Фьодор Достоевски
Идиот (40)

II

От пет дни вече Иполит се беше преместил в къщата на Птицин. Това стана някак естествено, без много-много приказки и без никаква караница между него и княза; те не само не се скараха, но външно сякаш се разделиха дори като приятели. Гаврила Ардалионович, който се беше държал така враждебно към Иполит оная вечер, сам отиде да го навести, впрочем два дни след случилото се, навярно ръководен от някаква внезапна мисъл. Кой знае защо, и Рогожин почна да посещава болния. Отначало князът смяташе, че ще бъде дори по-добре за „горкото момче“, ако се премести от къщата му. Но когато се пренасяше, Иполит вече казваше, че се мести у Птицин, „който е толкова добър, че му дава подслон“, и сякаш нарочно, нито веднъж не каза, че се пренася у Ганя, макар че тъкмо Ганя бе настоял да го приемат в къщи. Още тогава Ганя забеляза това и тази обида остана в сърцето му.

Той имаше право, когато каза на сестра си, че болният се е поправил. Наистина Иполит се чувствуваше малко по-добре от преди, което можеше да се забележи от пръв поглед. Той влезе в стаята бавно, след всички други, с иронична и зла усмивка на устните. Нина Александровна изглеждаше много уплашена. (Тя се беше много изменила и отслабнала през тези шест месеца; откак бе омъжила дъщеря си и бе отишла да живее у нея, наглед тя почти престана да се меси в работите на децата си.) Коля беше угрижен и като че ли изненадан; той не разбираше много неща от „лудостта на генерала“, както сам се изразяваше, защото не знаеше естествено главните причини за новата бъркотия, която цареше в къщи. Но като гледаше как баща му час по час и на всяка крачка търси повод да се кара, ясно му ставаше, че изведнъж той толкова се е променил, та като че ли съвсем не е вече предишният човек. Тревожеше го също и това, че от три дни старият съвсем бе престанал да пие. Той знаеше, че баща му е скъсал с Лебедев и с княза и че дори се е скарал с тях. Коля току-що се беше върнал в къщи с малка бутилка водка, която бе купил със собствени пари.

— Истина ти казвам, мамо — уверяваше той Нина Александровна още когато бяха в горния етаж, — вярно, по-добре нека си пийне. Ето три дни вече, как не си е наквасвал устата; хванала го е сигурно мъката. Истина ти казвам, по-добре е; аз му носих и когато беше в затвора за длъжници…

Генералът разтвори широко вратата и застана на прага, разтреперан сякаш от негодувание.

— Уважаеми господине! — извика той на Птицин с гръмовит глас. — Ако вие наистина сте решили да пожертвувате на тоя сополанко и атеист един почтен старец, който е ваш баща или най-малкото баща на вашата жена и който е служил вярно на своя господар, от този момент кракът ми няма вече да стъпи във вашия дом. Избирайте, господине, избирайте веднага: или аз, или този… свърдел! Да, свърдел! Случайно ми дойде тази дума, но той е свърдел! Защото той дълбае като със свърдел душата ми и без всякакво уважение… същински свърдел!

— Защо не тирбушон? — подхвърли Иполит.

— Не, никакъв тирбушон, защото пред тебе стои генерал, а не бутилка. Аз имам ордени, ордени за заслуга… а ти нямаш нищо. Или той, или аз! Решавайте, господине, още сега, още сега! — извика той отново на Птицин с разярен глас. В този момент Коля приближи до него един стол, върху който той се отпусна почти изнемогнал.

— Наистина по-добре би било за вас да… подремнете — смотолеви смаян Птицин.

— И отгоре на всичко заплашва! — пошепна Ганя на сестра си.

— Да подремна! — извика генералът. — Аз не съм пиян, уважаеми господине, и вие ме оскърбявате. Аз виждам — продължи той, като пак стана, — виждам, че, тук всички са против мене, всички до един. До гуша ми дойде! Отивам си… Но да знаете, уважаеми господине, да знаете…

Не го оставиха да довърши, туриха го да седне и пак почнаха да го молят да се успокои. Ганя отиде ядосан в ъгъла. Нина Александровна трепереше и плачеше.

— Но какво съм му направил? Защо се оплаква! — извика Иполит, смеейки се.

