Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Идиот, 1869 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Н. Голчев, 1960 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 98 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- noisy (2009)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2010)
- Допълнителна корекция; отделяне на бележките като допълнително произведение
- kipe (2015 г.)
Издание:
Фьодор М. Достоевски. Идиот
Стиховете в романа са преведени от Цветан Стоянов.
Редактор: Милка Минева
Художник: Александър Поплилов
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Александър Димитров
Коректори: Любка Иванова, Лидия Стоянова
Дадена за печат на 18.XII.1959 г.
Народна култура, София, 1960
Ф. М. Достоевский. Собрание сочинений в десяти томах
Государственное издательство художественной литературы, Москва, 1957
История
- — Добавяне
- — Допълнителна корекция от kipe
V
Генералшата държеше ревниво за своя произход. А какво беше разочарованието й, когато научи направо и без да бъде подготвена, че този последен от рода й княз Мишкин, за когото бе слушала вече някои неща, е просто жалък идиот, кажи-речи бедняк, който приема милостиня. Генералът бе засилил ефекта тъкмо за да я заинтересува просто отведнъж и да отвлече цялото й внимание някак на друга страна.
При крайно тежки случаи генералшата имаше навика да облещи широко очи и като отметне малко тялото си назад, да гледа неопределено пред себе си, без да пророни дума. Тя беше висока жена, на едни години с мъжа си, с тъмни, много прошарени, ала все още гъсти коси, е малко гърбав нос, слаба, с жълти, хлътнали страни и тънки свити устни. Челото й беше високо, но тясно; сивите й, доста големи очи приемаха понякога най-неочакван израз. Някога бе имала слабостта да повярва, че погледът й произвежда необикновен ефект: тя остана твърдо убедена в това.
— Да го приема? Вие казвате да го приема още сега, веднага? — и генералшата впери втренчен поглед в Иван Фьодорович, който ходеше насам-натам пред нея.
— О, в случая не са нужни никакви церемонии, ако само ти е приятно, мила, да го видиш — побърза да обясни генералът. — Същинско дете и дори буди съжаление; предразположен е към някакви болезнени припадъци; току-що е пристигнал от Швейцария, иде направо от влака, облечен е особено като някакъв немец и отгоре на всичко буквално няма нито копейка; сълзите са на очите му. Дадох му двадесет и пет рубли и ще гледам да му намеря някое писарско местенце в нашата канцелария. А вас, mesdames, моля да го нагостите, защото ми изглежда гладен…
— Вие ме учудвате — каза генералшата, като все още гледаше втренчено съпруга си, — гладен и припадъци! Какви припадъци?
— О, те не се повтарят толкова често и макар че е почти като дете, той е все пак образован. А вас, mesdames — обърна се той пак към дъщерите си, — бих помолил да го поизпитате, добре ще бъде да разберете на какво е способен.
— Да го по-из-пи-тат? — каза провлечено генералшата и съвсем изумена, почна пак да пули очи ту към дъщерите си, ту към мъжа си.
— Ах, мила, не придавай на това такъв смисъл… впрочем, както искаш; аз имах намерение да проявя любезност към него и да го въведа в нашата къща, защото това е почти добро дело.
— Да го въведеш в нашата къща? Направо от Швейцария?!
— Швейцария не пречи ни най-малко за това; впрочем, повтарям, както искаш. Направих го, първо, защото той носи същото име като твоето и може би дори ти е роднина, а, второ, той не знае къде да подслони глава. Даже помислих, че ти ще проявиш някакъв интерес, тъй като все пак е от нашия род.
— Естествено, maman, щом може да се приеме без церемонии — каза най-голямата Александра; — освен това след дългото пътуване той сигурно е гладен, защо да не го нахраним, щом няма къде да отиде?
— И щом е отгоре на всичко същинско дете, ще можем да играем с него и на жмичка.
— Да играете на жмичка? Как така?
— Ах, maman, стига сте се престрували, моля ви се — прекъсна я ядосана Аглая.
Средната Аделаида, веселячка, не се стърпя и прихна да се смее.
— Поканете го, papa, maman позволява — реши въпроса Аглая. Генералът позвъни и поръча да дойде князът.
— Но при условие, че непременно ще му вържете салфетка на шията, когато седне на масата — заяви генералшата, — и повикайте Фьодор или по-добре Марфа… за да стоят зад него и да го наблюдават, когато яде. Поне мирен ли е през време на припадъците? Не жестикулира ли?
— Напротив, възпитан е дори много добре и има прекрасни маниери. Понякога е само малко твърде простичък… Но ето го и него! Ето, представям ви последния от князете Мишкин, който носи вашето име и може би дори ви е роднина, приемете го любезно. Ей сега те ще отидат да закусят, княже, така че направете им честта… А аз, ще ме извините, вече съм закъснял, бързам…
— Знаем закъде бързате — каза важно генералшата.
