Едгар Бъроуз
Тарзан, храненикът на маймуните (24)

IX
Изчезналото съкровище

Когато след безполезните опити да бъде спасен Д’Арно експедицията се завърна, капитан Дюфрен изрази желание да тръгнат колкото може по-скоро и всички се съгласиха, с изключение на Джейн Портър.

— Не — решително каза тя на капитана, — аз няма да тръгна, а и вие не би трябвало да заминавате. В джунглата останаха двама наши другари, които ще се върнат, като се надяват, че ще ги чакаме. Единият е ваш офицер, а другият — горският човек, който спаси живота на всеки един от експедицията на баща ми. Той ме остави на края на джунглата преди два дни, като се отправи на помощ на баща ми и мистър Клейтън, и сигурно е спасил Д’Арно. Можете да бъдете сигурни в това!

Ако пък помощта му е закъсняла, то той би бил отдавна при нас. Фактът, че не е тук, е най-голямото доказателство за това, че лейтенант Д’Арно е ранен и той се е задържал с него или че е трябвало да преследва похитителите му далеч в джунглата, зад селището, което вашите матроси са атакували.

— Но мундирът на клетия Д’Арно и всичките му вещи бяха намерени в селището, мис Портър — възрази капитанът, — и туземците били много възбудени, когато ги разпитвали за съдбата на белия човек.

— Да, капитане, но те не са признали, че той е бил убит. А що се отнася до дрехите и другите му неща — какво от това?! И по-цивилизовани народи от тези бедни туземци задигат от пленниците си всичко по-ценно независимо дали се готвят да ги убият или не. Дори войниците от моя роден Юг го правят както с живите, така и с мъртвите. Аз съм съгласна с вас, че това е важен факт, но все още не е неоспоримо доказателство!

— Възможно е и вашият горски човек да е попаднал в плен на диваците или даже да е бил убит от тях — опита се да възрази капитанът.

Девойката се засмя.

— Вие не го познавате! — отговори тя, чувствайки как лек трепет на гордост премина през гласа й при мисълта, че говори за онзи, който й принадлежи.

— Може би този ваш свръхчовек наистина заслужава да се почака — отвърна капитанът, смеейки се. — Аз също много бих желал да го видя.

— В такъв случай почакайте го, скъпи ми капитане — настояваше девойката. — Във всеки случай аз ще остана.

Французинът би бил твърде учуден, ако разбереше истинския смисъл на думите й.

Те вървяха от брега към хижата, разговаряйки, и се доближиха до малката група, седнала на походни столове в сянка.

Там бяха професор Портър, Филандър, Шарпантие с още двама офицери, а Есмералда се въртеше около тях, вмъквайки от време на време по някое възклицание.

Офицерите станаха и отдадоха чест, а Клейтън отстъпи на Джейн походния си стол.

— Току-що обсъждахме съдбата на клетия Пол и госпожицата настоява, че нямаме неоспорими доказателства за смъртта му. Това наистина е така. От друга страна, мис Портър ни уверява, че продължителното отсъствие на нашия всемогъщ приятел от джунглата показва, че той се е задържал, за да помогне на Д’Арно, или че и той е пленен в по-далечно селище.

— А тук пък бе изказано предположението, че дивият човек може би е също член на племето и се е върнал, за да им помага.

При тези думи Джейн Портър хвърли бърз поглед към Клейтън.

— За това предложение също има аргументи, които го правят правдоподобно — каза професор Портър.

— Не съм съгласен с вас — възрази Филандър. — Той имаше пълна възможност да ни напакости или да доведе тук племето си. Вместо това в продължение на дългото ни пребиваване тук никога не измени на ролята си на наш защитник и помощник.

— Това е вярно — отговори Клейтън, — но ние не трябва да пренебрегваме факта, че освен него на стотици километри наоколо единствените човешки същества са диви канибали. Той беше въоръжен също като тях, а това предполага някаква постоянна връзка помежду им. Само това, че той е единственият бял измежду хиляди чернокожи, сочи, че отношенията им не могат да бъдат други, освен приятелски!

— Да, ако това е така, изглежда невероятно той да няма връзки с тях — отбеляза капитанът. — Възможно е дори да е член на тяхното племе!

— Или — добави един от офицерите — той най-малкото е живял дълго време между тях, за да се научи да борави с техните оръжия.