— А нима нищо не сте му направили? — забеляза неочаквано Нина Александровна. — Най-вече вие трябва да се срамувате… не е човешко да мъчите един старец… и то във вашето състояние.

— Първо, госпожо, какво е моето състояние? Аз храня голямо почитание към вас, към вас именно, лично, но…

— Ето го свърдела! — изкрещя генералът. — Той дълбае душата и сърцето ми! Иска да ме спечели за атеизма! Знай, сополанко, че ти още не беше се родил, когато аз бях обсипан вече с почести; ти си само един завистлив червей, разкъсан на две, червей, който кашля… и умира от злоба и от безверие… И защо ли Гаврила те доведе тук? Всички са против мене, като почнеш от чуждите, та свършиш със собствения ми син!

— Стига си играл трагедия! — извика Ганя. — По-добре щеше да бъде да не ни срамите из целия град!

— Как, аз срамя тебе, хлапако! Тебе? Аз мога само чест да ти правя, а не да те безчестя!

Той скочи и не можеха вече да го задържат; но и Гаврила Ардалионович бе изгубил, види се, мярката.

— Той ще ми говори за чест! — викна той злобно.

— Какво каза? — избоботи побледнял генералът и направи една крачка към него.

— Това, че е достатъчно само да отворя устата си, за да… — изкряска изведнъж Ганя и не довърши. И двамата бяха застанали един срещу друг, страшно много възмутени, особено Ганя.

— Ганя, какво правиш! — извика Нина Александровна, като се спусна да задържи сина си.

— Ей, че са оглупели всички! — отсече възмутена Варя. — Хайде, стига, мамо. — И тя я хвана за ръцете.

— Ако ви щадя, то е само заради майка ми — каза трагично Ганя.

— Говори! — изрева генералът, вече страшно разярен. — Говори под страх от бащинско проклятие… говори!

— Ей, че пък се уплаших от вашето проклятие! И кой е виновен, че от осем дни вие сте като луд? От осем дни, виждате ли, знам по датата… Внимавайте да не ме докарате до крайност: всичко ще кажа… Защо сте се замъкнали вчера у Епанчини? И това ми било старец с побелели коси, баща на семейство! Хубостник такъв!

— Мълчи, Ганка! — извика Коля. — Мълчи, глупако!

— Но с какво, с какво съм го оскърбил? — настоя Иполит, но все още като че ли със същия ироничен тон. — Защо ме нарича свърдел, нали чухте? Сам се залепи за мене; дойде преди малко и ми заприказва за някакъв капитан Еропегов. Хич и не желая вашата компания, генерале; сами знаете, че и по-рано я избягвах. Сами се съгласете, какво ме интересува капитан Еропегов? Не съм дошъл тук за капитан Еропегов. Изказах му само гласно мнението си, че може би този Еропегов никога не е съществувал. И той вдигна цяла олелия.

— Съмнение няма, че не е съществувал! — отсече Ганя.

Но генералът стоеше като зашеметен и само хвърляше безсмислени погледи около себе си. Думите на сина му го бяха смаяли със своята необикновена откровеност. В първия момент той не намери дори думи да възрази. И най-после, едва когато Иполит прихна да се смее при отговора на Ганя и извика: „Е, чухте ли, собственият ви син също казва, че не е имало никакъв Еропегов“, старецът, съвсем объркан, смотолеви:

— Аз говоря за Капитон Еропегов, а не за капитан… Капитон… запасен подполковник, Еропегов… Капитон.

— И Капитон не е имало! — съвсем вече се разсърди Ганя.

— За… защо да не е имало? — смънка генералът и червенина заля лицето му.

— Хайде стига! — намесиха се Птицин и Варя.

— Мълчи, Ганка! — извика пак Коля.

Но това застъпничество като че ли върна самоувереността на генерала.

— Как да не е имало? Защо да не е съществувал? — заплашително се нахвърли той върху сина си.

— Просто защото не е имало. Не е имало и толкоз, това е напълно невъзможно! Това е. Престанете, казвам ви.

— И това е синът ми… собственият ми син, когото аз… о, Боже! Не бил съществувал Еропегов, Ерошка Еропегов!

— Видяхте ли, ту Ерошка, ту Капитошка! — подхвърли Иполит.

