Едгар Бъроуз
Тарзан, храненикът на маймуните (13)

XIII
Неговият собствен род

На другата сутрин Тарзан, измъчван от силни болки след двубоя, се запъти на запад към морския бряг. Вървеше много бавно, прекара нощта в джунглата и пристигна в колибата си късно на следната утрин.

В продължение на няколко дни излизаше рядко — колкото да събере плодове и орехи за утоляване на глада.

Но след десет дни той бе напълно здрав. Само на лицето му остана един ужасен полузаздравял белег, който започваше над лявото око, минаваше през челото му и свършваше над дясното ухо. Това бе белегът, който Теркоз му остави, сваляйки част от кожата на главата му.

През времето, на оздравяването Тарзан се опита да си направи наметка от кожата на Сабор, която също бе в хижата. Но видя, че кожата е корава като дърво. И понеже не знаеше нищо за обработването на кожите, по неволя трябваше да се откаже от този дълго обмислян план. Хрумна му идеята да грабне някоя дреха от чернокожите в селото на Мбонга, защото възпитаникът на маймуните реши на всяка цена да отбележи раздялата си с по-низшите същества. А според него нямаше по-характерен признак за човешката порода от украшенията и облеклото.

За целта събра украшенията за ръце и крака, взети от черните воини, повалени с бързото му и безшумно ласо. Той накачи всичко по себе си, както бе видял от тях. На шията му висеше златната верижка с обсипания с брилянти медальон на майка му — лейди Елис, а зад гърба му на ремък — колчан със стрели, също взет от един победен туземец. Кръста си украси с пояс, направен от малки ивици необработена кожа. На пояса той прикачи изработената от него ножница, която постави ловджийския нож на баща си. Дългият лък, който принадлежеше на Кулонга, висеше на лявото му рамо.

Младият лорд Грейсток представляваше оригинална и войнствена фигура. Гъстите черни коси падаха на плещите му, а отпред бяха подрязани от него с ловджийския нож, за да не влизат в очите му.

Стройната му и красива фигура, мускулеста като у най-добрите римски гладиатори, но в същото време — с меки и нежни контури на гръцки бог, още от пръв поглед говореше за прекрасно, съчетание на огромна сила с пъргавина и ловкост.

Тарзан, храненикът на маймуните, бе олицетворение на първобитния човек — ловец и воин. С благородната си красива глава върху широките рамене, с умния и жив блясък на прекрасни те и ясни очи той можеше да мине лесно за полубог, слязъл от небесата в тази вековечна гора.

Но Тарзан не мислеше за това. Той страдаше, че няма облекло и не може да покаже на всички обитатели на джунглата, че е човек, а не маймуна. Често пъти в него се промъкваше съмнението, дали няма все пак да се превърне и той в маймуна: по лицето му почнаха да растат косми. Всички маймуни имат космати лица, а единствените хора, които той бе видял — чернокожите, — са безвласи, с много малки изключения.

Наистина, в книгите се случваше да види рисунки на хора с много косми над устните си, по бузите и брадата, но все пак се страхуваше. Почти всеки, ден точеше острия нож и скубеше младата си брада, та издъно да унищожи този унизителен признак на маймунския род. Така той се научи да се бръсне, наистина грубо и мъчително, но все пак сполучливо.

Когато Тарзан почувствува, че се е оправил напълно след кървавия двубой е Теркоз, една сутрин се запъти към селището на Мбонга. Вървейки небрежно по лъкатушещата пътека в джунглата, вместо да се движи по дърветата, ненадейно се озова лице срещу лице с един черен воин.

Изуменият поглед на дивака бе смешен и преди още Тарзан да успее да свали лъка си, негърът се извърна и хукна да бяга по пътеката с тревожен вик — сякаш зовеше другарите си.

Младият човек се затича след него по дърветата и след няколко минути видя отчаяно бягащи хора. Бяха трима и тичаха в безумна уплаха един след друг из гъстите храсти.

Тарзан ги настигна лесно и те не забелязаха нито как безшумно се носеше над тях, нито как се притаи на един нисък клон, под който минаваше пътеката.

Той даде път на първите двама воини, но когато третият се приближи, ласото безшумно се уви около черната му шия и се затегна чрез едно ловко движение на Тарзан.

