Фьодор Достоевски
Идиот (41)

III

Скандалът с генерала във всяко друго време би минал без всякакви последици. И по-рано се бяха случвали с него подобни внезапни щуротии, макар и доста рядко, защото, общо взето, той беше много кротък човек и с доста добри наклонности. Сто пъти може би се опитваше да се бори с безредието, което го бе налегнало през последните години. Внезапно си спомняше, че е „баща на семейство“, помиряваше се с жена си, плачеше искрено. Уважението му към Нина Александровна стигаше до обожание, защото тя му прощаваше толкова неща, без да каже дума, и го обичаше дори въпреки шутовския му и унизителен вид. Но тази великодушна борба с безредието обикновено продължаваше кратко време; макар по свой начин, генералът беше също така „буен“ човек и обикновено не можеше да понесе живота на покаяние и бездействие сред своето семейство, затова накрая избухваше; отдаваше се на буйство, за което може би сам се укоряваше още в същия момент, но нямаше сила да се въздържи: караше се, почваше да ораторствува надуто, искаше да му оказват прекомерно и невъобразимо почитание и в края на краищата изчезваше от къщи, понякога дори за дълго време. От две години насам той имаше смътна представа за това, което става в семейството му, или беше осведомен по слухове; престанал бе да навлиза в подробности, защото не чувствуваше ни най-малък интерес.

Но този път в „скандала с генерала“ пролича нещо необикновено; случило се беше сякаш нещо, за което всички знаеха, но никой не смееше да говори. Генералът се върна „официално“ в семейството си, тоест при Нина Александровна, едва преди три дни, но вместо да прояви смирение и разкаяние, както ставаше винаги при предишните „връщания“, той, напротив, се показа необичайно раздразнителен. Беше приказлив, неспокоен, заговорваше разпалено с всеки срещнат и сякаш се нахвърляше върху човека, но все говореше за толкова различни и неочаквани неща, че просто беше невъзможно да откриеш истинската причина за сегашното му безпокойство. На моменти биваше весел, но по-често се умисляше, без сам впрочем да знае точно защо; изведнъж започваше да разправя нещо — за Епанчини, за княза, за Лебедев — и изведнъж прекъсваше и спираше да говори, а на тези, които го питаха какво става по-нататък, отговаряше само с една тъпа усмивка, без дори да забележи, че го питат. Последната нощ той прекара в охкане и пъшкане, като измъчи Нина Александровна, която, кой знае защо, непрекъснато му слагаше топли лапи; призори ненадейно заспа, но след четири часа се събуди в много силен и изключителен пристъп на ипохондрия, който и завърши със скарването с Иполит и с „проклятието на този дом“. Забелязали бяха също през тези три дни, че той се засягаше непрекъснато до немай-къде на честолюбие и поради това необикновено много се обиждаше. А Коля твърдеше настойчиво пред майка си, че причина за всичко това е мъката му, че не пие, а може би и зарад Лебедев, с когото генералът се беше сприятелил много напоследък. Ала преди три дни той се бе скарал изведнъж с Лебедев и се бе разделил ужасно разярен, станала била някаква сцена дори с княза. Коля помоли княза да му обясни причината и почна най-после да подозира, че и той като че ли крие нещо от него. Ако се е състоял, както с най-голяма вероятност предполагаше Ганя, някакъв особен разговор между Иполит и Нина Александровна, чудното бе, че този зъл господин, когото Ганя направо бе нарекъл клюкар, не си беше направил удоволствието да постави и Коля в течение на работата. Много възможно бе, че Иполит не е вече такъв зъл „хлапак“, какъвто го описваше Ганя, пред сестра си, и че злината му е от някакво друго естество; но и да беше съобщил нещо на Нина Александровна, надали го бе направил само „за да разкъса сърцето й“. Нека не забравяме, че причините за човешките постъпки обикновено са много по-сложни и разнообразни, отколкото винаги по-късно си ги обясняваме, и рядко се очертават ясно. Най-добре е понякога разказвачът да се ограничи с просто излагане на събитията. Точно така ще направим и ние при по-нататъшните обяснения на катастрофата, случила се сега с генерала; защото въпреки волята ни виждаме се напълно задължени да отделим и на това второстепенно лице от нашия разказ малко по-голямо внимание и място, отколкото предполагахме досега.