— Капитошка, господинчо, Капитошка, а не Ерошка! Капитон, Капитан Алексеевич, искам да кажа Капитон… подполковник… от запаса… ожени се за Мария… за Мария Петровна Су… Су… мой приятел и другар… Сутугова, знаем се още от юнкери. Аз пролях за него… закрих го с тялото си… но го убиха. Не било имало Капитошка Еропегов! Не бил съществувал!

Генералът крещеше разярен, но така, та можеше да се помисли, че спори за едно, а крещи за друго. Наистина в друго време той, разбира се, щеше да понесе и нещо много по-обидно от твърдението, че не е съществувал никакъв Капитон Еропегов, щеше да покрещи, да вдигне скандал, да изгуби всяко търпение, но все пак в края на краищата щеше да се качи да спи горе в стаята си. А сега по някаква особена странност на човешкото сърце чашата преля тъкмо защото изказаха съмнение в съществуването на Еропегов. Старецът почервеня, вдигна ръце и изкрещя:

— Стига! Проклети да сте… далеч от тази къща! Николай, вземи пътната ми чанта, аз си отивам… далеч оттук!

И той излезе бързо, страшно разгневен. Подире му се втурнаха Нина Александровна, Коля и Птицин.

— Е, каква я свърши ти сега! — каза Варя на брат си. — Може пак да се завлече там. Какъв срам, какъв срам!

— Да не беше крал! — извика Ганя, като почти се задъхваше от яд; изведнъж погледът му срещна погледа на Иполит; Ганя почти се разтрепери. — А вие, уважаеми господине — викна той, — би трябвало да помните, че все пак се намирате в чужда къща, и… се радвате на гостоприемството й, а не да дразните един старец, който явно се е побъркал…

Иполит също като че ли насмалко не избухна, но в миг се сдържа.

— Аз съвсем не съм съгласен с вас, че баща ви се е побъркал — спокойно отговори той, — напротив, струва ми се, че напоследък дори е поумнял, Бога ми; не вярвате ли? Станал е един такъв предпазлив, мнителен, всичко иска да знае, претегля всяка дума… Та за този Капитошка той ми заприказва с известна цел: представете си, искаше да ме наведе на…

— Какво ме интересува, дявол да го вземе, на какво е искал да ви наведе! Аз ви моля да не хитрувате и да не извъртате пред мене, господине! — изписка Ганя. — Ако вие също знаете истинската причина, поради която старият е в такова състояние (а вие така добре шпионирахте у нас през последните пет дни, че сигурно я знаете), съвсем не би трябвало да дразните този… нещастник и да тревожите майка ми, като преувеличавате нещата, защото цялата тази работа е глупост, само една пиянска история, нищо повече; тя дори с нищо не е доказана и аз не й отдавам за пет пари значение… Но на вас ви трябва да обиждате и да шпионирате, защото вие… вие сте…

— Свърдел — усмихна се Иполит.

— Защото сте лош човек; половин час измъчвахте хората и гледахте да ги изплашите, че ще се застреляте с вашия незареден пистолет, с който изиграхте такава срамна комедия; вие сте преструващ се самоубиец, пукнала се жлъчка… на два крака. Аз ви дадох гостоприемство, вие надебеляхте, престанахте да кашляте и ето как се отплащате…

— Две думи само, моля ви се; аз съм гост на Варвара Ардалионовна, а не на вас; вие не сте ми давали никакво гостоприемство и аз дори смятам, че вие самият използувате гостоприемството на господин Птицин. Преди четири дни аз помолих майка ми да ми потърси жилище в Павловск и самата тя да се премести, защото наистина се чувствувам тук по-добре, макар че съвсем не съм надебелял и все още кашлям. Майка ми ми съобщи снощи, че жилището е готово и аз бързам да ви известя на свой ред, че още днес ще се пренеса, след като благодаря на вашата майка и на вашата сестрица; взех това решение още снощи. Извинете, че ви прекъснах; вие искахте да ми кажете, струва ми се, още много неща.

— О, щом е така… — потрепери Ганя.

— Щом е така, позволете ми да седна — прибави Иполит, като се настани много спокойно на стола, на който бе седял генералът, — защото все пак аз съм болен; хайде, сега съм готов да ви слушам, толкова повече, че това е последният наш разговор и дори може би последната ни среща.

