Ян ван Хелсинг
Властта на тайните общества през XX век (34) (или защо човек не управлява света
Том I)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Geheimgesellschaften und ihre Macht im 20. Jahrhundert, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,3 (× 53 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Диан Жон (2010)

Издание:

Ян ван Хелсинг. Властта на тайните общества през XX век

Немска. Първо издание

Редактор: Мая Мутафова

Художествено оформление на корица: Огнян Илиев

Издателство: „Оргон“, София, 2009

ISBN: 978-954-90339-1-5

История

  1. — Добавяне

Обществото „Врил“ или не всичко хубаво идва отгоре

Обществото ВРИЛ всъщност не пасва съвсем добре на нашата иначе политическа тема, но го включвам, защото е едно от най-интересните тайни общества, съществували някога. То просто ТРЯБВА да бъде споменато. За него в Германия няма дори и една — единствена книга, а Съюзниците успешно са заличили всички останали материали, които биха могли да ни насочат към името. Както ще се уверите обаче, все пак има запазени документи. Предстои ми огромното удоволствие да разкрия пред вас тачи тема, за да се убедите с очите си кои кръгове на властта от „не — германска“ природа са заинтересувани случилото се да се пази в тайна от немската нация.

 

През 1919 г. Карл Хаусхофър основава втори орден — БРАТЯ НА СВЕТЛИНАТА — който по-късно е прекръстен на ОБЩЕСТВО ВРИЛ. В него се обединяват и произлязлата от Германския орден през 1917 г. нова тамплиерска формация ГОСПОДАРИТЕ НА ЧЕРНИЯ КАМЪК (DHWSS) и ЧЕРНИТЕ РИЦАРИ от S — и „Туле“ — елита на ЧЕРНОТО СЛЪНЦЕ.

Най-очевидната разлика между обществата „Туле“ и „Врил“ е, че „Туле“ се занимава с материални и политически дела, а „Врил“ е ориентирано към ОТВЪДНОТО. Разбира се, между тях има редица пресечни точки — например Атлантида, Ултима Тули, „Островът на блажените“ на Гилгамеш, праисторическата връзка между германците и Месонотамия какво и древните светилища като Екстернщайне или Хаусберг в Щронег (Щронсдорф).

През декември тесен кръг от хора от „Туле“, DHWSS и „Врил“ се събират в специално наета за целта хижа в Рамзау — Бертесгаден. На срещата освен Мария Озрич присъства още един медиум, познат само като Зигрун. По медиален път Мария успява да получи съобщение на таен тамплиерски език — напълно непознат за нея — който съдържа технически указания за построяването на летяща машина. Телепатичните съобщения според текстовете на „Врил“ идват от слънчевата система Алдебаран, отдалечена от нас на 68 светлинни години в съзвездието Телец.

 

Тук бих искал да направя кратко обобщение на съобщенията, които телепатите на „Врил“ получават с течение на годините и които лежат в основата на всички по-нататъчни действия на това общество:

Според тях слънчевата система Алдебаран е отдалечена на 68 светлинни години от Земята и около алдебаранското Слънце кръжат две населени планети, които образуват империята ШУМЕРАН. Човечеството на Шумеран се деляло на господарска раса от „светли богочовеци“ (арийци) и различни други човешки раси, появили се на планетите от негативните мутации на арийците вследствие на климатични промени. Тези разноцветни мутанти имали по-ниско ниво на развитие. Колкото повече се смесвали расите, толкова повече изоставали в духовното си развитие, и когато Слънцето на Алдебаран започнало да се разширява, те не били в състояние да създадат космическите технологии на предшествениците си и да напуснат планетата. Поради това били напълно зависими от господарската раса и трябвало да бъдат евакуирани с нейните космически кораби на други, годни за живот планети. Въпреки съществуващите различия, расите взаимно се уважавали и не се намесвали в жизненото пространство на другите — нито т.нар. богочовеци в по-нисшите раси, нито обратното. Всички просто уважавали факта, че останалите имат свое лично развитие (за разлика от Земята).