Събитията се нижеха едно подир друго в следния ред: Когато Лебедев замина за Петербург да търси Фердишченко и се върна още същия ден в Павловск заедно с генерала, той не съобщи нищо особено на княза. Ако князът не беше тогава доста разсеян и погълнат от други важни за него грижи, щеше бързо да забележи, че и през следващите два дни Лебедев не само не му даде никакви обяснения, но, кой знае защо, като че ли избягваше дори да се срещне с него. Когато най-сетне обърна внимание на това, князът си спомни с учудване, че през тези два дни, в случайни срещи с Лебедев, той го бе виждал сияещ от добро настроение и почти винаги заедно с генерала. Двамата приятели не се разделяха нито за миг. Князът чуваше понякога шумни и оживени разговори в горния етаж, весели спорове, прекъсвани от изблици на смях; веднъж дори, много късно вечерта, до него стигнаха звуците на неочаквано подета военна гуляйджийска песен и той веднага позна пресипналия бас на генерала. Но прозвучалата песен изведнъж секна и настъпи мълчание. След това около един час още продължи силно оживеният и по всички признаци пиянски разговор. Лесно беше да се разбере, че развеселилите се горе приятели се прегръщат и че най-после един от тях заплака. След това изведнъж последва силна караница, която също така бързо затихна. През цялото време Коля беше в някакво особено угрижено настроение. Князът не беше почти никога през деня в къщи и често пъти се връщаше много късно; винаги му съобщаваха, че през целия ден Коля го търсел и питал за него. Но когато се виждаха, Коля нямаше какво особено да му каже освен това, че е много „недоволен“ от генерала и от сегашното му поведение: „Мъкнат се, пиянствуват тук наблизо в една кръчма, посред улицата се прегръщат и се карат, дразнят се взаимно и не могат да се разделят.“ Когато князът му забеляза, че и по-рано почти всеки ден е било същото, Коля решително не знаеше какво да отговори и как да обясни причината за сегашното си безпокойство.

На сутринта след пиянската песен и караницата князът се готвеше да излезе към единадесет часа, когато изведнъж пред него изникна генералът, извънредно развълнуван и сломен.

— Отдавна търся честта и случая да ви срещна, многоуважаеми Лев Николаевич, отдавна, много отдавна — измърмори той, като стисна ръката на княза извънредно силно, почти до болка, — много, много отдавна.

Князът го покани да седне.

— Не, няма да седна, освен това аз ви задържам, аз — друг път. Струва ми се, мога да ви поздравя с… изпълнението… на желанията на сърцето ви.

— Какви желания на сърцето?

Князът се смути. Нему му се струваше, както и на повечето хора в неговото положение, че положително никой нищо не знае, не се досеща и не разбира.

— Бъдете спокоен, бъдете спокоен! Аз няма да докосвам най-деликатните ви чувства. Сам съм преживял тези неща и знам, че един чужд нос… да се изразя така… според пословицата… не трябва да се пъха там, дето не му е работа. Всяка сутрин изпитвам тази истина. Идвам по друга работа, по важна работа. По много важна работа, княже.

Князът още веднъж го покани да седне и сам седна.

— Само за една секунда… Идвам за съвет. Аз живея, разбира се, без практически цели, но от уважение към себе си и… общо взето, от грижа за практичността, която толкова много липсва на руснака… желая да си създам едно положение, за мене, жена ми и децата… накъсо, княже, аз търся съвет.

Князът го похвали горещо за намерението му.

— Но всичко това е празна работа — прекъсна го бързо генералът, — аз не идвам главно за това, а по друг важен въпрос. И реших да открия сърцето си тъкмо на вас, Лев Николаевич, като на човек, в искреността и в благородните чувства на когото съм уверен като… като… Не ви ли учудват думите ми, княже?

Князът наблюдаваше своя гост ако не с особено учудване, то с необикновено внимание и любопитство. Старецът беше малко бледен, от време на време устните му леко потрепваха, ръцете му сякаш не можеха да намерят спокойно място. Седнал само от няколко минути, той на два-три пъти вече изведнъж ставаше от стола и изведнъж пак сядаше, без, види се, да си дава сметка за вълнението си. На масата имаше книги; продължавайки да говори, той взе едната, отвори я, погледна страницата, затвори я веднага и я сложи на масата. После взе друга книга, която вече не отвори, а я държа през цялото останало време в дясната си ръка, като непрекъснато я размахваше.

