Фьодор Достоевски
Идиот (3)

III

Генерал Иван Фьодорович Епанчин бе застанал сред кабинета и с извънредно голямо любопитство гледаше княза, който влизаше, даже направи две крачки към него. Князът се приближи и се представи.

— Да-а — отговори генералът, — с какво мога да ви услужа?

— Не идвам по никаква неотложна работа; целта ми беше просто да се запозная с вас. Не бих искал да ви безпокоя, тъй като не знам нито кога са вашите приемни дни, нито реда на приемането… Но аз току-що слязох от влака… ида от Швейцария.

По лицето на генерала се мярна бегла усмивка, но той помисли и усмивката му изчезна; след това пак помисли, примижа, огледа още веднъж гостенина от главата до петите, после бързо му посочи един стол, сам седна малко настрани и се обърна към княза в нетърпеливо очакване. Ганя стоеше прав в ъгъла на кабинета, до бюрото, и разпределяше книжата.

— Малко време имам изобщо за запознаване — каза генералът, — но тъй като вие сте дошли сигурно с някаква цел, то…

— Така и предчувствувах — прекъсна го князът, — че непременно ще съзирате в посещението ми някаква особена цел. Но, Бога ми, нямам никаква специална цел, освен удоволствието да се запозная с вас.

— Удоволствието естествено е и за мене необикновено, но не може да се мисли само за развлечения, понякога, нали знаете, случва се и работа… А освен това и досега не мога да разбера какво общо има между нас… тъй да се рече, причината за…

— Причина несъмнено няма и ние нямаме почти нищо общо. Защото, ако аз съм княз Мишкин и вашата съпруга е от същия род, това, разбира се, не е причина. Отлично го разбирам. Но все пак единствено в това се крие поводът за моята постъпка. Не съм бил в Русия повече от четири години, пък и когато заминах, почти не бях с ума си! И тогава нищо не знаех, а сега още по-малко. Имам нужда от обществото на добри хора; дори ето на, имам да уреждам една работа и не знам къде да се обърна. Още в Берлин си казах: „Те са ми, кажи-речи, роднини, ще почна от тях; може би ще можем да си бъдем полезни, те на мене, аз на тях — ако са добри хора.“ А аз съм чувал, че вие сте добри хора.

— Много ви благодаря — каза учудено генералът, — позволете да ви запитам, къде сте отседнали?

— Още никъде не съм отседнал.

— Ще рече, направо от влака у мене? И то… с багажа?

— Но моят багаж е само едно малко вързопче с бельо и нищо друго; нося го винаги в ръка. А стая ще мога да наема до довечера.

— Значи, все още имате намерение да слезете в хотел?

— О, да, разбира се.

— Съдейки по думите ви, аз бях почнал да мисля, че идвате да се настаните направо у дома.

— Това можеше да стане само ако ме поканехте. Но, да си призная, не бих останал и да ме поканехте, не защото има някаква причина, а просто… такъв ми е характерът.

— Добре, значи, че не ви поканих, а и не смятам да ви каня. Позволете още, княже, да бъдем по всичко на ясно: тъй като току-що се съгласихме, че не може да става и дума за някакво роднинство между нас, макар че, разбира се, това би ми правило чест, то ще рече…

— То ще рече, че трябва да стана и да си отида ли? — изправи се князът и дори някак весело се разсмя въпреки явно затрудненото си положение. — И ето че, генерале, уверявам ви, макар и да не знам почти нищо конкретно за тукашните обичаи, нито изобщо как живеят тук хората, аз предвиждах, че между нас ще стане точно това, което стана сега. Може би пък и така трябва… А и тогава вие не отговорихте на писмото ми… Е, сбогом, и извинете, че ви обезпокоих.

Погледът на княза беше толкова мил в този момент, толкова в усмивката му нямаше и сянка от някакво дори прикрито враждебно чувство, че генералът изведнъж се спря и някак изведнъж погледна другояче своя гостенин; цялата промяна в погледа стана в един миг.

