Фьодор Достоевски
Идиот (48)

X

Ала князът не умря преди сватбата си нито в будно състояние, нито „когато спи“, както бе казал предварително на Евгений Павлович. Може би наистина спеше зле и сънуваше лоши сънища; но през деня, между хората, изглеждаше добре и дори доволен; само когато останеше сам, биваше понякога много умислен. Със сватбата бързаха; тя трябваше да стане около една седмица след посещението на Евгений Павлович. При такава бързина дори най-добрите приятели на княза, ако той имаше такива, трябваше да се разочароват в своите усилия „да спасят“ нещастния смахнат. Носеха се слухове, че посещението на Евгений Павлович станало донякъде по настояването на генерала Иван Фьодорович и на съпругата му Лисавета Прокофиевна. Но ако и двамата с безкрайната си доброта бяха наистина пожелали да спасят от пропастта жалкия безумец, те трябваше естествено да се ограничат само с този единствен плах опит; нито тяхното положение, нито може би дори техните чувства (което е естествено) не им позволяваха едно по-сериозно усилие. Ние бяхме споменали, че срещу княза се опълчиха дори и околните му. Вера Лебедева се ограничаваше да си поплаче, когато останеше сама; впрочем тя си седеше повече в стаята и по-рядко от преди влизаше при княза. В това време Коля погребваше баща си; старецът умря от втори удар седем-осем дни след първия. Князът прояви голямо съчувствие към скръбта на семейството и през първите дни прекарваше по цели часове у Нина Александровна; беше и на погребението, и на опелото. Мнозина забелязаха, че пристигането на княза в черква и после излизането му предизвика между присъствуващите неволни шушукания; същото ставаше и по улиците, и в градината: когато минаваше пешком или с карета, разговорите се оживяваха, сочеха го, произнасяха името му, както и името на Настасия Филиповна. Нея я търсеха и на погребението, но тя не бе дошла. На погребението не беше и капитаншата, която Лебедев бе успял все пак навреме да задържи и спре в къщи. Опелото направи на княза силно и мъчително впечатление; на един въпрос на Лебедев той отговори шепнешком, че за пръв път присъствува на православно опело, с изключение на друго едно опело, което помни да е видял като дете в някаква селска черква.

— Да, просто да не вярваш, че тоя човек, който лежи в ковчега, е същият, когото неотдавна избрахме за председател на нашето събрание, помните ли? — пошепна Лебедев на княза. — Но кого търсите?

— Нищо, стори ми се, че…

— Да не би Рогожин?

— Нима той е тук?

— В черквата е.

— Като че ли ми се мярнаха очите му — промълви смутено князът, — но… защо той е тук? Поканен ли е?

— Не са и помисляли дори. Впрочем семейството не го и познава. Всеки може да влезе в черква. Но вие защо така се изненадахте? Аз го срещам сега често; миналата седмица го видях три-четири пъти тук в Павловск.

— Аз не съм го виждал още нито веднъж… оттогава — смънка князът.

Тъй като Настасия Филиповна също не беше му казала нито веднъж, че е срещала „оттогава“ Рогожин, князът заключи сега, че Рогожин си има причини да не се показва пред хората. През целия този ден той беше твърде замислен; а пък него ден и нея вечер Настасия Филиповна беше необикновено весела.

Коля, който се беше помирил с княза още преди смъртта на баща си, му предложи да покани за шафери (тъй като работата е бърза и неотложна) Келер и Бурдовски. Той гарантира, че Келер ще се държи прилично, а може и „да потрябва“, а за Бурдовски няма какво да се приказва, тъй като той е тих и скромен човек. Нина Александровна и Лебедев забелязаха на княза, че ако сватбата е вече решена, то поне каква нужда има да я правят в Павловск, и то така публично, в разгара на курортния сезон? Не е ли по-добре тя да стане в Петербург и дори в къщи? Князът разбра много ясно за какво намекваха тези страхове, но отговори кратко и просто, че такова е изричното желание на Настасия Филиповна.

