Фьодор Достоевски
Идиот (50)

XII
Заключение

Вдовицата на учителя отскочи до Павловск и отиде направо у Дария Алексеевна, която беше от вчера в страшно смущение. Тя й разправи всичко, което знаеше, и така съвсем я изплаши. Двете дами решиха веднага да влязат във връзка с Лебедев, който също така беше развълнуван и като приятел на своя квартирант, и като собственик на квартирата, наета от него. Вера Лебедева съобщи всичко, което знаеше. По съвета на Лебедев решиха да отидат и тримата в Петербург, за да предвардят най-скоро онова, „което бе много възможно да се случи“. Така още на другия ден сутринта, към единадесет часа, жилището на Рогожин бе отключено от полицията в присъствието на Лебедев, на дамите и на брата на Рогожин Семьон Семьонович, който живееше в другото крило на къщата. За това най-много спомогнаха показанията на дворника, който заяви, че видял как предната вечер Парфьон Семьонович влиза заедно с един човек крадешком през входната площадка. След тези показания вече не се поколебаха да строшат вратата, на която напразно звъняха.

Рогожин лежа два месеца от възпаление на мозъка, а когато оздравя, го чакаше следствие и съд. Той даде по всичко верни, точни и напълно задоволителни показания, поради което още отначало князът не бе подведен под отговорност. Рогожин беше мълчалив през време на процеса. Той не противоречеше на ловкия и красноречив адвокат, натоварен със защитата му, когато той доказваше ясно и логично, че престъплението е било извършено вследствие на мозъчно възпаление, започнало дълго време още преди убийството поради огорчения на подсъдимия. Но той не прибави нищо в подкрепа на тази теза и както при следствието ясно и точно повтори и потвърди и най-малките подробности на събитието. Признаха му смекчаващи вината обстоятелства и го осъдиха на петнадесет години каторга в Сибир. Той изслуша присъдата мрачно, безмълвно и „замислено“. С изключение на една сравнително много малка част, пропиляна в първите месеци в гуляи, цялото му огромно състояние мина в ръцете на брат му Семьон Семьонович, за негова голяма радост. Старата Рогожина все още живее и като че ли понякога си спомня, макар и смътно, за любимия си син Парфьон: Бог пощади ума и сърцето й от съзнанието за ужасното нещастие, което сполетя нейния тъжен дом.