— Да ви кажа ли, княже — рече той с почти съвсем променен глас, — ами аз все пак не ви познавам, а и Елисавета Прокофиевна може би ще иска да види роднината си… Почакайте, ако обичате и ако имате време.

— О, имам достатъчно време; напълно разполагам с времето си (и князът сложи веднага меката си, кръглопола шапка на масата). Да си призная, надявах се, че може би Елисавета Прокофиевна ще се сети за моето писмо. Преди малко, когато чаках, вашият слуга изказа подозрение, че съм дошъл да ви моля за помощ; забелязах, че сигурно по този въпрос сте му дали строги нареждания; но аз, право да си кажа, не съм дошъл за това, а наистина само за да се видя с хора. Само боя се малко да не съм ви попречил и това ме безпокои.

— Вижте какво, княже — каза генералът весело усмихнат, — ако вие действително сте такъв, какъвто изглеждате, предполагам, че ще ни бъде приятно познанството; само че, виждате ли, аз съм зает човек и ето сега пак ще седна да прегледам и подпиша някои неща, а след това ще отида при негово сиятелство, после в службата и тъй, излиза, че макар и да се радвам на хората… на добрите, тоест… все пак… Впрочем аз съм толкова убеден, че вие сте много добре възпитан човек, че… А на колко години сте, княже?

— На двадесет и шест.

— О! А аз смятах, че сте много по-млад.

— Да, казват, че съм младолик. А аз ще се науча да не ви преча, и то скоро, защото самият аз никак не обичам да преча… И най-сетне, струва ми се, ние сме толкова различни наглед… поради много причини, че, да речем, между нас не може да има много общи точки, но да ви кажа ли, в последното сам не вярвам, защото много често само изглежда, че няма общи точки, а пък има много… човешката леност е причината за това, дето хората се делят от пръв поглед помежду си и не могат да намерят нищо общо… Ала аз почвам да ставам май отегчителен? Вие като че ли…

— Две думи само: имате ли поне някакви средства? Или може би смятате да почнете някаква работа? Извинете ме за въпроса…

— Моля ви се, аз ценя много и разбирам вашия въпрос. Засега нямам никакви средства, а също и никаква работа, а би трябвало да имам. Парите, които имах досега, бяха чужди, даде ми ги Шнайдер, моят професор, у когото се лекувах и учих в Швейцария, и той ми даде точно колкото ми трябваха за път, така че сега например имам в джоба си само няколко копейки. Наистина имам пред вид една работа, по повод на която се нуждая от съвет, но…

— Кажете ми от какво смятате да живеете засега и какви са намеренията ви? — прекъсна го генералът.

— Бих искал да намеря някаква работа.

— О, виждам, че сте философ; впрочем… имате ли таланти или поне някакви способности, тоест от тези, които осигуряват насъщния хляб? Още веднъж извинете…

— О, не се извинявайте. Не, смятам, че нямам нито таланти, нито специални способности; дори, напротив, не съм се учил както трябва, защото съм болен човек. Колкото до насъщния, струва ми се…

Генералът пак го прекъсна и пак почна да го разпитва. Князът отново разказа всичко, което беше вече разказал. Излезе, че генералът бе чувал за покойния Павлишчев и дори лично го познавал. Защо Павлишчев проявявал интерес към неговото възпитание, князът сам не можа да обясни — може би просто от старо приятелство с покойния му баща. Когато умрели родителите му, князът бил още малко дете и прекарал цялото си детинство на село, тъй като заради здравето си се нуждаел от селски въздух. Павлишчев го поверил на някакви стари помешчици, негови роднини; наели му отначало гувернантка, след това възпитател; той каза впрочем, че макар и всичко да помни, малко нещо може да обясни задоволително, тъй като за много неща сам не е бил на ясно. Честите му припадъци го направили почти пълен идиот (князът каза точно така: идиот). Той разправи най-после, че Павлишчев се срещнал един ден в Берлин с швейцарския професор Шнайдер, който е специалист тъкмо по тези болести, има клиника в Швейцария, в кантона Вале, лекува по свой метод със студена вода и гимнастика, лекува и идиотство, и лудост, освен това се грижи за обучението и изобщо за духовното развитие; че Павлишчев го пратил при него в Швейцария преди около пет години, а самият той преди две години умрял внезапно, без да остави никакви нареждания; че Шнайдер го задържал при себе си и продължил да го лекува още около две години; че не го излекувал, но много му помогнал, и че най-после по негово собствено желание и поради едно случайно изникнало обстоятелство го пратил сега в Русия.

