Едгар Бъроуз
Тарзан, храненикът на маймуните (12)

XII
Човешкият разум

Сред Тарзановите поданици имаше един мъжкар, който дръзваше да оспорва властта му. Това бе Теркоз, син на Тублат. Но той толкова се боеше от острия нож и смъртоносните стрели на новия вожд, че се осмеляваше да проявява недоволството си само с дребно непокорство и постоянно коварство. Ала младият цар на маймуните знаеше, че Теркоз само очаква удобен случай, за да му отнеме с измама властта, и затова бе винаги нащрек.

В продължение на дълги месеци животът на маймунското племе сякаш си течеше постарому. Новото бе само това, че благодарение на забележителния ум на Тарзан и на ловджийската му пъргавина снабдяването с храна сега бе много по-добро и по-обилно отпреди. И затова повечето от маймуните бяха много доволни от смяната на вожда.

Нощем Тарзан водеше племето из нивите на черните хора. Там под ръководството на мъдрия си водач маймуните ядяха до насита, но никога не унищожаваха онова, което не можеха да изядат, както прави маймуната Ману и повечето други маймуни. Поради това, макар че чернокожите се гневяха от постоянните грабежи в нивите, нападенията на маймуните не убиха желанието им да обработват земята, нещо, което несъмнено би се случило, ако Тарзан позволеше на своя народ да изпотъпче нивите.

В същото време той много пъти нощем посещаваше селото със своя цел. От време на време се запасяваше оттам със стрели. А скоро забеляза и храната, която негрите оставяха под дървото, и почна да изяжда всичко, което намираше там.

Когато диваците се убедиха, че през нощта храната изчезва, те се ужасиха още повече, защото да оставиш храна, за да спечелиш благосклонността на бога или на дявола, е едно, а съвършено друго е, когато духът наистина се появява и изяжда поднесената храна. Това бе нечувано и изпълваше суеверните им умове с какви ли не смътни страхове. Периодичното изчезване на стрелите и пакостите, вършени от невидимото същество, доведоха туземците до такова състояние, че животът им в новото поселище стана непоносим. Мбонга и старейшините започнаха усилено да говорят, че селото трябва да се напусне завинаги и да се търси ново и по-спокойно място навътре в джунглата.

Търсейки място, черните воини отиваха все по на юг, в самото сърце на гората.

Появата на техните разузнавачи все по-често и по-често взе да обезпокоява племето на Тарзан. Тихото уединение на първобитната гора бе нарушено от нови странни викове. Нямаше вече мир нито за животните, нито за птиците.

Дойде човекът…

Свирепи, жестоки зверове идваха и денем, и нощем, скитайки из джунглата, но по-слабите им съседи бързо побягваха, за да се върнат, щом опасността отмине.

Но когато дойде човекът, много от по-едрите животни инстинктивно напускат местността и често пъти не се завръщат вече.

Така беше и с човекоподобните маймуни. Те бягаха от човека, както човекът бяга от чумата.

Известно време племето на Тарзан се навърташе около залива, защото новият им цар не мислеше да напусне завинаги съкровищата, събрани от него в малката колиба.

Веднъж няколко от човекоподобните срещнаха множество негри на брега на малката река, която бе служила за водопой на много поколения, и видяха, че черните хора разчистват джунглата и строят много хижи. Племето не искаше вече да остане край залива и Тарзан го отведе в гората, на много мили навътре, където още не бе стъпвал човешки крак.

Но веднъж в месеца Тарзан, бързо скачайки от клон на клон, отиваше в къщичката си, за да прекара едни ден с книгите, а също и за да попълни запаса си от стрели. Последната задача ставаше все по-трудна, защото диваците почнаха да крият нощем стрелите в хамбарите или в обитаваните хижи.

През целия ден Тарзан трябваше усилено да следи къде ще бъдат скрити стрелите. Два пъти влиза в хижите, докато обитателите им спяха, и открадна стрели изпод носовете на воините. Но този начин се стори на Тарзан твърде опасен и затова предпочете да лови самотни ловци е дългите си смъртоносни примки. След като им отнемеше оръжието и украшенията, нощно време хвърляше труповете им от високото дърво, което стоеше посред улицата на селото.

Набезите на Тарзан отново изплашиха чернокожите и ако не бяха месечните интервали между нападенията на човека маймуна, които им вдъхваха вярата, че може би ще престанат, те скоро биха напуснали и новото си селище.

Диваците още не бяха забелязали Тарзановата колиба на далечния бряг, но той живееше в постоянен страх, че по време на неговите отсъствия те ще я намерят и ще ограбят съкровищата му. Затова с течение на времето той взе да прекарва все по-дълго време около бащината си къща и все по-рядко стоеше при маймуните. И ето че членовете на племето му започнаха да страдат от неговото пренебрежение към тях. Час по час възникваха свади и разправии, които само върховният вожд можеше да уреди по мирен начин.

Най-после някои от старейшините на маймуните проведоха разговор с Тарзан по този повод и цял месец след това той не се отдели от племето.

