Едгар Бъроуз
Тарзан, храненикът на маймуните (4)

IV
Маймуните

В гората, намираща се на около един километър от океана, старият Керчак, глава на маймунско племе, ревеше и се мяташе в бесен припадък.

По-младите и пъргави маймуни се бяха покатерили по най-високите клони на грамадните дървета, за да не попаднат в лапите му. Те предпочитаха да рискуват живота си, като се люлеят на огъващите се под тежестта им клони, отколкото да стоят близо до стария Керчак, когато е изпаднал в неукротима ярост.

Другите самци се пръснаха, където им видят очите. Разяреното животно успя да счупи гръбнака на един от тях с грамадните си, опръскани с пяна зъби. Една нещастна млада самка се подхлъзна от високия клон и падна до краката му. Той се хвърли върху й с див рев и откъсна голямо парче от единия й бут. След това, като грабна счупения клон, почна злобно да я удря по главата и плещите, докато черепът й не се превърна в пихтия.

И тогава зърна Кала. Тя бе ходила с малкото си да търси храна и не знаеше какво е настроението на могъщия самец. Внезапно нададените от съплеменниците й викове я накараха да потърси спасение чрез лудешко бягство. Керчак се спусна след нея и почти я хвана за крака, тя направи отчаян скок от едно дърво до друго, опасен скок, който маймуните правят само когато не виждат друг изход.

Скокът излезе сполучлив, но когато се хвана за клона на дървото, ненадейният тласък събори малкото, което висеше на шията й, и бедното същество, въртейки и извивайки се, полетя надолу от тридесет метра височина.

С тихи стенания, забравила за страшния Керчак, Кала се спусна долу. Но когато прегърна мъничкото обезобразено телце, животът вече го бе напуснал.

Натъжена, тя люлееше малкото маймунче и дори Керчак не се опита да я тревожи. При смъртта на малкото припадъкът му от демонски бяс изчезна тъй бързо, както го бе връхлетял.

Керчак бе грамадният цар на маймуните, който тежеше може би триста и петдесет килограма. Челото му бе ниско и сплескано. Очите — кървясали, малки и поставени близо до широкия сплескан нос; ушите — широки и тънки, но по размер по-малки, отколкото у по-голямата част от съплеменниците му. Неговият ужасен нрав и голямата сила го бяха направили преди двадесет години господар на малкото племе, в което се бе родил.

Сега, когато бе достигнал пълния разцвет на силите си, в цялата грамадна гора не се намираше маймуна, която да оспори властта му. Дори и другите зверове не го закачаха.

Само старият слон Тантор не се боеше от него и Керчак се страхуваше само от него. Когато Тантор тръбеше, голямата маймуна и съплеменниците й се покачваха високо на дърветата. Племето от човекоподобни маймуни, над които властваше Керчак благодарение на железните си лапи и острите си зъби, наброяваше шест или осем семейства. Всяко от тях се състоеше от един самец с жени и деца, тъй че цялото племе се състоеше от шестдесет до седемдесет маймуни.

Кала бе най-младата жена на самеца Тублат, име, което значеше „смазан нос“, и детето, което намери смъртта си пред очите й, бе нейният първенец. Тя бе на девет или десет години и беше едро, силно, добре развито животно, с високо кръгло чело, издаващо по-голям интелект, отколкото у другите й съплеменници. Може би затова притежаваше по-голяма способност за майчина обич и майчина скръб. При все това тя бе голяма и свирепа маймуна, страшно животно, близко по произход до горилата, но малко по-умна от нея, заедно със силата на Керчак правеше нейното племе най-страшното между човекоподобните маймуни.

Когато племето забеляза, че яростта на Керчак е утихнала, всички се спуснаха полека надолу и се заловиха за прекъснатата си работа. Малките играеха и тичаха между дърветата и храстите. Възрастните маймуни лежаха на меката гнила шума, която покриваше земята. Други пък преобръщаха падналите клони и гнилите пънове и търсеха дребни насекоми и червен, които изяждаха веднага. Най-сетне имаше и такива, които претърсваха дърветата и храстите за плодове, орехи, дребни птици и яйца.

