Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Идиот, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 95 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2009)
Разпознаване и корекция
NomaD (2010)
Допълнителна корекция; отделяне на бележките като допълнително произведение
kipe (2015 г.)

Издание:

Фьодор М. Достоевски. Идиот

Стиховете в романа са преведени от Цветан Стоянов.

Редактор: Милка Минева

Художник: Александър Поплилов

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Александър Димитров

Коректори: Любка Иванова, Лидия Стоянова

Дадена за печат на 18.XII.1959 г.

Народна култура, София, 1960

 

Ф. М. Достоевский. Собрание сочинений в десяти томах

Государственное издательство художественной литературы, Москва, 1957

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от kipe

VIII

— Господа — започна князът, — не очаквах да видя никого от вас, самият аз бях болен до днес, а вашата работа (обърна се той към Антип Бурдовски) възложих още преди месец на Гаврила Ардалионович Иволгин, за което още тогава ви известих. Впрочем аз не отказвам да се обясня лично с вас, само че съгласете се, в такъв час… Ако няма да трае дълго, предлагам да минем в друга стая… Дошли са ми сега на гости приятели и вярвайте ми…

— Приятели… колкото щете, но позволете — прекъсна го племенникът на Лебедев с твърде поучителен тон, макар все още да не повишаваше гласа си, — позволете и на нас да заявим, че можехте да се отнесете с нас по-вежливо, а не да ни карате да ви чакаме два часа в слугинската ви стая…

— И, разбира се… и аз… ето как постъпват князете! Значи… вие сте генерал! Но аз не съм ви лакей! Но аз, аз… — запелтечи изведнъж необикновено развълнуван Антип Бурдовски; устните му трепереха, гласът му трепереше от обида, плюнки хвърчаха от устата му, сякаш целият се беше пръснал или пукнал, и така бързо заговори, че след десетата дума нищо вече не можеше да му се разбере.

— Да, така постъпват князете! — изкрещя с писклив, треперещ глас Иполит.

— Ако бяха се отнесли така с мене — изръмжа боксьорът, — тоест ако това засягаше пряко мене, благородния човек, на мястото на Бурдовски аз бих…

— Господа, едва преди около една минута узнах, че вие сте тук, Бога ми — повтори князът.

— Ние не се страхуваме, княже, от вашите приятели, каквито и да са те, защото сме в правото си — заяви отново племенникът на Лебедев.

— Но кой ви даде правото, позволете да попитам — изписка пак Иполит, но вече извънредно разгорещил се, — да изнасяте работата на Бурдовски пред съда на вашите приятели? Може би ние не желаем съда на вашите приятели, много добре знаем какво значи той!…

— Но ако най-после вие, господин Бурдовски, не желаете да говорите тук — можа най-сетне да се обади князът, страшно смаян от такова начало, — казвам ви, веднага можем да минем в друга стая, а за вашето присъствие, повтарям ви, едва току-що научих…

— Но вие нямате право, нямате право, нямате право!… Вашите приятели… Ето на!… — внезапно запелтечи пак Бурдовски, като се оглеждаше свирепо и недоверчиво и все повече се разгорещяваше, колкото по-несигурен се чувствуваше. — Вие нямате право! — И като каза това, той изведнъж млъкна, сякаш нещо се скъса в него, и безмълвно облещил късогледите си, необикновено изпъкнали, с дебели червени жилки очи, той се наведе с цялото си тяло напред и въпросително впери поглед в княза. Този път князът толкова се учуди, че сам млъкна, понеже не намери какво повече да каже, и също го загледа с облещени очи.

— Лев Николаевич! — извика внезапно Лисавета Прокофиевна. — Веднага прочети това, още сега, в пряка връзка е с твоята работа.

Тя му подаде бързо един седмичен хумористичен вестник[1] и посочи с пръст една статия. Когато още влизаха гостите, Лебедев се приближи бързо отстрани до Лисавета Прокофиевна, на която правеше мили очи, и без да каже дума, извади от страничния си джоб този вестник и го пъхна почти в очите й, като посочи една оградена с молив колонка. Няколкото реда, които Лисавета Прокофиевна можа да прочете, страшно я смаяха и развълнуваха.

— Но може би е по-добре да не се чете това на висок глас — пошепна князът, много смутен, — ще го прочета сам… после…

— Тогава прочети го по-добре ти, започвай веднага, на висок глас, на висок глас! — обърна се Лисавета Прокофиевна към Коля, като грабна нетърпеливо вестника от ръцете на княза, който едва бе имал време да хвърли поглед върху него. — Чети на висок глас, за да чуят всички!

Лисавета Прокофиевна беше буйна и темпераментна жена, която понякога без много мислене, внезапно и бързо, вдигаше всички котви и се впускаше в открито море въпреки лошото време. Иван Фьодорович се разшава тревожно. Но докато в първия миг всички стояха в нерешителност и чакаха изненадани, Коля разгъна вестника и зачете на висок глас оттам, дето Лебедев побърза да му посочи:

„Пролетарии и потомци, епизод от дневните и всекидневни грабежи! Прогрес! Реформи! Справедливост!“