— Достатъчно! — извика той изведнъж. — Виждам, че много ви обезпокоих.

— Ни най-малко, моля ви се, бъдете така добър, напротив, слушам ви с интерес и искам да отгатна…

— Княже! Аз желая да си създам положение на уважаван човек… желая да имам уважение към самия себе си и… към правата си.

— Човек, който има такова желание, е вече достоен за всяко уважение.

Князът произнесе тази фраза, взета от някое ръководство за писане, с твърдата увереност, че тя ще произведе прекрасен ефект. Той чувствуваше някак инстинктивно, че с подобна празна, но приятна фраза, казана на място, може изведнъж да се покори и успокои душата на такъв човек като генерала, особено пък в положението, в което се намира той. Във всеки случай такъв гостенин не трябва да си отиде, преди да си облекчил сърцето му — ето къде беше въпросът.

Фразата поласка, трогна и се хареса много: генералът изведнъж се разчувствува, в един миг промени тона и се впусна във възторжено дълги обяснения. Но колкото и да напрягаше слуха си, с колкото и голямо внимание да слушаше, князът не можа да разбере буквално нищо. Генералът говори десетина минути разпалено, бързо, сякаш не смогваше да изкаже всичките мисли, които го бяха навалили; накрая дори сълзи блеснаха в очите му, но все пак това бяха само фрази без начало и край, неочаквани думи и неочаквани мисли, които бързо и неочаквано се натискаха и блъскаха една друга в надпревара.

— Стига вече! Вие ме разбрахте и аз съм спокоен — завърши той изведнъж, като стана, — сърце като вашето не може да не разбере страдащия. Княже, вие сте благороден като идеал! Какво са другите пред вас? Но вие сте млад и аз ви благославям. В края на краищата аз дойдох да ви помоля да ми определите час за един важен разговор и ето в този разговор е главната ми надежда. Аз търся само приятелство и сърце, княже; никога не съм могъл да направлявам изискванията на моето сърце.

— Но защо не сега? Аз съм готов да ви изслушам…

— Не, княже, не! — с жар го прекъсна генералът. — Не сега! Сега е мечта! Работата е много, много важна! Този час на разговор ще реши съдбата ми. Този час ще принадлежи на мене и аз не бих желал в такъв свещен момент да може да ни прекъсне първият влязъл, първият нахалник и то често пъти такъв нахалник — той изведнъж се наведе към княза и му зашепна със странен израз на тайнственост и почти на уплаха, — такъв нахалник, който не струва колкото тока… на обувката на вашия крак, възлюбени княже! О, аз не казвам: на моя крак! Забележете добре, че аз не казах „моя крак“, защото се уважавам твърде много, за да говоря за това без заобикалки; ала само вие единствен сте способен да разберете, че като изключвам в подобен случай моя ток, аз давам доказателство може би за извънредна гордост и достойнство. Освен вас никой няма да го разбере, а той най-малко от всеки друг. Той не разбира нищо, княже; напълно, напълно неспособен е да разбере! Трябва да имаш сърце, за да разбереш!

Накрая князът почти се уплаши и определи на генерала среща за следния ден в същия час. Той си излезе бодър, извънредно много утешен и горе-долу успокоен. Вечерта, между шест и седем часа, князът прати да помолят Лебедев да дойде за момент при него.

Лебедев дойде с необикновена бързина, „чест било за него да се озове на поканата“, както започна той веднага с влизането си; като че ли никак не си спомняше, че три дни се беше крил и явно бе избягвал да се срещне с княза. Той седна на крайчеца на един стол, като правеше гримаси, усмихваше се, въртеше насам-натам засмени очички, потриваше ръце и имаше вид на напълно наивен човек, който се готви да чуе някаква голяма новина, отдавна очаквана и от всички предусещана. Тръпки побиха пак княза; ставаше му ясно, че всички бяха почнали да чакат нещо от него, че всички поглеждат към него с намеци, усмивки и смигане, сякаш желаят да го поздравят за нещо. Келер се беше вече отбивал два-три пъти за минутка също с явното желание да го поздрави: всеки път започваше възторжено и неясно, но офейкваше, без да довърши. (През последните дни той се беше запил здравата и вдигаше врява в някаква билярдна.) Дори Коля въпреки тъгата си два-три пъти направи неясни намеци пред княза.

