за ръката, за да го отведе там и да разкаже на баща си, че този човек я е спасил от смъртта и дори от нещо още по-лошо, че я е пазил нежно и грижливо като майка.

Но Тарзан пак бе обзет от недоверието на всяко диво същество към човешкото жилище. Той поклати глава и отстъпи.

Девойката се доближи до него, като се вглеждаше в лицето му с молещ поглед. Кой знае защо, не можеше да понесе мисълта, че той ще се върне сам в тази ужасна джунгла.

Тарзан продължаваше да клати глава. Най-после нежно я привлече, за да я целуне, но преди това я погледна в очите, за да узнае дали ще й бъде приятно, или ще го отблъсне.

Девойката се колеба само един миг. После буйно обви с ръце врата му, приближи лицето му до своето и смело го целуна.

— Аз ви обичам, обичам ви! — шепнеше тя.

Отдалече се чу слаб звук от изстрел. От хижата излязоха Филандър и Есмералда.

От мястото, където се намираха Тарзан и девойката, не се виждаха двата кораба, застанали на котва в залива.

Тарзан посочи към звуците, после към гърдите си, после пак към звуците. Тя разбра: той си заминава и освен това смята, че хората от нейния народ са в опасност.

Той пак я целуна.

— Върнете се при мене! — шепнеше тя. — Аз ще ви чакам, ще ви чакам винаги.

Тарзан изчезна, а Джейн се запъти право през поляната към хижата.

Мистър Филандър пръв я забеляза. Беше вече тъмно, а той беше и доста късоглед.

— По-бързо, Есмералда! — викна той — Крийте се в хижата! Това е лъвицата! Господи! Господи!

Есмералда въобще не се потруди да провери казаното от Филандър. Неговият тон й беше достатъчен. Тя светкавично се шмугна обратно в хижата, още докато той изговаряше името й е възклицанията „Господи, господи!“. Изплашената Есмералда в бързината залости вратата отвътре, като по тези начин го остави на приближаващата лъвица. Филандър яростно затропа по тежката врата.

— Есмералда! Есмералда! — крещеше той. — Пуснете ме! Лъвът почти ме изяде!

Есмералда помисли, че шумът пред вратата е предизвикан от лъвицата, и според обичая си припадна.

Филандър хвърли уплашен поглед назад. Ужас! Звярът беше съвсем близо! Той се опита да се покатери по стената на колибата, но сполучи само да се хване за лекия навес на тръстиковия покрив. Една минута вися като котка, държейки се за въжето, опънато за сушене на пране. Но тръстиковият покрив не издържа и мистър Филандър с вик тупна по гръб. В същата минута в ума му проблесна един забележителен факт от зоологията. Ако можеше да вярва на изменчивата си памет, то лъвовете и лъвиците никога не закачат човек, който се преструва на мъртъв. И така, Филандър продължи да лежи там, вкаменен от страх. Но тъй като в момента на падането ръцете му бяха вдигнати нагоре, то в тази поза не изглеждаше твърде убедителен мъртвец.

Джейн Портър следеше всичките му действия с кротко учудване.

Най-сетне тя се засмя с лек, приглушен смях и това беше достатъчно. Филандър се обърна на хълбок и се огледа наоколо.

— Джейн! — викна той. — Джейн Портър! Господи, помилуй!

Той скочи на крака и се хвърли към нея. Не му се вярваше, че това е тя и че е жива.

— Господи! Откъде идвате? Къде бяхте? Как!…

— Смилете се, Филандър — прекъсна го девойката. — Не мога да се оправя с такава камара от въпроси.

— Добре, добре — каза Филандър. — Аз съм изплашен и безкрайно учуден да ви видя здрава и читава. Нали разбирате, не зная сам какво говоря. Но елате да влезем, та по-скоро да ми разправите всичко, което ви се е случило.