Едгар Бъроуз
Тарзан, храненикът на маймуните (16)

I
Във висша степен забележително

На няколко километра южно от малка хижа, на пясъчна ивица, вдадена във водата, се бяха спрели двама души.

Пред тях се простираше безбрежният Атлантически океан, зад гърба им беше черният материк, наоколо, в неясни очертания, се издигаше непроницаемата тъмнина на джунглата. Те вече бяха изминали няколко километра в търсене на лагера си, но все в невярна посока. Блуждаеха все така безнадеждно, сякаш се намираха на друга планета. Положението беше тежко и цялото внимание трябваше да бъде насочено към решаването на жизненоважния въпрос в тази минута, въпроса за завръщането им в лагера. Семюъл Филандър ораторстваше:

— Но, драги ми професоре, аз продължавам да отстоявам своята гледна точка, че без победата на Фердинанд и Изабела над маврите през XV в. в Испания светът днес би се намирал на неизмеримо по-висока степен на културно развитие. Маврите по същество бяха търпим и либерален народ от земеделци, занаятчии и търговци. Народ, който създаде цивилизация, подобна на онази, която виждаме сега в Европа и Америка. А испанците…

— О, о, драги мой Филандър — прекъсна го професор Портър. — Самата им религия вече безусловно изключваше тази възможност, за която вие намеквате. Ислямът беше и е винаги гробница на научния прогрес, който, както подчертах…

— Но погледнете, професоре — прекъсна го Филандър, обърнал случайно очи към джунглата, — сякаш нещо се прокрадва към нас.

Професорът разсеяно се обърна натам, накъдето сочеше късогледият Филандър.

— Е, Филандър! — смъмри го той. — Колко пъти трябва да ви обръщам внимание да се съсредоточавате само върху значими неща, достойни за размисъл. Отново ви залавям в сериозно нарушение на вежливостта. Вие прекъсвате научните ми разсъждения само за да ми посочите едно просто четириного — genus Felis. Както казах вече…

— Господи, професоре, но това е лъв! — извика Филандър, напрягайки слабото си зрение към смътните очертания на звяра.

— Е, да, Филандър — лъв, щом вие желаете да употребяваме тази простолюдна терминология в разговора си. Но както ви казах…

— За бога, професоре, позволете ми да забележа, че маврите, разбити в XV в., надали ще понесат особена загуба, ако отложим временно техния въпрос, докато този великолепен екземпляр Felis carnivora не се отдалечи от нас.

Междувременно лъвът вече се беше спрял с величествено спокойствие на десетина крачки от двамата, изучавайки ги любопитно. Лунната светлина обливаше брега и странната група изпъкваше особено релефно на фона на жълтия пясък.

— Твърде осъдително, твърде осъдително — извика Портър с тон на явно раздразнение в гласа. — Никога досега не ми се е случвало да наблюдавам как оставят тези зверове да напускат клетките. Непременно ще съобщя за тази удивителна небрежност на директора на най-близкия зоопарк.

— Съвсем справедливо — съгласи се Филандър, — и колкото по-скоро, толкова по-добре. Да тръгваме веднага.

Хванал професора за ръката, той го задърпа по-далеч от звяра. Бяха изминели няколко крачки, когато, обръщайки се назад, Филандър с ужас забеляза, че лъвът ги следва. Той още по-силно стисна ръката на протестиращия професор и усили още повече крачката.

— Както подчертах вече… — отново започна Портър.

Филандър пак погледна назад и установи, че лъвът упорито поддържа дистанцията.

— Той върви подире ни! — не издържа Филандър и побягна.

— Ах, Филандър, Филандър — укоряваше го професорът. — Това унизително тичане съвсем не подхожда на учени хора. Какво ще помислят за нас приятелите ни, ако случайно ни срещнат и бъдат свидетели на нашите лекомислени скокове? Моля ви да се движим с по-голямо достойнство.

Филандър метна отново изпълнен с безпокойство поглед назад. Ужас! Лъвът, вдигнал високо глава, беше вече само на два разкрача зад тях. Филандър пусна ръката на професора и се понесе напред с бързина, която би му отредила достойно място във всяко лекоатлетическо състезание.