Длъжностите на върховния вожд у човекоподобните маймуни не са много и не са мъчни. Например следобед идва Така и се оплаква, че старият Мунго му е откраднал новата жена. Тогава Тарзан трябва да повика всички маймуни и ако се окаже, че жената предпочита новия си съпруг пред предишния мъж, той й заповядва да остане при него или пък нарежда на Мунго да даде на Така една от дъщерите си в замяна.

Маймуните считат всяко решение на вожда си за окончателно — каквото и да е то, и задоволени се залавят за работата си.

Или пък, да речем, дотърчи с викове Тана, притиснала с ръка хълбока си, от който шурти кръв. Тя се оплаква, че Гунто, нейният мъж, я ухапал зверски. А повикалият Гунто заявява, че Тана е ленива, че не иска да му носи бръмбари и орехи или пък че отказва да го чеше по гърба. Тарзан се скарва и на двамата, заплашвайки Гунто със смъртоносните стрели, ако продължава да изтезава Тана, а от нея изисква да обещае, че ще се поправи и че по-добре ще изпълнява женските си задължения.

И така животът си върви. В повечето случаи става въпрос все за дребни семейни разправии, които, ако не бъдат уредени, могат да доведат до големи раздори, а понякога — и до разпокъсване на племето.

По всичко това започна да досажда на младия човек. Той разбра, че върховната власт значително ограничава свободата му. Страстно го влечеше морето, озарено от ласкавото слънце, прохладната стая в удобно построената къщица и безбройните чудеса в книгите.

Когато Тарзан стана възрастен, разбра, че се отчуждава от племето си. Техните интереси се различаваха от неговите. На маймуните бяха чужди многото странни и чудни мечти, които блещукаха в деятелния мозък на техния човек вожд. Езикът им бе толкова беден, че Тарзан дори не можеше да говори с тях за многото нови истини и за широките хоризонти на мисълта, които четенето разкри пред жадните му очи. Той не можеше да им каже и за честолюбието, което тревожеше душата му. Отдавна вече той нямаше другари, и приятели. Детето може да общува с много странни и прости същества, но за възрастния човек е нужно равенство на ума като основа за дружба.

Да бе жива Кала, Тарзан би пожертвувал всичко, за да бъде с нея. Но сега, когато я нямаше, а другарите му от детинство се бяха превърнали в свирепи и груби животни, той чувствуваше, че повече му харесва спокойната самотност на неговата колиба, отколкото омразните задължения на вожд на стадо диви зверове.

Желанието на Тарзан да се откаже от властването си над племето се задържаше от омразата и завистта на Теркоз, сина на Тублат. Като упорит млад англичанин той не можеше да си позволи да отстъпи пред лицето на един злорадстващ враг. Много добре знаеше, че на негово място ще бъде избран за вожд Теркоз, тъй като свирепото животно отдавна бе установило физическото си превъзходство над малкото самци маймуни, които се осмеляваха да отвърнат на жестоките му закачки.

Тарзан искаше да смачка този злобен звяр, без да прибягва към ножа или стрелите. Силата и ловкостта му дотолкова пораснаха заедно с възмъжаването му, че той започна да се замисля: не може ли да победи грозния Теркоз в ръкопашен двубой? Само да не бяха огромните зъби, които даваха толкова голямо предимство на антропоида срещу зле въоръжения в това отношение Тарзан…

Но веднъж обстоятелствата сами го изправиха срещу Теркоз и той можа спокойно да избере своя път — или да остане с племето, или да го напусне, без да опетни честта си на дивак. Ето как се случи това.

Племето спокойно си търсеше храна. Всички се бяха пръснали на различни страни, когато ненадейно се чу остър вик на изток от мястото, където Тарзан, легнал по корем край бистрия поток се опитваше да хване една риба с бързите си тъмнокафяви ръце.

Като един всички членове на племето се понесоха бързо в посоката, откъдето идваха изплашените викове, и намериха Теркоз хванал за косите една стара самка.

Тарзан се приближи до него и вдигна ръка в знак, че Теркоз трябва да спре боя. Самката не бе негова, а на един беден, стар самец, който отдавна вече не можеше да защитава семейството си.

Теркоз знаеше, че постъпва против законите на своето племе, като бие чужда жена. Но понеже бе заядлив, използува слабостта на мъжа на самката, за да я накаже, че не му е отстъпила крехкия млад гризач, който бе хванала. Когато видя, че Тарзан се приближава без стрели в ръцете, започна още по-силно да удря клетата самка, като се надяваше по този начин да предизвика на двубой омразния враг. Тарзан не повтори предупреждението си, а вместо това просто се хвърли върху маймуната.

Никога от онзи отдавна отминал ден, когато Болгани — вождът на горилите — така страшно го бе издрал, храненикът на маймуната не беше участвал в такъв страшен двубой.

Този път Тарзановият нож надали можеше да помогне срещу лъскавите зъби на Теркоз, но затова пък малкото превъзходство на маймуната над него — силата — почти се компенсираше от изумителната ловкост и бързина на човека.