На другия ден се яви при княза и Келер, който бе узнал, че е избран за шафер. Преди да влезе, той се спря на прага и щом зърна княза, вдигна нагоре дясната си ръка с изправен показалец и се провикна с тон на човек, който се заклева:

— Не пия вече!

След това той се приближи до княза, стисна силно и разтърси двете му ръце и заяви, че наистина отначало, когато научил за сватбата по време на една партия на билярд, се обявил против нея, и то не за друго, а защото като приятел на княза всеки ден чакал с нетърпение да го види оженен непременно само за княгиня дьо Роан; ала сега си дава сметка, че князът мисли най-малкото дванадесет пъти по-благородно от всички тях, „взети заедно“! Защото той търси не блясък, не богатство и дори не почест, а само — истината! Симпатиите на високопоставените личности са твърде известни, но князът се е издигнал твърде много с образованието си, за да не бъде поставян, общо казано, на едно ниво с тях! „Но мръсниците и разните негодници са на друго мнение; из града, по къщите, в компании, във вилите, на концерти, в кръчмите, в билярдните дърдорят и крещят само за предстоящото събитие. Чух, че негодниците искат дори да ви направят шумна демонстрация пред прозорците, и то, така да се каже, още първата нощ! Ако имате нужда, княже, от пистолета на един честен човек, аз съм готов да разменя благородно половин дузина изстрели, преди още да сте станали на другия ден сутринта от вашето брачно ложе.“ Той го посъветва също да поставят една пожарна помпа в двора, понеже се страхуваше, че ще се събере голяма тълпа зяпачи на излизане от черква; но Лебедев се възпротиви, като каза: „Постави ли се в действие пожарна помпа, ще съборят къщата.“

— Уверявам ви, княже, че този Лебедев интригува против вас! Те искат да ви сложат под опекунство, можете ли да си представите, да ви лишат от свободно упражняване на волята и разполагане с парите, тоест от две неща, които отличават всекиго от нас от четвероногото! Да, чух го, много добре го чух! Това е чистата истина!

Князът си спомни, че и той самият бе чул като че ли нещо подобно, но, разбира се, не беше обърнал никакво внимание. Той и сега само се разсмя и веднага пак забрави. И наистина Лебедев бе тичал известно време по това; плановете на този човек винаги се пораждаха сякаш по вдъхновение, но в своя ненужен жар да ги изпълни, той ги усложняваше, пръскаше усилията си във всички посоки и ги отдалечаваше от първоначално поставената си цел; ето защо и малко успяваше в живота. Когато по-късно, почти в деня на сватбата, дойде при княза да се разкайва (той имаше постоянния навик винаги да идва да се разкайва пред онези, срещу които бе интригувал, особено когато интригите му бяха пропаднали), заяви му, че е роден да бъде Талейран^[1] и неизвестно как е останал само Лебедев. След това му разкри цялата си игра, която заинтересува живо княза. Според думите му той започнал най-напред да търси покровителството на високопоставени личности, на които би могъл да се опре в случай на нужда, и отишъл при генерала Иван Фьодорович. Генералът останал изненадан и въпреки че желаел доброто на „младия човек“, заявил, че „при всичкото му желание да го спаси, благоприличието не му позволява да се намеси“. Лисавета Прокофиевна не пожелала нито да го види, нито да го чуе; Евгений Павлович и княз Шч. само махнали с ръце. Ала Лебедев не се отчаял и се съветвал с един опитен юрист, почтен старец, голям негов приятел и почти благодетел; юристът заключил, че запрещението е напълно възможно само ако компетентни свидетели удостоверят умственото разстройство на княза и пълното му побъркване, но най-важното е да се има покровителството на високопоставени личности. Лебедев и сега не вдигнал ръце и веднъж довел при княза един доктор, също почтен старец, който летувал в Павловск и притежавал ордена „Ана на шия“; довел го единствено, за да разгледа имота му, да се запознае с княза и да му каже засега не официално, а, така да се рече, приятелски заключенията си за него. Князът си спомняше за това посещение на доктора; спомняше си, че още предния ден Лебедев го убеждаваше настойчиво, че е болен и когато князът се отказа категорично от медицинска помощ, изведнъж изникна докторът под предлог, че току-що са били с Лебедев при господин Терентиев, който е много зле, и че докторът има да съобщи на княза нещо за болния. Князът похвали Лебедев и посрещна доктора извънредно любезно. Веднага заприказваха за болния Иполит; докторът го помоли да му разправи по-подробно сцената със самоубийството и князът го плени напълно с разказа си и с обясненията си за случката.

