Едгар Бъроуз
Тарзан, храненикът на маймуните (6)

VI
Бой в джунглата

Постоянните скитания често довеждаха маймуните до затворената и безмълвна колиба, която се намираше при малкия залив. Тайнствеността й бе неизчерпаем източник на интерес за Тарзан. Той се опитваше да надзърта край пуснатите завеси на прозорците или се качваше на покрива и гледаше през черния отвор на комина, като напразно си блъскаше главата какви ли чудеса се крият зад здравите стени. Детското му въображение рисуваше фантастични образи на чудни същества, които се намират в хижата. Особено го блазнеше мисълта да се вмъкне през затворената врата. Наглед тя малко се отличаваше от масивните и недостъпни стени. Затова той по цели часове лазеше по покрива и покрай прозорците, мъчейки се да намери вход.

Скоро след приключението със старата Сабор Тарзан отново посети колибата и като я приближи, забеляза, че от известно разстояние вратата се откроява от обграждащите я стени. Хрумна му, че може би тук се крие така дълго изплъзващата му се възможност да влезе вътре. Беше сам — нещо, което се случваше често, когато скиташе около хижата, защото маймуните я отбягваха. В паметта им още живееше споменът за пръчката, изригваща пламък и гръм, и опустялото жилище на незнайния бял човек си оставаше за тях обвито в атмосфера на ужас и тайнственост.

Че той самият е намерен именно тук — това Тарзан не знаеше. Тази история не му бе разказвана от никого. В маймунския език има толкова малко думи, че стигаха най-много да разкажат за гърмящата пръчка. Но да опише непознатите чудни същества, обстановката и предметите, които ги заобикаляха, маймунският език бе безсилен. Ето защо дълго време преди Тарзан да порасне дотолкова, че да може да разбере тази история, тя бе чисто и просто забравена от племето, Кала му разказа неясно и смътно, че баща му е една чудна бяла маймуна, но момчето не знаеше, че Кала не му е родна майка.

И така, този ден той се запъти право към вратата и прекара много часове в изследване: дълго се занимава с пантите, с дръжката и ключалката. Най-после налучка правилното действие и вратата шумно се разтвори пред учудения му поглед.

Няколко минути не се решаваше да прекрачи прага, докато най-после очите му привикнаха с по-слабата светлина в стаята и той предпазливо влезе вътре.

Всред стаята на пода лежеше скелет без никакви следи от месо по костите. Върху тях бяха залепнали изгнили, покрити с плесен останки от онова, което някога е било облекло. На леглото Тарзан забеляза друг, също такъв страшен предмет, но по-дребен, а в мъничка люлка до него лежеше трети, съвсем мъничък скелет.

Момчето само бегло погледна тези свидетелства за страшната трагедия на отдавна миналите дни. Джунглата го бе привикнала да гледа мъртви и умиращи животни. Дори да знаеше, че гледа останките на родителите си, пак нямаше да се разчувства.

Вниманието му бе привлечено от обстановката и намиращите се в стаята предмети. Започна подробно и внимателно да разглежда всичко: чудноватите инструменти, оръжието, книгите, листовете, облеклото — малкото неща, които бяха оцелели от разрушителното действие на времето при влажния климат на крайбрежната джунгла. После надникна в куфарите и шкафовете, които отвори благодарение на току-що придобития опит. Онова, което намери в тях, беше много по-запазено. Между другите неща там имаше един ловджийски нож, на чието острие Тарзан веднага си поряза пръста. Без да се смути, той продължи опитите си и скоро се увери, че с това нещо може да дяла тресчици от масите и столовете.

Дълго време това занятие го забавляваше, но накрая му дотегна и той продължи изследванията си. В един от натъпканите с книги шкафове му попадна книга, изпъстрена с яркоцветни картинки. Това бе детски илюстрован буквар. Картинките го увлякоха извънредно много. Той видя няколко бели маймуни, прилични на онези, които скачаха на дърветата на джунглата. Но никъде не срещна маймуни от своето племе: в цялата книга не бяха нарисувани нито Керчак, нито Тублат, нито Кала.