— Както казах, Филандър… — подхвана професорът. Но и той се затича, колкото му държат краката, защото видя в заплашителна близост до своята особа жестоки жълти очи и разтворена грамадна лъвска паст. С развени краища на палтото, осветен от луната, професор Портър се носеше по петите на офейкващия мистър Семюъл Филандър. Пред тях се издаваше тесен нос, обрасъл с дървета. Към това убежище насочи своите изумителни скокове Филандър.

А в тъмнината на джунглата две зорки очи наблюдаваха с интерес паническия бяг на старците.

Това беше Тарзан, който се забавляваше с тази страшна игра на прибежки. Той знаеше, че двамата джентълмени не са застрашени от непосредствено нападение. Фактът, че Нума се въздържа от такава лека плячка, говореше, че стомахът му е пълен.

Единствената реална опасност беше някой от старците да се спъне и да падне. Тогава златистият звяр щеше тутакси да го връхлети. Радостта от убийството би била твърде голямо изкушение, за да се въздържи от нея.

Тарзан се спусна бързо на по-нисък клон и когато мистър Семюъл Филандър запъхтян се озова под него, вече доста изморен, той се наведе, сграбчи го за яката и го вдигна на клона до себе си. След миг и професорът беше също възнесен точно когато Нума, излъган в очакванията си, подскочи нагоре.

Няколко минути двамата бегълци, дишайки на пресекулки, стояха вкопчени в спасителния клон, а Тарзан, седнал с гръб към ствола, ги наблюдаваше със смесица от любопитство и смях.

Пръв прекъсна мълчанието професорът.

— Аз съм дълбоко огорчен, мистър Филандър, че проявихте такава липса на смелост и мъжество в присъствието на едно от най-низшите същества и с вашата извънредна плашливост ме накарахте да ви догонвам и да заема такова, неотговарящо на моето достойнство, положение. Но да се върнем към нашата тема. Както казвах, маврите…

— Професор Архимед Портър! — прекъсна го Филандър с леден тон. — Настъпва време, когато търпимостта се превръща в престъпление, а желанието да оскърбиш, е облечено в дрехата на добродетелта. Вие ме обвинявате в страхливост. Вие намеквате, че уж сте бягали само за да ме застигнете, а не да се спасите от лапите на лъва. Пазете се, професоре! Аз съм човек, изпаднал в отчаяние. Дори и червеят, раздразнен от дълго, търпеливо страдание, вдига глава.

— По-тихо, по-тихо, Филандър — укротяваше то професорът. — Вие се забравяте.

— Аз още не се забравям, професор Архимед К. Портър, но вярвайте ми, уважаеми господине, че съм почти готов да забравя вашето високо положение в света на науката и вашите бели коси.

Професорът стоя няколко минути мълчаливо. Тъмнината скри неприязнения израз, появил се на сбръчканото му лице.

— Чуйте, Скини Филандър — каза той с войнствен тон, — ако си търсите боя, съблечете си сюртука, слезте на земята и аз ще ви счупя главата, както направих преди шестдесет години зад обора на Порт Евънс.

— Арк! — извика учуденият Филандър. — Господи, колко мило е това, което говорите! Когато се държите като човек, Арк, аз ви уважавам от сърце. Понякога ми се струва, че през последните двадесет години сте забравили какво значи това.

Професорът протегна старческа ръка в тъмнината и докосна рамото на приятеля си.

— Простете ми, Скини! — каза той меко. — Това съвсем не беше преди двадесет години и само бог знае колко съм се мъчил да бъда човечен заради Джейн и заради вас.

Друга старческа ръка се протегна откъм страната на Филандър и стисна онази, която беше на рамото му. Нищо не можеше да предаде по-добре чувствата на едното сърце към другото.

Те помълчаха няколко минути. Лъвът под тях кръстосваше нервно напред-назад. Третото същество на дървото беше скрито от гъстата сянка на стъблото. То също мълчеше, неподвижно като картина.