Говориха за климата в Петербург, за болестта на самия княз, за Швейцария, за Шнайдер. Князът така заинтересува доктора, като изложи системата на лекуване на Шнайдер, че той остана два часа; освен това пуши от великолепните пури на княза, а от страна на Лебедев Вера му поднесе чудесен ликьор. Докторът, женен човек с деца, почна да прави такива комплименти на Вера, че тя страшно се възмути. Разделиха се като приятели. На излизане докторът каза на Лебедев, че ако се слагат под опекунство такива хора като княза, кои трябва да се вземат за опекуни? Когато Лебедев му възрази с трагичен тон, че събитието ще стане в най-скоро време, докторът поклати лукаво и коварно глава и заключи: „Нека се жени всеки за когото иска.“ Нещо повече, според това, което чул, „съблазнителната личност, освен дето била несравнима красавица, което е достатъчно, за да замае главата на един богат човек, но притежава и капитали от Тоцки и от Рогожин, както и перли, брилянти, шалове и мебели, така че изборът на милия княз не само не говори за някаква, тъй да се каже, особена, биеща на очи глупост, но дори свидетелствува за хитър, тънък светски ум и пресметливост и следователно помага да си направиш тъкмо обратно и за княза напълно благоприятно заключение…“ Тази мисъл смаяла Лебедев и с нея той завърши сега изповедта си пред княза, като прибави: „Сега вече вие имате в моето лице само един предан човек, който е готов да си пролее кръвта за вас; дойдох да ви го кажа.“

През последните дни князът бе развличан и от Иполит; той пращаше много често да го викат. Семейството му живееше наблизо в една малка къщичка; децата, тоест братът и сестрата на Иполит, имаха поне това удоволствие от летуването, че можеха да се отърват от болния, като отиваха в градината; но бедната капитанша оставаше в пълно негово разположение и му беше жертвата; князът трябваше да ги одобрява и помирява всеки ден и болният продължаваше да го нарича своя „бавачка“, като в същото време сякаш не можеше да се въздържи да не го презира за ролята му на помирител. Той беше много сърдит на Коля, задето почти не ходеше при него, защото трябваше отначало да седи при умиращия си баща, а след това при овдовялата си майка. Най-после постави за прицел на подигравките си близката сватба на княза с Настасия Филиповна и завърши с това, че оскърби княза и го изкара от търпение, та той престана да го посещава. След два дни рано заранта се домъкна капитаншата и със сълзи на очи го замоли да иде у тях, защото иначе оня ще й изпие кръвчицата. Тя прибави, че той иска да му разкрие една голяма тайна. Князът отиде. Иполит изказа желание да се помири и при тези думи заплака, ала когато изсъхнаха сълзите му, още повече се озлоби, но не смееше да прояви гнева си. Той беше много зле и по всичко се виждаше, че сега вече скоро ще умре. Нямаше никаква тайна, само започна да го моли горещо, дори се задъхваше от вълнение (може би престорено), „да се пази от Рогожин“. „Този човек е от тия, които не отстъпват своето; не е като нас, княже; поиска ли да направи нещо, окото му няма да трепне…“ и прочее, и прочее. Князът взе да го разпитва по-подробно, за да изтръгне някакви факти; но факти нямаше никакви освен личните усещания и впечатления на Иполит. За свое голямо задоволство той наплаши най-после княза ужасно. Отначало князът не искаше да отговаря на някои негови особени въпроси и само се усмихваше на съветите му: „Бягайте дори в чужбина; и там можете да се венчаете, навред има руски свещеници.“ Накрая Иполит завърши със следната мисъл: „Аз се боя най-вече за Аглая Ивановна: Рогожин знае колко много я обичате; любов за любов; вие му отнехте Настасия Филиповна, той ще убие Аглая Ивановна; макар че сега тя не е ваша, все пак сигурно ще ви бъде мъчно, нали?“ Той постигна целта си; князът си отиде съвсем разстроен.