Тогава, преди около 500 млн. години, господарската раса „светли богочовеци“ започнала постепенно да колонизира планети като Земята, защото експанзията на Слънцето на Алдебаран и последвалото затопляне влошили силно жизнените условия. Твърди се, че от нашата Слънчева система първоначално е била заселена планетата Малона (Малдек, Мардук, или, както е при руснаците — Фаетон), която се е намирала между Марс и Юпитер — на мястото на днешните астероиди. След това Марс — чиито пирамидални градове и познатото „лице на Марс“, заснети през 1976 г. от сондата „Викинг“, документират някогашната високоразвита цивилизация. Предполага се, че приблизително по същото време господарите на Шумеран — Алдебаран идват за първи път на Земята, което свидетелства вкаменен отпечатък от обувка отпреди 500 млн. години със стъпкан от тока и също така вкаменен трилобит (праисторически рак, изчезнал преди около 400 млн. години).

Хората от „Врил“ вярват, че когато Земята постепенно станала обитаема, расата на алдебаранците се е приземила в Месопотамия и е създала господарската каста на ШУМЕРИТЕ, които са изобразявани като бели, светли полубогове. Понататьк телепатите на „Врил“ установяват, че шумерският език не само е идентичен на алдебаранския, но че алдебаранско — шумерският звучал като неразбираем немски и звуковата честота на немския и шумерския била почти същата.

Дали тези твърдения отговарят на истината, не е ясно, но инженерните планове и техническите подробности, получени от телепатите на „Врил“, идват от едно и също място и са толкова точни, че се заражда една от най-фантастичните идеи, на които хората някога са били свидетели: създаването на „отвъдна летяща машина“ (Jenseitsflugmaschine).

Узрява концепцията за „друг тип наука“ (днес бихме казали „алтернативни енергийни форми“). Нужни са обаче повече от три години, преди проектът да влезе в действие. На този ранен етап на „другата технология“ или „другата наука“ д-р В. О. Шуман изнася доклад в Техническия университет в Мюнхен, който трябва да бъде цитиран поне в няколко изречения:

„Във всички и във всичко ние познаваме два принципа, които определят случващото се — светлина и сянка, добро и зло, създаване и рушене — както познаваме плюса и минуса в електричеството. Значи със сигурност: или — или! Тези два принципа — да ги конкретизираме като съзидателно и разрушително — определят нашите технически средства… Всичко разрушително е от сатанински произход — всичко съзидателно: божествено наследство… Съответно всяка техника, почиваща на принципа на експлозията или на изгарянето, може да бъде наречена сатанинска техника. Бъдещата нова епоха ще бъде епоха на новата, позитивната, божествената техника!…“

(от: Reichsdeutsches SS — Geheimarchiv)

 

В същото време по подобен проект работи ученият ВИКТОР ШАУБЕРГЕР. Йоханес Кеплер, чиито учения Шаубергер прилага, е завладян от тайното учение на Питагорейците, чиито знания са възприети и пазени в тайна от ТАМПЛИЕРИТЕ. Това е знанието за ИМПЛОЗИЯТА (имплозията в случая означава да се направи потенциалът на вътрешните светове използваем за външния свят). Хитлер, както и хората от „Врил“ и „Туле“ знаят, че божественият принцип винаги е изграждащ, т.е. конструктивен. И обратното, когато една технология се базира на експлозия и съответно е деструктивна, тя е против него. Следователно трябвало да се създаде технология, която да се основава на ИМПЛОЗИЯТА. Учението на Шаубергер за вибрациите (принцип на обертоновата редица = монохорд[1]) е продължение на науката за имплозията. Опростено може да се каже: ИМПЛОЗИЯ вместо ЕКСПЛОЗИЯ! Посредством енергийната траектория на монохорда и на имплозионната техника се навлиза в областта на антиматерията и гравитацията се обезсилва.