— Не го мерете със собствената си мярка — каза Джейн Портър. — Обикновеният бял човек, както всеки от вас — извинете ме за сравнението, по-скоро белият човек, който е по-издигнат във физическо и умствено отношение, не би могъл да преживее една година сам и гол в тези тропически джунгли! Но този мъж не само превъзхожда всеки от нас по сила и ловкост, той превишава толкова нашите атлети и тренирани хора, колкото те превишават един новороден младенец. Неговата смелост и свирепост в сражението го правят равен с дивия звяр.

— Той несъмнено си е спечелил ревностен защитник, мис Портър — изрече, смеейки се, капиталът. — Аз съм уверен, че всеки от нас би се съгласил да срещне стотици пъти смъртта, но да може да спечели във ваше лице такъв прекрасен и предан защитник…

— Вие не бихте се учудили, че го защитавам, ако го бяхте видели, както го видях аз — сражаващ се заради мене с онзи огромен космат звяр. Той се хвърли върху това чудовище, както бик би се хвърлил върху безпомощен старец, без никакъв признак на колебание или страх. Ако бяхте съзрели това, вие също бихте сметнали, че това е свръхчовек. Да бяхте видели неговите огромни мускули, как отблъсква огромните зъби, тогава вие също бихте го счели за непобедим! А ако бяхте свидетел на неговото рицарско държане към мен, непознатото момиче, вие бихте чувствали към него същото безгранично доверие, каквото изпитвам и аз.

— Вие спечелихте това дело, о, прекрасна адвокатке — извика капитанът. — Съдът признава подсъдимия за невинен и крайцерът ще остане още няколко дни, за да му даде възможност да се върне и да се отблагодари на своята прекрасна защитничка.

— Господи боже! — възкликна Есмералда. — Нима вие ще ми кажете, че ще останем в тази страна на людоеди и диви зверове, когато можем веднага да се измъкнем оттук? Не ми казвай това, цветенцето ми!

— Есмералда! — извика Джейн Портър. — Как не ви е срам! Тъй ли изразявате благодарността си към този, който два мъти ви спаси живота?!

— Право е това, което казвате, право е, но този горски джентълмен не ни е спасявал, за да останем тук! Той ни спаси, за да можем да заминем оттук. Струва ми се, че би бил къде-къде по-сърдит, ако научеше, че стоим тук, след като ни е помогнал да заминем. Пък аз се надявах, че няма да ми се случи пак да нощувам в тази зоологическа градина и да слушам всички тези противни шумове, с които се изпълва джунглата, когато се стъмни.

— Аз съвсем не ви осъждам, Есмералда — каза Клейтън, — и вие съвсем добре го казахте, „противни шумове“. Никога не бих подбрал по-точно определение от това.

— Тогава е най-добре вие с Есмералда да се пренесете на крайцера и да живеете там — заяви насмешливо Джейн. — Какво бихте казали, ако трябваше да преживеете целия си живот в джунглите, както нашият горски човек?

— Страх ме е, че бих се оказал съвсем не блестящ образец на горски човек — разсмя се горчиво Клейтън. — От тези нощни шумове косите ми настръхват. Срам ме е да си го призная, но е така.

— Не зная — каза лейтенант Шарпантие, — аз не съм мислил много за страха и други подобни неща. Никога досега не съм се опитвал да си изясня дали съм страхлив, или съм храбър. Но през нощта, когато бяхме в гората след пленяването на Д’Арно, слушайки шумовете на джунглата около нас, се помислих, че всъщност съм страхливец. Никога не ще престана да виждам тези очи в тъмнината, очи, които понякога и не виждаш, и знаеш, че са там, и това е най-страшното…

Всички мълчаха близо минута и тогава заговори Джейн:

— И той е там! — тя каза това е шепнещ от ужас глас — Тези блестящи очи гледат нощем него и вашия другар Д’Арно. Нима можете да ги изоставите, джентълмени, без дори да им окажете и пасивна помощ, като постоите тук още няколко дни?

— Не се горещи дете, не се горещи — каза професор Портър. — Капитан Дюфрен е съгласен да остане, пък и аз не съм против, когато се отнася до задоволяване на детинските ви понякога прищевки.

— Освен това бихме могли да използваме утрешния ден за пренасяне на сандъка със съкровището — каза Филандър. — Може би Дюфрен ще ни даде в помощ няколко моряци и един пленник от „Ароу“, който да ни посочи мястото, където е заровено.

— Разбира се, драги професоре. Всички сме на услугите ви.