Тези предупреждения за Рогожин бяха направени вече току преди сватбата. Същата вечер, за последен път преди венчилото, князът се видя и с Настасия Филиповна; ала тя не беше в състояние да го успокои; напоследък дори по нейна вина все повече и повече се засилваше смущението му. По-рано, тоест преди няколко дни, при срещите си с него тя полагаше всичките си усилия да го развесели, защото се боеше страшно от тъжния му вид: опитваше се дори да му пее; най-вече му разправяше всички смешни неща, които можеше да си спомни. Князът почти винаги се преструваше, че се забавлява много, а понякога наистина се смееше на блестящия ум и на хубавото настроение, с които тя разправяше понякога, когато се увличаше, а тя често се увличаше. Когато го виждаше да се смее, когато виждаше какво впечатление е произвела върху него, тя изпадаше във възторг и почваше да се гордее със себе си. Но сега тя ставаше почти от час на час по-тъжна и по-замислена. Князът имаше за нея точно определено мнение, иначе всичко в нея сега естествено щеше да му се види загадъчно и непонятно. Но той искрено вярваше, че тя все още може да се възвърне към живота. С пълно право бе казал на Евгений Павлович, че я обича искрено и дълбоко; в любовта му към нея наистина имаше влечение като към някакво клето и болно дете, което е мъчно и дори невъзможно да оставиш на собствената му воля. Той не разкриваше никому своите чувства към нея и дори не обичаше да приказва за това, когато нямаше как да се отклони разговорът; а насаме с Настасия Филиповна те не говореха никога „за чувствата“, сякаш си бяха дали дума за това. В техния разговор, обикновено весел и оживен, можеше всеки да участвува. По-късно Дария Алексеевна разправяше, че през цялото време само им се радвала и любувала, като ги гледала.

Ала мнението, което князът си бе съставил за душевното и умствено състояние на Настасия Филиповна, го спасяваше донякъде и от много други съмнения. Сега тя се различаваше съвсем от оная жена, която той познаваше преди два-три месеца. Например сега той не се учудваше вече защо по-рано тя със сълзи, проклятия и укори отказваше да се омъжи за него, а сега сама настоява сватбата да стане по-скоро. „Значи — казваше си той, — тя не се страхува вече както по-рано, че ще ме направи нещастен, като се омъжи за мене.“ Една така бързо породила се увереност в себе си не му се виждаше естествена. Тази увереност не можеше все пак да произлиза само от омразата й към Аглая: Настасия Филиповна беше способна на по-дълбоки чувства. Дали пък не идеше от страха й да сподели съдбата си с Рогожин? С една дума, всички тези и много други причини можеха да играят роля, но за него беше съвсем ясно, че за всичко причина е тъкмо това, което той подозираше отдавна: клетата, болна душа не можа повече да издържи. Макар че това обяснение го избави донякъде от съмненията му, то не можа да му даде нито спокойствие, нито почивка през всичкото това време. Понякога той като че се мъчеше да не мисли за нищо; колкото до женитбата, той сякаш гледаше на нея като на някаква незначителна формалност; твърде евтино ценеше собствената си съдба. А на бележките и доводите от рода на тези, които му беше направил Евгений Павлович, той не би могъл да отговори абсолютно нищо — чувствуваше се съвсем некомпетентен по тоя въпрос и затова избягваше подобни разговори.