През лятото на 1922 г. е построен първият летящ кораб с дискова форма, чийто двигателен механизъм се базира на имплозионната техника (Jenseitsflugmaschine). Той се състои от диск с диаметър 8 метра, над който има втори успоредно разположен диск с диаметър 6,5 метра, а под тях — трети диск с диаметър 7 метра. Тези три диска имат 1,80–метрова дупка в средата, където е монтиран двигателният агрегат, висок 2,4 метра. Отдолу средното тяло завършва с конусовиден връх, от който към долното ниво достига махало, което служи за стабилност на уреда. Във фазата на активност горният и долният диск се въртят в противоположни посоки, в резултат на което се създава магнитно поле.

Постиженията на този първи вариант на летяща чиния са неизвестни. Във всеки случай експериментите продължават 2 години, преди тя да бъде демонтирана и вероятно прибрана в заводите на Месершмидт в Аугсбург. Финансовите помощи за този проект се появяват в счетоводните книжа на много германски индустриални предприятия под кода JFM (Jenseitsflugmaschine, отвъдна летяща машина). Със сигурност от нея произлиза двигателят Врил, които формално носи името „SM — левитатор на Шуман“.

По принцип отвъдната летяща машина трябва да е произвеждала прекалено силно поле около себе си, което превръщало очертания сектор заедно с машината и нейните пасажери в напълно независим микрокосмос. При максимална сила на полето тя би трябвало изцяло да е независима от обкръжаващите я универсални сили — такива като гравитацията, електромагнетизма и радиацията, както и от всякакъв вид материя — и да се движи произволно във всякакво гравитационно или друго поле, без да се усеща въздействието на каквито и да било ускорителни сили.

 

 

През юни 1934 г. ВИКТОР ШАУБЕРГЕР е поканен от ХИТЛЕР и висшите представители на обществата „Врил“ и „Туле“ и от този момент започва да работи за тях.

След първия неуспех родилният час на първото т.нар. германско НЛО настъпва отново през юни 1934 г. Под ръководството на д-р В. О. Шуман на територията на самолетната фабрика Arado в Бранденбург се появява първият експериментален летящ диск — RFZ-1 (Rundflugzeug 1). При неговия първи и последен полет той се издига вертикално на 60 м височина, а след това започва да залита и да танцува във въздуха в продължение на няколко минути. Монтираният за резервно пилотиране самолетен двигател Arado 196 се оказва напълно неефикасен. С големи усилия пилотът Лотар Вани успява да приземи RFZ-1, да излезе и да избяга, преди машината да започне да се върти като пумпал, а след това да се преобърне и, както можело да се очаква, да стане на парчета. Това е краят на RFZ-1, но и началото на летящите кораби VRIL.

Още преди края на 1934 г. е готов новият RFZ-2, който е снабден с двигател Vril и „магнитно — импулсно управление“. Диаметърът му е 5 м и има следните особености: оптическо размиване на контурите при увеличаване на скоростта и типичната за НЛО светлина — според степента на движение: червена, оранжева, жълта, зелена, бяла, синя или виолетова.

Следователно той функционира, а през 1941 г. му предстояла още по-забележителна мисия — по времето на т.нар. „въздушна битка за Англия“ — когато изпълнява функцията на далекобоен разузнавач, след като се оказва, че поради ограничения си радиус на действие стандартният германски изтребител МЕ 109 е негоден за презокеански разузнавателни полети.

В края на 1941 г. той е фотографиран над Южния Атлантически океан, когато е на път към плаващия в антарктически води кораб „Атлантида“. Причината, поради която той не можел да бъде използван като изтребител, е, че RFZ-2 можел да извършва маневри само на 90°, 45° и 22,5° поради импулсното управление. Нечувано, ще кажат някои, но именно тази правоъгълна промяна на полета е типична за начина на движение на т.нар. НЛО.