„Чудни неща стават из нашата така наречена света Русия, в нашия век на реформи и на големи капиталистически предприятия, век на национализма и на ежегодно преселване на стотици милиони в чужбина, век на поощряване на промишлеността и на сковаване на работническите ръце и така нататък, и така нататък; всичко не може да се изброи, господа, и затова направо на въпроса. Странно произшествие се случи с един от потомците на нашата покойна помешчишка аристокрация (de profundis[2]), впрочем един от тези потомци, чиито деди още са изгубили всичко на рулетката, бащите им са били принудени да служат като юнкери или поручици и обикновено са умирали, привлечени под съдебна отговорност зарад някаква невинна грешка при боравене с държавни суми, а децата на които, както героят на нашия разказ, или растат като идиоти, или се забъркват дори в криминални афери, но съдебните заседатели ги оправдават за назидание и поправяне; или в края на краищата пускат някоя от онези измислици, които учудват публиката и позорят и без това вече доста позорното наше време. Преди около половин година нашият потомък, обут в гетри като чужденец и треперещ в неподплатено шинелче, се е върнал през зимата в Русия от Швейцария, дето се е лекувал от идиотство (sic!). Трябва да признаем, че нему все пак му е вървяло, така че, без да говори за интересната си болест, от която се е лекувал в Швейцария (а представяте ли си: лекуване от идиотство?!!), той би могъл да докаже правотата на руската пословица: «Върви им на някои!» Сами съдете: бил още пеленаче, когато останал сирак след смъртта на баща си, който умрял, казват, като поручик, когато го привлекли под съд, задето внезапно изчезнали, проиграни на карти, парите на ротата, а може би и задето понашибал малко повече някой свой подчинен (нали помните старите времена, господа!), нашият барон бил взет от състрадание да бъде отгледан от един много богат руски помешчик. Този руски помешчик — да го наречем, ако щете, П., — притежател в златното минало на четири хиляди крепостни души (крепостни души! Разбирате ли, господа, какво значи това? Аз не го разбирам. Трябва да го потърся в тълковния речник: «макар и от скорошно време, мъчно е за вярване[3]»), бил, изглежда, един от онези руски хайлази и готовановци, които са прекарвали празния си живот в чужбина, лете на бани, а зиме в парижкия Шато де фльор, дето са оставили на времето си фантастични суми. Би могло с положителност да се каже, че най-малко една трета от данъците, плащани на времето от крепостниците, са отивали в джоба на съдържателя на парижкия Шато де фльор (това се казва щастлив човек!). Както и да е, безгрижният П. отгледал господарското сираче като княз, вземал му възпитатели и гувернантки (без съмнение хубавички), които впрочем сам довеждал от Париж. Ала последният господарски потомък на рода бил идиот. Шатодефльорските гувернантки не помогнали и до двадесетгодишната си възраст нашият възпитаник не се научил да говори никакъв език, дори и руски. Последното впрочем е извинително. Най-после в руската крепостническа глава на П. дошла фантастичната мисъл, че идиотът може да се научи на ум в Швейцария — мисъл впрочем логична: готованецът и собственикът естествено лесно си е въобразил, че с пари дори и ум може да се купи на пазара, още повече в Швейцария. Пет години минали за лекуване в Швейцария при някакъв известен професор и хиляди рубли били похарчени. Идиотът, разбира се, не станал умен, но все пак, казват, почнал да прилича горе-долу на човек. Изведнъж П. умира неочаквано. Завещание, разбира се, никакво; работите му, както винаги става, объркани, цяла тълпа алчни наследници, които не ги е ни най-малко грижа за последните в рода потомци, лекувани по милост от вродено идиотство в Швейцария. Макар и идиот, нашият потомък все пак се опитал да измами своя професор и, казват, успял да се лекува при него безплатно още две години, като криел от него смъртта на своя благодетел. Но самият професор не бил по-малък шарлатанин; като се уплашил най-сетне от безпаричието и най-вече от апетита на двадесет и пет годишния си готованец, той му сложил старите се гетри, подарил му изтъркания си шинел и го експедирал на свои разноски в трета класа nach Russland[4] — да се маха от Швейцария. Би рекъл човек, че щастието е обърнало гръб на нашия герой. Но не излязло така: съдбата, която унищожава с глад цели губернии, излива отведнъж всичката си благодат върху аристократчето, също както криловският Облак, който минава над изсъхналите ниви и се изсипва над океана. Почти в момента, когато той пристигнал от Швейцария в Петербург, умира в Москва един от роднините на майка му (от търговско потекло, разбира се), стар бездетен самотник, брадат търговец и разколник и оставя няколко милиона наследство в сухи пари — безспорно, кръгло, чисто, — и то (кам да се паднеше на двама ни, читателю!) всичко това на нашия потомък, всичко това на нашия барон, лекувал се от идиотство в Швейцария! Но сега вече задухал друг вятър. Около нашия барон в гетри, който почнал да се занася по една известна хубавица-държанка, изведнъж се събрала цяла тълпа познати и приятели, намерили се дори роднини, а най-вече цели тълпи от благородни моми, които ламтели и жадували за законен брак, пък и какво по-хубаво биха могли да намерят: аристократ, милионер, идиот — всички качества събрани на едно, със свещ не можеш намери такъв мъж, по поръчка не можеш го направи!…“

— Това… това вече не разбирам! — извика Иван Фьодорович до немай-къде възмутен.

— Престанете, Коля! — извика князът с умолителен глас.

Чуха се възклицания от всички страни.

— Да чете! Да чете на всяка цена! — заповяда Лисавета Прокофиевна, като явно правеше необикновени усилия да се сдържи. — Княже! Ако спре четенето — ще се скараме.