Впрочем той бе забелязал, че Настасия Филиповна твърде добре знаеше и разбираше какво беше Аглая за него. Тя само не го казваше, но той го четеше по лицето й, когато през първите дни тя го заварваше понякога да се тъкми да отиде у Епанчини. След заминаването на Епанчини тя просто засия. Колкото и да не беше наблюдателен и досетлив, почна да го безпокои мисълта, че Настасия Филиповна може да направи някой скандал, за да пропъди Аглая от Павловск. Шумът и врявата, които се вдигаха по всички вили по повод сватбата, бяха поддържани, разбира се, донякъде от Настасия Филиповна, за да дразни съперницата си. Тъй като мъчно можеха да се срещнат Епанчини, един ден тя качи княза в каляската си и даде заповед да минат точно под прозорците на тяхната вила. Това беше за княза страшна изненада; както винаги той се сети, когато вече нищо не можеше да се поправи и когато каляската вече минаваше под прозорците. Не каза нищо, но два дни беше болен след това; Настасия Филиповна не повтори повече опита. През последните дни преди сватбата тя почна много да се замисля; завършваше винаги с това, че надвиваше скръбта си и пак се развеселяваше, но някак по-тихо, не така шумно, не така щастливо весела както по-рано, както доскоро. Князът удвои вниманието си. Чудно му беше, че тя никога не отваряше пред него дума за Рогожин. Само веднъж, четири-пет дни преди сватбата, Дария Алексеевна прати да му кажат да отиде веднага, защото на Настасия Филиповна й било много лошо. Той я намери в едно състояние, близо до лудост: викаше, трепереше, крещеше, че Рогожин се е скрил в градината на тяхната вила, че тя току-що го видяла, че той ще я убие през нощта… ще я заколи! Целия ден не можа да се успокои. Ала още същата вечер, когато се отби за малко у Иполит, князът научи от капитаншата, която току-що се беше върнала от града, дето ходила по някакви свои работи, че в квартирата й в Петербург днес наминал Рогожин и разпитвал за Павловск. На въпроса на княза кога точно се е отбил Рогожин, капитаншата посочи почти същия час, в който Настасия Филиповна го бе уж видяла днес в градината си. Всичко излезе обикновен мираж; Настасия Филиповна ходи лично да разпита по-подробно капитаншата и получи от нея най-успокоителни уверения.

В деня преди сватбата князът остави Настасия Филиповна в най-голямо въодушевление: получила беше от шивачката си в Петербург премените, които трябваше да носи на другия ден, венчалната рокля, украшенията за главата и други неща. Князът не очакваше да я види толкова възбудена от накитите; той хвалеше всичко и похвалите му я правеха още по-щастлива. Но тя се изтърва в разговора: чула била, че в града имало негодувание и че някакви нехранимайковци наистина готвели демонстрация с музика и дори с декламиране на стихове, написани нарочно за случая, и че всичко това повече или по-малко се одобрявало от останалото общество. Ето защо й се искало сега да вирне още повече глава пред тях, да смае всички с вкуса и разкоша на тоалета си. „Нека крещят, нека свиркат, ако посмеят!“ Като помислеше само за това, очите й святкаха. Тя хранеше още една тайна надежда, но не смееше да я каже на глас: мечтаеше си, че Аглая или най-малкото някой, пратен от нея, ще бъде също инкогнито в тълпата, в черквата, ще я наблюдава и ще види всичко; ето защо се готвеше. Тези бяха мислите, в които тя бе потънала, когато се раздели с княза към единадесет часа вечерта; но още не беше ударило полунощ, когато дотичаха да кажат на княза от страна на Дария Алексеевна „да отиде по-скоро, защото работата върви много зле“. Князът завари годеницата си в сълзи; затворена в стаята си, тя беше в отчаяние, в истерия; дълго време не чуваше нищо от това, което й говореха през заключената врата; най-после тя отвори, пусна само княза, заключи веднага вратата и падна на колене пред него. (Така поне разправяше по-късно Дария Алексеевна, която успяла да види нещичко.)

— Какво правя аз! Какво правя! Какво правя с тебе! — викала тя, като прегръщала конвулсивно нозете му.

