Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тарзан (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tarzan of the Apes, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2010)

Издание:

Едгар Бъроуз. Тарзан, храненикът на маймуните

Английска. Второ преработено издание. В две части.

Издателско сдружение „Евразия-Абагар“

Редактор: Диана Игнатова

Художник на корицата: Величко Пиер Николов

Худ. редактор: Господин Пейчински

Коректор: Иличка Пелова

История

  1. — Добавяне

Част 1

I
По море

Бях на гости у един мой приятел и той ми разказа тази история. Разказа ми я без какъвто и да е повод. Можеше и да не то прави. Започна под влияние на алкохола, а когато му казах, че не вярвам нито дума, това го разсърди и подтикван от недоверието ми, се счете задължен да разкаже всичко докрай.

Той беше весел, но горд и лесно обидчив човек. Засегнат от моя скептицизъм, за да подкрепи думите си, той ми показа един измачкан ръкопис и куп стари и безинтересни отчети на Британското министерство на колониите.

Аз и сега не се решавам да твърдя, че всичко в този разказ е истина, понеже не съм свидетел на описаните в него събития. Кой знае — може и да е било така. Аз намерих обаче за нужно да дам на главните герои измислени имена.

Ръкописът с плесенясали и пожълтели страници се оказа дневник на един отдавна починал човек. След като го прочетох и се запознах с отчетите на министерството на колониите, разбрах, че тези документи напълно потвърждават разказа на моя гостоприемен домакин.

Така че онова, което вие ще прочетете на страниците на тази книга, е проверено внимателно от мене и е извлечено от различни източници.

Ако обаче този разказ не ви вдъхне доверие, вие все пак ще се съгласите с мен, че той е удивителен, интересен и чудноват.

От записките на отдавна умрелия човек, както и от отчетите на министерството на колониите разбираме, че един млад английски офицер (ще го наречем Джон Клейтън, лорд Грейсток) бил изпратен в една от крайморските колонии на Англия в Западна Африка, за да направи някои много деликатни изследвания.

Работата е там, че жителите на тази колония били много простодушни и използвайки наивността им, една от европейските държави започнала да набира сред тях войници за колониалната си армия, чието предназначение било да обира слоновата кост от диваците, които живеят по бреговете на Арувими и Конго. Нещастните жители на английската колония се оплаквали, че събирачите подмамвали младежите да постъпват войници, обещавали им златни планини, а после малцина от тях се завръщали. Живеещите в тази колония англичани потвърждавали оплакването на туземците и добавяли, че чернокожите войници, наемани от чуждата държава, били превръщани в истински роби: използвайки невежеството им, след изтичане срока на службата белите офицери не ги пускали да се завърнат по домовете си, казвайки им, че трябва да служат още няколко години.

По тази причина министерството на колониите изпраща Джон Клейтън в Африка, създава за него нов пост с поверителната мисия да съсредоточи цялото си внимание върху жестокостта на белите офицери, упражнявана по отношение на чернокожите английски поданици.

Не е необходимо да се обяснява къде е бил изпратен Джон Клейтън, понеже той не само не разследва делото, с което е натоварен, но и не достигна до местоназначението си…

Клейтън бе от ония англичани, с които още в древността се славела родината им в боеве не само по море, но и по суша — мъжествен, силен и тялом, и духом. Ръстът му бе над средния, очите — сиви, лицето правилно и с хубави черти. Във всяко негово движение личеше силният и здрав мъж, прекарал дълги години военна служба.

Той беше честолюбив и желаеше да играе роля в политиката. Поради това напусна армията, стана чиновник, в министерството на колониите и се нагърби с деликатната задача, за която току-що говорихме.

Джон Клейтън бе поласкан от възложената му мисия, но и малко натъжен. Приятно му бе, че неговата дългогодишна военна служба е била оценена според заслугите, че за положения труд получава толкова висока награда, осигуряваща му в бъдеще блестяща кариера. Но в този момент не му се искаше да замине за Африка, защото не бяха минали и три месеца от женитбата му с Елис Ръдърфорд и според него бе цяло безумие да отведе младата си съпруга в тропическата пустош, където страшни опасности дебнат всеки миг човека. Клейтън на драго сърце би се отказал от възложената му задача, ако лейди Елис не настояваше той да приеме и да отведе и нея със себе си в Африка.