— Бързам, бързам, мила, закъснях! А вие му дайте албумите си, mesdames, за да ви напише в тях нещо, той е истински краснописец, нещо изключително! Талант; в кабинета ми изписа със старинен почерк: „Това написа игуменът Пафнутий“… И тъй, довиждане.
— Пафнутий? Игумен? Но почакайте, почакайте, къде отивате и какъв е този Пафнутий? — страшно ядосана и едва ли не разтревожена извика генералшата подир съпруга си, който беше вече на вратата.
— Да, да, мила, имало е в старо време един такъв игумен… а аз отивам при графа, чака ме отдавна и най-важното, сам ми определи среща… Княже, довиждане!
И генералът бързо излезе.
— Знам аз при какъв граф отива! — грубо каза Елисавета Прокофиевна и сърдито премести погледа си върху княза. — За какво говорехме? — прибави тя начумерено и отегчено, като се мъчеше да си припомни. — Какво беше? Ах, да: какъв е бил този игумен?
— Maman — започна Александра, а Аглая дори тропна с крак.
— Не ме прекъсвайте, Александра Ивановна — отсече генералшата, — и аз искам да знам. Седнете ей тук, княже, ей на това кресло, срещу мене или по-добре тук, към слънцето, преместете се по-близо до светлината, за да мога да ви виждам. Е, какъв е бил този игумен?
— Игумен Пафнутий — отговори князът вежливо и сериозно.
— Пафнутий? Интересно; а кой е той?
Генералшата питаше нетърпеливо, бързо, остро, без да сваля очи от княза, а когато князът отговаряше, тя кимаше с глава след всяка негова дума.
— Игумен Пафнутий е живял в четиринадесето столетие — започна князът, — управлявал е един манастир на Волга, в днешната наша Костромска губерния. Известен е бил със своя свят живот, ходил е в Ордата, за да помогне да се уредят някои тогавашни работи, и се е подписал под една грамота, а аз видях факсимиле от този подпис. Хареса ми почеркът и го проучих. Когато преди малко генералът пожела да види как пиша, за да ми определи работа, аз написах няколко изречения с различни букви и между другото „Това написа игуменът Пафнутий“, със собствения почерк на игумена Пафнутий. Генералът хареса много работата ми и ето защо спомена сега за нея.
— Аглая — каза генералшата, — запомни: Пафнутий или по-добре запиши го, защото аз винаги забравям. Впрочем мислех, че ще бъде по-интересно. А къде е този подпис?
— Трябва да е останал в кабинета на генерала, на масата.
— Пратете веднага да го донесат.
— Но по-добре да го напиша друг път за вас, ако искате.
— Разбира се, maman — каза Александра, — а сега по-добре да закусим, гладни сме.
— Може — реши генералшата. — Елате, княже; сигурно сте много гладен?
— Да, много съм гладен сега и много ви благодаря.
— Много добре е, че сте вежлив, а аз забелязвам, че съвсем не сте такъв… чудак, какъвто благоволиха да ви представят. Елате. Седнете ей тук, срещу мене — каза тя, като гледаше да настани княза, когато стигнаха в трапезарията, — искам да ви гледам. Александра, Аделаида, поканете княза. Той съвсем не е толкова… болен, нали? Може би не е нужна и салфетка… Връзваха ли ви, княже, салфетка, когато се храните?
— Едно време, когато бях на шест-седем години, връзваха ми, доколкото си спомням, а сега, когато ям, имам навика да слагам салфетката на коленете си.
— Така и трябва. А припадъците?
— Припадъците? — учуди се малко князът. — Доста рядко ми се случват сега. Впрочем не знам; казват, че тукашният климат ще бъде вреден за мене.
— Той се изразява добре — забеляза генералшата, като се обърна към дъщерите си и продължи да кима с глава след всяка дума на княза, — дори не очаквах. Ще рече, всичко е било празни приказки и лъжа както винаги. Яжте, княже, и разказвайте къде сте роден, къде сте израсъл? Искам всичко да знам; извънредно много ме интересувате.
Князът благодари и като ядеше с голям апетит, почна наново да разправя всичко онова, което трябваше да разказва вече неведнъж тая сутрин. Генералшата изпитваше все по-голямо и по-голямо задоволство. Девойките също слушаха доста внимателно. Подириха роднински връзки помежду си; излезе, че князът знае доста добре родословието си; но както и да пресмятаха, не се намери почти никаква роднинска връзка между него и генералшата. Между дедите и бабите може би все още би могло да се установи някакво далечно родство. Тази суха материя допадна особено много на генералшата, която нямаше почти никога случай да говори за родословието си въпреки всичкото си желание, ето защо тя стана от масата с повдигнато настроение.