Най-напред Тарзан се опита да изчопли с пръсти малките фигури от страниците, но скоро разбра, че те не са истински. Той нямаше понятие каква представляват те и не намираше в своя първобитен език думи, за да ги назове. Параходите, железниците, кравите и конете нямаха за него никакъв смисъл, те се изплъзваха от вниманието му и не го безпокояха. Онова обаче, което особено интересуваше Тарзан и дори го объркваше, бяха многобройните черни фигурки под и между пъстроцветните картинки — нещо като буболечки, както му се стори, защото повечето от тях имаха крака, но нито една нямаше ръце или очи. Това бе първото му запознаване с азбуката. По това време беше вече навършил десет години. Той, който никога не бе виждал печатан текст, който нямаше никаква представа за съществуването на писменост, не можеше да налучка значението на тези странни фигурки.

Към средата на книгата той изведнъж видя стария си враг — лъвицата Сабор, а след това и змията Хиста, свита на кълбо.

О, колко интересно бе това! През изтеклите десет години от живота си той никога не бе изпитвал такова голямо удоволствие. Увлече се дотолкова, че дори не обърна внимание на настъпилата дрезгавина, докато мракът замъгли всички рисунки.

Тарзан сложи книгата пак в шкафа и затвори вратата, защото не искаше някой, друг да намери и унищожи съкровището му. Той нагласи вратата на колибата така, както я бе заварил по-рано. Но преди да излезе, беше забелязал ловджийския нож на пода и го беше взел със себе си, за да го покаже на другарите си.

Тъкмо навлезе в джунглата, от сянката на ниския храст пред него се изправи огромна фигура. Откачало той я помисли за маймуна от своето племе, но веднага разбра, че пред него стои грамадната горила Болгани. Момчето бе тъй близо до нея, че бе невъзможно да избяга. И малкият Тарзан разбра, че едничкият изход е да остане на мястото си и да се бие, да се бие до смърт, защото тези големи зверове бяха смъртни врагове на неговите съплеменници и щом се срещнеха с тях, не ги щадяха.

Ако Тарзан бе възрастен мъжкар от маймунското племе на Керчак, той щеше да бъде сериозен противник на горилата, но той бе само малък англичанин, наистина необикновено развит и мускулест за годините си, но не можеше, разбира се, да се сравнява със страшния противник.

Ала в жилите му течеше кръвта на онзи народ, от средата на който излизат много храбри войници и пъргави спортисти, а освен това той имаше свой собствен тренинг, придобит в живота му между хищните зверове на джунглата.

За Тарзан бе непознат страхът, така както мие го разбираме, малкото му сърце биеше усилено, но само от възбуда. Ако му се бе удал случай да избяга, той щеше да се възползува, но само защото разсъдъкът му подсказваше, че сам не може да се пребори с големия звяр. Ала когато разбра, че бягството е невъзможно, момчето посрещна смело и храбро горилата. По лицето му не мръдна нито един мускул. Изчака и когато врагът го връхлетя, започна да удря грамадното тяло с юмруци, разбира се, толкова безрезултатно, колкото ако муха би удряла слон. В едната си ръка Тарзан все още държеше ножа, който беше взел от бащината си къща, и когато звярът отново се хвърли върху него, момчето случайно удари с острието косматата му гръд. Ножът потъна дълбоко в тялото и животното изрева от ярост и болка.

Само за минута момчето разбра как се употребява острата и лъскава играчка. То веднага се възползва от това ново познание и когато горилата го повали на земята, няколко пъти заби ножа до дръжката в гърдите й.

Животното се биеше по начините, които инстинктът му подсказваше — нанасяше страшни удари с лапите си и хапеше гърдите и гърлото на момчето с големите си зъби. Двамата се търкаляха дълго по земята в яростен двубой. Изморен и облян в кръв, Тарзан все по-слабо и по-слабо удряше с дългото острие на ножа. После малката фигурка се сгърчи и изопна и младият Клейтън, лорд Грейсток, се повали бездушен върху гниещата растителност, покриваща пръстта на неговата родна джунгла.