Негърът нададе сърцераздирателен вик и другарите му, обръщайки се, видяха, че сгърченото тяло се повдига бавно в гъстата зеленина над тях. С викове на ужас те се втурнаха да бягат още по-бързо, надявайки се да се спасят.

Тарзан мълчаливо и бързо привърши с пленника си, свали оръжието му, украшенията и — о, щастие! — чудесната препаска от бедрата му. Веднага я сложи около кръста си. Сега най-после бе облечен като човек. Никой вече няма да се съмнява в неговия произход. Колко приятно би било сега да се върне при племето си, за да покаже пред завистливите погледи този чуден накит!

Като преметна на рамото си тялото на убития, той тръгна бавно към обграденото с плет малко селце, защото пак се нуждаеше от стрели.

Щом стигна до оградата, Тарзан видя една възбудена група, заобиколила двамата бегълци, които, треперещи от страх и умора, едва можеха да разкажат подробностите от своето приключение. Мирандо, оживено говореха те, вървял наблизо пред тях, но неочаквано се върнал на бегом с вик, че един страшен човек, бил и гол, го преследва. Тогава тримата хукнали да бягат, колкото им държат нозете. После отново се чул пронизителният вик на Мирандо, а когато се обърнали, видели ужасно зрелище: тялото на другаря им се издигало нагоре към дърветата, ръцете и краката му се люлеели във въздуха, а езикът му бил изплезен. Той не казал нито дума повече, а около него нямало никой друг.

В селото настъпи паника. Но мъдрият стар Мбонга се престори, че не вярва на разказа им.

— Разказахте ни дълга приказка, защото не посмяхте да ни кажете истината. Срам ви е да признаете, че когато лъвът се е хвърлил върху Мирандо, вие сте избягали и сте го изоставили. Страхливци такива!

Едва изрекъл последната дума, тъкмо над него от клоните на дърветата се чу силен трясък. Всички с ужас погледнаха нагоре. Зрелището, което се разкри пред очите им, накара дори и мъдрия стар Мбонга да потрепери, защото към тях летеше мъртвото тяло на Мирандо и с трясък тупна на земята пред краката им.

Чернокожите се втурнаха да бягат и изчезнаха в гъстата сянка на околните храсти.

Тогава Тарзан смело влезе в селото, поднови запасите си от стрели и изяде храната, която диваците бяха приготвили, за да смирят гнева на тайнствения зъл дух.

Преди да си тръгне, той пренесе тялото на Мирандо пред входа на селището и го изправи пред стобора така, сякаш мъртвото му лице гледа над оградата по пътеката към джунглата.

Много пъти безумно изплашените черни воини се опитваха да влязат в селището покрай страшното, озъбено лице на мъртвия си другар, докато най-после все пак се решиха. Но когато видяха, че яденето и стрелите са изчезнали, разбраха, че Мирандо е загинал, защото е видял страшния дух на джунглата. Това обяснение им се стори най-разумно. Всички, които са срещали този ужасен бог на горите, са умирали: никой жив човек не го е виждал. Появата му носи сигурна смърт. Те помислиха още, че докато снабдяват божеството със стрели и храна, то няма да им вреди, стига да не се срещат с него. И затова Мбонга разпореди като допълнение към поднасяната храна да принасят в дар и стрели на Мунанго Ксевати. Оттогава така и правеха.

Ако някога ви се случи да отидете в това селище из африканските джунгли, вие несъмнено ще видите пред мъничка тръстикова колиба, построена точно зад оградата на селото, малко желязно гърненце с храна, а до него колчан с добре намазани с отрова стрели.

В това време Тарзан вървеше бавно към къщата си и търсеше лов по пътя. Когато приближи ниския бряг, на който бе построена неговата къщичка, очите му видяха необикновено зрелище. Върху огледалните, тихи води на залива се поклащаше голям кораб, а на брега бе извлечена малка лодка.

Но най-чудното беше, че между брега и хижата му се движеха неколцина подобни нему бели хора.

Тарзан видя, че по много неща те приличат на рисунките в книгите му. Той се промъкна по дърветата и се озова точно над тях. Те бяха десет души. Трупаха се около лодката, говореха високо и силно жестикулираха. Един от тях, дребен, чернобрад човек с мръсно и подло лице, което напомняше на Тарзан плъха Памба, сложи ръката си върху рамото на един гигант, който стоеше до него и с когото всички други се препираха и караха.