След успеха на малкия RFZ-2 като далекобоен разузнавач, обществото „Врил“ се сдобива със собствена опитна база в Бранденбург. В края на 1942 г. полита леко въоръженият летящ диск VRlL-1-Jäger. Той е едноместен с диаметър 11,5 метра, има „левитационен двигател на Шуман“ и магнитно — импулсно управление. Развива скорост от 2900 км/ч до 12 000 км/ч; при максимална скорост може да маневрира под прав ъгъл, без това да вреди на пилотите, не се влияе от климата и летателната му надеждност е 100%. От Vril-1 са произведени 17 броя, между тях има двуместни варианти, снабдени със стъклен купол

snimka_na_chiniq_1.png

 

 

 

ИНЖЕНЕРНИ ПЛАНОВЕ НА ГЕРМАНСКИ ЛЕТЯЩИТЕ ДИСКОВЕ ОТ СЕКРЕТНИЯ АРХИВ НА SS, реконструирани от фрагменти

snimka_na_chiniq_2.png
snimka_na_chiniq_3.png
korab_andromeda.png
Предполагаемият диск на Шаубергер със зимна маскировка
letqsht_disk_1.jpg
letqsht_disk_2.jpg
Vril-7 преди първия си тестов полет, заснет от HS-126. Тук с „екзотеричната марка“ на обществото ВРИЛ (черен пречупен кръст на сребрист фон, заобиколен от виолетов дъбов венец) и без военна маскировка.
posleden_model_na_vril_7.jpg

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Последният известен модел на Vril-7 Горе: На тестовата площадка в Ной Бранденбург Долу: След старта за Траунщайн през април 1945 г.

posledna_versia_na_vril_7.jpg

 

 

Последната версия на Vril-7. Гондолното оръдие е премахнато. Вместо него е съоръжен с „адмиралски мост“ отпред на купола и с „балкон“ в задната част. Четирите батерии МК-108 са прибрани и не се виждат.

Първоначална версия на Haunebu-II
Снимка на Адамски от 13 декември 1952 г. Предполагаемият Venusier по случайност съвпада с германския Haunebu-II
VRIL-ODIN, април 1945 г. с видимо в долната част лъчево оръдие

 

 

 

 

По същото време възниква един отделен проект — V-7. Под това име са създадени няколко летящи диска с конвенционални реактивни двигатели. Въз основа на разработките на АНДРЕАС ЕП се появява RFZ-7-комбинирана версия на летящ диск с реактивен двигател. По него работят специализираните екипи ШРИВЕР—ХАБЕРМОЛ и МИЙТЕ—БЕЛУЗО. RFZ-7 е с диаметър 42 метра, но също се разбива при едно приземяване в Шпицберген. Друг един RF2–7, произведен след това, обаче е фотографиран над Прага. По думите на Андреас Еп той трябвало да бъде въоръжен с атомни бойни глави и да бомбардира Ню Йорк.

През юли 1941 г. ШРИВЕР и ХАБЕРМОЛ създават отвесно излитащ дисков самолет с реактивен двигател, който обаче има сериозни недостатъци. Разработва се друг електрогравитационен летящ пумпал с тахионен двигател, който се оказва успешен. Така се появява RFZ-7-T, дело на Шривер, Хабермол и Белузо, който е напълно функционален. Сравнени с дисковете Vril и Haunebu, V-7 обаче били по-скоро играчки.

В рамките на SS има група, която се занимава с добиване на алтернативна енергия — SS-E-IV = ЧЕТВЪРТИ ОТДЕЛ ЗА РАЗРАБОТКИ НА ЧЕРНОТО СЛЪНЦЕ. Нейна основна цел е да направят Германия независима от чуждестранния нефт. От наличните двигатели Врил и тахионните конвертори на капитан Ханс Колер SS-E-IV създават ДВИГАТЕЛЯ ТУЛЕ, наричан по-късно ТАХИОНАТОР НА ТУЛЕ.

През август 1939 г. излита първият RFZ-5. Той е средновъоръжен диск със странното име HAUNEBU-1. Има осем души екипаж, диаметърът му е 25 метра и първоначално развива скорост от 4800 км/ч., а по-късно — до 17 000 км/ч. Подвижните му кули са въоръжени с две шестметрови KSK (електролъчеви оръдия) и с четири МК 106, а летателната му надеждност е 60%.

В края на 1942 г. е готов HAUNEBU-2. Диаметърът му варира между 26 и 32 метра, а височината — между 9 и 11 метра. Има възможност за екипаж от 9 до 20 души. Задвижва се от тахионатора на Туле и в близкоземен полет развива скорост от 6000 км/ч. Haunebu-2 е годен за космически полети и има капацитет от 55 летателни часа.