Нямаше какво да се прави. Почервенял от вълнение, разгорещен, Коля продължи с неспокоен глас:

„Но докато нашият новоизлюпен милионер се намирал, така да се каже, на седмото небе, случило се едно съвсем странично събитие. Една прекрасна заран при него идва един посетител със спокойно и строго лице, облечен скромно и благородно, с вежлива, но достойна и справедлива реч, с явно прогресивна отсянка на мисълта и с две думи му обяснява целта на посещението си: той е известен адвокат; един млад човек го е натоварил да води дело; идва от негово име. Този млад човек ни повече, ни по-малко е син на покойния П., макар че носи друго име. На младини сладострастникът П. прелъстил едно честно, бедно момиче от домашната си прислуга, но европейски възпитано (той естествено използувал баронските права на старото крепостно съсловие), и когато забелязал близките и неизбежни последици от тази връзка, побързал да я омъжи за един човек с благороден характер, който живеел от сделки, имал дори служба и отдавна вече обичал момичето. В първо време той помагал на младоженците, но скоро съпругът й от гордост отказал да приема помощта му. Минало известно време и малко по малко П. забравил и за момичето, и за сина си, който имал от нея; после, както се знае, той умрял, без да направи завещание. В това време синът на П., който се родил вече при законния брак на майка си и бил осиновен от човека с благороден характер, под чието име бил отгледан и който също умрял по реда си, останал само на свои средства и с болна, с парализирани крака майка в една далечна губерния; а той си изкарвал почтено хляба, като давал всеки ден уроци в търговски семейства, и така се издържал отначало в гимназията, а след това слушал полезни за себе си лекции, преследвайки една по-далечна цел. Но какво можеш да получиш от уроци в семейства на руски търговци, които плащат по десет копейки на час, като трябва при това да се грижиш за болна, парализирана майка, която най-сетне дори със смъртта си в далечната губерния съвсем почти не облекчила положението му? Сега се поставя въпросът: как по справедливост е трябвало да реши нашият потомък? Вие, читателю, без съмнение, смятате, че той си е казал така: «През целия си живот аз съм се радвал на благодеянията на П.; той е похарчил десетки хиляди рубли за моето възпитание, за моите гувернантки, за лекуването ми от лудост в Швейцария; и ето сега аз имам милиони, а благородният син на П., който няма никаква вина за грешките на своя лекомислен и забравил го баща, се съсипва да дава уроци. Всичко, което е похарчено за мене, напълно справедливо е било да се похарчи за него. Тези грамадни суми, отишли за мене, всъщност не са мои. Ако не беше една сляпа грешка на съдбата, те трябваше да се паднат на сина на П. Те трябваше да бъдат употребени за него, а не за мене, както стана поради фантастичната прищявка на лекомисления и лесно забравящ П. Ако аз бях напълно благороден, деликатен и справедлив човек, би трябвало да дам на сина му половината от цялото си наследство; но тъй като съм преди всичко човек на сметката и много добре разбирам, че тая работа не е юридическа, няма да дам половината от милионите си. Ала от моя страна ще бъде най-малкото твърде подло и безчестно (потомъкът забрави да прибави „и неразумно“), ако не върна сега на сина десетките хиляди рубли, които е похарчил П., за да ме излекува от идиотството ми. Това е просто въпрос на съвест и на справедливост! Защото какво щеше да стане от мене, ако П. не беше се нагърбил с моето възпитание и бе се погрижил за своя син, а не за мене?»

 

Но не, господа! Нашите потомци не разсъждават така. Колкото и да му говорил адвокатът на младия човек, заел се да го защищава единствено от приятелство и почти против волята му, почти насила, колкото и да му е посочвал задълженията за чест, за благородство, справедливост и дори за най-проста сметка, швейцарският възпитаник останал непреклонен. И какво мислите? Това не е още нищо, а ето какво вече е наистина непростимо и не може да се извини с никаква интересна болест: този милионер, който току-що е хвърлил гетрите на своя професор, не е могъл дори да разбере, че този благороден млад човек, съсипващ се от даване на уроци, го моли не за милост и помощ, а търси своето право и това, което му се дължи, макар и да не почива на юридическа основа. И той дори не иска, а само приятелите му се застъпват за него. Нашият потомък приема величествен вид и опиянен от възможността да мачка безнаказано хората със своите милиони, изважда една петдесетрублева банкнота и я праща на благородния млад човек като безочливо подаяние. Вие не вярвате, господа? Вие сте възмутени, оскърбени, вие издавате вик на негодувание: но все пак той го е направил! Разбира се, парите са му били върнати веднага, така да се каже, хвърлени обратно в лицето. Но как да се реши тогава този въпрос? Понеже той не е юридически, остава само да му се даде гласност! И ето ние предаваме тая история на публиката, като отговаряме за нейната достоверност. Казват, че един от най-известните наши хумористи съчинил по този повод една великолепна епиграма[5], достойна да заеме място не само в губернските, но и в столичните очерци на нашите нрави:

Със шинелата на Шнайдер[6]

Лев[7] играл си пет години

и преливал в пусто, в празно,

времето така да мине.

Върнал се със гетри тесни,

пипнал милионна рента,

хем по руски Бога моли,

хем откраднал от студента…“

Когато свърши четенето, Коля побърза да предаде вестника на княза и без да каже дума, изтича в един ъгъл, сгуши се там и закри с ръце лицето си. Той изпитваше непосилен срам и детската му впечатлителност, която още не бе имала време да свикне с низостите на живота, беше възмутена извън всяка мярка. Струваше му се, че стана нещо необикновено, което отведнъж разруши всичко, и че едва ли не той самият е виновен за това, единствено задето бе прочел статията на глас.

Но и всички като че ли изпитваха подобно чувство.

На девойките им беше много стеснително и срамно.