Все пак в последна сметка антропоидът имаше някой предимства и ако не се бе проявила друга сила, Тарзан, храненикът на маймунското племе, младият лорд Грейсток, би умрял, както и бе живял — като незнаен див звяр в екваториална Африка.

Но онова, което издигаше Тарзан над всичките му другари от джунглата, искрата, в която се изразява цялата разлика между човека и звяра, бе разумът. Разумът го запази от железните мускули и жадните зъби на противника.

Двубоят им едва бе започнал, а те вече се търкаляха по земята, удряйки се, хапейки и разкъсвайки се един друг — два големи, свирепи звяра, които се бият на живот и смърт.

Теркоз имаше дузина рани от нож по главата и гърдите, а Тарзан бе целият издран и облян в кръв. На едно място кожата на главата му бе одрана и висеше над окото, пречейки на зрението му. Но младият англичанин досега сполучваше да избегне ужасните зъби на противника си, който се стремеше да достигне шията му и дори по време на един кратък отдих измисли хитър план: да заобиколи Теркоз отзад и като впие зъби и нокти в гърба му, да нанася удари с ножа си дотогава, докато врагът престане да диша.

Тази маневра бе изпълнена от него много по-лесно, отколкото той се надяваше, защото глупавото животно, без да схване намеренията му, не се и опита да я предотврати. Но когато най-после разбра, че противникът му го хваща така, че той не може да го докосне нито със зъби, нито с юмруци, Теркоз стремително се хвърли на земята. Тарзан можеше само отчаяно да се впива в скачащото, въртящо се и извиващо се тяло. А преди да успее да му нанесе поне един удар, ножът изхвръкна от ръката му от един силен удар и той остана беззащитен. В следващия миг, когато двамата противници се търкаляха по земята, лорд Грейсток трябваше малко да отслаби хватката си, докато най-после едно случайно обстоятелство в тази бърза, постоянна смяна на положения му позволи да извърши ново нападение с дясната ръка, след което, както веднага разбра, позицията му стана почти неуязвима. Ръката му бе провря на под ръката на Теркоз и затискаше врата му. Това бе почти „нелсън“, хватка в класическата борба, която маймуната човек налучка случайно. Но божественият разум му подсказа веднага колко е ценно откритието, което направи. От тази хватка зависеше животът му.

Той се помъчи да направи същото и с лявата си ръка и след няколко минути здравият като на бик врат на Теркоз запука под един пълен „нелсън“.

Той престана да се мята. Двамата лежаха неподвижно на земята един върху друг. И лека-полека валчестата глава на маймуната се извиваше все по-ниско и по-ниско към гърдите.

Тарзан знаеше как ще свърши всичко това. Още една минута и вратът ще бъде счупен. И точно в този момент за щастие на Теркоз в младия човек заговори същата онази способност, която му помогна да надвие маймуната — способността да разсъждава. „Ако го убия — помисля той, — каква полза ще имам от това? Ще лиша племето от един силен боец. Ако Теркоз умре, никога няма да научи за превъзходството ми, а жив винаги ще служи за пример на другите маймуни.“

— Ка-го-да? — изсъска Тарзан на ухото на маймуната, което на нейния език означаваше: „Предаваш ли се?“ Отговор не последва и Тарзан усили натиска, което накара голямото животно да изреве.

— Ка-го-да? — повтори Тарзан.

— Ка-го-да! — викна Теркоз.

— Слушай — каза Тарзан, като поотпусна хватката, но не го освободи, — аз съм Тарзан, върховният вожд на маймуните, голям ловец и силен борец. В цялата джунгла няма по-велик от мен. Ти ми каза „ка-го-да“ и всички чуха. Не се карай вече нито с вожда си, нито със съплеменниците си, иначе следващия път ще те убия. Разбра ли?

— Ху — потвърди Теркоз.

— Е, стига ли ти?

— Ху — повтори маймуната.

Тарзан го пусна и след няколко минути всички се заловиха за работата си, сякаш не беше се случило нищо, което да наруши спокойствието на първобитното им горско убежище.

Но в съзнанието на маймуните се затвърди дълбокото убеждение, че Тарзан е могъщ боец и странно създание. Странно, да, защото в ръцете му бе животът на врага и вместо да го убие, той му позволи да живее.

Към залез-слънце, когато цялото племе, според обичая си се събра на едно място, преди още тъмнината да се спусне над джунглата, Тарзан, чиито рани бяха измити в прозрачните води на потока, събра около себе си старите самци.

— Вие отново видяхте днес, че Тарзан, вождът на маймуните, е най-великият между вас — каза той.

— Ху — отвърнаха те в един глас. — Тарзан е велик!

— Тарзан — продължи той — не е маймуна. Той не прилича на вашия народ. Неговите пътища не са вашите пътища и поради това Тарзан ще се върне при своя народ — близо до водите на голямото езеро. Вие трябва да си изберете нов вожд. Тарзан няма вече да се върне.

По такъв начин младият лорд Грейсток направи първата крачка към целта, която си бе поставил — да намери белите хора.