Още тогава има планове за широкообемния VRIL-7, с диаметър 120 метра, който трябвало да превозва цели команди.

Малко по-късно е произведен HAUNEBU-3 — абсолютното бижу на всички дискове, с диаметър 71 метра, който полита и е филмиран. Може да превозва екипаж от 32 души, има капацитет на действие повече осемседмичен продължителен полет и достига скорост най-малко от 7000 км/ч. (според показанията на секретния архив на SS — до 40 000 км/ч).

Бившият агент на ЦРУ и зелена барета Върджил Армстронг заявява, че по време на Втората световна война германските летящи дискове можели да излитат и да се приземяват отвесно и да правят завои под прав ъгъл. Те бързо достигали 3000 км/ч и вместо оръдия имали лазерно оръжие (предполагаемото KSK — електролъчево оръдие), което можело да пробива броня с дебелина четири цола[2].

Уфологьт и авторът на книгата „Ключът на Енох“ професор Дж. Дж. Хъртък разказва, че германците са се опитвали да създадат нещо, което Съюзниците наричали „вълшебна оръжейна система“. Той попада на протоколи, които описват две неща:

 

1) Построяване на космическата база „Пенемюнде“ и

2) Прехвърлянето на най-добрите техници и учени от Германия.

 

Споменават се и по-конкретни разследвания на т.нар. FOO FIGHTERS (огнени кълба). През 1942 г. ЦРУ, както и британските тайни служби вече знаят за производството и приложението на тези летящи съоръжения, но оценката им не е особено точна. Foo Fighters е наименованието за всички светещи германски летящи съоръжения. Под това понятие попадат дори т.нар. „летящи костенурки“ и „сапунени мехури“: две абсолютно различни открития, за които Съюзниците допускали, че имат връзка. ЛЕТЯЩАТА КОСТЕНУРКА е разработена от SS — E — IV във Винер Нойщат. Нейната външна форма напомня черупка на костенурка.

Става въпрос за безекипажни летящи сонди, които трябвало да предизвикат смущения в електрическото захранване на вражеските военни сили. Те произвеждали клистронни лъчи, които SS описва като смъртоносни. Първоначално обаче те не се оказват особено ефективни. Тази технология е разработвана и по-късно и познавачите на НЛО ще потвърдят, че спирането на тока е един от най-характерните признаци при поява на НЛО. Американският пилот от Втората световна война Уендъл Стивънс описва Foo Fighters като сиво — зелени или червено — оранжеви, които се приближавали на 5 метра от самолетите и оставали в тази позиция. Нито можели да се отърват от тях, нито да ги свалят с огън и понякога въздушната ескадрила се принуждавала да се върне или да се приземи.

„Сапунените мехури“, също наричани Foo Fighters, са съвсем друго нещо. Това са обикновени балони с тънки метални спирали във вътрешността за объркване на неприятелските радари. Освен психологическото въздействие успехът им трябва да е бил незначителен.

В началото на 1943 г. се планира създаването на кораб — майка с форма на пура — т.нар. СЪОРЪЖЕНИЕ АНДРОМЕДА (с дължина 139 м) — който да бъде произведен в заводите за цепелини. Той трябвало да превозва летящи чинии за междузвездни полети.

 

Около Коледа на 1943 г. в Нордзеебад Колберг се състои важна среща на ОБЩЕСТВОТО ВРИЛ. На нея присъстват медиумите Зигрун и Мария Озрич. Основна тема е ПРОЕКТЪТ АЛДЕБАРАН. Медиумите получават точни сведения за местонахождението на населените планети около слънцето на Алдебаран и започва подготовка за пътуването до там. На 2 януари 1944 г. се провежда съвещание между ХИТЛЕР, ХИМЛЕР, Кюнкел (общество „Врил“) и д-р Шуман (общество „Врил“), на което се обсъжда ПРОЕКТА ВРИЛ. Идеята е с големия Vril-7 да се проникне до Алдебаран през независещ от скоростга на светлината пространствен тунел. По думите на Ратхофър първият тестов полет в тунела трябва да се е състоял през зимата на 1944 г. Изглежда, че той е претърпял някакъв катаклизъм, защото снимките, направени след полета, V-7 изглеждал, „така, сякаш 100 години е бил на път“. Външното му покритие било силно състарено и повредено на много места.