Лисавета Прокофиевна сдържаше страшния си гняв и също може би горчиво се разкайваше, че се бе намесила в тая работа; сега тя мълчеше. С княза ставаше същото, което често се случва при подобни случаи с много срамежливите хора: толкова се засрами за чуждата постъпка, такъв свян изпита за гостите си, че в първия миг дори се боеше да ги погледне. Птицин, Варя, Ганя, дори Лебедев — всички имаха като че ли малко сконфузен вид. Най-чудното беше, че Иполит и „синът на Павлишчев“ също бяха някак смаяни; племенникът на Лебедев беше също явно недоволен. Единствен боксьорът седеше съвсем спокоен, като сучеше мустаци с важен вид и малко навел очи, но не от смущение, а, напротив, като че ли от благородна скромност и от твърде явно тържество. Виждаше се по всичко, че статията му харесва извънредно много.

— Дявол знае какво значи това — смотолеви полугласно Иван Фьодорович, — като че петдесет лакеи са се събрали заедно да го съчинят и са го съчинили.

— Но по-озволете да попитам, уважаеми господине, как можете да оскърбявате с подобни предположения? — заяви цял разтреперан Иполит.

— Това, това, това е за един благороден човек… съгласете се сами, генерале, ако сте благороден човек; това е вече оскърбително! — измърмори боксьорът, като, кой знае защо, също изведнъж трепна, почна да сучи мустаци и разтърси рамене и цялото си тяло.

— Първо, за вас аз не съм „уважаеми господине“ и, второ, нямам намерение да ви давам никакво обяснение — отговори остро страшно разгорещилият се Иван Фьодорович, стана от мястото си и без да прибави нито дума, тръгна към изхода на терасата и застана на горното стъпало с гръб към присъствуващите за най-голямо негодуване на Лисавета Прокофиевна, която дори сега не мислеше да мръдне от мястото си.

— Господа, господа, позволете най-после да се обясня, господа — извика князът натъжен и развълнуван, — и направете ми удоволствието да говорим така, че да се разбираме. По въпроса за статията няма да кажа нищо, господа, да не се връщаме на нея; само че всичко това, господа, което е напечатано в нея, не е истина; казвам го, защото вие сами го знаете; срамно е дори. Ето защо много бих се учудил, ако някой от вас я е написал.

— До този момент аз не знаех нищо за тази статия — заяви Иполит, — аз не одобрявам тази статия.

— Макар и да знаех, че е написана… също не бих дал съвет да се отпечата, защото е рано — прибави племенникът на Лебедев.

— Аз знаех, но аз имам право… аз… забъбри „синът на Павлишчев“.

— Как! Вие ли сте съчинили всичко това? — попита князът, като погледна с любопитство Бурдовски. — Не е възможно!

— Може обаче и да ви се отрече правото да задавате подобни въпроси — обади се племенникът на Лебедев.

— Аз само изразих учудването си, дето господин Бурдовски е успял… но… искам да кажа, че щом вече сте дали гласност на тая работа, защо преди малко така се обидихте, когато заприказвах за нея пред моите приятели?

— Най-после! — измърмори с негодувание Лисавета Прокофиевна.

— И дори благоволихте, княже, да забравите — провря се изведнъж, между столовете Лебедев, който не можа да се стърпи и беше почти в треска, — благоволихте да забравите, че вие ги приехте и изслушахте само благодарение на добрата си воля и на безпримерната доброта на сърцето си и че те нямат никакво право да искат това, толкова повече, че тая работа вече сте я възложили на Гаврила Ардалионович, но и това направихте поради прекомерната си доброта. А сега, пресветли княже, вие се намирате сред избрани ваши приятели и не можете да жертвувате такава компания за тези господа и бихте могли на всичките тези господа, така да се каже, още сега да посочите вратата и дори аз като домакин с най-голямо удоволствие бих…

— Много право! — гръмна изведнъж от дъното на стаята гласът на генерал Иволгин.

— Стига, Лебедев, стига, стига… — започна князът, но цял взрив от негодувание заглуши думите му.

— Не, извинете, княже, извинете, сега вече не стига! — почти надвика всички племенникът на Лебедев. — Сега въпросът трябва да се постави ясно и твърдо, защото, изглежда, не го разбират. Тук намесиха юридически усуквания и въз основа на тях заплашват да ни изпъдят! Но нима, княже, вие ни смятате за такива глупаци, че сами не разбираме колко много нашата работа не е юридическа и че ако я разглеждаме юридически, законът не ни дава право да искаме от вас нито една рубла? Но тъкмо защото разбираме, че нямаме право по закона, основаваме се на човешкото, естественото право, правото на здравия разум и гласа на съвестта и макар че това наше право не е вписано в никакъв остарял човешки кодекс, благородният и честен човек, с други думи казано, здравомислещият човек е длъжен да остане благороден и честен дори по тези точки, които не са вписани в кодекса. Тъкмо затова и дойдохме тук, без да се боим, че ще ни посочат вратата (както заплашвахте преди малко) само задето не молим, а искаме и задето е неприлично да се идва в такъв късен час (макар че ние дойдохме рано, но вие ни накарахте да чакаме в слугинската стая), тъкмо и затова, казвам, дойдохме без никакъв страх, защото виждахме във ваше лице именно човека със здравия разум, тоест човека на честта и съвестта. Да, вярно е, ние не влязохме смирено като паразити, които търсят благодеяния от вас, а влязохме с вдигнати глави като свободни хора и съвсем не с молба, а със свободно и гордо искане (чувате ли, не с молба, а с искане, забележете си го!). С достойнство и направо поставяме пред вас въпроса: според вас в случая с Бурдовски имате ли, или нямате право? Признавате ли, че Павлишчев е бил ваш благодетел и че дори му дължите живота си? Ако признавате тая очевидна истина, имате ли намерение и смятате ли за справедливо по съвест сега, когато сте милионер, вие пък да обезщетите сина на Павлишчев, който се намира в немотия, без да гледате на това, че той носи името Бурдовски? Да или не? Ако е да, казано с други думи, ако притежавате това, което вие на ваш език наричате чест и съвест, а ние го наричаме по-точно здрав разум, изпълнете искането ни и да не говорим повече. Изпълнете го, без да чакате от нас нито молби, нито благодарности, защото това, което ще направите, ще го направите не за нас, а за справедливостта. Но ако вие не искате да го изпълните, тоест отговорите не, ние веднага ще си отидем и всичко е свършено; но ние ви казваме направо в очите, тук пред всички ваши свидетели, че вие сте човек с дебелашки ум и с ниска култура; че нямате право и не бива да се наричате занапред човек с чест и съвест, защото твърде евтино искате да купите това право. Аз свърших. Поставих въпроса. Ако смеете, посочете ни сега вратата. Можете да го направите, имате силата. Но помнете, че все пак ние искаме, а не молим. Искаме — не молим!…