— Да идем сега в нашата всекидневна — каза тя, — там ще си пием кафето. Ние имаме една такава обща стая — поясни тя на княза, повеждайки го, — всъщност това е моята малка гостна, където се събираме, когато сме сами, и всяка се отдава на любимото си занимание: най-голямата ми дъщеря Александра, ето тази, свири на пиано, чете или бродира; Аделаида — рисува пейзажи и портрети (и нищо не може да свърши), а Аглая седи и нищо не прави. И на мене работата не ми спори: нищо не излиза. Ето че стигнахме; седнете, княже, тук до камината и разказвайте. Искам да зная как разказвате. Искам напълно да си изясня и когато се видя със старата княгиня Белоконская, ще й разправя всичко за вас. Искам също всички да се заинтересуват за вас. Хайде, говорете.
— Maman, ами че то е много странно да се разказва така — забеляза Аделаида и в същото време нагласи статива си, взе четките и палитрата и се приготви да копира от една щампа отдавна вече започнат пейзаж. Александра и Аглая седнаха една до друга на едно малко канапе и като скръстиха ръце, наостриха уши да слушат разговора. Князът забеляза, че всички бяха насочили изключително внимание към него.
— Не бих била способна нищо да разправя, ако така ми заповядаха — каза Аглая.
— Защо? Какво чудно има тук? Защо да не разкаже? Нали има език. Искам да зная дали има дар да разказва. Разправете каквото и да е. Как ви хареса Швейцария, първото си впечатление. Ще видите, той ще започне веднага, и то ще започне прекрасно.
— Впечатлението беше силно… — започна князът.
— Виждате ли, виждате ли — прекъсна го нетърпеливата Елисавета Прокофиевна, като се обърна към дъщерите си, — започна вече.
— Оставете го поне да говори, maman — прекъсна я Александра. — Този княз може би е голям хитрец и съвсем не е идиот — пошепна тя на Аглая.
— Сигурно, отдавна го разбрах — отговори Аглая. — И подло е от негова страна да разиграва комедия. Какво иска да постигне с това?
— Първото ми впечатление беше много силно — повтори князът. — Когато излязох от Русия и минавах през разни немски градове, аз само гледах и мълчах и, спомням си, дори за нищо не питах. Преди това бях имал редица силни и мъчителни припадъци от болестта ми, а всеки път, когато болестта се влошаваше и припадъците се повтаряха няколко пъти поред, изпадах в пълно затъпяване, губех съвсем паметта си, а макар и умът ми да работеше, логичният ход на мислите ми сякаш се прекъсваше. Не можех да свържа повече от две-три мисли последователно. Така ми се струва. А когато припадъците стихваха, пак ставах здрав и силен, както ме виждате сега. Спомням си: тъгата ми беше непоносима; дори ми се плачеше; всичко ме учудваше и тревожеше: ужасно ми подействува това, че всичко ми беше чуждо; разбрах, че чуждото ме убиваше. Напълно се пробудих от този мрак, спомням си, вечерта, в Базел, при влизането ми в Швейцария — събуди ме ревът на едно магаре на градския пазар. Магарето страшно ме порази и, кой знае защо, ми направи необикновено удоволствие, а в същото време изведнъж в главата ми като че ли всичко се проясни.
— Магаре? Чудно — забеляза генералшата. — Впрочем няма нищо чудно, може би някоя от нас ще се влюби и в магаре — забеляза тя, като погледна гневно девойките, които се смееха. — Имало е такива случаи още в митологията. Продължавайте, княже.
— От тоя ден аз обичам страшно магаретата. Това е дори някаква особена любов у мене. Почнах да разпитвам за тях, тъй като по-рано не бях забелязвал магаретата, и скоро се убедих, че те са много полезни животни, работни, силни, търпеливи, евтини, издръжливи; а чрез това магаре изведнъж почна да ми харесва цяла Швейцария, така че съвсем ми мина предишната скръб.
— Всичко това е много интересно, но да оставим магарето и да минем на друга тема. Защо се смееш непрекъснато, Аглая? И ти. Аделаида? Князът разправи прекрасно за магарето. Той го е видял, а ти какво си виждала? Не си ходила в чужбина, нали?
— Но магаре съм виждала, maman — каза Аделаида.
— А пък аз съм и чувала — обади се Аглая. И трите пак прихнаха да се смеят. Князът се разсмя заедно с тях.
— Това е много лошо от ваша страна — забеляза генералшата, — извинете ги, княже, всъщност те са добри. Вечно се карам с тях, но ги обичам. Те са вятърничави, лекомислени, побъркани.
— Но защо? — смееше се князът. — И аз бих направил същото, ако бях на тяхно място. Но все пак аз държа за магарето: магарето е добро и полезно същество[1].
— А вие добър ли сте, княже? Питам от любопитство — каза генералшата.
Всички пак се засмяха.
— Пак това проклето магаре им влезе в главата; аз не мислех вече за него! — извика генералшата. — Моля ви се, княже, повярвайте ми, аз без всякакъв…
— Намек ли? О, вярвам ви напълно!