Дребният човек посочи навътре в гората и гигантът трябваше да се обърне, за да погледне в тази посока. Тогава дребният човек с подлото лице измъкна от пояса си пистолет и стреля в гърба на великана. Той разпери ръце, колената му се подвиха и гигантът се строполи мъртъв на земята.

Гърмежът, първият, който Тарзан чуваше, предизвика учудването му, но дори този необикновен звук не можа да накара здравите му нерви да трепнат, нито да породи паника у него.

Поведението на белите чужденци — ето кое го смути най-много. Той сбра вежди и се начумери, като се замисли дълбоко. „Добре сторих — помисли младежът, — че сдържах първия си порив да затичам напред и да приветствам тези бели хора като братя!“

Очевидно бе, че те по нищо не се различават от черните, не са по-цивилизовани от маймуните и по-малко жестоки от Сабор.

Един миг другите стояха и мълчаливо гледаха дребния човек с неприятното лице и гиганта, който лежеше мъртъв на брега. После един от тях се засмя и тупна дребния човек по гърба. Последваха дълги разговори и ръкомахания, но препирнята стихна.

След това спуснаха лодката, наскачаха в нея и загребаха към големия кораб, на чиято палуба Тарзан видя още много фигури.

Когато хората се изкачиха на борда, Тарзан скочи на земята зад голямото дърво и се примъкна до хижата, като гледаше тя винаги да бъде между него и кораба.

Като се вмъкна вътре, той видя, че всичко там бе разровено. Книгите и моливите бяха разхвърляни по пода, оръжието и другите му съкровища също бяха пръснати. Като видя този хаос, пресният белег на челото му внезапно се изду от гняв — яркочервена ивица върху мургавата кожа. Бързо изтича към шкафа и затършува на дъното на долното чекмедже. „А!“ — облекчено въздъхна той, когато измъкна оттам металната кутия и намери непобутнати своите най-големи съкровища. Фотографията на усмихващия се млад човек с енергичното лице и загадъчната черна книжка бяха невредими.

Но какво е това? Чувствителното му ухо долови слаб, непознат звук. Като изтича към прозореца, Тарзан погледна към залива. Наред с първата лодка от големия кораб бе спусната още една. Скоро той видя много хора, които слизаха от борда на кораба и сядаха в лодките. Те се връщаха още по-многобройни на сушата.

В продължение на няколко минути Тарзан следеше как от кораба се спускаха различни сандъци и денкове в лодките. Когато хората потеглиха и отплуваха към брега, маймуната човек взе късче хартия и написа с молив на нея няколко реда четливи печатни букви. Тази записка той окачи на вратата с тресчица. След това, като взе скъпоценната метална кутия, стрелите и толкова копия и лъвове, колкото можеше да носи, той се втурна към вратата и изчезна в гората.

Когато двете лодки се врязаха в сребристия пясък, на брега се изсипа извънредно разнообразна тълпа.

Бяха около двадесетина души. Петнадесет от тях бяха груби моряци с противни лица, за които трудно можеше да се каже, че носят в себе си безсмъртната искра на човешкия дух. Още от пръв поглед те изглеждаха сбирщина от първостепенни негодници.

Ала останалите бяха съвсем различни.

Единият от тях бе възстар човек с побелели коси и големи очила с широки рамки. Той беше леко поприведен и носеше безукорно чисто палто, което му стоеше лошо. Лъскавият копринен цилиндър на главата още повече подчертаваше нелепостта на облеклото му всред глухотата и затънтеността на африканската джунгла.

Втори слезе висок млад човек с бял костюм от груба материя, а веднага след него — друг възрастен господин с много високо чело и забързани движения.

След тях на брега слезе грамадна негърка, облечена в крещящо пъстри дрехи. Тя блещеше изплашени очи към джунглата и към тълпата каращи се моряци, които разтоварваха денковете и сандъците от лодките.

Последна на брега слезе млада, деветнадесетгодишна девойка. Младежът, който стоеше на носа на лодката, я повдигна високо над вълните и я прехвърли на брега. Тя му благодари с хубава усмивка, но и той, и тя мълчаха.