На 14 февруари 1944 г. в рамките на проекта V-7 в Пенемюнде пилотът Йоахим Рьолике тества конструирания от Шривер и Хабермол свръхзвуков вертолет, снабден с 12 турбоагрегата BMW 028. Скоростта на отвесния полет е 800 м/мин, той достига височина 24 200 метра, а скоростта на хоризонталния полет е 2200 км/ч. Той можел да се задвижва и с неконвендионална енергия. Вертолетът обаче не е използван повторно, защото през 1944 г. Пенемюнде е бомбардиран, а транспортирането до Прага не променя нещата, защото още преди летящите дискове да бъдат приведени в пълна бойна готовност, американците и руснаците превземат града.

В началото на 1945 г. по времето на окупацията на Германия британците и американците откриват в тайните архиви на SS снимки на Haunebu-2 и Vril-1, както и на съоръжението „Андромеда“. След постановлението на президента Труман през март 1946 г. военноморският комитет на САЩ издава разрешение да се събират германските материали за експерименти на високи технологии. Чрез операция PAPERCLIP в САЩ са прехвърлени секретните германски учени. Между тях са ВИКТОР ШАУБЕРГЕР и ВЕРНЕР ФОН БРАУН.

 

Още веднъж — обобщение на разработките, произвеждани серийно:

В рамките на първия проект, ръководен от работещия в Техническия университет в Мюнхен проф. д-р инж. В. О. Шуман, до началото на 1945 г. се твърди, че са произведени 17 летящи чинии с диаметър 11,5 м, които извършват общо 84 тестови полета: това са VRIL-1-JÄGER. През 1945 г. от Бранденбург, след взривяване на цялата опитна база, за Алдебаран трябва да са излетели поне един VRIL-7 и един широкообемен кораб — майка VRIL-7 на име ODIN с част от учените и членовете на обществото „Врил“.

Вторият проект се ръководи от Четвърти отдел за разработки на Черното слънце (SS-E-IV) и до началото на 1945 г. успява да създаде три различни по големина космически пумпала с формата на камбана:

 

• HAUNEBU-1 с диаметър 25 м е произведен в два екземпляра, които извършват общо 52 тестови полета (скорост 4800 км/ч.).

• От HAUNEBU-2 (с диаметър 32 м) са произведени седем екземпляра и са изпробвани в общо 106 полета (скорост 6000 км/ч.). Всъщност Haunebu-2 е предвиден за серийно производство. Между самолетостроителните фирми „Дорниер“ и „Юнкерс“ изглежда е имало някаква договорка, която в края на март 1945 г. е била прекратена в полза на „Дорниер“. Официалното име на тежкия летящ пумпал трябва да е било DO-STRA (DOrnier STRAtospharenflugzeug = Стратосферен самолет Дорниер).

• HAUNEBU-3 с диаметър 71 м, е произведен само веднъж и извършва най-малко 19 полета (скорост около 7000 км/ч.). УРЕДЪТ АНДРОМЕДА — дългият 139 м кораб — майка, с хангари за един Haunebu-2, два Vril-1 и два Vril-2 — съществува само на хартия.

 

Има документи, че след създаването на ШИРОКООБЕМНИЯ VRIL-7 в края на 1944 г. и няколко тестови полета той е използван за секретни, все още ограничени до периметъра на Земята секретни мисии:

 

1) Приземяване край Мондзее в Залцкамергут, Австрия, и опит за потапяне с цел установяване устойчивостта на обвивката при повишено налягане.

2) От март до април 1945 г. вероятно по стратегически причини и заради сигурността Vril-7 е позициониран в „Алпийската крепост“ и лети до Испания, откъдето безопасно прехвърля избягалите важни германски личности в Южна Америка и НОЙШВАБЕНЛАНД (следва обяснение), където още по времето на войната се намират основни германски бази.