Генералът се учуди много.

— И вие нямате в Русия никого, абсолютно никого? — попита той.

— Засега никого… но се надявам… освен това получих едно писмо…

— Поне — прекъсна го генералът, без да изслуша за писмото — сте научили нещо и вашата болест няма да ви попречи да вземете някоя, да речем, лека служба в някое учреждение?

— О, сигурно няма да попречи. И дори много бих желал да си намеря работа, защото ми се иска да видя за какво ме бива. А през тези четири години аз учих непрекъснато, макар и не съвсем редовно, а така, по особената му система, и освен това успях да прочета много руски книги.

— Руски книги? Значи, сте грамотен и можете да пищете без грешки?

— О, много добре.

— Прекрасно, а почеркът ви?

— Почеркът ми е великолепен. Ето за това имам може би талант; в това съм просто краснописец. Дайте ми, веднага ще ви напиша нещо за проба — с жар каза князът.

— Бъдете така добър. Това е дори необходимо… Тази ваша готовност ми харесва, княже, вие сте наистина много мил.

— А какви чудесни писмени принадлежности имате, колко моливи, колко пера, каква плътна, чудесна хартия… И колко е великолепен кабинетът ви! Аз познавам този пейзаж, това е изглед от Швейцария. Сигурен съм, че художникът го е рисувал от натура и съм сигурен, че съм виждал тази местност: тя е в кантона Ури.

— Много е възможно, макар че купих картината тук. Ганя, дайте на княза хартия; ето ви пера и хартия, ето заповядайте на тази масичка. Какво е това? — обърна се генералът към Ганя, който в това време бе извадил от чантата си един голям портрет и му го подаваше. — О, Настасия Филиповна! Самата тя ли, самата тя ли ти го прати, самата тя? — оживено и с голямо любопитство попита той Ганя.

— Ей сега, когато ходих да я поздравя, ми го даде. Отдавна вече й го исках. Не знам дали не е намек от нейна страна, че съм отишъл в такъв ден с празни ръце, без подарък — прибави Ганя с горчива усмивка.

— О, не — убедително го прекъсна генералът, — какво ти е дошло на ума! Ще вземе да намеква… че тя съвсем не е интересчийка. Пък и какво би могъл да й подариш: трябват ти хиляди! Освен да й дадеш портрета си? Впрочем тя още не ти ли го е искала?

— Не, още не го е искала и може би никога няма да го поиска. Вие естествено не сте забравили за днешната вечер, Иван Фьодорович? Нали сте между специално поканените.

— Помня, помня, естествено и ще дойда. Как да не помня, рожден ден, двадесет и пет години! Хм!… А знаеш ли, Ганя, от мене да мине, аз ще ти открия тайната. Приготви се. Тя обеща на Афанасий Иванович и на мене, че тази вечер у тях ще каже последната си дума: да или не! Така че внимавай, отваряй си очите.

Изведнъж Ганя толкова се смути, че дори малко побледня.

— Наистина ли го каза? — попита той с известен трепет в гласа.

— Завчера даде дума. Така настоявахме двамата, че я принудихме. Помоли само да не казваме дотогава на тебе.

Генералът гледаше втренчено Ганя; смущението на Ганя явно не му харесваше.

