Едгар Бъроуз
Тарзан, храненикът на маймуните (27)

XII
Великанът се появява отново

До една стара къща в предградията на Балтимор спря такси.

Мъж с правилно телосложение, около четиридесетгодишен, с енергично лице и правилни черти излезе от колата и след като плати на шофьора, го освободи.

След минута пристигналият влезе в библиотеката на стария дом.

— А! Мистър Кендлър! — извика старецът, ставайки да го посрещне.

— Добър вечер, драги професоре! — отвърна гостът, протягайки му радушно ръка.

— Кой ви отвори?

— Есмералда.

— В такъв случай тя ще предаде на Джейн за вашето пристигане — заяви старецът.

— Професоре, аз исках да се видя по-напред е вас.

— А, много съм поласкан — отвърна професор Портър.

— Професоре — започна Кендлър доста предпазливо, грижливо обмисляйки всяка своя дума, — дойдох днес да поговорим за Джейн. Известни ви са моите намерения, а бяхте и достатъчно великодушен да одобрите нашето приятелство.

Професор Архимед Портър се въртеше в креслото. Този разговор му беше винаги неприятен. Той самият се чудеше защо, тъй като Кендлър беше наистина прекрасна партия.

— Но — продължи Кендлър — аз не мога да разбера Джейн. Тя отлага сватбата под един или друг предлог. Имам постоянно чувството, че тя въздъхва с облекчение винаги когато се сбогува.

— Не се вълнувайте, мистър Кендлър! Джейн е много послушна дъщеря. Тя ще изпълни това, което ще й кажа.

— Значи все пак мога да разчитам на вашата поддръжка? — попита Кендлър.

— Несъмнено, уважаеми господине, несъмнено! — извика професорът. — Как можете да се съмнявате в това?!

— А този, младият Клейтън, се мотае тук по цели седмици, знаете ли? Не казвам, че Джейн се интересува от него, но въпреки титлата си той, както се чува, е наследил от баща си доста големи имения и не би било странно, ако в края на краищата постигне своето, освен ако…

— Освен ако какво, мистър Кендлър?

— Освен ако не бихте счели за удобно ние с Джейн да се венчаем веднага — отговори Кендлър бавно и натъртено.

— Аз вече нееднократно съм намеквал на Джейн, че това е желателно, тъй като не сме повече в състояние да поддържаме тази къща и да запазим начина на живот, който ни подобава.

— И какво ви отговори тя?

— Тя отговори, че все още няма намерение да се омъжва за когото и да било и че можем да се преместим да живеем във фермата, която е завещана от майка й. Фермата носи приход точно колкото да може да се живее. Наемателите се издържаха с него и даже изпращаха по нещичко на Джейн. Тя реши да замине там в началото на идната седмица. Филандър и Клейтън са вече там, за да приготвят всичко за нашето пристигане.

— Клейтън вече е заминал там? — възкликна Кендлър, явно огорчен. — Защо не сте ми казали? Аз също на драго сърце бих заминал и бих взел мерки, за да се нареди всичко както трябва.

— Джейн смята, че ние и без това сме ви твърде задължени, мистър Кендлър — отговори професор Портър.

Кендлър точно се канеше да възрази, когато откъм гостната се чуха стъпки. Влезе Джейн Портър.

— О, моля да ме извините, мислех, че сте сам, папа — каза тя, като се спря на прага.

— Само аз съм тук, Джейн. Не искате ли да се присъедините към разговора? — попита Кендлър.

— Благодаря — отвърна тя и седна на стола, предложен й от него. — Исках само да кажа на папа, че Тоби ще дойде от колежа утре, за да опаковаме книгите. И ще ви помоля, папа, да кажете без кои книги няма да можете, за да не мъкнем цялата библиотека, както щяхте да я помъкнете в Африка, ако не бяхме ви попречили.

— Тук ли е Тоби? — попита професорът.

— Току-що говорих с него. Те с Есмералда са заети с поредния си религиозен спор до задното стълбище.

— Ще трябва да му кажа няколко думи. Извинете ме, деца, но ще трябва да изляза — каза професорът и бързо излезе от стаята.

Изчаквайки малко, Кендлър се обърна към девойката.