На Ганя изведнъж му стана съвестно.

— Повярвайте, аз няма да се унижа дотам, да уреждам сметки с вас — каза той — и ако вие…

— Напразно говорите така отвисоко — прекъсна го Иполит, — от своя страна аз се зарекох още в деня на моето идване тук да не се отказвам от удоволствието да ви кажа категорично всичко, и то съвсем откровено, когато се разделяме. Тъкмо сега е моментът да изпълня намерението си, след като вие свършите да говорите, разбира се.

— А аз ви моля да излезете от тази стая.

— По-добре говорете, защото после ще се разкайвате, че не сте казали всичко, което сте имали на сърцето си.

— Престанете, Иполит, всичко това е ужасно срамотно; направете ми удоволствието да спрете! — каза Варя.

— Добре, но само заради дамата — засмя се Иполит и стана. — Щом желаете, Варвара Ардалионовна, за вас аз съм готов да съкратя този разговор, но само да го съкратя, тъй като е абсолютно необходимо известно обяснение между мене и вашия брат и аз за нищо на света няма да се реша да си отида, като оставя тук едно недоразумение.

— Вие сте чисто и просто клюкар — извика Ганя — и затова не се решавате да си отидете, без да пуснете някои клюки.

— Ето виждате ли — забеляза хладнокръвно Иполит, — не можахте да се сдържите. Право ви казвам, ще се разкайвате, дето не казахте всичко. Още веднъж ви отстъпвам думата. Ще почакам.

Гаврила Ардалионович мълчеше и го гледаше презрително.

— Не искате. Смятате да не отстъпите докрай — ваша воля. На мой ред аз ще бъда по възможност кратък. Два-три пъти чух днес да ми натяквате за оказаното ми гостоприемство; това е несправедливо. Когато ме поканихте да дойда тук, вие имахте намерение да ме хванете в примката си. Надявахте се, че аз искам да отмъстя на княза. Чули бяхте освен това, че Аглая Ивановна беше проявила съчувствие към мене и беше прочела моята „Изповед“. Разчитайки, кой знае защо, че аз целият ще се обрека на вашите интереси, вие се надявахте, че може би ще намерите в мое лице един помощник. Няма да се спирам по-подробно на това! Не искам също и вие нито да признаете, нито да потвърдите това; достатъчно ми е, че ви оставям лице срещу лице с вашата съвест и че сега ние се разбираме много добре един друг.

— Ей, че работа правите от нищо и никакво! — извика Варя.

— Нали ти казах: „клюкар и хлапак“ — рече Ганя.

— Позволете, Варвара Ардалионовна, аз продължавам. Разбира се, аз не мога нито да обичам, нито да уважавам княза; ала той е решително добър човек, макар и… смешен. Но аз нямам никаква причина да го мразя; аз не се издадох пред вашия брат, когато той ме подбуждаше против княза; чаках развръзката, за да се посмея. Знаех, че вашият брат ще ми наприказва куп приказки и ще се изложи до немай-къде. Така и стана… Аз съм готов сега да го пощадя, но единствено от уважение към вас, Варвара Ардалионовна. Но след като ви показах, че не се хващам така лесно на въдицата, аз искам още да ви обясня защо държах толкова много да поставя вашия брат в смешно положение. Знайте, че го направих от омраза, признавам си искрено. Умирайки (защото все пак аз ще умра, въпреки че съм надебелял според вас), умирайки, казвам, аз почувствувах, че ще отида в рая много по-спокойно, ако сполуча да осмея поне един представител на оная многобройна категория хора, които са ме преследвали цял живот и които цял живот съм мразил. Вашият многоуважаем брат представя ярък образ на тази категория хора. Аз ви мразя, Гаврила Ардалионович, единствено защото — и това може би ще ви се види чудно — вие сте типът, въплъщението, олицетворението и най-висшият израз на най-нахалната, най-самодоволната, най-просташката и отвратителна посредственост! Вие сте надутата посредственост, която не се съмнява в нищо и е олимпийски спокойна; вие сте рутина на рутините! Не е съдено да покълне някога ни най-незначителната собствена идея нито в ума ви, нито в сърцето ви. Ала вие сте безкрайно завистлив; вие сте твърдо убеден, че сте най-великият гений, но все пак понякога в моменти на скръб ви посещава съмнението и вие ставате зъл и завистлив. О, все още има черни точки на вашия хоризонт; те ще се изличат, когато вие съвсем оглупеете, което не е далеч; все пак на вас ви предстои дълъг и разнообразен живот, няма да кажа весел и се радвам, че е така. Първо, предричам ви, че вие няма да получите ръката на една известна особа…