— Спомняте ли си, Иван Фьодорович — каза тревожно и колебливо Ганя, — че тя ми даде пълна свобода да решавам дотогава, докато самата тя реши, а дори тогава последната дума все още е моя…

— Но нима ти… нима ти… — уплаши се изведнъж генералът.

— Аз не казвам нищо.

— Моля ти се, в какво положение искаш да ни поставиш?

— Че аз не се отказвам. Може би зле се изразих…

— Само това оставаше, да се откажеш! — каза ядосано генералът, без да сдържа даже гнева си. — Въпросът, драги, сега не е в това, че ти не се отказваш, а в това да проявиш готовност, задоволство, радост в момента, когато тя ще ти даде думата си… Какво става у вас?

— У дома ли? У дома всичко върви по моята воля, само баща ми както винаги върши щуротии, но е станал вече съвсем безобразен; аз не приказвам вече с него, но съм го пипнал здравата и право да си кажа, ако не е майка ми, веднага бих му посочил вратата. Майка ми, разбира се, постоянно плаче; сестра ми се сърди, но най-после аз направо им казах, че съм си господар на съдбата и в къщи искам да ме… слушат. Поне на сестра си го набих в главата в присъствието на майка ми.

— Но аз, драги, все още не мога да разбера — забеляза замислено генералът, като вдигна леко рамене и разпери малко ръце. — Също и Нина Александровна, когато идва напоследък, нали помниш, почна да пъшка и въздиша. „Какво ви е?“ — попитах я. Даде ми да разбера, че се готви уж някакво безчестие за семейството. Но какво безчестие има тук, позволете да попитам? Кой може да укори в нещо Настасия Филиповна или да разкрие нещо срещу нея? Да не би дето е ходила с Тоцки? Та това са глупости, особено като се вземат пред вид някои обстоятелства! „Вие, казва, няма да я допуснете в обществото на вашите дъщери, нали?“ Хайде де! И таз хубава! Гледай я ти Нина Александровна! Как не може да разбере, как не може да разбере…

— Своето положение ли? — подсказа Ганя, за да извади генерала от затруднението. — Тя го разбира; не й се сърдете. Впрочем тогава добре я накастрих, за да не се меси в чужди работи. И все пак досега всичко в нашата къща се крепи само защото още не е казана последната дума, но бурята ще се разрази. Ако днес бъде казана последната дума, сигурно всичко ще се каже.

Князът слушаше целия този разговор, седнал в ъгъла и зает със своята проба по краснописание. Той свърши, приближи се до масата и подаде листа си.

— Значи, това е Настасия Филиповна? — промълви той, като разгледа внимателно и с любопитство портрета. — Чудно хубава! — тутакси прибави той с жар. И наистина на портрета се виждаше необикновено красива жена. Тя беше фотографирана с черна копринена рокля, ушита извънредно просто и изящно; косите й изглеждаха тъмноруси и бяха вчесани просто, като за в къщи; очите бяха тъмни, дълбоки, челото замислено; изразът на лицето беше страстен и сякаш високомерен. Лицето й беше доста слабо, може би и бледо… Ганя и генералът погледнаха учудено княза…

— Как, Настасия Филиповна! Нима вече познавате и Настасия Филиповна? — попита генералът.

— Да; от един ден съм само в Русия и вече познавам тази хубавица — отговори князът и веднага разправи за срещата си с Рогожин и повтори всичко казано от него.

— Гледай ти сега! — пак се разтревожи генералът, като изслуша извънредно внимателно разказа и погледна изпитателно Ганя.

— Навярно просто някакво безобразие — смотолеви Ганя, също малко смутен, — лудория на един търговски син. Чувах вече някои неща за него.

— И аз, драги, чувах — поде генералът. — Още тогава, след историята с обеците, Настасия Филиповна разправи цялата случка. Но сега работата стои другояче. Сега може би наистина се касае за милион и… страст, безобразна страст, да речем, но все пак чувствува се страст, а пък знае се на какво са способни тези господа, когато са пияни!… Хм!… Дано не свърши с някакъв скандал! — заключи замислено генералът.