Разбира се, младото семейство имаше родители, братя, сестри, лели, братовчеди, братовчедки, които изказваха мнението си по този въпрос. Но какви са били тези мнения, историята не казва. И не е важно.

На нас ни е известно само, че през 18… година в едно чудно майско утро лорд Грейсток и жена му, лейди Елис, отпътуват от Дувър за Африка.

Един месец по-късно те пристигнаха във Фрийтаун, където се качиха на кораба „Фувалда“, който трябваше да ги откара до местоназначението.

Повече нищо не се узна за лорд Грейсток и жена му. Те загинаха, изчезнаха, пропаднаха без вест.

Два месеца след като „Фувалда“ вдигна котва от пристанището Фрийтаун, във водите на южната част на Атлантическия океан се появиха половин дузина английски военни параходи, които напразно се мъчеха да намерят някаква следа от загиналите знатни пътешественици. Само след няколко дни край остров Света Елена успяха да открият отломки от някакъв разбит параход. Всички повярваха, че това са останки от „Фувалда“, че той е потънал заедно с целия екипаж. Търсенето бе преустановено, при все че мнозина се надяваха и очакваха.

„Фувалда“, тримачтов кораб, бе един от хилядите кораби, обслужващи местната търговия по цялото крайбрежие. Обикновено екипажите им се състояха от отчаяни главорези и избягали каторжници от всички народности и племена.

„Фувалда“ не правеше изключение от общото правило: на кораба процъфтяваше телесното наказание. Матросите мразеха началството си, както и началството ненавиждаше подчинените си. Капитанът бе опитен моряк, но се отнасяше като звяр с подчинените си. В разговор с тях той познаваше само два аргумента — камшик или пистолет. Но да си признаем — тази смесица от различия народности трудно се усмирява по друг начин.

На втория ден от заминаването си от Фрийтаун Джон Клейтън и жена му станаха свидетели на такива противни сцени, които винаги бяха смятали за измислица на писателското въображение.

Станалото една сутрин на палубата на кораба беше първата брънка от веригата страшни събития, която завърши по най-неочакван начин: един нероден още се озова в такава обстановка, в каквато нито един човек не е изпадал, и съдбата му отреди необикновен живот, какъвто не бе живял никой, откакто свят светува.

Ето как започна всичко.

 

Двама моряци миеха палубата на „Фувалда“, капитанът също бе на палубата и разговаряше с лорд Грейсток и младата му жена.

Тримата стояха гърбом към моряците. Но моряците постепенно се приближаваха към тях, най-после единият се озова точно зад гърба на капитана. По една случайност той тъкмо в този момент привършваше разговора си с младоженците и направи крачка назад с намерение да си тръгне. Понеже се сблъска с моряка, падна и се простря върху мократа палуба, закачайки с крака си една кофа, която се обърна и го окъпа с мръсотия.

Тази сценка изглеждаше забавна, но само за миг.

Капитанът освирепя. Почувства се унизен. Почервенял от ярост, той изсипа върху моряка град от ругатни и почна да му нанася силни удари с юмруци. Матросът падна на палубата. Беше слаб, нисък на ръст и вече на възраст, за това толкова по-срамно бе поведението на капитана.

Другият моряк обаче бе юначага, широкоплещест като мечка, с черни мустаци и шия на бик. Като видя, че другарят му падна, той се приведе, изръмжа като куче и само с един удар повали капитана.

Лицето на последния за миг от божурено стана бяло. Бунт! Това е бунт! Неведнъж му се бе случвало да усмирява бунтове. Без да се бави, той измъкна от джоба си пистолет и даде изстрел срещу силния си враг. Но Джон Клейтън се оказа по-пъргав: едва забелязал, че оръжието лъсва на слънцето, той се спусна към капитана и го удари през ръката, вследствие на което куршумът не улучи моряка в сърцето, а попадна по-ниско — в коляното.