Те се договориха, че на другата сутрин лейтенант Шарпантие ще вземе един взвод и един пленник от бунтовниците като придружител, за да изровят съкровището, а крайцерът ще престои още една седмица на брега. След изтичане на този срок може да се счита, че Д’Арно наистина е мъртъв, а горският човек не желае да се върне, докато те са там, и двата кораба ще заминат с цялата експедиция.

Професор Портър не придружи търсачите на другата сутрин, но щом ги видя да се връщат по пладне е празни ръце, се завтече насреща им. Неговата обичайна разсеяна умисленост напълно изчезна и бе сменена от нервна възбуда.

— Къде е съкровището? — извика той на Клейтън.

Клейтън поклати глава.

— Изчезнало е — каза той, приближавайки се.

— Изчезнало! Това не може да бъде! Кой би могъл да го вземе?! — извика професор Портър.

— Един бог знае, професоре, — отговори Клейтън. — Можехме да помислим, че водачът ни е сбъркал умишлено мястото, но учудването му беше толкова голямо, като разбра за изчезването на сандъка под тялото на убития Снайпс, че трудно можеше да е престорено. И освен това под мъртвеца наистина е имало нещо заровено, защото открихме яма, запълнена с пръст.

— Но кой би могъл да вземе съкровището? — повтори професорът.

— Подозрението би могло, разбира се, да падне върху моряците от крайцера — каза Шарпантие, — но лейтенант Жове уверява, че никой от екипажа не е бил на брега, освен под командването на офицер. Аз не съм и предполагал, че може да е някой от нашите матроси, но се радвам, че обстоятелствата са в тяхна полза.

— Никога не ми е минавало през ума да подозирам някого от хората, на които сме толкова задължени — любезно възрази професор Портър. — По-скоро бих могъл да подозирам скъпия Клейтън или Филандър.

Французите се усмихнаха — както офицерите, така и моряците. Явно им беше олекнало на душите.

— Изчезнало е преди известно време. Когато извадихме трупа, той вече беше разложен, а това значи, че този, който е взел съкровището, го е направил доста отдавна.

— Крадците трябва да са били много. — каза присъединилата се към тях Джейн, — вие помните, че бяха нужни четирима души за пренасянето му.

— Кълна се в Юпитер, така е! — възкликна Клейтън. — Сигурно чернокожите са го задигнали. Вероятно някой от тях е видял как матросите са заравяли сандъка и веднага след това се е върнал с другарите си.

— Подобни съображения не ни водят до нищо — каза печално професор Портър. — Сандъкът пропадна и ние няма да го видим, както и съкровището.

Само Джейн разбираше какво означава тази загуба за нейния скъп баща, ала никой не знаеше какво означава тя за нея.

След шест дни капитанът обяви, че отплуването е определено за следната сутрин.

Джейн Портър би започнала да моли за още една отсрочка, но и тя вече мислеше, че нейният любим няма да се върне.

Освен това започнаха да я измъчват съмнения и страхове.

Доводите на безпристрастните френски офицери започнаха да й оказват влияние въпреки волята й.

Че той е канибал, в това тя никога нямаше да повярва, но в края на краищата започна да й се струва възможно той да е член на някое дивашко племе. Мисълта, че белият човек може да умре, въобще не й минаваше през главата. Невъзможно беше да се допусне, че това съвършено тяло, пълно с тържествуващ живот, може да престане да съществува.

Допускайки в главата си такива мисли, Джейн неволно започна да изпада под влиянието на останалите.

Ако той принадлежи към дивашко племе, навярно има и жена — дивачка. Може би цяла дузина жени и деца! Девойката с облекчение научи, че крайцерът ще отплува утре сутринта. Все пак именно тя предложи да оставят всички тези провизии в хижата уж за неуловимата личност, която се беше подписала като Тарзан от племето на маймуните, и за Д’Арно, ако той е останал жив и достигне до хижата. Всъщност се надяваше, че тези неща ще останат за нейния горски бог, дори да излезе, че той е един обикновен смъртен.

В последната минута Джейн остави едно писъмце, което поръча да бъде предадено на Тарзан.

Тя напусна хижата последна, връщайки се там под някакъв незначителен предлог, след като всички останали се бяха запътили към лодката.

Коленичила пред постелята, на която бе прекарала толкова нощи, отправи молитва към небето за благополучието на своя първобитен човек и притиснала устни до неговия медальон, прошепна:

— Аз те обичам и вярвам в теб! Но дори и да не вярвам, аз все пак бих те обичала! Нека бог се смили над душата ми за това признание! Ако ти се бе върнал при мене, без съмнение аз бих дошла с теб. Завинаги бих останала в джунглата!