— Милионът ли ви плаши? — усмихна се Ганя.

— А ти сигурно не се плашиш, а?

— Как ви се видя, княже — обърна се изведнъж към него Ганя, — някой сериозен човек ли е той, или просто негодник? Какво е личното ви мнение?

Когато задаваше този въпрос, с Ганя ставаше нещо особено. Сякаш някаква нова и особена идея пламна в мозъка му и нетърпеливо засвятка в очите му. А генералът, който искрено и чистосърдечно се безпокоеше, също погледна изпод вежди княза, но като че не чакаше много нещо от отговора му.

— Не знам какво да ви кажа — отвърна князът, — стори ми се само, че в него има много страст, и то някаква болна страст. Пък и самият той изглежда като съвсем болен човек. Много е възможно още през първите дни в Петербург отново да се разболее, особено ако се запие.

— Тъй ли? Тъй ли ви се стори? — залови се генералът за тази мисъл.

— Да, стори ми се.

— Ала подобни неща могат да станат не за няколко дни, а още до довечера, още днес може нещо да се промени — усмихна се Ганя на генерала.

— Хм!… Разбира се… Може, но тогава вече всичко ще зависи от това, какво ще й хрумне на нея — каза генералът.

— А нали знаете каква е тя понякога?

— Какво искаш да кажеш? — нахвърли се генералът, вече съвсем объркан. — Слушай, Ганя, моля ти се, не й противоречи много днес и гледай да бъдеш, знаеш, така… с една дума, отстъпчив… Хм!… Защо си кривиш така устата? Слушай, Гаврила Ардалионович, удобен момент е, дори много удобен момент е да ти го кажа: за какво се трепем ние? Ти разбираш, че колкото до моя личен интерес в тая работа, той е отдавна вече осигурен; тъй или иначе, аз ще извлека полза. Тоцки взе своето непоколебимо решение, значи, за мене няма никакъв риск. Следователно, ако желая сега нещо, то е единствено за твое добро. Помисли си; нямаш ли вяра в мене, а? И после ти си човек… човек… с една дума, умен човек и аз разчитах на тебе… а в дадения случай това е… това е…

— Това е най-важното — довърши Ганя, като пак помогна на генерала да излезе от затруднението, и сви устни в злъчна усмивка, която не искаше вече да скрива. Той гледаше с възбуден поглед генерала право в очите, дори сякаш искаше генералът да прочете в погледа му цялата му мисъл. Генералът се изчерви и избухна.

— Е да, най-важното е умът! — съгласи се той, като гледаше твърдо Ганя. — Но колко си смешен, Гаврила Ардалионич! Бих рекъл, че се радваш на това търговче като на спасение за тебе. А тук именно с ум трябваше да се действува от самото начало; тук именно, трябва да се разбере… и да се постъпи и от двете страни честно и искрено, ако не… да предупредиш от по-рано, за да не изложиш другите, толкова повече, че за това имаше достатъчно време, а и сега има още достатъчно (генералът вдигна многозначително вежди), въпреки че остават само няколко часа… Разбра ли? Да? Накъсо, искаш ли, или не искаш? Ако не искаш, кажи и — на добър ти час. Никой не ви задържа, Гаврила Ардалионович, никой не ви тика насила в капана, ако наистина виждате в това някакъв капан.

— Искам — тихо, но твърдо рече Ганя, наведе мрачно очи и млъкна.

Генералът беше доволен. Поразгорещи се, но вече явно се разкайваше, дето беше прекалил. Изведнъж той се обърна към княза и внезапна тревога мина по лицето му при мисълта, че князът бе тук и все пак бе слушал. Но в миг се успокои: един само поглед към него беше достатъчен, за да го успокои напълно.