Без да кажат нито дума, всички тръгнаха към колибата. Очевидно бе, че тези хора бяха решили всичко предварително, още преди да напуснат кораба. Те се доближиха до вратата на колибата, моряците — напред със сандъци и денкове, а зад тях петимата, които доста се отличаваха от тях. Матросите сложиха товарите си на земята и тогава един от тях забеляза записката, която Тарзан бе приковал на вратата.

— Спрете! — извика той. — Какво е това? Преди един час тази хартия я нямаше тук.

Другите матроси се струпаха наоколо, протягайки вратове над раменете на предните. Но понеже малцина от тях бяха грамотни, един от моряците най-после се обърна към стареца, облечен с пардесю и цилиндър.

— Ей, професоре — викна му той насмешливо, — я елате и прочетете тази глупашка записка.

Старецът не се смути от грубия тон и се приближи бавно до моряците, придружен от спътниците си. Като си оправи очилата, погледна закованата на вратата бележка, а след това се обърна и тръгна назад, мълвейки под нос: „Много интересно, много интересно.“

— Стой, старо изкопаемо! — извика матросът, който се обърна за помощ към него. — Нима те повикахме да го четеш за себе си? Върни се назад, стара разваляна такава и ни прочети високо записката!

Старият господин се спря, обърна се и каза:

— Да, това е справедливо. Уважаеми господине, хиляди пъти моля за извинение. Разсеяност бе от моя страна, да, голяма разсеяност. Записката е извънредно забележителна, извънредно забележителна!

Той пак погледна записката, прочете я още веднъж и по всяка вероятност пак би се обърнал и отминал, ако морякът не то пипна грубо за врата и не му изрева на ухото:

— Чети високо, стар идиот! Високо!

— Ах, да, наистина, наистина! — меко отвърна професорът и като оправи още веднъж очилата си, прочете гласно:

„Това е къщата на Тарзан, убиец на зверове и на мнозина черни хора. Не разваляйте нещата, които принадлежат на Тарзан. Тарзан следи.

Тарзан от племето на маймуните“

— Що за дявол е този Тарзан? — извика морякът.

— Той очевидно знае английски — отговори младият човек.

— Но какво значи „Тарзан от племето на маймуните“? — извика момичето.

— Не знам, мис Портър — отговори младежът. — Може би ние сме открили някоя маймуна, избягала от лондонската зоологическа градина, която е пренесла в родната си джунгла европейско възпитание. Какво е вашето мнение по този въпрос, професор Портър? — добави той, като се обърна към стареца.

Професор Архимед Портър оправи очилата си.

— Да, наистина, това е извънредно забележително, много забележително! — каза той. — Но аз не мога да прибавя нищо към вашето обяснение на този наистина чуден случай.

И с тези думи професорът бавно се запъти към джунглата.

— Но, папа — извика момичето, — вие нищо не сте ни обяснили!

— Тихо, тихо, дете — отвърна професор Портър с ласкав и снизходителен тон. — Не обременявайте хубавата си главичка с такива тежки и отвлечени проблеми.

И той пак закрачи бавно, но в друга посока, свел поглед към земята и кръстосал ръце под развяващите се краища на пардесюто.

— Мисля, че този обезумял стар чудак знае за това толкова, колкото и ние — избъбри морякът с мишето лице.

— Благоволете да бъдете по-учтив — извика младият човек, побледнял от гняв и възмутен от оскърбителния тон на матроса. — Вие убихте офицерите си и ни ограбихте. Ние сме във ваша власт, но аз ще ви накарам да се отнасяте с нужната почит към професор Портър и мис Портър или с голи ръце ще извия подлата ви шия, безразлично дали имате, или нямате оръжие!

И така се приближи до моряка, че той, макар да имаше два пистолета и нож на пояса, смутено отстъпи.

— Проклет страхливец! — извика след него младежът. — Вие никога не ще смеете да убиете някого, преди да се обърне с гръб към вас. Пък и тогава не ще се осмелите да ме застреляте.

Казвайки тези думи, той демонстративно обърна гръб на човека с неприятното лице и безгрижно тръгна, като че ли го предизвикваше.

Ръката на моряка бавно се протегна към дръжката на един от пистолетите, а злите му очи блеснаха, поглеждайки към отдалечаващата се фигура на младия англичанин. Другарите му го гледаха, но той все още се колебаеше. В душата си той бе още по-голям страхливец, отколкото предполагаше Уилям Сесил Клейтън.