Князът запита направо и малко сърдито Лебедев какво мисли за сегашното състояние на генерала и защо той е толкова неспокоен? Той му разправи с няколко думи разигралата се преди малко сцена.

— Всеки си има свои грижи, княже… особено в нашия странен и неспокоен век; така е — доста сухо отговори Лебедев и млъкна обиден, с вид на човек, когото са измамили жестоко в очакванията му.

— Каква философия! — усмихна се князът.

— Философията би била нужна, много нужна в нашия век от практична гледна точка, но я пренебрегват, това е то. Колкото до мене, многоуважаеми княже, макар че вие ми оказахте доверието си в един случай, който ви е известен, но само донякъде и в кръга на обстоятелствата, тясно свързани с този случай… Аз го разбирам и ни най-малко не се оплаквам.

— Лебедев, вие май ми се сърдите за нещо?

— Никак, ни най-малко, многоуважаеми и пресветли княже, ни най-малко! — извика възторжено Лебедев и сложи ръка на сърцето си. — Напротив, тъкмо сега разбрах, че нито с положението си в обществото, нито с умственото ми и душевно развитие, нито с натрупаните ми богатства, нито с досегашното ми поведение, нито със знанията — с нищо не заслужавам да бъда почетен от вашето високо доверие, на което се надявах; и ако мога да ви служа, то ще бъде само като роб или наемник, не другояче… Аз не се сърдя, но ми е мъчно.

— Хайде, моля ви се, Лукиян Тимофеич!

— Не другояче! Така е и сега, така е и в сегашния случай! Тъй като сърцето и мисълта ми неотстъпно ви следват, аз си казвах, срещайки ви: аз не съм достоен за приятелски излияния, но в качеството си на хазаин може би ще мога да получа в съответния момент и към предвижданата дата, така да се каже, предписание или поне някое съобщение пред вид известни предстоящи и очаквани промени.

Произнасяни тези думи, Лебедев просто беше впил пронизващите си очички в княза, който го гледаше изненадан; той още не бе загубил надежда да задоволи любопитството си.

— Абсолютно нищо не разбирам — извика князът почти разгневен — и… вие сте най-ужасният интригант! — избухна той изведнъж в най-искрен смях.

В един миг се разсмя и Лебедев и по сияещия му поглед личеше, че надеждите му се бяха прояснили и дори удвоили.

— И знаете ли какво ще ви кажа, Лукиян Тимофеич? Само не ми се сърдете: аз се учудвам на вашата наивност, и то не само на вашата! Вие с такава наивност очаквате нещо от мене, и то тъкмо сега, в този момент, че на мене ми е дори съвестно и срамно от вас, задето нямам с какво да ви задоволя; ала кълна ви се, че няма абсолютно нищо, можете ли да си представите! Князът пак се засмя.

Лебедев стана сериозен. Наистина неговото любопитство стигаше понякога до голяма наивност и нахалство; но в същото време той беше доста хитър и лукав, а в някои случаи дори твърде коварно потаен; с непрекъснатите си отблъсквания князът почти го беше направил свой враг. Но той го отблъскваше не защото го презираше, а защото любопитството на Лебедев докосваше една деликатна тема. На някои свои мечти князът гледаше още преди няколко дни като на престъпление, а Лукиян Тимофеич, като смяташе, че отказът на княза говори само за лично отвращение и недоверие към него, отиваше си с огорчено сърце и ревнуваше от княза не само Коля и Келер, а и собствената си дъщеря Вера Лукияновна. В този момент дори той имаше може би искреното желание да съобщи на княза една крайно интересна за него новина, но се затвори в мрачно мълчание и не му каза нищо.

— С какво мога всъщност да ви услужа, многоуважаеми княже, тъй като все пак сега… вие ме повикахте? — каза най-после той след известно мълчание.

Князът, който също се бе замислил за минутка, трепна.

— Да, ето какво, аз исках всъщност да поговорим за генерала и… за тази кражба, за която ми бяхте казали…

— Каква кражба?

— И таз хубава, като че не ме разбирате! Боже мой, Лукиян Тимофеич, какви комедии разигравате постоянно! Аз говоря за парите, за парите, за четиристотинте рубли, които бяхте загубили оня ден с портфейла си и за които дойдохте да ми разправите тук сутринта, преди да заминете за Петербург — разбрахте ли най-сетне?