И князът не преставаше да се смее.
— Много хубаво, че се смеете. Виждам, че сте много добър момък — каза генералшата.
— Понякога не съм добър — отговори князът.
— А аз съм добра — неочаквано каза генералшата — и ако щете, винаги съм добра и това е единственият ми недостатък, защото не бива да бъда винаги добра. Много често се сърдя, ето на тях и още повече на Иван Фьодорович, но лошото е, че съм най-добра, когато се сърдя. Малко преди да дойдете, се разсърдих и ми се струваше, че не разбирам нищо и не мога нищо да разбера. Това се случва с мене; тогава ставам като дете. Аглая ми даде един урок; благодаря ти, Аглая. Впрочем всичко това са глупости. Не съм още толкова глупава, колкото изглеждам и както искат да ме представят щерките. Аз имам твърд характер и не съм много свенлива. Впрочем казвам го без злоба. Ела, Аглая, целуни ме… и стига вече нежности — забеляза тя, когато Аглая я целуна сърдечно по устните и ръката. — Продължавайте, княже. Може би ще си спомните нещо по-интересно от историята с магарето.
— Все още не разбирам как може да се разказва така направо — забеляза пак Аделаида, — аз просто бих се объркала.
— А князът няма да се обърка, защото е много умен, най-малкото десет, а може би и дванадесет пъти по-умен от тебе. Надявам се, че ще почувствуваш това по-късно. Докажете им, княже, продължавайте. Можем най-сетне да оставим магарето на мира. Хайде, освен магарето, какво друго видяхте в чужбина?
— Но и историята за магарето не беше глупава — забеляза Александра, — князът ни описа много интересно болезненото си състояние и как един външен тласък го е накарал да обикне всичко. Винаги ми е било интересно да науча как хората загубват ума си и след това пак оздравяват. Особено когато това става отведнъж.
— Нали? Нали? — извика генералшата. — Виждам, че и ти понякога си умна; е, стига сте се смели! Бяхте стигнали, струва ми се, княже, до описанието на швейцарската природа — продължавайте!
— Пристигнахме в Люцерн и ме заведоха на разходка по езерото. Чувствувах колко хубаво е то, но в същото време ми беше ужасно тежко — каза князът.
— Защо? — попита Александра.
— Не мога да си обясня. Винаги ми е тежко и неспокойно, когато гледам за пръв път такава природа; и хубаво, и неспокойно; впрочем аз бях тогава все още болен.
— Не съм съгласна с вас, аз бих желала много да видя подобни неща — каза Аделаида. — И не знам кога ще се наканим да отидем в чужбина. Ето на, от две години не мога да намеря сюжет за картина:
Отдавна юг и изток са описани.[2]
Намерете ми, княже, сюжет за картина.
— Нищо не разбирам от рисуване. Според мене: гледаш и рисуваш.
— Не знам да гледам.
— Защо говорите загадки? Нищо не разбирам! — прекъсна я генералшата. — Как можеш да кажеш, че не знаеш да гледаш? Имаш очи, гледай. Щом не знаеш да гледаш тук и в чужбина няма да се научиш. Я по-добре разкажете, княже, как вие самият гледахте там.
— Така ще бъде по-добре — прибави Аделаида. — Нали в чужбина князът се е научил да гледа.
— Не знам; там само здравето си поправих; не знам дали съм се научил да гледам. Впрочем аз бях почти през цялото време много щастлив.
— Щастлив! Научили сте се да бъдете щастлив? — извика Аглая. — Как можете тогава да говорите, че не сте се научили да гледате. Научете и нас.
— Научете ни, моля ви се — каза Аделаида, смеейки се.
— На нищо не мога да ви науча — засмя се и князът, — почти през цялото време в чужбина живях в това швейцарско село; рядко излизах някъде наблизо; на какво мога да ви науча? Отначало почти не се отегчавах; здравето ми бързо се възстановяваше; след това почнах да ценя всеки ден, все повече и повече, дори взех да забелязвам промяната. Лягах си много доволен, а се събуждах още по-щастлив. А коя бе причината за всичко това — доста мъчно е да се каже.
— Значи, никъде не ви се е ходило, нищо не ви е привличало? — попита Александра.