— Вижте какво, Джейн — каза той грубо, няма какво още да протакате. Не отказахте да се омъжите за мен, но и не ми обещахте определено. Искам утре да получа отговор и без много бавене да се венчаем, без излишен шум. Уверен съм, че ще се съгласите на това.

Девойката изстина, но вдигна гордо глава.

— Баща ви желае това.

— Да, зная.

Тя говореше почти шепнешком.

— Не разбирате ли, мистър Кендлър, че ме купувате? — заговори тя с равен и студен тон. — Купувате ме за няколко от тези жалки долари. Разбира се, вие знаете това, Робърт Кендлър! Надеждата за такова стечение на обстоятелствата несъмнено е присъствала в съзнанието ви, когато заемахте пари на папа за онази налудничава експедиция, която за малко не завърши неочаквано успешно. Но ако ни беше провървяло, вие щяхте да бъдете поразен повече от всички. Не ви е хрумвало дори, че от цялото това начинание може да излезе нещо. Вие сте твърде добър търговец. И не е в стила ви да пилеете пари за заровени съкровища или да дадете пари назаем без гаранция, без да имате нещо друго предвид. Но знаехте, че честта на Портърови е по-сигурна, от която и да е гаранция, нали, Кендлър? Знаехте, че това е най-добрият начин да се ожените за мен. Вие естествено никога не сте споменавали за нашия дълг. За всеки друг човек това би било признак на благородство и тактичност. Но вие си знаете работата, мистър Робърт Кендлър! Аз зная много добре какво мислите. Разбира се, ще трябва да се омъжа за вас, щом като няма друг изход, но трябва да бъдем наясно по въпроса веднъж завинаги.

Докато тя говореше, Кендлър ту се изчервяваше, ту пребледняваше, а когато тя свърши, стана и с нахална усмивка на лицето каза:

— Учудвате ме, Джейн. Мислех, че имате повече гордост и самообладание. Разбира се, че сте права — аз ви купувам. Мислех обаче, че самоуважението и гордостта на Портърови няма да ви позволят да признаете дори пред самата себе си, че сте продажна жена. Но нека да бъде повашему, дете — добави весело той. — Вие ще бъдете моя и това е всичко, което ми е необходимо!

Без да отговори, Джейн се обърна и излезе от стаята.

Женитбата не се състоя преди заминаването и когато на перона момичето се сбогува студено с Кендлър, той каза, че ще се присъедини към тях след седмица-две.

На гарата ги посрещнаха Филандър и Клейтън с огромен автомобил, собственост на Клейтън.

Те се понесоха бързо през северните гори към малката ферма, която девойката нито веднъж след ранното си детство не беше посещавала.

Къщата беше изцяло променена през изминалите три седмици, откакто Филандър и Клейтън бяха дошли.

Клейтън беше докарал от града цяла армия от дърводелци, бояджии, заварчици, мазачи. И онова, което беше една съборетина, когато те пристигнаха, се превърна в уютна двуетажна къща с всички удобства, които могат да се осигурят за толкова късо време.

— Какво сте направили, мистър Клейтън! — извика тя и сърцето и се сви при мисълта за разходите.

— Шшт! Не казвайте на баща си. И без това той никога няма да забележи, а аз просто не можех да понеса мисълта, че ще живеете в този неуютен обор, който заварихме тук с Филандър. Заради него ви моля да не споменавате за това. Обещайте ми!

— Но вие знаете, че не ще можем да се разплатим за всичко това! Защо искате така да ме задължавате?!

— Недейте така, Джейн. Ако беше само за вас, нямаше да го направя, защото зная колко ще падна в очите ви. Но не си представям скъпия старец, живеещ в дупката, която намерихме тук. Нима не вярвате, че го сторих за него, и няма ли да ми доставите поне това мъничко удоволствие?

— Вярвам ви, Клейтън — отговори девойката, — само защото зная, че сте достатъчно щедър и великодушен, за да направите всичко това именно заради него. О, Сесил, да знаете как бих желала да ви се отплатя, както вие желаете и както заслужавате!

— Защо да не можете, Джейн?

— Обичам другиго.

— Кендлър?

— Не.