3) Непосредствено след това Vril трябва да е извършил секретен полет до Япония, за който обаче не се знае нищо.

 

Какво става с въздушните кораби след войната? Вероятността да е имало малка серия производство на Haunebu-2 не може да бъде изключена. Появилите след 1945 г. снимки на НЛО с типичния за германските конструкции външен вид подкрепят това.

Според някои част от тях са потопени в Мондзее, Горна Австрия, според други — са отлетели за Южна Америка или са пренесени там на части. Дори въздушните кораби да не са достигнали Южна Америка, е сигурно, че са били построени наново с помощта на германските инженерни планове, тъй като стават важна част от технологията, използвана в „Експеримента Феникс“ през 1983 г., който е продължение на „Експеримента Филаделфия“ от 1943 г. (Експерименти на US NAVY (американските военноморски сили), свързани с телепортация, материализация и пътуване във времето, които са по-фантастични и от най-дръзките ви мечти. За тях има достатъчно материали, които са пре-много за една цяла книга, но в случая не съвпадат с нашата тема. Виж списъка на посочената литература.)

През 1938 г. е проведена германска ЕКСПЕДИЦИЯ В АНТАРКТИДА със самолетоносача „Швабенланд“. 600 000 кв. км са обявени за германска държава — НОЙШВАБЕНЛАНД. Незаледена територия с планини и езера. По-късно за там тръгва цяла флота подводници тип 21 и 23. До днес все още липсват над 100 германски подводници, които между другото са снабдени с шнорхели „Валтер“, позволяващи им да стоят няколко седмици под вода, и може да се допусне, че са избягали в Нойшвабенланд с разглобените летящи чинии или най-малкото с инженерните планове. Не по-малко основателно е предположението — след като тестовите полети се оказват успешни — че в края на войната летящите чинии директно са отлетели за там.

Тази хипотеза вероятно ви се струва пресилена, но основанията за нея съвсем не са малко.

Въпросът е защо под командването на АДМИРАЛ Е.

БЪРД през 1947 г. Съюзниците извършват ИНВАЗИЯ в АНТАРКТИДА? Защо Бърд потегля с „незначителната“ войска от 4000 души, един боен кораб, изцяло оборудван самолетоносач и всички необходими боеприпаси, след като става въпрос само за експедиция? Той има осем месеца на разположение, но всичко свършва само след осем седмици, през които губи голям и официално никога неназован брой самолети. Какво се е случило?

След завръщането си адмирал Бърд заявява пред пресата, че „няма да е добре в случай на нова война да се съобразяваме с нападенията на самолети, които могат да прелитат от единия полюс до другия“. От следващите му думи става ясно, че там имало високоразвита цивилизация, чиито напредничави технологии са използвани от SS.

В книгата си „Машини на времето“ Норберт Юрген — Ратхофър пише следното за по-късните разработки на Haunebu:

„Непосредствено след май 1945 г. космическите пумпали Haunebu-1, 2 и 3 и космическите дискове Vril-1 изчезват безследно… В тази връзка е особено интересно, че след 19-тия си изпитателен полет, на 20 април 1945 г. германският Haunebu-3 трябва да е излетял от «Ношивабенланд» — по онова време официална германска територия в източната част на Антарктика — на космическа експедиция до Марс, за изхода на която не се знае нищо… Година по-късно обаче, през 1946, внезапно появилите се над Скандинавския полуостров многобройни светлинни обекти от непознат вид и без съмнение изкуствен произход повдигат нивото на напрежение сред Съюзниците от Изток и Запад.

Отново година по-късно, през 1947, над Северна Америка — и до 50-те години броят им става все повече — пилотирани без съмнение от интелигентни същества, изникват нови светлинни летящи обекти с кръгла, дискова или с камбановидна форма, а понякога и с формата на пура — накратко: НЛО.“

По-нататък се казва, че тези НЛО принципно не приличали на германските разработки. По този въпрос обаче съм на различно мнение. Добре документираният фотоматериал доказва, че след 1945 г. често е забелязвана версията Haunebu-2. Ако и вие като мен се бяхте ровили десет години в специализирания свят на НЛО, без съмнение щяхте да установите, че в необичайно висок процент от случаите на личен контакт с екипажите от т.нар. НЛО става въпрос за особено красиви субекти от „арийски“ тип — руси, синеоки, които говорят немски или друг език с немски акцент. (За инсайдерите споменавам случая Адамскки от 1952 г., в случая Сидрик Елингъм от 1954 г. и случая Хауърд Менгер от 1956 г.)