— Отначало, в самото начало — да, привличаше ме и аз изпадах в голяма тревога. Постоянно се питах какъв ще бъде животът ми; исках да изпитам съдбата си, особено в някои моменти се чувствувах неспокоен. Нали знаете, има такива моменти, особено когато човек е сам. Край селото имаше един малък водопад, падаше високо от планината на съвсем тънки струйки, почти отвесно — бял, шумящ, пенлив; падаше отвисоко, а изглеждаше, че пада от доста ниско, беше на около половин верста, а ти се струваше на петдесетина крачки. Обичах да слушам нощем шума му; тъкмо тогава ме обземаше голямо безпокойство. А понякога и посред бял ден, когато отидеш в планината, усамотиш се в нея, наоколо борове, стари, големи, смолисти; навръх една скала имаше стар средновековен замък развалини; нашето селце едва се виждаше далече долу; ярко слънце, ясносиньо небе, страшна тишина. Тъкмо тогава се случваше нещо да ме зове някъде надалеч и все ми се струваше, че ако тръгна все направо, вървя дълго-дълго и мина ей тази линия, същата, дето небето се слива със земята, ще намеря разковничето и изведнъж ще видя нов живот, хиляди пъти по-интензивен и по-шумен от живота в селото ни; все мечтаех за голям град като Неапол, пълен с дворци, шум, трясък, живот… Да, за какво ли не мечтаех! А по-късно видях, че и в затвора може да се намери значителен живот.
— Тази ценна мисъл съм чела още в моята „Христоматия“, когато бях на дванадесет години — каза Аглая.
— Всичко това е философия — забеляза Аделаида, вие сте философ и сте дошли да ни поучавате.
— Може би имате право — усмихна се князът, — наистина съм може би философ и кой знае, може действително да имам намерение да поучавам… Възможно е; вярно, че е възможно.
— И философията ви е точно като на Евлампия Николаевна — обади се пак Аглая, — тя е вдовица на чиновник, идва у нас, нещо като храненица. Единствената цел в живота й е да купува евтино; само да прекара по-евтино, само за копейки приказва и забележете — тя има пари, хитруша е. Същото е и с вашия значителен живот в затвора, а може би и с вашето четиригодишно щастие на село, за което щастие вие сте продали вашия град Неапол и, струва ми се, с печалба, въпреки че това са само няколко копейки.
— Колкото до живота в затвора, мога и да не се съглася — каза князът, — слушах разказа на един човек, който е лежал близо дванадесет години в затвора; той беше един от болните, които се лекуваха при моя професор. Имаше припадъци, беше понякога неспокоен, плачеше и дори се опита веднъж да се самоубие. Животът му в затвора бил много тъжен, уверявам ви, но, разбира се, не бил малоценен. А всичкото, което познавал, било само един паяк и едно дръвче, израсло под прозореца му… Но по-добре ще ви разкажа за една друга среща, която имах миналата година с един човек. Това беше много интересен случай — интересен всъщност поради своята рядкост. Този човек бил покачен един ден заедно с други осъдени на ешафода[3] и му прочели присъдата — смърт чрез разстрел за политическо престъпление. След двадесетина минути му казали, че го помилват и му определят друго наказание; ала през времето между двете присъди, двадесет минути или най-малкото четвърт час, той живял с пълното убеждение, че след няколко минути ще умре. Със страшно голям интерес слушах, когато той си припомняше тогавашните впечатления, и на няколко пъти започвах наново да го разпитвам. Той помнеше всичко с необикновена яснота и казваше, че никога няма да забрави нищо от това, което е преживял през тези минути. На двадесетина крачки от ешафода, около който имало тълпа народ и войници, били забучени три стълба, тъй като престъпниците били няколко души. Повели първите трима към стълбовете, вързали ги, надянали им мъртвешкия костюм (бели дълги ризи), а на очите им нахлупили бели калпаци, за да не виждат пушките; след това срещу всеки стълб била строена команда от няколко войника. Моят познат бил осмият поред, ще рече, трябвало да бъде заведен до стълба с третата редица. Свещеникът обиколил всичките с кръста в ръка. Оставало им да живеят около пет минути, не повече. Той казваше, че тези пет минути му се видели безкрайно дълги, безценни; струвало му се, че през тези пет минути ще преживее толкова живота, че няма защо да мисли сега за последния миг, така че направил и някои разпореждания: пресметнал времето си за прощаване с другарите си, за това определил около две минути, след това определил други две минути, за да помисли за сетен път за себе си, а после за да хвърли поглед наоколо. Много добре помнеше, че направил тъкмо тези три разпореждания и тъкмо така ги пресметнал. Щял да умре на двадесет и седем години[4], здрав и силен; спомняше си, че когато се прощавал с другарите си, задал на едного от тях един доста страничен въпрос и че дори проявил голям интерес към отговора. След като се простил с другарите си, настъпили онези две минути, които той си определил, за да мисли за себе си; знаел отнапред за какво ще мисли: все му се искало да си представи по възможност по-бързо и по-ясно какво ще се случи: сега съществува и живее, а след три минути ще бъде вече нещо, някой или нещо — но кой, какво, къде? Мислил да разреши всичко това през тези две минути! Недалеч имало черква и върхът й блестял с позлатения си покрив срещу яркото слънце. Той помнеше, че гледал страшно упорито този покрив и лъчите, отразяващи се в него; не могъл да откъсне погледа си от лъчите: струвало му се, че тези лъчи са неговата нова природа, че след три минути той ще се слее някак е тях… Неизвестността и отвращението му от това ново, което ще стане и ей сега ще настъпи, били ужасни; ала той казва, че нищо не било тогава за него по-тежко от непрекъснатата мисъл: „Какво би било, ако не умра! Какво би било, ако ми върнат живота — каква безкрайност! И всичко това би било мое! Всяка минута бих превърнал тогава в цял век, нищо не бих загубил, всяка минута бих пресметнал точно, нищо не бих прахосал на вятъра!“ Той казваше, че тази мисъл най-сетне така го озлобила, та вече му се искало по-скоро да го застрелят.