Племенникът на Лебедев, силно възбуден, млъкна.

— Искаме, искаме, искаме, а не молим!… — измънка Бурдовски и почервеня като рак.

След думите на племенника на Лебедев настъпи общо раздвижване, чуха се дори възгласи на роптане, макар че всички на терасата явно избягваха да се намесват в спора с изключение само на Лебедев, който беше като че в треска. (Чудно нещо: въпреки че бе на страната на княза, Лебедев сякаш чувствуваше сега известна фамилна гордост след речта на племенника си; поне в погледите, които хвърляше към всички присъствуващи, личеше някакво особено задоволство.)

— По мое мнение — започна доста тихо князът, — по мое мнение, господин Докторенко, вие имате наполовина право във всичко това, което току-що казахте, приемам дори повече от половина, и аз бих се съгласил напълно с вас, ако в думите ви нямаше известен пропуск. Какво тъкмо пропуснахте да кажете, нямам сили и не бих могъл точно да ви обясня, но, разбира се, липсваше нещо на думите ви, за да бъдете напълно прав. Ала да се върнем по-добре на въпроса, господа, кажете защо обнародвахте тази статия? Ами че всяка дума в нея е клевета; така че според мене, господа, вие сте извършили една низост.

— Позволете!…

— Уважаеми господине!…

— Но това… това… това… — обадиха се отведнъж гостите развълнувани.

— Колкото до статията — възрази пискливо Иполит, — колкото до тази статия, аз вече ви казах, че нито аз, нито другите я одобряват! Ето кой я написа — той посочи боксьора, който седеше близо до него, — написа я неприлично, съгласен съм, написа я неграмотно и на стил, на който пишат такива като него, запасните военни. Той е глупав и отгоре на това еснаф, съгласен съм, казвам му го всеки ден направо в очите, но все пак той имаше наполовина право: публикуването е законно право на всекиго, ще рече и на Бурдовски. А за глупостите си нека сам отговаря. Колкото до протеста, който преди малко направих от името на всички против присъствието на вашите приятели, смятам за необходимо, уважаеми господа, да ви обясня, че протестирах единствено за да изявя нашето право, но че всъщност ние дори желаем да има свидетели и преди да влезем тук и четиримата бяхме съгласни по тази точка. Каквито и да са свидетелите ви, ако ще да са и ваши приятели, те не могат да отрекат правото на Бурдовски (защото то е очевидно, математически ясно), затова дори по-добре е, че тези свидетели са ваши приятели — още по-ясно ще проличи истината.

— Вярно е, съгласихме се по това — потвърди племенникът на Лебедев.

— Щом е било такова желанието ви, тогава защо преди малко се вдигна такъв шум и крясък още при първите думи на разговора ни? — учуди се князът.

— А колкото до статията, княже — обади се боксьорът, който ужасно желаеше да си каже думата и приятно се оживи (лесно е да се отгатне, че му действуваше явно и силно присъствието на дамите), — колкото до статията, признавам, че наистина аз съм й авторът, макар че моят болнав приятел, комуто съм свикнал да прощавам поради безсилието му, току-що я разкритикува. Но аз я написах и я обнародвах като дописка във вестника на един мой искрен приятел. Само стиховете не са мои и наистина са излезли изпод перото на един известен хуморист. На Бурдовски аз само я прочетох, и то не цялата, и той веднага ми даде съгласието си да я обнародвам, но съгласете се, че аз можех да го направя и без неговото одобрение. Публикуването е всеобщо право, благородно и благотворно. Надявам се, княже, че вие сте толкова напредничав, че няма да почнете да го отричате…

— Нищо няма да почна да отричам, но съгласете се, че във вашата статия…

— Има остри пасажи ли, искате да кажете? Ала, съгласете се, че това е, така да се каже, от интерес, за обществото, пък и най-после може ли да се пропусне такъв един предизвикателен случай? Толкова по-зле за виновните — преди всичко интересът на обществото. Колкото до някои неточности или, по-добре казано, хиперболи, съгласете се и по това, че преди всичко е важна инициативата, преди всичко целта и намерението; важен е благотворният пример, а след това вече ще разглеждаме частните случаи. И най-после това е стил, това е, така да се каже, хумористичен стил, пък и в края на краищата така пишат всички, сами се съгласете! Ха-ха!