— Аха, вие говорите за онези четиристотин рубли! — каза с провлечен тон Лебедев, сякаш едва сега се досети. — Благодаря ви, княже, за искрения интерес, който проявявате; това много ме ласкае, но… аз ги намерих, и то отдавна вече.

— Намерихте ги! О, слава Богу!

— Това ваше възклицание е много благородно, защото четиристотин рубли не са малко нещо за един нещастник, който изкарва с голяма мъка прехраната си и има многобройно семейство от сирачета…

— Но аз не говоря за това! Разбира се, радвам се, че сте ги намерили — побърза да се поправи князът, — но… как ги намерихте?

— По най-прост начин, намерих ги под стола, на който бе окачен жакетът ми, така че явно портфейлът се е изплъзнал от джоба на пода.

— Как под стола? Не е възможно, нали бяхте ми казали, че сте търсили по всички кътчета; как не сте ги видели на най-личното място?

— Вярно е, че гледах! Спомням си много, много добре, че гледах! На четири крака пълзях, и като не вярвах на собствените си очи, отдръпнах стола и опипвах на това място с ръце; видях, че няма нищо, празно и гладко място, ей на, като дланта ми, но все пак продължих да опипвам. Такива колебания винаги изпитва човек, когато му се иска много да намери нещо… при значителни и печални загуби; вижда, че няма нищо на мястото, дето търси, но все пак поглежда там по петнадесет пъти.

— Да кажем, че е така; но как е могло да стане?… Все още не разбирам — мънкаше объркано князът, — преди казвахте, че там нямало нищо, че сте търсили на това място, а сега пък изведнъж се намерили?

— Да, а сега изведнъж се намериха.

Князът погледна учудено Лебедев.

— А генералът? — попита изведнъж той.

— Тоест какво генералът? — престори се, че не разбира пак Лебедев.

— Ах, Боже мой! Питам ви, какво каза генералът, когато намерихте портфейла си под стола? Нали преди това заедно бяхте търсили?

— По-рано заедно търсихме. Но този път, да си призная, аз не му казах нищо и предпочетох също така да не му съобщавам, че съм намерил вече портфейла сам.

— Но… защо това? А парите всичките ли бяха?

— Аз отворих портфейла; всичките пари бяха там, не липсваше нито една рубла.

— Можехте поне да дойдете да ми кажете — забеляза замислено князът.

— Страх ме беше да не ви безпокоя, княже, при вашите лични грижи, които са извънредно големи може би, ако мога така да се изразя; освен това аз самият се престорих, че уж нищо не съм намерил. След като отворих портфейла и проверих съдържанието му, аз го затворих и го сложих пак под стола.

— Защо?

— Ами така; любопитен бях да видя какво ще стане след това — каза Лебедев, като се кискаше и потриваше ръце.

— Значи, от два дни той е сега там под стола?

— О, не, остана само двадесет и четири часа. Да ви кажа ли, моето желание беше донякъде и генералът също да го намери. Защото, казвах си, ако най-после аз го намерих, защо и генералът да не забележи един предмет, който, така да се каже, боде в очите ти, стърчи под стола. Няколко пъти аз вдигах стола и го местех, така че портфейлът вече съвсем личеше, ала генералът не забелязваше нищо. Това трая цяло денонощие. Изглежда, че е станал много разсеян, не може да го разбере човек; приказва, разправя истории, смее се, киска се и току изведнъж избухва в силен гняв срещу мене, не знам по каква причина. Тръгнахме най-после да излизаме от стаята, а аз нарочно оставих вратата отворена; той се поколеба един момент, отвори уста да каже нещо, навярно се уплаши, дето е оставен така един портфейл с толкова пари, но изведнъж ужасно се разсърди и не каза нито дума; не изминахме и две крачки по улицата, той ме остави и тръгна в друга посока. Намерихме се едва вечерта в кръчмата.

— Ала най-сетне вие взехте все пак портфейла изпод стола?

— Не; още същата нощ той изчезна от това място.

— И къде е сега?

— Ето тук — засмя се изведнъж Лебедев, като се изправи целият и загледа весело княза, — намери се неочаквано тук, в полата на собствения ми жакет. Ето, ако искате сам да се уверите, пипнете.