— Вие ме качихте на дървото тъкмо навреме — каза най-после професорът. — Аз трябва да ви благодаря. Вие ми спасихте живота.

— Но аз не съм ви качвал на дървото, професоре. О, господи, във възбудата си забравих, че и мен самия някои ме качи тук. Някой или нещо се намира заедно с нас на това дърво!

— Е… — проточи професорът. — Напълно достоверно ли е това твърдение, мистър Филандър?

— Абсолютно достоверно, професоре. И аз мисля, че трябва да благодарим на това трето лице. То може би сега седи редом с нас.

Тъкмо тогава храненикът на маймуните реши, че Нума премного снове под дървото, затова вдигна глава към небето и в ушите на изплашените старци се разнесе страшен предупредителен вик.

Двамата приятели, треперейки, се притиснаха един към друг в своето ненадеждно убежище. Те видяха, че големият лъв се спря неспокойно под дървото, а когато смразяващият вик се раздаде, бързо се шмугна в джунглата.

— Дори и лъвът трепери — прошепна Филандър.

— Във висша степен забележително, забележително — промърмори професорът, сграбчвайки отчаяно Филандър.

За нещастие на двамата, равновесието на Филандър беше нарушено, а и професорът инстинктивно се притисна още по-силно към асистента си.

За миг те неуверено балансираха, а после е общ жален вик полетяха надолу с главата от дървото, здраво вплетени в отчаяна прегръдка.

Изминаха няколко минути, преди някой от тях да се размърда. И двамата бяха уверени, че след такъв скок не е възможно да са се отървали без някое и друго счупване.

Професор Портър се опита да раздвижи единия си крак. За негово най-голямо учудване той му се подчиняваше както в добрите стари времена преди падането. Тогава сви и другия си крак и пак го протегна.

— Забележително, забележително — отново промърмори той.

— Слава богу, професоре, жив сте! — изпъшка Филандър.

— По-спокойно, Филандър, още не съм съвсем сигурен.

С безброй предохранителни мерки Портър се реши да свие и дясната си ръка. О, щастие — и тя беше здрава!

Едва дишайки, размаха и лявата ръка нагоре — и тя се движеше! Прекрасно, прекрасно!

— Кому сигнализирате, професоре? — попита Филандър възбудено.

Професорът не се унизи да отговаря на такъв детински въпрос, а предпазливо повдигна глава и я заклати напред-назад.

— Удивително — шепнеше той. — И тя е цяла!

Филандър все още не беше мръднал от мястото си. Просто не смееше да направи такъв опит. Как може да опиташ наистина, когато ръцете, краката, гърбът, всичко тя е натрошено?!

Едното му око бе затворено от парче глина, а другото учудено се втренчи в странните въртеливи движения на Портър.

— Колко жалко — изрече полугласно Филандър. — Сътресението е предизвикало пълно умопомрачение! Наистина много, много печално, особено за такъв все още млад човек!

Професор Портър легна по корем и предпазливо изви гръб, заприличвайки на огромна котка, наежила се пред преследващо я куче. После седна и започна да се опипва навсякъде.

— Всичко си е на мястото! Просто неописуемо? Най-накрая стана и като хвърли неодобрителен поглед към все още лежащия Филандър, каза:

— Е, хайде, Филандър, сега не е време за търкаляне. Трябва да станем и да действаме!

Филандър махна глината от окото си и погледна професора с мълчалив укор. После се опита да стане и надали е имало по-учуден човек от него, когато усилията му неочаквано се увенчаха с пълен успех. Той все още беше твърде ядосан от хапливите забележки на Портър и се готвеше да му отговори по същия начин, когато погледът му падна върху една странна фигура, която стоеше на няколко крачки от тях и внимателно ги гледаше. Професор Портър тъкмо вдигаше от земята блестящия си копринен цилиндър, почиствайки го грижливо в ръкава на палтото си, когато забеляза, че Филандър сочи нещо зад гърба му. Той сложи цилиндъра на главата си, обърна се и видя един неподвижно застанал пред него гигант, съвършено гол, като се изключи препаската около бедрата и няколкото метални украшения.