— Но това е съвсем погрешен път, господа! Уверявам ви — извика князът. — Вие сте обнародвали статията, като сте предполагали, че аз за нищо на света няма да се съглася да обезщетя господин Бурдовски, значи, гледали сте да ме сплашите поради това и да си отмъстите. Ала откъде знаете: може би аз съм решил да обезщетя Бурдовски. И аз направо пред всички тук ви заявявам, че ще го обезщетя…

— Ето най-после една умна и благородна дума, казана от умен и много благороден човек! — извика боксьорът.

— Господи! — въздъхна неволно Лисавета Прокофиевна.

— Това е непоносимо! — изръмжа генералът.

— Но позволете, господа, позволете ми да изложа работата — помоли князът: — преди около пет седмици при мене дойде в 3. Чебаров, вашият пълномощник и ходатай, господин Бурдовски. Вие сте го описали много ласкаво в статията си, господин Келер — обърна се князът към боксьора, като изведнъж се засмя, — но той съвсем не ми хареса. Още от първия път разбрах, че Чебаров стои на дъното на цялата работа, че може би тъкмо той е използувал вашата наивност, господин Бурдовски, и ви е подучил да подемете всичко това, ако искате да говорим откровено.

— Вие нямате право… аз… не съм толкова наивен… — измънка развълнуван Бурдовски.

— Вие нямате никакво право да правите такива предположения — застъпи се с наставнически тон племенникът на Лебедев.

— Това е до немай-къде обидно! — изписка Иполит. — Предположение обидно, лъжливо и без никаква връзка с работата.

— Сбърках, господа, сбърках — побърза да се извини князът, — моля ви се, извинете; то е защото си помислих не е ли по-добре да бъдем напълно откровени един към друг; но ваша работа, както искате. Казах на Чебаров, че тъй като отсъствувам от Петербург, ще натоваря веднага един приятел да разгледа тази работа и ще съобщя за резултата на вас, господин Бурдовски. Направо ще ви кажа, господа, тая работа ми се видя много мошеническа тъкмо защото в нея бе замесен Чебаров… О, не се обиждайте, господа! За Бога, не се обиждайте! — уплашено извика князът, като видя, че отново Бурдовски се смути от обида, а приятелите му се развълнуваха и почнаха да протестират. — Когато казвам, че тая работа ми се стори мошеническа, това не може да се отнася до вас лично! Защото тогава не познавах никого от вас лично, не знаех дори имената ви; съдех само по Чебаров; казвам изобщо, защото… ако знаехте само колко са ме лъгали, откак получих наследството!

— Княже, вие сте ужасно наивен — забеляза подигравателно племенникът на Лебедев.

— А вие сте освен това княз и милионер! Въпреки вашето може би наистина добро и наивно сърце, все пак вие не можете да се изплъзнете от общия закон — заяви Иполит.

— Възможно е, много е възможно, господа — продължи бързо князът, — макар и да не разбирам за какъв общ закон говорите; но аз продължавам и ви моля само да не се обиждате напразно; кълна ви се, че нямам ни най-малкото желание да ви обиждам. И какво е това наистина, господа: човек не може да каже нито една искрена дума, без веднага да се обидите! Първо, аз бях страшно смаян, когато научих за съществуването на някакъв „син на Павлишчев“ и за мизерното положение, в което се намирал той според Чебаров. Павлишчев е мой благодетел и приятел на моя баща. (Ах, господин Келер, защо сте написали в статията си толкова неверни неща за моя баща? Не е имало никакво злоупотребление с парите на ротата и никакви побои на подчинени — в това съм дълбоко убеден; как можа вашата ръка да напише такава клевета?) А това, което сте казали за Павлишчев, е съвсем нетърпимо: вие наричате този истински благородник сладострастен и лекомислен човек, и то казвате го така смело, така положително, като че наистина е вярно, а всъщност той е бил най-целомъдреният човек, какъвто е имало на света! Той е бил дори забележителен учен; бил е в преписка с мнозина уважавани хора на науката и е дал много пари за научни цели. Колкото до сърцето му, до добрите му дела, о, разбира се, вие с право сте писали, че аз бях тогава почти идиот и не можех нищо да разбирам (макар че все пак говорех и разбирах руски), но ето че сега съм способен да преценя всичко, което си спомням…

— Позволете — изписка Иполит, — не изпадате ли в голяма сантименталност? Ние не сме деца. Вие искахте да пристъпите направо към въпроса, минава девет часът, не забравяйте.

— Добре, добре, господа — веднага се съгласи князът. — След първия момент на недоверчивост аз си казах, че може би греша и че наистина Павлишчев е могъл да има син. Ала аз бях страшно учуден, дето този син така леко, тоест, искам да кажа, така публично издава тайната на своето раждане и главно позори майка си. Защото още тогава Чебаров ме плашеше, че ще даде гласност…

— Каква глупост! — извика племенникът на Лебедев.

— Вие нямате право… нямате право! — изкрещя Бурдовски.

— Синът не е отговорен за развратността на баща си и майката не е виновна — разпалено изписка Иполит.

— Още една причина, струва ми се, за да я щади… — обади се плахо князът.

— Вие не сте само наивен, княже, а може би сте минали и границите на наивността — усмихна се злобно племенникът на Лебедев.

— И какво право имате!… — изписка с най-неестествен глас Иполит.