Князът остана цял час при нея; ние не знаем какво са си говорили. Дария Алексеевна разказваше, че след един час те се разделили мирно и щастливо. Князът праща още веднъж през нощта да питат как е Настасия Филиповна, но тя беше вече заспала. Сутринта, преди още тя да се събуди, идваха при Дария Алексеевна на два пъти от страна на княза и едва на третия пратен човек бе поръчано да съобщи, че „сега Настасия Филиповна е заобиколена от цял рой модистки и фризьори, дошли от Петербург, че няма и следа от вчерашната криза, че тя е заета с гизденето си така, както може да бъде заета една хубавица пред венчилото си, и че тъкмо в този момент заседава извънреден съвет кои брилянти да сложи и как да ги сложи“. Князът се успокои напълно.

Всичко, което стана след това около сватбата, бе описано по следния начин от хора осведомени, и то, струва ни се, вярно:

Венчавката трябваше да стане в осем часа вечерта; Настасия Филиповна беше готова още в седем. Още от шест часа почнаха вече да се събират малко по малко групи от зяпачи около вилата на Лебедев, но най-вече край къщата на Дария Алексеевна; към седем часа почна да се пълни и черквата. Вера Лебедева и Коля изпитваха голям страх за княза; те имаха обаче много работа в къщи: уреждаха в стаите на княза приема и угощението. Впрочем след венчавката не се предвиждаха почти никакви гости: освен лицата, чието присъствие беше необходимо за бракосъчетанието, Лебедев беше поканил Птицин, Ганя, доктора с ордена „Ана на шия“ и Дария Алексеевна. Когато князът полюбопитствува да узнае от Лебедев защо е поканил доктора, един човек „почти съвсем непознат“, той му отговори самодоволно: „Орден на шия, почтен човек, за представителност“ — и разсмя княза. Във фракове и с ръкавици. Келер и Бурдовски имаха много приличен вид; само Келер все още вдъхваше у княза и у хората си известен страх поради явното си настроение за бой и гледаше много враждебно зяпачите, струпали се около къщата.

Най-после в седем и половина князът потегли с карета за черквата. Нека отбележим по този случай, че той държеше да не пренебрегне нито един от приетите обичаи и традиции; всичко се вършеше публично, явно, открито, и „както трябва“. В черквата той се провря криво-ляво през тълпата, съпровождан от непрекъснати шушукания и възклици на публиката; пред него вървеше Келер, който мяташе наляво и надясно заплашителни погледи. Князът се подслони временно в олтара, а Келер отиде да доведе годеницата. Пред къщата на Дария Алексеевна намери една тълпа не само два-три пъти по-голяма от тълпата пред вилата на княза, но може би и три пъти по-нахална. Изкачвайки се на входната площадка, той чу такива възклици, че не можа да се стърпи и още малко щеше да се обърне към публиката, за да произнесе съответна реч, но за щастие беше спрян от Бурдовски и Дария Алексеевна, която дотича от площадката; те го хванаха и го заведоха насила вътре в къщата. Келер беше раздразнен и бързаше. Настасия Филиповна стана, погледна се още веднъж в огледалото, забеляза с „изкривена“ усмивка, както разправяше по-късно Келер, че е „бледа като мъртвец“, поклони се набожно на иконата и излезе на входната площадка. Многогласна гълчава поздрави появяването й. Вярно, че в първия миг се чуха смехове, ръкопляскания, а може би и свиркания; но след още един миг се чуха и други гласове:

— Брей, че хубава жена! — крещяха в тълпата.

— Не е нито първата, нито последната!^[2]

— Венчилото всичко заличава, глупаци!

— Къде ще намерите друга подобна красавица, ура! — крещяха тия, които бяха по-наблизо.