Князът изведнъж млъкна; всички очакваха, че той ще продължи и ще направи заключението.
— Свършихте ли? — попита Аглая.
— Какво казахте? Свърших — рече князът, след като малко се замисли.
— Но защо ни разправихте всичко това?
— Просто така… спомних си… по повод на разговора ни…
— Вие говорите много откъслечно — забеляза Александра, — сигурно искахте, княже, да ни докажете, че нито един миг не бива да се цени евтино и че понякога пет минути струват повече от цяло съкровище. Всичко това е похвално, но позволете да ви попитам какво стана с този приятел, който ви е разправял за своите мъки… нали са му променили наказанието, тоест подарили са му този „безкраен живот“. Е, какво направи той после с това богатство? Живя ли, държейки сметка за всяка минута?
— О, не, аз го питах за това и той ми казваше, че съвсем не е живял по този начин и много, много минути е загубил.
— Следователно ето ви опита, значи, не може да се живее, като „се държи сметка за всяка минута“. Кой знае защо, но не може.
— Да, кой знае защо, но не може — повтори князът, — и на мене самия така ми се струваше… Но все пак не ми се вярва…
— Тоест вие мислите, че ще живеете по-умно от другите? — каза Аглая.
— Да, и тази мисъл ми идваше понякога.
— И още ви идва?
— Още… ми идва — отговори князът, като все още гледаше Аглая с кротка и дори плаха усмивка; но веднага след това отново се разсмя и погледна весело Аглая.
— Каква скромност! — каза Аглая почти раздразнено.
— А какъв кураж имате, ето на, смеете се, а аз останах така поразен от разказа му, че после сънувах, тъкмо тези пет минути сънувах…
Той изгледа още веднъж изпитателни и сериозно своите слушателки.
— Не ми ли се сърдите за нещо? — попита той изведнъж с известно смущение, но като ги гледаше право в очите.
— За какво? — извикаха и трите девойки учудено.
— Ами задето все като че ли ви уча…
Всички се засмяха.
— Ако се сърдите, престанете да се сърдите — каза той, — защото сам знам, че съм живял по-малко от другите и разбирам живота по-малко от всеки друг. Може би понякога говоря много странни неща…
И той съвсем се смути.
— Щом казвате, че сте били щастлив, значи, сте живели не по-малко, а повече; защо тогава си кривите душата и се извинявате? — строго и закачливо започна Аглая. — И не се безпокойте, моля ви се, че ни поучавате, това не ви дава никакво право да тържествувате. С вашия квиетизъм може да се изпълни с щастие един живот и от сто години. Достатъчно е да ви покажат екзекуция или малкия пръст — и от едното, и от другото вие ще извлечете похвални заключения и при това ще бъдете доволен. Лесно е да се живее така.
— Не разбирам защо винаги се сърдиш — намеси се генералшата, която отдавна наблюдаваше лицата на говорещите. — Не мога също да разбера за какво говорите. Какъв е този малък пръст и какви са тези глупости? Князът говори прекрасно, само че на малко тъжни теми. Защо го обезкуражаваш! Когато започна, той се смееше, а сега съвсем се умърлуши.
— Нищо, maman. Но жалко, княже, че не сте виждали екзекуция, бих ви задала един въпрос.
— Но аз съм виждал екзекуция — отговори князът.
— Виждали сте? — извика Аглая. — Аз трябваше да се досетя! Това е венецът на цялата работа. Щом сте виждали, как можете да казвате, че винаги сте живели щастливо? Не са ли прави тогава думите ми, които ви казах?
— А нима във вашето село екзекутират? — попита Аделаида.
— Аз видях в Лион, бях отишъл там с Шнайдер, той ме заведе. Едва пристигнахме и попаднах на една екзекуция.
— Е, много ли ви хареса? Много ли е поучително? Полезно ли е? — запита Аглая.
— Съвсем не ми хареса, а след това бях малко болен, но признавам, че гледах като втрещен, не можех да откъсна очи.
— И аз не бих могла да откъсна очи — каза Аглая.
— Там никак не са доволни, когато жени отиват да гледат, дори след това вестниците пишат за тези жени.