Точно тогава се намеси още една сила, за съществуването на която никой не подозираше, но на която бе съдено да има огромно значение в живота на тази шепа хора, захвърлени на негостоприемния бряг на Африка.

От гъстата зеленина на близкото дърво две зорки очи внимателно следяха всяко движение на пришълците. Тарзан видя какво учудване предизвика неговата записка и макар че не можеше да разбере нито една дума от разговора на тези чудни хора, жестовете и изразът на лицата им му казаха много неща.

Постъпката на дребния матрос с мишето лице, който уби един от своите другари, още тогава предизвика у Тарзан силно отвращение. А сега, когато видя, че морякът се кара с красивия млад човек, враждебността му към него се усили още повече.

До този ден Тарзан не бе наблюдавал действието на огнестрелно оръжие, макар че знаеше нещо за него от книгите. Но когато забеляза, че мишата муцуна хваща дръжката на пистолета, той си спомни разпрата при лодката и, разбира се, помисли, че младият човек ще бъде също така убит, както преди малко великанът матрос.

Той постави отровна стрела на лъка си и се прицели в неприятния човек. Но зеленината бе много гъста и той веднага разбра, че стрелата бездруго ще бъде отклонена от листата или от дребните клончета. И тогава вместо стрела хвърли от високото място, където стоеше, тежкото си копие.

Клейтън бе изминал десетина крачки. Морякът с мишето лице бе извадил наполовина пистолета си, а другарите му с напрегнато внимание следяха какво ще стане.

Професор Портър вече бе изчезнал в гората, последван от вечно забързания Семюъл Филандър, негов секретар и асистент.

Негърката Есмералда прибираше багажа на господарката си от купищата денкове и сандъци пред вратата на къщичката. Мис Портър тръгна след Клейтън, но изведнъж нещо я накара да се обърне.

И тогава се случиха едновременно три неща. Морякът извади пистолета си и се прицели в гърба на Клейтън, мис Портър извика, а дългото копие с метален връх блесна отгоре като мълния и прониза дясното рамо на човека с мишето лице.

Пистолетът изгърмя безцелно във въздуха, а матросът цял се сви и изрева от болка и ужас.

Клейтън се обърна и изтича до мястото на случката.

Изплашените моряци с пистолети в ръка гледаха към джунглата. Раненият охкаше и се гърчеше на земята.

Клейтън вдигна незабелязано падналия пистолет и го скри в пазвата си, а след това се приближи до групата моряци.

— Кой може да бъде? — пошепна Джейн Портър и младият мъж видя, че тя стои до него с широко отворени от почуда очи.

— Мисля, че този Тарзан от племето на маймуните добре следи всички ни — отговори той с несигурен глас.

— Не зная за кого бе предназначено това копие — продължи той — Ако бе за Снайпс, в такъв случай нашият маймунски приятел ни е наистина приятел. Но, кълна се в Юпитер, тревожа се за баща ви и мистър Филандър! В тези джунгли има някой или нещо и това нещо, каквото и да е то, е въоръжено. Мистър Филандър! Професоре! Мистър Филандър!

Отговор нямаше.

— Какво да правим, мис Портър? — попита младият човек с помрачено от безпомощност и нерешителност лице. — Не мога да ви оставя сама е тези разбойници, а, разбира се, и вие не можете да рискувате да тръгнете из джунглата. Но все някой е длъжен да потърси баща ви. Той е способен да скита безцелно повече, отколкото трябва, без да обръща внимание на опасностите и без да избира път. А мистър Филандър е по-непрактичен и от него. Ще ме извините за откровеността, но животът на всички ни е в такава опасност тук, че когато намерим баща ви, ще трябва да му се внуши на какъв риск излага и вас, и себе си със своята разсеяност.

— Напълно съм съгласна с вас — отвърна момичето — и никак не се обиждам. Горкият, милият папа би отдал живота си за мен, без да се колебае нито минута, ако му се случи само за миг да се отклони от размислите си. Но може да бъде запазен от опасност само ако бъде завързан със синджир за дърво. Горкият, милият папа, той с толкова непрактичен!

— Измислих! — изведнъж извика Клейтън. — Знаете ли да боравите с пистолет?

— Зная. Защо питате?