С твърде остри думи лорд Грейсток даде на капитана да разбере, че няма да позволи такива: зверски обноски с екипажа, които счита за възмутителни.

Капитанът вече се готвеше да отговори с ругатни на Клейтъновата забележка, но изведнъж някаква мисъл спря думите му и без да отвърне, се обърка бързо, изръмжа зловещо и отиде при руля. Той разбра, че не е много изгодно да гневи британския чиновник, защото могъщата ръка на кралицата би могла да изпрати срещу него страшните оръдия на английската флота.

Матросите станаха от палубата: старият помогна на ранения да стане. Широкоплещестият великан, когото другарите му наричаха с прякора Черния Майкъл, се опита да повдигне пронизания си крак. Като се увери, че може, той се обърна към Клейтън и несръчно изрази благодарността си. Думите му бяха груби, но от тях лъхаше искрено чувство. В един миг той рязко прекъсна и тръгна, накуцвайки, без да дочака отговор от страна на лорда.

Нито Клейтън, нито жена му го виждаха следващите няколко дни. Капитанът не разговаряше с тях, а когато трябваше да им съобщи нещо по служба, говореше сърдито и отсечено.

Обедът и вечерята се сервираха в капитанската каюта, понеже такъв беше редът, заведен преди неприятната случка, но от този ден капитанът не се явяваше на масата, като всеки път намираше причини за това.

Помощниците си капитанът избираше измежду неграмотните несретници, които твърде малко се отличаваха от моряшката сбирщина, над която така жестоко тиранстваше. По понятни причини тези хора при всяка среща с възпитания лорд се чувстваха притеснени и избягваха да общуват с него.

Така че семейство Клейтън изпадна в пълна изолация. Всъщност това уединение им бе приятно, но за съжаление по този начин те се отчуждиха от живота на кораба и се оказаха неподготвени за страшната кървава трагедия, която се разрази само след няколко дни.

А още от този момент можеше да се предвиди, че наближава катастрофа. Външно животът на кораба оставаше непроменен, но вътре нещо се бе разстроило и заплашваше със страшна беда. Това безпокоеше и лорд Клейтън, и жена му, но те не отронваха нито дума по този повод.

На другия ден, след като капитанът простреля крака на Черния Майкъл, лорд Грейсток, излизайки на палубата, видя как четирима моряци с тъжни лица носят едно бездушно тяло, а зад тях върви старшият помощник с тежък камшик в ръка.

Клейтън предпочете да не се намесва в тази работа, но на следния ден, като зърна на хоризонта силуета на английски военен параход, реши да поиска от капитана да насочи веднага кораба към него. Беше му ясно, че при тези тягостни отношения, които се бяха възцарили на „Фувалда“, експедицията можеше да завърши само с нещастие.

Към обед те бяха се приближили толкова до парахода, че даже можеха да разговарят, но в момента, в който Клейтън се канеше да се обърне към капитана и да му съобщи, че желае да напусне „Фувалда“, той си помисли, че може би опасенията му са напразни и капитанът само ще му се надсмее.

Та какви основания би имал той да помоли началника — командващ един военен параход от британската флота, да измени своя път и да се върне оттам, откъдето беше тръгнал? Разбира се, Клейтън можеше да обясни, че не желае да остане на борда на кораба, понеже капитанът безмилостно наказа двама нарушили дисциплината моряци. Но подобно обяснение би се сторило странно на офицерите, които мълчаливо биха се надсмели над чувствителността на лорда, вземайки го за страхливец.

По тези съображения той не помоли да го приемат на военния кораб, не привечер, когато комините на броненосеца изчезнаха в далечината, искрено се разкая за излишния си страх да не стане смешен, тъй като на „Фувалда“ се разиграха страшни събития.