Наистина в лявата пола на жакета, точно отпред на лично място, се беше образувала като че цяла торбичка и по пипането можеше веднага да се досети човек, че там има кожен портфейл, който през скъсан джоб се е изтърсил под хастара.

— Извадих го, за да проверя; всичките пари бяха там. Пак го пуснах на същото място и така го нося от вчера сутринта в полата, удря ме дори по краката.

— А вие се преструвате, че не го забелязвате?

— Не го забелязвам ами, хе-хе! И представете си, многоуважаеми княже — макар че темата е недостойна да привлече вашето специално внимание, — джобовете ми са били винаги здрави, а сега изведнъж за една нощ такава дупка! Почнах да я разглеждам по-внимателно — като че ли са разрязали плата с ножче; просто за невярване, нали?

— А… генералът?

— Целия ден ми се сърди, и вчера, и днес; ужасно е недоволен; ту веселието и виното го правят прекалено любезен, ту е сантиментален до сълзи, ту изведнъж така се разсърди, че ме хваща дори страх, Бога ми; все пак, княже, аз не съм военен. Седим вчера в кръчмата, а случайно полата на жакета ми се издула на показ като същинска гърбица; той поглежда крадешком, сърди се. Отдавна вече не ме гледа в очите, освен когато е много пиян или се разчувствува; вчера обаче един-два пъти така ме погледна, че просто тръпки ме полазиха по гърба. Впрочем аз имам намерение да намеря утре портфейла, а дотогава ще се позабавлявам още с него тази вечер.

— Но защо така го измъчвате? — извика князът.

— Не го мъча княже, не го мъча — с жар отвърна Лебедев, — аз го обичам искрено и… го уважавам; а сега, ако щете, вярвайте, ако щете — недейте, станал ми е още по-скъп; почнах да го ценя още повече!

Лебедев каза всичко това толкова сериозно и искрено, че князът дори възнегодува.

— Обичате го, а го мъчите по такъв начин! Ами, моля ви, с това само, дето е сложил изгубената вещ на показ, отначало под стола, а след това в жакета, с това само той направо ви дава доказателство, че не иска да хитрува с вас, а чистосърдечно ви моли за прошка. Чувате ли: моли ви за прошка! Надява се, значи, на деликатността на вашите чувства, вярва в приятелството ви към него. А вие довеждате до такова унижение един така… честен човек!

— О, много честен, княже, много честен! — поде Лебедев с блеснали очи. — И само вие, преблагородни княже, бяхте способен да произнесете една толкова справедлива дума! Тъкмо затова съм ви предан до обожание, макар и да съм прогнил от разни пороци! Решено! Намирам портфейла си още сега, в този момент, а не утре; ето изваждам го пред вашите очи; ето го; ето и парите са налице всичките; вземете ги, преблагородни княже, вземете ги и ги пазете до утре. Утре или вдругиден ще си ги взема; а знаете ли, княже, че тези пари сигурно са лежали първата нощ след загубването им под някой камък в градинката ми; как мислите вие?

— Внимавайте, не му казвайте направо в очите, че сте намерили портфейла. Оставете го да види чисто и просто, че няма вече нищо в полата на дрехата ви; той ще разбере.

— Така ли? Не е ли по-добре да му кажа, че съм го намерил и да се преструвам, че досега нищо не съм забелязал?

— Не — замисли се князът, — не, сега вече е късно; така е по-опасно; наистина по-добре не казвайте нищо! Бъдете любезен с него, но… без много-много преструвки и… и… вие знаете…

— Знам, княже, знам, тоест знам, че сигурно няма да направя нищо; защото за тая работа човек трябва да има сърце като вашето. А и той самият е раздразнителен и натрапчив, държи се сега с мене понякога твърде отвисоко; ту хленчи и ме прегръща, ту изведнъж почне да ме унижава и да ми се надсмива презрително; в един такъв момент ще взема нарочно да му пъхна под носа полата на жакета ми, хе-хе! Довиждане, княже, виждам, че ви задържам и смущавам, така да се каже, най-интересните ви чувства…

— Но за Бога, пазете тайна както по-рано!

— С тихи стъпки, с тихи стъпки!

Но макар че въпросът бе уреден, князът остана може би по-угрижен от преди. Той чакаше с нетърпение утрешната си среща с генерала.