— Аз имам пистолет. С него вие и Есмералда ще бъдете в относителна безопасност в колибата. Аз пък отивам да търся баща ви и мистър Филандър. И така, повикайте Есмералда, а аз ще отида да ги търся. Те надали са отишли много далеч.

Джейн Портър направи така, както я бяха посъветвали. Когато Клейтън видя, че вратата се затвори след жените, той се запъти към джунглата. Някои моряци се мъчеха да извадят копието от ранения си другар. Младежът отиде при тях и ги помоли да му заемат един пистолет временно, докато търси в гората професора. Обаче морякът с мишето лице, който вече се беше уверил, че животът му е вън от опасност, си възвърна нахалството. От името на своите другари с ругатни и непристойни думи той отказа да му заеме каквото и да било огнестрелно оръжие. Откакто бяха убили бившия си водач, Снайпс изпълняваше ролята на вожд и никой от другарите му не оспорваше неговия авторитет.

Клейтън само повдигна рамене, но когато отмина малко, взе копието, което бе пронизало Снайпс, и въоръжен с това първобитно оръжие, синът на живия лорд Грейсток навлезе в непроходимите гори.

През няколко минути той викаше по име професора и асистента му. Жените, които го наблюдаваха от колибата, чуваха как звукът на гласа му ставаше все по-слаб и по-слаб, докато бе съвършено погълнат от милиардите шумове на първобитния лес.

Когато професор Архимед Портър и асистентът му Семюъл Филандър, след дългите и настойчиви увещания на последния, решиха най-после да се върнат в лагера си, се заблудиха безнадеждно из дивия и объркан лабиринт на джунглата. Чудно е все пак, че те се запътиха към западния бряг на Африка, а не към Занзибар, на срещуположната страна на Черния континент.

Когато стигнаха до брега и не намериха лагера, Филандър започна да настоява, че се намират на север от мястото на тръгването, докато всъщност те бяха на неколкостотин метра южно от него.

В главите на тези непрактични теоретици нито веднъж не мина мисълта да извикат силно, за да привлекат вниманието на другарите си. Вместо това е непоколебима увереност, основана на дедуктивни разсъждения от невярна предпоставка, мистър Семюъл Филандър хвана здраво за ръката професор Архимед Портър и въпреки слабия протест на възрастния джентълмен го помъкна в посока към Каутоун, който отстоеше на хиляда и петстотин мили на юг.

Когато Джейн Портър и Есмералда се почувствуваха в безопасност зад вратата на колибата, първата мисъл на негърката бе да барикадира вратата отвътре. Тя се обърна, за да потърси нещо подходящо за целта, но извика ужасено и като уплашено дете изтърча към господарката си, за да скрие лице в нейното рамо.

Джейн Портър, която се извърна при този вик, видя причината — лежащия с лицето надолу на земята скелет на мъж. Още един поглед и тя видя втори скелет върху леглото.

— В какво ужасно място сме! — прошепна поразена девойката. Но в гласа й нямаше паника.

Най-после, като се освободи от прегръдките на хълцащата Есмералда, Джейн Портър огледа навсякъде, за да надзърне накрая в малката люлка уверена какво ще види там, преди още малкият скелет да се покаже пред нея с цялата си трогателност и крехкост.

За каква ли страшна трагедия говореха тези кости? Девойката въздъхна, като си помисли какви случайности могат да очакват нея и другарите й в тази колиба, какви тайнствени призраци й може би дори враждебни същества се носят над нея. Но тя се овладя и като тропна нетърпеливо с малкия си крак, се помъчи да прогони мрачните предчувствия. След това, обръщайки се към Есмералда, й заповяда да спре вайканията си.

— Млъкнете, Есмералда, млъкнете веднага — извика тя. — От вашия плач става още по-лошо! Господи, никога не съм виждала толкова голямо дете!

Тя завърши тези думи със слаб трепет в гласа, като си помисли за тримата мъже, на чието покровителство разчиташе и които сега се скитаха из дебрите на ужасната гора.

Скоро девойката видя, че вратата бе снабдена отвътре с тежка дървена напречна греда и след няколко опита обединените усилия на двете жени най-после помогнаха тя да бъде поставена на мястото й за първи път след двадесет години.

Тогава те седнаха прегърнати на пейката и зачакаха.