— Добър вечер, уважаеми господине! — каза той, снемайки цилиндъра си.

В отговор гигантът им обясни със знаци да го следват и се запъти встрани от брега, откъдето току-що бяха дошли.

— Мисля, че ще е най-добре да го последваме.

— Почакайте възрази професорът. — Вие току-що доста добре се аргументирахте, че лагерът се намира в южна посока! Въпреки моя скептицизъм вие ме убедихте и сега аз съм сигурен, че юг е посоката, в която ще намерим другарите си. И затова нямам намерение да вървя другаде!

— Но, професоре, може би този човек знае по-добре от вас и от мен, той изглежда, е туземец. Нека му се доверим.

— О, не, Филандър. Аз съм човек, който мъчно се убеждава, но убеден веднъж, решението ми е неизменно. Аз ще тръгна в южна посока и даже да ми се наложи да обиколя целия черен материк, ще стигна до целта си.

По-нататъшната аргументация на учения бе прекъсната от Тарзан, който видя, че тези странни хора стоят на мястото си, и се върна обратно при тях. Отново ги подкани със знаци да го последват, но те разгорещено продължиха спора си.

Най-после глупостта на тези невежи същества накара Тарзан да избухне. Той сграбчи изплашения асистент за рамото и преди този твърде достоен джентълмен да разбере дали е съвсем убит, или само осакатен за цял живот, Тарзан завърза единия край на въжето за врата на Филандър.

— Филандър, крайно неприемливо от ваша страна е да се подчинявате на такова грубо отношение — поучаваше го Портър.

Но в следващия миг и той бе хванат и същото въже се омота здраво и около неговата шия. След това Тарзан тръгна на север, водейки след себе си подплашения професор и секретаря.

На изморените старци им се струваше, че са вървели цели часове. Те крачеха мълчаливо, изпълнени с отчаяние. Но ето че изкачиха един нисък хълм и видяха на около сто ярда от тях малката хижа, която бяха напуснали сутринта. Сърцата им забиха от радост.

Тук Тарзан ги освободи и като им посочи мъничката постройка, изчезна в близките храсталаци.

— Невероятно — измърмори под носа си професорът. — Но вие виждате, Филандър, че аз бях абсолютно прав. Да не беше този ваш магарешки инат, бихме могли да избегнем тази поредица от унизителни, да не кажа, крайно опасни премеждия. Моля ви за в бъдеще, когато се двоумите и имате нужда от съвет, да се вслушвате в мнението на по-зрелия и практичен ум.

Семюъл Филандър беше твърде щастлив от радостния изход на техните приключения, за да се чувства засегнат от язвителните реплики на професора. Вместо това той хвана приятеля си за ръката и го поведе към хижата.

Малката група на несретните пришълци най-после малко се успокои, когато всички се видяха заедно. Изгревът ги завари в разкази за техните приключения и за техния странен защитник и покровител, който те бяха намерили на този бряг.

Есмералда не се съмняваше, че това не е никой друг, освен ангел господен, изпратен със специалната мисия да ги пази.

— Ако бяхте видели, Есмералда, как той поглъщаше сурово лъвско месо — смееше се Клейтън, — щяхте да се уверите, че този небесен дух е достатъчно материален.

— Не зная нищо, масса Клейтън! — възрази прислужницата. — Но предполагам, че господ просто е могъл да забрави да му даде кибрит. Нали са го изпратили на земята набързо, да ни пази! И той просто не е могъл да изпече нищо поради липса на кибрит. Просто не е могъл.

— В гласа му също имаше нещо небесно — каза Джейн Портър, трепвайки леко при спомена за ужасяващия рев, раздал се след убиването на лъвицата.

— Моята непоклатима представа за достойнството на небесните пратеници — отбеляза Портър — никак не съответства на неговите норми на поведение. Този джентълмен върза за вратовете двама почитани и уважавани учени и ги подкара през дивата джунгла като крави!