— Никакво, никакво! — прекъсна го бързо князът. — Тук вие сте прав, признавам, но това стана, без да искам, и още тогава аз веднага си казах, че личните ми чувства не трябва да влияят на работата, защото щом сам се смятам задължен да задоволя исканията на господин Бурдовски от уважение към паметта на Павлишчев, трябва да ги задоволя в какъвто и да било случай, безразлично дали уважавам, или не уважавам господин Бурдовски. Заприказвах за това, господа, само защото все пак ми се видя малко неестествено един син да разкрива така публично тайната на майка си… С една дума, това беше най-големият довод да се убедя, че Чебаров сигурно е негодник и че самият той е подучил с измама господин Бурдовски да извърши такова мошеничество.

— Но това вече не се търпи! — извикаха гостите му, някои от които дори наскачаха от столовете си.

— Господа! Тъкмо затова и реших, че този нещастник господин Бурдовски трябва да е наивен, беззащитен човек, който лесно става жертва на мошениците, значи, толкова повече ми се налага да му помогна като на „син на Павлишчев“ — първо, като противодействувам на влиянието на господин Чебаров върху него, второ, като го напътвам с моята преданост и приятелство и, трето, като отредих да му дам десет хиляди рубли, тоест по моята сметка точно толкова, колкото Павлишчев е могъл да похарчи за мене…

— Как! Само десет хиляди! — извика Иполит.

— О, княже, вие не сте много силен в аритметиката или сте много силен, макар че се правите на наивен! — извика племенникът на Лебедев.

— Аз не съм съгласен на десет хиляди — каза Бурдовски.

— Антип, съгласи се! — пошепна бързо боксьорът, за да му подскаже направо, като се наведе зад стола на Иполит. — Съгласи се, а после ще видим!

— Слу-ушайте, господин Мишкин — изписка Иполит, — разберете, че ние не сме глупаци, не сме толкова загубени глупаци, каквито ни смятат навярно вашите гости и тези дами, които ни гледат с усмивка на възмущение, и най-вече този господин от висшето общество (той посочи Евгений Павлович), когото естествено нямам честта да познавам, но за когото май съм слушал някои неща…

— Позволете, позволете, господа, вие пак не ме разбрахте! — обърна се развълнуван князът към тях. — Първо, в статията си, господин Келер, вие сте посочили съвсем неточно моето състояние: аз не получих никакви милиони: имам може би само една осма или една десета част от това, което вие предполагате; второ, за мене не са похарчени в Швейцария никакви десетки хиляди рубли: Шнайдер получаваше по шестстотин рубли на година, и то само през първите три години; колкото за хубавичките гувернантки, Павлишчев никога не е ходил да ги търси в Париж; това е още една клевета. Аз смятам, че за мене са похарчени много по-малко от десет хиляди, но аз се спрях на тази цифра. Сами ще се съгласите, че връщайки един дълг, аз не можех да предложа на господин Бурдовски повече, колкото и големи симпатии да бих имал към него, и то не можех просто от чувство на деликатност, тъкмо защото аз му връщам един дълг, а не му давам милостиня. Не ми е ясно, господа, как не го разбирате! Но аз исках да се отплатя за всичко това по-късно, като дам приятелството и дейната си подкрепа за съдбата на този нещастник Бурдовски, явно измамен, защото иначе сам не би се съгласил на такава низост, каквато е например писаното днес в статията на господин Келер за майка му… Но защо пак негодувате, господа! Ами че ние ще почнем вече съвсем да не се разбираме! Че то аз излязох правият! Убедих се сега със собствените си очи, че предположението ми е било правилно — горещеше се князът да убеди слушателите си, като желаеше да смекчи вълнението им, но не забелязваше, че то само растеше.

— Как? В какво се убедихте? — питаха те, като пристъпваха към него почти е настървение.

— Но моля ви се, първо, аз можах много добре да разгледам господин Бурдовски, сам си давам сега сметка какъв е той… Той е невинен човек, но когото всички лъжат! Беззащитен човек… и затова съм длъжен да го щадя. Второ, Гаврила Ардалионович — когото бях натоварил да се грижи за тази работа и от когото отдавна не бях получавал известия, тъй като бях на път и след това лежах три дни болен в Петербург — изведнъж сега, само преди един час, ми съобщи в първата ни среща, че е разбрал всички намерения на Чебаров и има доказателства, че предположенията ми по отношение на него са верни. Аз знам, господа, че мнозина ме смятат за идиот и Чебаров, като е чувал, че лесно давам пари, сметнал е за лека работа да ме излъже, разчитайки тъкмо на чувствата ми към Павлишчев. Ала най-важното е — но изслушайте ме, господа, изслушайте ме! — най-важното е, че сега изведнъж излиза, че господин Бурдовски съвсем не е син на Павлишчев! Току-що ми го съобщи Гаврила Ардалионович и ме уверява, че е събрал положителни доказателства. Е, какво ще кажете? Нали просто за невярване след всичко онова, което надробихте тук! И добре слушайте: положителни доказателства! Аз още не вярвам, сам не вярвам, уверявам ви; още се съмнявам, защото Гаврила Ардалионович не е успял още да ми съобщи всички подробности. Но че Чебаров е мошеник, в това няма вече никакво съмнение! Той е излъгал не само нещастния господин Бурдовски, но и всички вас, господа, които сте дошли тук с благородното намерение да поддържате вашия приятел (тъй като той явно се нуждае от поддръжка, разбирам това много добре!), той е излъгал всички и ви е заплел в това мошеничество, защото всичко това е всъщност вагабонтство, мошеничество!