Керчаковото племе дочу далечния и свиреп боен вик на горилата и както винаги при опасност Керчак веднага събра племето си, от една страна, за колективна защита срещу общия враг, защото горилата може да не е сама, а, от друга, за да провери дали всички членове на племето са налице.

Разбира се, Тарзан липсваше. Тублат, страшно зарадван от случая, се противопостави с всички сили срещу изпращането на помощ. Самият Керчак, който също не бе дружелюбно настроен спрямо момчето, послуша Тублат и като сви рамене, се върна при купчината листа, върху които си бе приготвил легло.

Но Кала не мислеше така. Тя се спусна по клоните към мястото, откъдето ясно долитаха виковете на горилата.

Мрак покриваше джунглата и едва изгрялата луна пръскаше невярната си светлина и хвърляше чудновати сенки върху разкошната зеленина.

Бледите лъчи стигаха до земята, но тази светлина само сгъстяваше непрогледната тъмнина на джунглата.

Безшумно, като грамаден призрак, Кала се прехвърляше от клон на клон. Тя ту се спускаше по големите клони, ту се хвърляше на далечно разстояние от едно дърво на друго и бързо приближаваше към местопроизшествието. Опитът и познаването на джунглата й подсказваха, че мястото на боя е близо. Воят на горилата показваше, че страшният звяр е в смъртен двубой с някой друг обитател на дивата гора.

Ненадейно виковете стихнаха и настъпи гробна тишина. Кала не разбираше нищо: виковете на Болгани несъмнено бяха викове на страдание и предсмъртна агония, но тя не долови нито един звук, от който да разбере кой е противникът на горилата. Невъзможно бе нейният малък Тарзан да надвие и унищожи огромната маймуна мъжкар и затова, като наближи мястото, откъдето се разнасяха стенанията, тя започна да се движи предпазливо, а накрая съвсем бавно и внимателно се запромъква по ниските клони. Кала се взираше тревожно в мрака, пробиван от лунните лъчи, й очакваше всеки миг какъвто и да е знак от борещите се.

Ненадейно на една открита, заляна от лунна светлина полянка тя разпозна малкото проснато тяло на Тарзан. Редом с него лежеше — вече мъртъв и вкочанен — големият мъжкар.

С глух рев Кала се хвърли към Тарзан, притисна към гърдите си окървавеното тяло, вслушвайки се дали в него все още има живот. Едва се чуваше слабото биене на малкото му сърце.

Внимателно и с любов Кала го понесе през мрака на джунглата. Тя трябваше да прекара край него дълги дни и нощи, да му носи храна и вода, да разпъжда мухите от жестоките му рани. Бедната — тя не можеше да му помогне с друго, освен да лиже раните му и по този начин да ги поддържа чисти, а лечебните сили на природата щяха да свършат останалото.

Първоначално Тарзан не ядеше и се унасяше в бълнуване и треска. Той час по час искаше да пие и тя му носеше вода по единствения начин, който познаваше — в устата си.

Никоя жена не би могла да прояви по-голяма всеотдайност и самоотверженост към едно намерено дете от това бедно диво животно.

Най-после треската премина и детето започна да оздравява. Никакво оплакване не се изтръгна от здраво стиснатите му устни, макар че раните го боляха много. Част от кожата на гръдния кош бе раздрана до костите и три от ребрата бяха счупени от силните удари на горилата. Едната му ръка бе почти прегризана от грамадните зъби и голям къс месо бе отхапан от шията, оголената главна артерия само на чудо не бе разкъсана от свирепите челюсти.

Със стоицизъм, възприет от възпитаващите го животни, Тарзан понасяше болките мълчаливо, предпочитайки да се крие във високите треви и да лежи безшумно, свит на кълбо, без да издава страданията си. Лицето му светваше само когато видеше Кала до себе си. Но сега, когато се бе посъвзел, тя отиваше да дири храна и се бавеше по-дълго време. Докато Тарзан беше много болен, тя се задоволяваше с каквато и да е храна и бе заприличала на сянка.