— Княгиня! За такава княгиня душата си бих продал! — извика някакъв канцеларист. — „Една нощ с цената на моя живот!…“^[3]

Настасия Филиповна наистина излезе бледа като платно; но големите й черни очи бляскаха срещу тълпата като разпалени въглени; и този поглед вече тълпата не можа да понесе; негодуванието се превърна във възторжени викове. Вратичката на каретата беше отворена и Келер вече подаваше ръка на годеницата, когато изведнъж тя нададе вик и изтича от входа право към тълпата. Всички, които я придружаваха, се вкамениха от смайване, тълпата се разстъпи пред нея, а на пет-шест крачки от входа изневиделица изникна Рогожин. Неговия поглед бе зърнала между всички Настасия Филиповна. Тя се затече към него като безумна и го хвана за двете ръце.

— Спаси ме! Отведи ме! Където искаш, още сега!

Рогожин я подхвана с ръце и почти я занесе в каретата. След това в един миг извади от кесията си една сторублева банкнота и я подаде на кочияша.

— На гарата! Ако стигнеш преди тръгването на влака, ще получиш още сто рубли!

И скочи в каретата след Настасия Филиповна и затвори вратичката. Без да се колебае нито момент, кочияшът шибна конете. Като разправяше по-късно за случилото се, Келер се извиняваше, че бил изненадан: „Още една секунда и щях да се окопитя, нямаше да ги оставя да избягат!“ Опитал се да вземе заедно с Бурдовски друг файтон, който случайно се намирал там, и се спуснал да ги догони, но вече по пътя се размислил, че „е твърде късно и че не може да се върне насила!“

— Пък и князът няма да иска! — заключи потресен Бурдовски.

А Рогожин и Настасия Филиповна стигнаха навреме на гарата. След като слезе от каретата, един момент преди да се качи във влака, Рогожин спря набързо едно момиче, което минаваше, забрадено с копринена кърпа и облечено в тъмна наметка, извехтяла, но още прилична.

— Ще приемете ли петдесет рубли за наметката си! — каза той на момичето, като му подаде веднага парите.

Докато то свари да се учуди и да разбере за какво става въпрос, той вече му пъхна в ръката една банкнота от петдесет рубли, свали наметката и кърпата и ги метна върху раменете и главата на Настасия Филиповна. Великолепният й тоалет биеше в очи и щеше да привлече погледите на всички във вагона и едва по-късно момичето разбра защо бяха купили от него на такава добра цена извехтялата дрипа, която не струваше нищо.