— Но това е нетърпимо! — извика Варя. — Ще свършите ли вие, противно и злобно човече?

Ганя мълчеше, побледнял и разтреперан. Иполит спря, погледна го втренчено и с удоволствие, премести погледа си върху Варя, усмихна се, поклони се и си тръгна, като не прибави нито дума.

Гаврила Ардалионович беше в правото да се оплаче от съдбата си и от неуспеха. Някое време Варя не се решаваше да му заприказва, дори не го погледна, когато той закрачи с широки крачки край нея; най-сетне той се приближи до прозореца и застана гърбом към нея. Варя мислеше за руската пословица: „Тоягата има два края“. В горния етаж пак се чу шум.

— Там ли отиваш? — обърна се изведнъж Ганя към нея, като чу, че тя става. — Почакай, я виж това.

Той се приближи и хвърли на масата пред нея едно малко листче, сгънато във формата на записчица.

— Господи! — извика Варя и плесна с ръце.

Записката имаше само седем реда:

„Гаврила Ардалионович! Понеже се убедих, че имате добри чувства към мене, решавам се да ви помоля да ми дадете съвет по една важна за мене работа. Бих искала да ви видя утре, точно в седем часа сутринта, на зелената пейка. Това не е далеч от нашата вила. Варвара Ардалионовна, която непременно трябва да ви придружава, знае много добре това място. А. Е.“

— Иди я разбери след всичко това! — разпери ръце Варвара Ардалионовна.

Колкото и да не беше разположен да се поперчи в този момент, Ганя не можа да скрие своето тържество, особено след толкова унизителните предричания на Иполит. Усмивка на искрено самодоволство блесна по лицето му, а и самата Варя засия цялата от радост.

— И то в същия ден, в който обявяват у тях годежа! Върви я разбери сега какво иска!

— Как мислиш ти, за какво ще ми говори утре? — попита Ганя.

— Няма значение, важното е, че от шест месеца тя за пръв път изказва желание да те види. Ала слушай, Ганя: каквото и да става, каквато и насока да вземе разговорът, знай, че това е важно! Много важно! Този път не вдигай голям шум, не върши пак грешки, но и страхлив не бъди, отваряй си очите! Възможно ли е тя да не е разбрала защо цели шест месеца аз се мъкнех у тях? И представи си: нито дума не ми каза днес, не се издаде. А пък аз бях наминала у тях крадешком, старата не знаеше, че съм там, иначе може би щеше да ме изпъди. За тебе рискувах, исках на всяка цена да науча нещо…

Пак се чуха викове и шум горе; няколко души слизаха по стълбата.

— За нищо на света не бива да се допуска сега това! — извика Варя бързо и уплашено. — Трябва да се избегне и най-малкият скандал! Върви искай прошка!

Но бащата на семейството беше вече на улицата. След него Коля мъкнеше чантата. Нина Александровна бе застанала на входната площадка и плачеше; искаше й се да изтича подире му, но Птицин я задържаше.

— С това само още повече го дразните — каза й той, — няма къде да върви, след половин час пак ще го доведат, говорих вече с Коля; оставете го да полудува.

— Какви са тези безобразия, къде отивате! — извика Ганя от прозореца. — А и няма къде да отидете!

— Върнете се, татко! — викна Варя. — Съседите слушат.

Генералът се спря, обърна се, простря ръката си и извика:

— Да бъде проклет от мен този дом!

— И непременно трябва да го каже с театрален тон! — измърмори Ганя, като затръшна прозореца.

Съседите наистина слушаха. Варя излезе бързо от стаята.

Когато Варя излезе, Ганя взе записката от масата, целуна я, цъкна с език и подскочи, като удари крак в крак.