Така те прекараха около един час. След това Керчак ги повика и заповяда да тръгнат след него по посока към океана.

По откритите места маймуните вървяха по земята, като се промъкваха по следите на големите слонове, единствените проходи в заплетените маси от храсти, лиани, виещи се растения и дървета. Походката им бе несръчна и бавна. Когато обаче пътят минаваше през млада гора, те се движеха много по-бързо, прескачайки от клон на клон с ловкостта на дребните маймуни. През всичкото време Кала носеше мъртвото и го притискаше към гърдите си.

Следобед шествието достигна до хълма, който се издигаше над морето и откъдето се виждаше малката колиба. Керчак бе тръгнал именно към нея. Той бе видял как мнозина от неговото племе загинаха от гърмежа, който излизаше от една малка черна тояжка в ръцете на бялата маймуна, която живееше в това чудновато леговище. Със своя груб ум Керчак реши по какъвто и да е начин да вземе смъртоносната пръчка и да изследва отвън и отвътре тайнствената бърлога. Гореше от желание да впие зъбите си във врата на страшното животно, от което се боеше и което ненавиждаше. Той, заедно с всички други, често излизаше на разузнаване, та дано да издебне бялата маймуна.

Напоследък маймуните не само не нападаха, но и не се явяваха около къщата. Те схванаха, че малката гърмяща черна пръчка носеше смърт.

През този ден те не видяха човека. Вратата на къщата бе отворена. Бавно, предпазливо и тихо маймуните се запътиха към хижата. Не се чуваше нито рев, нито яростни викове — гърмящата черна пръчка ги бе привикнала да приближават тихо, за да не я разбудят.

Те се приближаваха все повече и повече, докато най-после Керчак се промъкна до вратата и погледна вътре. Зад него стояха два самеца и Кала, която силно притискаше мъртвото телце до гърдите си.

Бялата маймуна бе вътре, тя седеше пред масата с отпусната на ръцете глава. На леглото се виждаше друга фигура, покрита с платно, а от дървената люлчица се разнасяше жаловитият плач на малка рожба.

Керчак безшумно влезе вътре и се приготви за скок. Но в този момент Джон Клейтън се изправи и се обърна към животните.

Това, което видя, вледени кръвта в жилите му. На вратата стояха три самеца маймуни, а зад тях се бяха насъбрали други, но колко, той никога не можа да узнае. Пушката и револверите бяха закачени, на стената. Керчак се хвърли върху него.

След като царят на маймуните пусна бездушното тяло на оня, който преди минута беше Джон Клейтън, лорд Грейсток, той тръгна към малката люлка. Но Кала предусети намерението му. Преди той да я спре, тя грабна малкото живо дете, измъкна се през вратата и се покачи заедно с товара си на едно дърво. Умрялото маймунче тя остави в празната люлка. Ревът на детенцето разбуди майчинските и чувства, които бяха излишни за мъртвото.

Като седна високо между дебелите клони, Кала притисна плачещото дете към гърдите си — то почувствува инстинктивно майката и млъкна.

Синът на лорд и лейди Грейсток започна да суче от гръдта на голямата маймуна Кала.

Междувременно животните разглеждаха внимателно обстановката в странната бърлога.

След като Керчак се увери, че Клейтън е мъртъв, той се вгледа внимателно в онова, което лежеше в постелята и беше покрито с платно. Повдигна предпазливо края на покривката и като видя, че това е тяло на жена, грубо дръпна платното, сграбчи с големите си космати ръце неподвижното бяло гърло и заби острите си зъби в него. Но щом разбра, че жената е мъртва, остави я на спокойствие и заразглежда обстановката в стаята. Той не обезпокои повече нито лейди Елис, нито лорд Джон.

Закачената на стената пушка привлече вниманието му най-много от всичко. Много месеци бе мечтал за тази чудновата пръчка. Сега тя бе във властта му, но той не смееше да я докосне.