— Как мошеничество!… Как да не е „син на Павлишчев“?… Как е възможно това!… — чуха се възклицания. Цялата компания на Бурдовски беше неизразимо смутена.

— Да, разбира се, мошеничество! Защото, ако сега се установи, че господин Бурдовски не е „син на Павлишчев“ и искането му става сега чисто мошеничество (ако, разбира се, той е знаел истината!), но там е работата, че той е бил излъган, затова и настоявам да бъде оправдан; затова и казвам, че е достоен за съжаление зарад своята наивност и не може да бъде оставен без подкрепа; иначе и той ще излезе в случая мошеник. Но аз съм вече убеден, че той не разбира нищо! И аз самият бях в такова състояние, преди да замина за Швейцария, също така брътвех несвързани думи — искаш да се изразиш, а думите не ти идват… Разбирам го; мога много да му съчувствувам, защото съм почти също като него, значи, имам право да говоря! И все пак в края на краищата — въпреки че сега няма вече „син на Павлишчев“ и че всичко това се оказва мистификация — аз поддържам своето решение и съм готов да му дам десет хиляди в памет на Павлишчев. Преди да се яви Бурдовски, аз и без това имах намерение да употребя тези десет хиляди за някое училище, в памет на Павлишчев, но нали сега е все едно дали парите ще отидат за училище, или за господин Бурдовски, защото той, макар и да не е „син на Павлишчев“, все пак, кажи-речи, е като „син на Павлишчев“: защото нали и него така жестоко са го излъгали, та самият той е повярвал искрено, че е син на Павлишчев! Но изслушайте, Господа, Гаврила Ардалионович, нека свършим с това, не се сърдете, не се вълнувайте, седнете! Гаврила Ардалионович ей сега ще ни обясни цялата работа и аз самият, да си призная, горя от нетърпение да науча всички подробности. Той казва, че е ходил дори в Псков при вашата майка, господин Бурдовски, която съвсем не е умряла, както са ви принудили да напишете в статията… Седнете, господа, седнете!

Князът седна и пак успя да накара компанията на господин Бурдовски, която бе наскачала, да заеме местата си. През последните десет-двадесет минути той бе говорил разгорещено, високо, нетърпеливо-бързо, като се увличаше и се мъчеше да наддума и надвика всички и сега, разбира се, трябваше горчиво да се разкайва за някои думички и предположения, които бе изтървал. Ако не бяха го раздразнили и накарали да излезе почти извън себе си — той нямаше да си позволи да изкаже така открито и припряно някои свои предположения и да бъде така ненужно откровен. Ала щом седна на мястото си, люто разкаяние загложди до болка сърцето му. Не стига, дето беше „обидил“ Бурдовски, като на висок глас бе изказал предположение, че е болен от същата болест, от която самият той се бе лекувал в Швейцария, ами и предложението си за десетте хиляди, определени за училище, бе направил — мислеше си той — грубо и нетактично като някаква милостиня, и то тъкмо защото го бе направил гласно пред хората. „Трябваше да почакам и да му ги предложа утре насаме — каза си веднага князът, — но сега може би грешката не може да се поправи! Да, аз съм идиот, същински идиот!“ — реши той в пристъп на срам и страшно огорчение.

В това време Гаврила Ардалионович, който досега бе стоял настрана и упорито бе мълчал, пристъпи по покана на княза напред, застана до него и ясно и спокойно почна да дава отчет по работата, с която го беше натоварил князът. В един миг всички разговори стихнаха. Всички, особено приятелите на Бурдовски, наостриха с необикновено любопитство уши.

Бележки

[1] … един седмичен хумористичен вестник… — Намек за сатиричния вестник „Искра“, издаван в Петербург през 1859–1873 г. г. под редакцията на поета В. С. Курочкин и карикатуриста Н. А. Степанов (последният участвувал в „Искра“ до 1864 г.). Близка на революционно-демократическото направление, „Искра“ е водила непримирима борба с реакцията и либерализма. В „Мръсен анекдот“ Достоевски също така подиграва „Искра“ под името „Головешки“ (виж т. 4 от това издание). Както е установила В. С. Дороватовская-Любимова, първата част от статията, посветена на княза, представя по съдържание и стилистически похвати пародия на статиите, помествани в „Искра“ от отдела „Пишат ни“, завеждан от видния сътрудник на вестника М. Степановски („Достоевский“, Труды ГАХН. М., 1928, стр. 27–30).

[2] De profundis (лат. „Из глъбините“) — начало на католическа заупокойна молитва.

[3] … „макар и от скорошно време, мъчно е за вярване…“ — из „От много ум“ от А. С. Грибоедов (д. II, явл. 2).

[4] За Русия.

[5] … един от най-известните наши хумористи съчинил по този повод една великолепна епиграма… — Както е установила В. С. Дороватовская-Любимова, посочената в романа «епиграма» е пародия на един откъс от «детска приказка в стихове» «Самонадеяният Федя», напечатана в «Свисток» от 1863 година.

Федя Господа не молил,

мислел си и се чумерил,

мързелувал, мързелувал

и на тясно се намерил.

Със «Шинелата» на Гогол

той играл си пет години

и преливал в пусто, в празно,

времето така да мине…

Автор на този откъс, представящ епиграма срещу Достоевски, бил М. Е. Салтиков-Шчедрин, комуто Достоевски и приписва авторството на епиграмата срещу Мишкин («Достоевский», Труды ГАХН, М., 1928, стр. 31–33).

[6] Името на швейцарския професор.

[7] Малкото име на потомъка.