Лебедев, Келер, Ганя, Птицин и много други лица от нашия разказ продължават да живеят както в миналото, никак не са се променили и ние почти нямаме какво да кажем за тях. Иполит умря в страшно вълнение и малко по-рано, отколкото очакваше, около две седмици след смъртта на Настасия. Филиповна. Коля беше силно поразен от всичко станало; той се сближи окончателно с майка си. Нина Александровна се страхува за него и го намира прекалено замислен за възрастта си; може би от него ще стане добър човек. Между другото той спомогна донякъде да се уреди и по-нататъшната съдба на княза: отдавна вече между всички лица, с които се беше запознал напоследък, той бе спрял избора си върху Евгений Павлович Радомски; той беше първият, който отиде при него и му разправи всичко, което знаеше за събитието и за сегашното положение на княза. Не се излъга: Евгений Павлович взе най-живо участие в съдбата на нещастния „идиот“ и благодарение на неговите усилия и грижи князът отново бе настанен в лечебното заведение на Шнайдер в Швейцария. Самият Евгений Павлович, който замина за чужбина с намерение да живее дълго в Европа и искрено се наричаше „напълно излишен човек в Русия“, доста често, поне един път в няколко месеца, посещава своя болен приятел у Шнайдер; ала всеки път Шнайдер е все по-загрижен: клати глава, загатва за пълна повреда на умствените способности и макар че не говори още със сигурност за неизлечимост, все пак си позволява да прави най-песимистични предположения. Евгений Павлович взема всичко това много присърце, защото има сърце, нещо, което доказа вече с това, дето получава писма от Коля и дори отговаря понякога на тези писма. По този случай стана известна и още една странна черта от неговия характер и тъй като тя е хубава, ние ще побързаме да я отбележим. След всяко посещение в клиниката на Шнайдер Евгений Павлович освен на Коля праща и на друго едно лице в Петербург писмо, в което най-подробно и любезно излага състоянието на болестта на княза в дадения момент. Освен най-почтителни изрази на преданост, в тези писма почват понякога да се излагат (и то все по-често и по-често) откровено възгледи, разбирания, чувства — с една дума, почва да се проявява нещо, което прилича на приятелски и интимни чувства. Това лице, с което си пише (макар и доста рядко) Евгений Павлович и което се радва толкова на неговото внимание и почит, е Вера Лебедева. Ние не можахме да узнаем точно по какъв начин са се завързали тези отношения; те са се завързали, разбира се, по повод цялата тази история с княза, която причини на Вера Лебедева такава мъка, че тя дори се разболя, но ние не знаем точно подробностите, при които е станало това запознанство и сприятеляване. Ако споменахме за тези писма, то е главно, защото в някои от тях имаше сведения за семейство Епанчини и най-вече за Аглая Ивановна. В едно доста объркано писмо от Париж Евгений Павлович съобщаваше, че след една къса и необикновено силна любов към едни полски граф, емигрант, тя се омъжила изведнъж за него против желанието на своите родители, въпреки че те най-после дали съгласието си, тъй като се страхували от някакъв нечуван скандал. По-късно, след едно мълчание от почти половин година, Евгений Павлович уведоми Вера Лебедева, пак в дълго и подробно писмо, че през време на последното си посещение у професор Шнайдер в Швейцария се срещнал с цялото семейство Епанчини (без Иван Фьодорович естествено, задържан по работа в Петербург) и с княз Шч. Срещата им била странна; те всички се отнесли с него много възторжено; Аделаида и Александра се сметнали дори задължени да му благодарят за „ангелските му грижи за нещастния княз“. Като видяла колко е болен и изпаднал князът, Лисавета Прокофиевна се разплакала от все сърце. Както изглежда, тя му била простила вече всичко. Княз Шч. казал по случая няколко уместни и умни истини. На Евгений Павлович се сторило, че не всичко още вървяло съвсем гладко между него и Аделаида, но той смятал, че след време буйният й характер неизбежно ще се подчини доброволно и искрено на ума и опита на княз Шч. Освен това страшно й подействували поуките, които извлякло семейството, най-вече последната авантюра на Аглая с емигранта-граф. В половин година не само се сбъднало всичко, от което се страхувало семейството, като се съгласило на женитбата на Аглая с графа, но изникнали и някои други изненади, за които те дори и не помисляли. Оказало се, че графът не е граф и че макар наистина да бил емигрант, миналото му било тъмно и съмнително. Той пленил Аглая с необикновеното благородство на своята душа, изтерзана от мъки по родината си, и то така я пленил, че преди още да се омъжи, тя станала членка на някакъв задграничен комитет по възстановяването на Полша и освен това почнала да посещава изповеднята на някакъв прочут католически свещеник, който така и взел ума, че я направил фанатична. Колосалното състояние на графа, за което той давал на Лисавета Прокофиевна и на княз Шч. почти неоспорими сведения, се оказало съвсем измислено. Нещо повече, в по-малко от шест месеца след женитбата графът и неговият приятел, прочутият изповедник, сполучили да скарат напълно Аглая с домашните й, така че от няколко месеца вече те не я виждали… С една дума, много неща имало за разправяне, но Лисавета Прокофиевна, дъщерите й и дори княз Шч. били толкова „ужасени“ от всичко станало, че дори се бояли да споменат за някои неща в разговорите си с Евгений Павлович, макар да знаели, че той и без това знае добре историята на последните увлечения на Аглая Ивановна.

Горката Лисавета Прокофиевна много искала да се върне в Русия и според Евгений Павлович злъчно и пристрастно критикувала всичко чуждо: „Никъде не знаят да изпекат добре хляба, през зимата мръзнат като мишки в зимник — казвала тя. — Поплаках си поне по руски над този нещастник тук“ — прибавила тя, като посочила с вълнение княза, който съвсем не я познал. „Стига сме се увличали, време е да се подчиним на разума. И всичко това, цялата тази ваша чужбина, цялата тази ваша Европа, всичко това е само фантазия; и всички ние в чужбина сме само фантазия… помнете ми думата, сами ще видите!“ — заключила тя почти гневно, като се разделяла с Евгений Павлович.