Към 2 или 3 часа следобед същият нисък моряк, когото преди няколко дни капитанът удари с юмрук по лицето, чистеше металните части на палубата. Доближавайки се до Клейтън, той му подшушна едва чуто:

— Ще му дойде отхаки, помнете ми думата… Това няма да му се размине току-тъй…

— Какво искате да кажете? — попита лорда.

— Та нима не усещате, че тези работи няма да доведат до добър край? Този, сатана — капитанът, и тези мерзавци — помощниците му, едвам не смазаха от бой всички ни… Вчера двама, днес трима. Но черния Майкъл оздравя, скоро той ще им го върне тъпкано. Помнете ми думата: той няма да им прости!

— Искате да кажете — попита Клейтън, — че екипажът готви бунт?

— Бунт! — отвърна старият моряк. — Какъв бунт? Не бунт, а убийство. Казвам ви, ще го пречукаме ние него.

— Кога?

— Скоро! Но кога, не мога да ви кажа, защото и без това се раздрънках доста. Но вие сте добър, господине, защото се застъпихте за мен и Черния Майкъл, затова и ви подметнах някоя дума. Но трябва да мълчите и щом чуете гърмежи, слезте в каютата си, за да не пострадате.

И като свърши работата си около лорда, старецът се отправи към други непочистени медни части.

Лейди Елис беше тук и чу всяка дума на моряка.

— Весели развлечения ни предстоят подхвърли иронично Клейтън.

— Още сега трябва да предупредим капитана отвърна лейди Клейтън. — Може би ще успее да предотврати катастрофата.

— Да, това би било най-доброто. Но понеже трябва да спасим кожата си, аз съм длъжен да мълча. Сега каквото и да се случи тук, моряците няма да докоснат нито тебе, нито мен, понеже бяха свидетели на застъпничеството ми за стария моряк и за Черния Майкъл. Но ако научат, че съм ги предал, че всичко съм разкрил на капитана, няма да бъдем пощадени.

— Но, мили Джон — възрази жената, — ако ти не уведомиш капитана за готвеното покушение, самият ти ще бъдеш убиец — съучастник на злодеите.

— Моя мила, ти не знаеш какво приказваш — отвърна Клейтън. — Та аз се грижа само за теб. Капитанът е виновен и заслужава наказание. Защо аз трябва да излагам жена си на опасност, за да спася живота на този жесток звяр? Не можеш да си представиш какъв ужасен ще стане животът ни, ако „Фувалда“ мине под властта на тези каторжници и главорези!

— Дългът си е дълг — заяви жената — и никакви софизми не могат да те отклонят от неговото изпълнение. Аз бих била недостойна за тебе, ако поне веднъж стана причина да не изпълниш дълга си. Разбира се, ясни са ми последиците, ужасът им, но аз ще бъда смела да ги посрещна заедно с тебе. По-добре най-страшна опасност, отколкото позор. Та помисли само колко силно ще те измъчва съвестта, ако наистина се случи нещо с капитана.

— Добре, така да бъде, Елис! — отвърна усмихнато Джон. — Може би ние напразно се тревожим… Вижда се, че работите на кораба не се развиват добре, но ние май ги пресилваме. Твърде е възможно този моряк да ни е разказал само своите мечти и желания. Навярно му се иска да отмъсти на обидилия го капитан, затова и разказва, че уж отмъщението било неизбежно… Метежите на корабите не са вече на мода. Но ето че капитанът се прибира в каютата си. Аз ще го посетя и ще му разкажа всичко, понеже искам тази гнусна работа да свърши по-скоро. Не ми е приятно да приказвам с това животно.

Казвайки това, той с безгрижен вид се запътя към капитанската каюта и почука на вратата.

— Влезте! — изръмжа сърдито капитанът.

Когато Клейтън влезе в каютата и затвори вратата, той попита отсечено:

— Какво има?

— Дойдох да ви съобщя, че днес случайно подслушах един разговор, от който долових, че хората ви готвят метеж и убийство.