— Щом намират, значи, че това не е женска работа, тогава искат да кажат (а и да оправдаят), че то е мъжка работа. Поздравявам ги за тази логика. Разбира се, и вие мислите така, нали?
— Разкажете за екзекуцията — прекъсна я Аделаида.
— Не ми се ще много да разправям сега… — смути се князът и малко се намръщи.
— Май че ви е жал да ни разправите — жегна го Аглая.
— Не, но преди малко вече разказвах за тази същата екзекуция.
— Кому?
— На вашия камердинер, когато чаках…
— На кой камердинер? — извикаха всички жени.
— Ами този, който седи в чакалнята, един такъв с прошарени коси, с червендалесто лице; аз седях в чакалнята, за да вляза при Иван Фьодорович.
— Чудно — забеляза генералшата.
— Князът е демократ — отсече Аглая, — хайде, щом сте разказали на Алексей, не можете да откажете на нас.
— На всяка цена искам да чуя — повтори Аделаида.
— Наистина, когато преди малко ме попитахте за сюжет за картина — обърна се към нея князът, като пак малко се въодушеви (изглеждаше, че той много бързо и доверчиво се въодушевяваше), — наистина ми дойде на ума да ви предложа този сюжет: да нарисувате лицето на някой осъден в момента, преди да бъде гилотиниран, когато още стои на ешафода, преди да е легнал на дъската.
— Лицето? Само лицето? — запита Аделаида. — Какъв странен сюжет. Че каква картина ще бъде това?
— Не знам, защо да не бъде? — настояваше с жар князът. — Аз видях неотдавна в Базел една такава картина.[5] Много бих искал да ви я опиша… Ще го направя някой ден… страшно ме порази.
— За базелската картина непременно ще разправите по-късно — каза Аделаида, — а сега ми разяснете картината на тази екзекуция. Можете ли да я опишете така, както сам си я представяте? Как да нарисувам лицето? Значи, само лицето? А как изглежда това лице?
— Това беше точно една минута преди смъртта — с пълна готовност започна князът, увлечен от спомена и, види се, веднага забравил за всичко останало, — моментът, когато се изкачи по стълбичката и стъпи на ешафода. Тогава той погледна към мене; аз се вгледах в лицето му и разбрах всичко… Впрочем как да ви го разкажа! Страшно, страшно много ми се иска вие или някой друг да нарисува това! Предпочитам да бъдете вие! Още тогава ми мина през ума, че подобна картина ще бъде полезна. Знаете ли, в картината трябва да се предаде всичко, което се е случило преди този момент, всичко, всичко. Осъденият е лежал в затвора и е чакал да го екзекутират най-малко след една седмица; разчитал е някак си на обикновените формалности, че книжата трябва да отидат още някъде и да се върнат едва след седмица. А изведнъж по някаква случайност срокът е съкратен. В пет часа заранта той още е спял. Това беше в края на октомври; в пет чада е още студено и тъмно. Влязъл тъмничният надзирател, тихичко, със стража, и внимателно го бутнал по рамото; той се понадигнал, облегнал се на лакътя — видял светлината. „Какво има?“ — „Екзекуцията ще стане след девет часа̀.“ Още сънен той не повярвал, почнал да спори, че книжата ще се върнат след една седмица, но когато се разсънил, престанал да спори и млъкнал — така разправяха, — а след това казал: „Все пак тежко е така изведнъж…“ — и пак млъкнал и не искал да каже ни дума повече. Минават сега три-четири часа в приготовления, известно какви: посещение на свещеника, закуска, която се състои от вино, кафе и парче говеждо месо (не е ли подигравка това? Като си помислиш само колко е жестоко това, а от друга страна, Бога ми, тези невинни хора го правят от чисто сърце и са уверени, че то е акт на човещина), след това тоалет (нали знаете какво значи тоалетът на престъпника?), най-после го повеждат през града към ешафода… Аз мисля, че тъкмо сега, когато те водят, ти се вижда, че ти остава безкрайно време да живееш. Струва ми се, че той сигурно е мислил по пътя: „Има още време, остават ми още три улици да живея; ето ще мина тази улица, след това ми остава още една, после третата, дето е хлебарницата отдясно… колко много има до хлебарницата!“ Около него народ, викове, шум, десет хиляди души, десет хиляди погледа — всичко това трябва да се изтърпи, а най-важното мисълта: „Ето ги тук десет хиляди, а никого от тях не екзекутират, а мене ще екзекутират!