— Но вие ще се омъжвате за него! Той ми съобщи за това, преди да отпътуваме от Балтимор.

Девойката трепна.

— Аз не го обичам — заяви тя гордо.

— В такъв случай заради парите ли, Джейн?

Тя кимна.

— Значи съм по-нежелан от Кендлър? Аз имам достатъчно пари, предостатъчно дори — промълви той с горчивина.

— Аз не ви обичам, Сесил, но ви уважавам. Ако ще трябва да се унизявам до търговска спогодба с някой мъж, предпочитам да е с човек, когото и без това презирам. Бих чувствала отвращение към този, на когото съм се продала без любов. Вие ще бъдете по-щастлив, ако пазим нашата дружба, отколкото ако бях започнала да ви презирам.

Той не настоя повече, но когато след седмица Робърт Кендлър пристигна със своя осемцилиндров автомобил, в ничие сърце нямаше повече желание за убийство, отколкото в неговото.

Измина една седмица без никакви премеждия, но напрегната и неприятна за всички обитатели на къщата.

Кендлър не спираше с настояванията си за незабавна женитба, докато Джейн най-после отстъпи отвратена.

Договориха се на другия ден Кендлър да отиде в града, за да доведе свещеник.

Клейтън искаше да замине, научил за решението на девойката, но отчаяният й поглед го възпря. Той нямаше сили да я изостави.

Надеждата му беше да се случи нещо, което да осуети това начинание. Омразата към натрапника го беше завладяла дотолкова, че беше нужно съвсем малко, за да се превърне в действие.

На другия ден Кендлър замина за града.

На изток, ниско над върховете на дърветата, се стелеше дим, тъй като в гората имаше ножар вече цяла седмица. Вятърът духаше от запад и никаква опасност засега не ги заплашваше.

Към пладне Джейн отиде на разходка, като не позволи на Клейтън да я придружи.

— Искам да бъда сама — заяви тя и Клейтън се подчини.

В къщата Портър и Филандър бяха вглъбени в разнищването на поредния научен проблем.

Есмералда дремеше в кухнята, а Клейтън, изтощен след безсънната нощ, се хвърли в леглото и потъна в неспокоен сън.

На изток черните кълба дим внезапно се обърнаха в западна посока, като приближаваха бързо, гонени от вятъра.

Семейството на наемателите отсъстваше и нямаше кой да ги предупреди за наближаващата опасност.

След малко огънят премина пътя и отряза пътя на Кендлър. Вятърът подгони пламъка на север, после се обърна и огънят се изправи неподвижен, сякаш някоя гигантска ръка го държеше за юздите.

Неочаквано от североизток се зададе бясно летяща кола.

Тя спря пред фермата. От нея изскочи чернокос гигант и се хвърли към вратата. Без да спира, влезе тичешком в къщата. На кушетката мирно спеше Клейтън. Човекът трепна от учудване, но с един скок се озова до спящия. Разтърси го за рамото и му извика:

— Боже мой, Клейтън, всички вие сте полудели! Не виждате ли, че сте обградени от огън? Къде е Джейн?

Клейтън скочи бързо. Той не позна човека, но разбра думите му и се завтече към верандата.

— Скот! — извика той на съседа, а после, тичайки из стаята: — Джейн! Джейн! Къде сте?

Мигом дотърчаха Есмералда, Портър и Филандър.

— Къде е мис Джейн? — завика Клейтън, грубо разтърсвайки слугинята за раменете.

— О, Габереле, масса Клейтън, тя отиде на разходка!

— Накъде замина? — попита чернокосият гигант.

— Ей по този път — извика уплашената негърка, сочейки в южна посока.

— Сядайте всички във вашия автомобил — заповяда гигантът на Клейтън — и заминавайте в северна посока. Моя оставете под навеса. Ако намеря Джейн, ще ни бъде от полза. Правете, каквото ви казах — натърти той, забелязвайки, че Клейтън се колебае.

После те видяха как фигурата му се отдалечава през поляната на североизток и изчезва между дърветата.

Присъстващите почувстваха голямо облекчение — сякаш някаква голяма отговорност бе свалена от плещите им.