Твърди се също, че съществуват цветни снимки на приземен и отново отлитащ летящ диск, на който са изобразени гербовия кръст (Балкенкройц) и свастика, заснети от нощен пазач в Западна Германия през 70-те години.

За този летящ кораб има чудесен филмов и фото — материал — например 60-минутния документален филм UFO — Geheimnisse der Dritten Reich (MGA Austria/Royal Atlantis-Film GmbH). Или материалите на българина, живеещ в САЩ, Владимир Терзийски, който на НЛО конференцията през септември 1991 г. във Феникс, Аризона, „сервира“ тричасов доклад с диапозитиви на германски летящи чинии, инженерни планове и подземни германски бази. Интересни са и материалите, събрани в книгата на италианския комендант на Луфтвафе Ренато Веско, както и книгата на Рудолф Лузар: „Германските конвенционални и тайни оръжия през Втората световна война и техните разработки“ (Die deutschen Waffen und Geheimwaffen des Zweiten Weltkrieges und Hire Weitereri tancklung, J. F. Lehmans Verlag, Mtinchen, 1971).

Сега вече разбирате ли защо медиите представят темата НЛО, и то най-вече в Германия, като глупост? След гореизложената предистория е ясно, че в контролирания от Илюминатите медиен и новинарски свят на ционистко — англо-американското лоби няма да се пестят средства, за да държат германските граждани далеч от истината.

Възниква въпросът откъде тайните общества „Туле“ и „Врил“ са имали знанията за построяването на тези летящи чинии? А за генните технологии (евгеника), в които германците отново изпреварват задълго другите нации?

Според разкритията на Хърбърт Дж. Дорси и някои изследователи освен строителните планове, придобити от телепатичен контакт с извънземните, от полза се оказва и напълно запазеният двигател на една не — земна летяща чиния, свалена през 1936 г. в Шварцвалд. За случилото се липсват каквито и да било доказателства, да не говорим за живи свидетели.

Такива обаче има в Америка и те съвсем не са малко. По онова време има редици доклади за свалени подобни машини, които нямало как да се запазят в пълна тайна. Но на това ще се върнем по-късно.

 

Сега обратно към политическите събития. Известен е фактът, че I. G. Farben подкрепя Хитлер, а неговият картелен партньор Standard Oil (Рокфелер) подклажда настроенията срещу нацистите; както и че Ford Motor Company участва в изграждането на военната машина на американската армия, а в същото време произвежда в Германия военни автомобили за нацистите. „Форд“ и „Опел“ (дъщерните фирми на General Motors, управлявани от Дж. П. Морган) са двата най-големи производители на танкове в хитлеристка Германия.

Независимо от изхода на войната, мултимилионерите са спечелили предварително. По времето на Втората световна война много предприятия работят на този принцип

 

Защо в учебниците не пише подобни неща? И специално в Германия, където уж цари свобода на печата и се почита истината?

Между другото това е така, защото през 1946 г. „Фондация Рокфелер“ дарява 139 000 щатски долара, за да представи на обществата официалната версия за войната, скривайки изграждането на нацисткия режим от американските банкери, както и окултно — мистичната идеология на нацизма. Един от основните дарители е компанията Standard Oil, собственост на Рокфелер.

Бележки

[1] Монохорд — средство за определяне височината на тона на струната в различни нейни части; образуването на флажолети например е израз на монохорда. — Бел.прев.

[2] Официално лазерите са открити през 1960 г. на базата на своите предшественици „мазерите“ (усилване на микровълни в помощта на индуктивно излъчване). Laser = Light Amplification by Stimulated Emission of Radiation (светлинно усилване в резултат на принудително излъчване). — Бел.прев.