“ Но всичко това е само предварително. Към ешафода води стълбичка; тук пред стълбичката той изведнъж заплака, а беше един здравеняк, бабанка човек, голям злодей, казват, бил. Свещеникът не го оставяше нито за момент, беше и в колата с него и все му говореше — едва ли осъденият го е слушал; дори като почне да слуша, от третата дума вече нищо не разбира. Така трябва да е било. Най-сетне той заизкачва стълбичката; краката му бяха вързани и затова се движеше със ситни стъпки. Свещеникът, сигурно умен човек, престана да му говори, а току му подаваше кръста да целува. Долу пред стълбичката той беше много бледен, но когато се изкачи и застана на ешафода, изведнъж побеля като лист хартия, съвсем като бяла хартия за писане. Сигурно краката му се подгъваха и се вдървяваха и му прилошаваше — сякаш нещо го дави в гърлото и като че го гъделичка — чувствували ли сте това в моменти на уплаха или на страшен ужас, когато разсъдъкът ви е на мястото си, но няма вече никаква власт над вас? Струва ми се, че ако ви застрашава неизбежна гибел, например срутва се къща над главата ви, тогава изведнъж ужасно ще ви се прииска да седнете, да затворите очи и да чакате — да става, каквото ще!… Тъкмо в този момент, когато го обхващаше тази слабост, свещеникът припряно, с един такъв бърз и мълчалив жест му поднасяше кръста до устните, един такъв мъничък кръст, сребърен, четиривръх — често му го поднасяше, час по час. И щом кръстът докосваше устните му, той отваряше очи и пак за няколко секунди като че ли се оживяваше и раздвижваше крака. Той целуваше жадно кръста, бързаше да го целува, сякаш бързаше да не забрави да вземе нещо за запас, за всеки случай, но надали изпитваше в тази минута някакво религиозно чувство. И това трая, докато той легна на дъската. За учудване е, че през тези последни секунди човек рядко изпада в безсъзнание. Напротив, в мозъка кипи живот и той работи сигурно силно, силно, силно като машина в движение; аз си представям, щракат непрекъснато разни мисли, все незавършени, а може би и смешни, и едни такива неуместни: „Ето там един, който има брадавица на челото, гледай ти, долното копче на палача ръждясало“… а в това време всичко съзнаваш и всичко помниш; има една такава точка, която никак не можеш да забравиш, не можеш и в несвяст да паднеш и всичко се движи и върти около нея, около тази точка. И като си помислиш, че това продължава така чак до последната четвъртина от секундата, когато главата лежи вече върху дръвника и човекът чака и… знае и изведнъж чува как желязото се плъзва над него! Непременно ще го чуеш! Ако аз лежах, нарочно бих слушал и чул! Може би това трае само една десета от секундата, но непременно ще го чуеш! И представете си, досега още спорят, че може би и след като отхвръкне, главата още около една секунда съзнава, че е отхвръкнала — каква идея! Ами ако това трае пет секунди!… Нарисувайте ешафода така, че да се вижда ясно и отблизо само последното стъпало; престъпникът е стъпил на него: главата, лицето е бледо като лист хартия, свещеникът поднася кръста, той протяга жадно посинелите си устни и гледа и — всичко знае. Кръст и глава — ето ви картината, а лицето на свещеника, на палача, на двамата му помощника и няколко глави и очи отдолу — всичко това може да се нарисува някак на трети план; в полусянка, за аксесоар… Ето ви картината.
Князът млъкна и погледна слушателките.
— Това, разбира се, не прилича на квиетизъм — каза си Александра.
— Хайде разправете ни сега как сте били влюбен — обади се Аделаида.
Князът я погледна учудено.
— Слушайте — като че побърза да прибави Аделаида, — друг път ще ни разкажете за базелската картина, а сега искам да чуя как сте били влюбен; не отричайте, били сте влюбен. Освен това почнете ли да разказвате, преставате да бъдете философ.
— Щом свършите да разказвате, веднага се засрамвате за това, което сте разказали — забеляза изведнъж Аглая. — Защо така?
— Колко е глупаво всичко това — отсече генералшата, като погледна с негодувание Аглая.
— Не е умно — потвърди Аделаида.
— Не й вярвайте, княже — обърна се към него генералшата, — тя го прави нарочно от някаква злоба; съвсем не е толкова глупаво възпитана; не отдавайте значение на закачките им. Сигурно са си наумили нещо, но те вече ви обичат. Аз познавам по лицата им.
— И аз ги познавам по лицата — каза князът, като особено натърти думите си.
— Как така? — попита с любопитство Аделаида.
— Какво знаете вие за нашите лица? — полюбопитствуваха и другите две.
Но князът мълчеше и беше сериозен; всички чакаха да отговори.
— Ще ви го кажа по-късно — каза той тихо и сериозно.
— Решително искате да ни заинтригувате — извика Аглая, — и с какъв тържествен тон!
— Добре тогава — поде живо пак Аделаида, — но щом сте толкова добър физиономист, сигурно сте били и влюбен; май че познах. Хайде, разкажете ни.
— Аз не бях влюбен — отговори князът също така тихо и сериозно, — аз… бях щастлив по друг начин.
— Но как, с какво?
— Добре, ще ви разкажа — рече князът с вид на дълбоко замислен човек.