Изпитваха някаква безгранична вяра в непознатия и бяха сигурни, че ако е възможно Джейн да бъде спасена, то той ще го направи.

— Кой е той? — попита професорът.

— Не зная — отговори Клейтън. — Той ме нарече по име, а също така познава и Джейн, и Есмералда.

— В него има нещо подозрително познато — възкликна Филандър, — а пък със сигурност зная, че никога досега не съм го виждал.

— Да! Във висша степен забележително! Кой може да бъде той и защо усетих, че Джейн е спасена, когато той отиде да я търси?

— Не мога да ви кажа, професоре — отговори Клейтън замислено, — но и аз изпитвам същото чувство.

— Да тръгваме, защото след малко самите ние ще бъдем отрязани!

И всички бързо се запътиха към автомобила.

Когато Джейн Портър се обърна, за да се върне вкъщи, тя се изплаши, виждайки колко наблизо се издига сега димът от горския пожар. Бързо се запъти напред, но скоро уплахата й премина в паника. Пред очите й грамадни огнени езици бързо се провираха между нея и фермата. Пътят за връщане вече беше отрязан!

Джейн свърна в гъсталака, опитвайки се бързо да тръгне в западна посока, за да заобиколи огъня.

Но скоро безплодността на опитите и стана очевидна и тя разбра, че едничката й надежда е да тръгне на юг, в посока към града. Трябваха й двадесет минути, за да излезе на пътя, но тогава е ужас установи, че и така не може да се спаси.

Тя все пак потича още малко, после се спря в пълен ужас, защото пред нея се издигаше огнена стена. Ивица пламък се беше откъснала от главното огнище на пожара и бе обхванала този малък участък от пътя в своите прегръдки.

Джейн разбра, че е немислимо да се промъкне през храстите. Опита се веднъж, но не сполучи. Сега ясно виждаше, че след няколко минути пипалата от север и юг ще се слеят в гъста маса от бушуващи пламъци.

Девойката падна на колене по средата на пътя и започна да се моли небето да й даде сили мъжествено да срещне съдбата си и да спаси баща й и приятелите от смъртта.

Тя и не помисли да се моли за своето спасение, твърде очевидно беше, че то е невъзможно.

Внезапно тя чу някой да я вика високо по име.

— Джейн! Джейн Портър! — гласът беше силен, но непознат.

— Тук, тук! — извика тя в отговор. — На пътя!

И тогава видя, че по клоните на дърветата се носи като катерица една огромна фигура.

Кълбата дим закриха фигурата, но след малко тя почувства как една огромна ръка я повдига някъде нагоре. Усети полъха на вятъра и допир на клони при бързото си летене напред.

Отвори очи.

Далеч под нея се разстилаха храсти и зеленина.

Гигантската фигура, която носеше Джейн, скачаше от дърво на дърво и й се струваше, че пак като насън преживява приключението, което се случи в далечната африканска джунгла.

О, ако това е същият човек, който тогава я носеше през гъстата зеленина на гората! Но това е невъзможно! И все пак кой друг на земята е толкова силен и ловък?!

Тя крадешком хвърли поглед на лицето, надвесено над нейното, и от гърдите й се откъсна слаба, уплашена въздишка.

— Любими мой! — шепнеше тя. — Не, това е предсмъртното бълнуване!

Думите й стигнаха до ушите на спасителя, защото лицето му светна в усмивка.

— Да, вашият възлюблен, Джейн. Вашият див, първобитен възлюблен, дошъл от джунглата да търси своята другарка, да търси жената, която избяга от него — добави почти свирепо той.

— Аз не избягах — прошепна тя. — Аз се съгласих да заминем, след като цяла седмица чакахме вашето завръщане.

Те вече бяха излезли от ивицата огън и той пое обратно към фермата.

— Защо не се върнахте тогава? — попита тя.

— Грижех се за Д’Арно. Той беше тежко ранен.

— Не знаех това. А те ме уверяваха, че сте се присъединили към вашето племе.

— Но нали вие не им вярвахте, Джейн?

— Не. Но как да ви наричам? Дори не зная името ви.

— Аз бях Тарзан от племето на маймуните, когато ме видяхте за пръв път.

Тарзан?! Значи ваша е била записката, на която на заминаване отговорих?