Приближи се внимателно към пушката, готов да побегне, ако пръчката заприказва със своя гръмовит глас, с който често говореше на някои от съплеменниците му, които от незнание или от безразсъдство нападаха белия й собственик. Дълбоко някъде в първобитния му разум се таеше нещо, което му подсказваше, че тази пръчка е опасна само в ръцете на онзи, който знаеше да борави с нея. Докато обаче се реши да я докосне, минаха няколко минути. Той се въртеше около нея, без да я изпуска от погледа си.

Мощният цар на маймуните ходеше из стаята като човек, покачен на кокили, клатейки се върху дългите си лапи и издавайки глух рев, най-страшния в джунглата. Най-после спря пред пушката, протегна бавно огромната си длан и се допря до лъскавата цев, но изведнъж се дръпна назад и пак се заразхожда из стаята. Със своя див рев огромният звяр сякаш се мъчеше да възбуди смелостта си дотолкова, че да се реши да вземе пушката в лапите си. Спря още веднъж пред оръжието и неуверено докосна студената стомана, но незабавно пак оттегли лапата си и продължи тревожната си разходка. Това се повтори многократно и движенията на маймуната ставаха все по-уверени — най-после пушката бе свалена от стената. Като се увери, че пръчката няма да му причини вреда, Керчак започна да я разглежда подробно. Опипа я от всички страни, погледна в черното дуло, побутна мушката, ремъка и най-сетне спусъка.

Събралите се в колибата маймуни стояха до вратата и наблюдаваха своя водач. Други пък се трупаха отвън и се мъчеха да надзърнат вътре. Керчак случайно натисна спусъка. Оглушителен рев огласи малката стая и зверовете, които бяха при вратата и зад нея, се спуснаха един през друг в безумна паника.

Керчак също се уплаши — така се уплаши, че дори забрави да хвърли причинителя на този ужасен шум и се втурна към вратата, като стискаше здраво пушката в ръка.

Той изтича навън, но оръжието се закачи на вратата и тя се затвори здраво зад разбягалите се маймуни.

След като избяга на голямо разстояние от къщичката, Керчак се спря, огледа се и изведнъж забеляза, че все още държи пушката в ръце. Веднага я захвърли, като че ли желязото се бе нагорещило до червено. Той вече не искаше да вземе пръчката. Беше се уплашил от силния трясък. Но затова пък се убеди, че страшната пръчка сама по себе си е съвършено безвредна.

Измина цял час, докато маймуните наново се окуражат и доближат до хижата. Но когато най-сетне се решиха, с огорчение забелязаха, че вратата бе здраво затворена и никакви усилия не бяха в състояние да я отворят. Майсторски направената от Клейтън ключалка затвори здраво вратата зад гърба на Керчак и всички опити на племенниците му да влязат през решетката на прозореца също не се увенчаха с успех.

Като поскитаха още малко из околността, те се върнаха назад в гъстата гора, откъдето бяха дошли.

Кала нито веднъж не слезе на земята със своето малко хранениче, но когато Керчак й заповяда тя, убеждавайки се, че в гласа му няма гняв, се спусна леко от клон на клон и се присъедини към другите маймуни, които се бяха запътили към жилищата си. Онези маймуни, които се опитваха да разгледат странното й дете, Кала посрещаше озъбена и с глух заплашителен рев. Когато се помъчиха да я уверят, че никой не иска да навреди на малкото, тя им позволи да го доближат, но не допусна да се докоснат до него. Тя чувствуваше, че детето е слабо и нежно и се страхуваше от грубите лапи на съплеменничките си. Пътуването и се затрудняваше, понеже трябваше да се залавя само с една ръка за клоните. С другата тя отчаяно притискаше към себе си новото си дете. Децата на другите маймуни стояха на гърба на майките си, като се държаха здраво за косматите им шии, с крака, пъхнати под мишниците, и не спъваха движенията им. Кала носеше дребничкия лорд Грейсток силно притиснат към гърдите си и нежните ръце на детето се бяха впили в дългите черни косми, които покриваха тази част от тялото й. Кала се движеше трудно и непохватно. Но тя помнеше как нейната рожба се откъсна от гърба й, падна и намери смъртта си и не искаше вече да рискува.