— Това е лъжа! — изрева капитанът вън от себе си. — И ако още веднъж имате нахалството да се бъркате в чужди работи и да подронвате дисциплината на моя кораб, не отговарям за последствията. Да ви вземат дяволите! Мислите, че много ме е страх от вас, понеже сте лорд? Плюя аз на титлата ви. Аз съм капитан на кораба и никому не позволявам да си тика носа в моите работи.

В края на яростната си реч побеснелият капитан изгуби контрол над себе си, лицето му почервеня и последните му думи прозвучаха със силен фалцет. Удряйки с единия юмрук по масата, другия той размаха под самия нос на лорда.

Юмруците му бяха грамадни. Грейсток не се уплаши. Той стоеше спокойно и гледаше разярения капитан право в очите, като че ли нищо не бе се бе случило.

— Капитан Билинг — заговори най-после той, — извинете за откровеност ми, но аз си позволявам да ви кажа, че според мен вие сте едно магаре!

Като изрече това, той се извърна бавно и излезе от каютата с обикновената си непринудена и спокойна походка. Без съмнение именно тя предизвика нова вълна от ярост у избухливия капитан.

Ако Клейтън не му бе казал нищо, твърде вероятно би било само след няколко минути той да се разкае за излишното си разгорещяване, но с държането си лордът премахна веднъж завинаги всяка възможност за помирение.

Сега изчезна всякаква надежда, че в случай на нещастие капитанът ще стане съюзник на Клейтън и заедно ще вземат мерки за самозащита срещу разбунтувалите се моряци.

— Елис — каза младият мъж, като се завърна, — нищо не излезе. Този герой се оказа една неблагодарна свиня. Нахвърли се върху ми като бясно куче… Нека моряците правят с него, каквото искат, ние трябва да се погрижим за себе си. Най-напред да се приберем в каютата. Аз ще приготвя пистолетите си. Жалко само, че оръжието и патроните ни са долу — в багажа.

Прибирайки се, те намериха каютата си в страшен безпорядък. Някой бе ровил в куфарите и разхвърлял дрехите им. Всичко бе изпотрошено, а леглото бе обърнато.

— Личи — каза Клейтън, — че някому нашите неща са се сторили интересни. По-интересни даже, отколкото на нас самите. Какво ли са търсили тези приятели? Да видим какво липсва.

Лорд Грейсток огледа всичко. Оказа се, че ги няма само двата пистолета и патроните.

— Жалко — каза той. — Взели са най-ценното. Сега вече няма съмнение, че ни заплашва бунт.

— Какво ще правим, Джон? — извика жена му. — Сега не настоявам да отидеш при капитана, защото не искам да се подлагаш на нови оскърбления. Може би е най-добре да останем неутрални. Да допуснем, че капитанът надделее. Тогава всичко ще тръгне както по-рано, няма да има от какво да се боим. Ако победят моряците, можем донякъде да се надяваме, че няма да ни закачат, понеже ще видят, че не им пречим.

— Добре, Елис! Ще държим златната среда!

Те започнаха да подреждат каютата си и изведнъж забелязаха, че под вратата се показва някаква записка. Клейтън се наведе да я вземе, но с учудване забеляза, че самата тя се движи под вратата. Ясно бе, че има някой зад нея. Той стана, за да отвори и да настигне непознатия, но жена му го хвана за ръката.

— Няма нужда! — пошушна тя. — Нали ще държим „златната среда“?

Клейтън се засмя и отпусна ръка. Мъжът и жената стояха един до друг и наблюдаваха как се мести малката бяла записка, без да мърдат от мястото си. Най-после записката бе вътре. Джон се наведе и я взе.

Като разтвориха листчето, видяха някакви неграмотни драсканици, написани от непривикнала да борави с перото ръка. Те предупреждаваха Клейтън да не съобщава на капитана за изчезването на пистолетите и никому да не казва за разговора си с моряка. В противен случай него и жена му ги очаква смърт.

— Няма що — каза той, усмихвайки се горчиво, — нищо друго не ни остава, освен да стоим мирно и да чакаме участта си.