— Да. Чия можеше да бъде?

— Но тя не можеше да бъде ваша, защото беше написана на английски, а вие не знаехте този език.

Той пак се засмя.

— Това е дълга история. Аз бях написал това, което не можех да кажа, а Д’Арно още повече обърка работата, като ме научи на френски вместо на английски. Да вървим — добави той. — Седнете в колата ми и да настигнем баща ви, който е само на няколко минути пред нас.

Когато тръгнаха, той се обърна пред нея:

— Значи, когато пишехте в записката до Тарзан, че обичате другиго, сте имали предвид мен?

— Да — отговори простичко тя.

— Но в Балтимор ми казаха, че вие може би вече сте омъжена. Че един човек на име Кендлър ще се венчае за вас. Истина ли е всичко това?

— Истина е.

— Обичате ли го?

— Не.

— А обичате ли мен, Джейн?

Тя закри лицето си с ръце.

— Дадох дума другиму и не мога да ви отговоря.

— Вие ми отговорихте. Но сега ми кажете как се решавате да се омъжите за човек, когото не обичате?

— Баща ми му дължи много пари.

В паметта на Тарзан неочаквано изплуваха писмото и името на Робърт Кендлър, както и скръбта, за която тя намекваше и която тогава не можеше да разбере.

Той се усмихна.

— Ако баща ви не беше загубил това съкровище, бихте ли били принудена да удържите това свое обещание?

— Бих могла да го помоля да ми върне свободата.

— А ако откаже?

— Дала съм му думата си.

Една минута те мълчаха. Автомобилът бясно гълташе километрите по изровения и неравен път, защото огънят отново ги беше застигнал отдясно и трябваше да се постараят да му се изплъзнат.

Най-после, като преминаха опасното място, Тарзан намали скоростта.

— Да предположим, че аз го помоля? — предложи Тарзан.

— Надали ще се съгласи да изпълни молбата на един непознат — отговори девойката. — Особено ако той самият желае да ме има за жена.

— Теркоз се съгласи — отговори мрачно Тарзан.

Джейн Портър трепна и го изгледа уплашено.

— Тук не е джунглата — отговори тя — и вие вече не сте див звяр. Вие сте джентълмен, а те не убиват току-така.

— Аз все още съм див звяр в душата си — промълви той тихо, сякаш на себе си.

Те отново замълчаха.

— Джейн Портър — каза най-после Тарзан — ако бяхте свободна, щяхте ли да се омъжите за мене?

Тя не отговори веднага, но той чакаше търпеливо.

Девойката се мъчеше да се съсредоточи. Какво знаеше тя за този странен човек? Какво знаеше сам той за себе си? Кой беше той и кои бяха родителите му?

Дори и името беше отзвук на тайнствения му произход и дивия му начин на живот.

Той нямаше човешко име. Можеше ли тя да бъде щастлива с мъж, който е прекарал целия си живот по върховете на дърветата в африканската джунгла, който от ранно детство е играл с маймуни, късал е парчета сурово месо, докато другарите му са се боричкали за плячката. Може ли той да бъде приобщен към нейния кръг? Може ли тя да понесе мисълта да се принизи до него? Ще бъде ли някой щастлив в този неравен брак?

— Вие не ми отговорихте. Страх ви е да не ми причините болка?

— Не зная какво да отговоря. Не съм наясно сама със себе си.

— Значи не ме обичате? — попита той спокойно.

— Не ме питайте. Ще бъдете по-щастлив без мене. Вие не сте създаден за дребните ограничения и условности на обществото. Цивилизацията скоро би ви станала непоносима и вие бихте се стремили към свободния си живот, към който аз съм така неприспособима, както вие към моя.

— Мисля, че ви разбрах — отговори той. — Няма да настоявам повече. За мен е по-важно да ви видя щастлива, отколкото аз да съм щастлив. Сега разбирам, че вие не бихте могла да бъдете щастлива с една маймуна!

В гласа му прозвучаха слаби нотки на огорчение.

— Не бива да говорите така! Вие не ме разбрахте!

Но преди той да отговори, един завой ги изведе до малък бивак, където беше спрял автомобилът на Клейтън.