Слухът за станалото стигна в черквата с необикновена бързина. Когато Келер си проправяше път към княза, множество хора, които той съвсем не познаваше, се спускаха към него да го разпитват. Говореха високо, поклащаха глави, дори се смееха; никой не излизаше от черква, всички чакаха да видят как годеникът ще посрещне новината. Той побледня, но прие новината спокойно, като едва чуто каза: „Боях се, но все пак не очаквах това…“ — и после, като помълча малко, прибави: „Впрочем… при нейното състояние… това е напълно в реда на нещата.“ Това заключение бе наречено по-късно от самия Келер „безпримерна философия“. Князът излезе от черква наглед спокоен и бодър; така поне мнозина забелязаха и после разправяха. Изглеждаше, че има голямо желание да се прибере в къщи и по-скоро да остане сам; ала не го оставиха да го направи. След него влязоха в стаята му някои от поканените, между които Птицин, Гаврила Ардалионович и докторът, който също нямаше намерение да си ходи. Освен това цялата къща беше буквално обсадена от зяпачи. Още от терасата князът чу как Келер и Лебедев се заразправяха ожесточено с някакви съвсем непознати хора, които имаха вид на чиновници и искаха на всяка цена да нахлуят на терасата. Князът се приближи и запита какво има, после отстрани вежливо Лебедев и Келер, обърна се деликатно към един побелял и едър господин, който бе застанал на стъпалата на стълбището начело на неколцина други, желаещи да влязат, и го покани да му направи честта да го посети. Господинът се смути, но все пак прие поканата; след него влезе втори, трети. От цялата тълпа изявиха желание седем-осем души, които също влязоха, като гледаха да го направят колкото се може по-непринудено; но повече мераклии не се намериха и скоро в тълпата почнаха да одумват натрапниците. Настаниха новодошлите, започна се разговор, поднесен им бе чай — всичко това стана извънредно прилично, скромно и донякъде учуди неканените гости. Направиха се, разбира се, няколко опита да стане разговорът по-весел и да го насочат към „желаната“ тема; зададени бяха няколко нескромни въпроса, направиха се няколко „смели“ забележки. Князът отговори на всички така естествено и любезно и в същото време е такова достойнство, с такова доверие в почтеността на гостите си, че нескромните въпроси престанаха от само себе си. Малко по малко разговорът стана почти сериозен. Един господин, вземайки повод от разговора, изведнъж се закле страшно възмутен, че няма да продаде имота си, каквото и да стане; напротив, ще чака и ще изчака, защото „предприятията струват повече от парите“; „да, любезни господине — заключи той, — ето в какво се състои моята икономическа система, да я знаете.“ Тъй като той говореше на княза, князът го похвали горещо, макар че Лебедев му шепнеше на ухото, че този господин е сетен сиромах и никога не е имал никакъв имот. Мина почти един час, свършиха с пиенето на чай и най-после на гостите им стана съвестно да седят повече. Докторът и побелелият господин се сбогуваха трогателно с княза, пък и всички си вземаха сбогом пламенно и шумно. Изказаха се пожелания и съждения, подобни на това „няма смисъл да се тъжи, може би така е станало по-добре“ и така нататък. Някои наистина си направиха устата за шампанско, но по-възрастните гости възпряха по-младите. Когато всички си отидоха, Келер се наведе към Лебедев и му каза: „Да останеше на нас, ние щяхме да се развикаме, да се сбием, да се опозорим и да привлечем вниманието на полицията; а той, ето на, спечели си нови, приятели, и то какви: познавам ги!“ Лебедев, който беше доста „цъфнал“, въздъхна и отвърна: „Това, което скри от мъдрите и разумните, откри го на децата; и по-рано съм казвал това за него, но сега ще прибавя, че самото дете бе запазено от пропастта и спасено от Бога, той и всички светии го спасиха!“

Най-после към десет и половина князът остана сам; болеше го главата; последен си отиде Коля, който му помогна да смени сватбените си дрехи с халат. Разделиха се сърдечно. Коля не се разпростря надълго върху събитието на деня, но обеща да дойде по-рано на другия ден. По-късно той твърдеше, че като се сбогувал за последен път с него, князът не го предупредил за нищо, значи, скрил и от него намеренията си. Скоро не остана почти никой в къщата: Бурдовски отиде при Иполит, Келер и Лебедев се замъкнаха някъде. Остана за някое време само Вера Лебедева, за да подреди набързо стаите в обикновения им вид. На излизане тя се отби при княза. Той бе седнал на масата, облегнал се на двата си лакътя и закрил е ръце глава. Тя се приближи тихо до него и го докосна до рамото; князът я погледна учудено и като че ли почна да си припомня нещата; когато след около една минута си ги припомни и се сети за всичко, изведнъж го обзе голямо вълнение. Всичко впрочем се изрази в голямата и гореща молба към Вера да му почука утре заран на вратата в седем часа, за да може да вземе първия влак. Вера обеща; князът я помоли горещо да не казва никому за това; тя обеща и това и когато най-после отвори широко вратата, за да излезе, той я задържа за трети път, хвана й ръцете, целуна ги, след това я целуна по челото и някак „необикновено“ й каза: „До утре!“ Така поне разправяше по-късно Вера. Тя си отиде страшно уплашена за него. На другата заран се поуспокои малко, когато след седем часа, както бе уговорено, почука на вратата му и му каза, че влакът за Петербург тръгва след четвърт час; видя й се, че той отвори съвсем бодър и дори усмихнат. Едва ли се беше събличал през нощта, но все пак бе спал. Той каза, че може би ще се върне още днес. От всичко се виждаше, значи, че той бе сметнал сега за възможно и необходимо да съобщи само на нея, че заминава за Петербург.