— Охо! — извика генералът, като гледаше листа с красиво изписаните букви, представен му от княза. — Та това е образец за писане! И то рядък образец! Я погледни, Ганя, какъв талант!

Върху дебел лист от велинова хартия князът бе написал със средновековни руски букви изречението:

„Това написа смиреният игумен Пафнутий^[1].“

— Ето това е — обясни князът с необикновено удоволствие и въодушевление, — това е собственоръчният подпис на игумена Пафнутий според едно копие от четиринадесето столетие. Всички тези наши стари игумени и митрополити са се подписвали великолепно, и то с какъв вкус понякога, с какво старание! Нима вие нямате поне погодинското издание^[2], генерале? А ето тук написах с други букви: това са кръгли едри френски букви от миналото столетие, някои са се писали дори другояче, груб почерк, почеркът на обществените писари, взел съм го от техни образци (имах един) — ще се съгласите, че и той си има своите качества. Погледнете тези кръгли д. а. Придадох френски характер на руските букви, което е много мъчно, но излезе сполучливо. А ето и други прекрасни и оригинални букви, ето това изречение: „Усърдието преодолява всичко.“ Това са руски букви, на писарите или, ако щете, на военните писари. Така се пишат официални писма до важни лица, също така кръгли, чудесни букви, черни букви, черно написани, но с прекрасен вкус. Един краснописец не би допуснал тези извивки накрая или, по-добре казано, тези опити за някакъв замах, ето тези недоизкарани полуопашчици — забелязвате ли, — но изцяло, погледнете, те образуват нещо характерно и наистина тук прозира цялата военнописарска душа: иска й се да се развихри, талантът напира, но военната яка стяга здравата с кукичката, дисциплината се е проявила и в почерка, прелест! Неотдавна ме смая един такъв образец, случайно го намерих, и то къде мислите? — В Швейцария! А това са прости, обикновени и истински английски букви: не може да се направи нищо по-изящно, тук всичко е прелест, маргарит, бисер; нещо съвършено; а ето и друга вариация, пак френска, заех я от един френски търговски пътник: същите английски букви, но черната линия е мъничко по-черна и по-дебела, отколкото в английските, а и пропорцията в светлините е нарушена; и забележете също: овалът е изменен, мъничко по-кръгъл и отгоре на това допускат се извивки, а извивките са най-опасното нещо! За извивките се иска необикновен вкус; ала сполучат ли извивките, намери ли се пропорцията, тогава такива букви не могат с нищо да се сравнят, просто дори можеш да се влюбиш в тях.

— Охо! В какви тънкости навлизате — засмя се генералът, — та вие, драги, не сте само краснописец, вие сте артист, а, Ганя?

— Чудесно — каза Ганя, — и дори съзнава своето предназначение — прибави той, смеейки се подигравателно.

— Смей се, смей се, но той ще направи кариера — каза генералът. — Знаете ли, княже, до каква личност ще ви дадем сега да пишете писма? Ами че направо може да ви се определи заплата от тридесет и пет рубли на месец, още отначало. Ала часът е вече дванадесет и половина — заключи той, като погледна часовника си, — на работа, княже, защото аз трябва да побързам, а може днес да не се видим повече! Я поседнете за минутка; аз ви обясних вече, че няма да мога да ви приемам много често; но искрено желая да ви помогна мъничко, мъничко, разбира се, тоест за най-необходимото, а после както вече вие сам решите. Ще ви намеря някоя малка служба в канцелария, лека служба, но ще се иска акуратност. Сега за останалото: в къщата, тоест в семейството на Гаврила Ардалионович Иволгин, ето този същия мой млад приятел, с когото ви моля да се опознаете по-отблизо, майка му и сестра му са отделили в квартирата си две-три мебелирани стаи, които дават под наем, с храна и прислуга, на добре препоръчани лица. Сигурен съм, че Нина Александровна ще зачете моята препоръка. А за вас, княже, това е истинско щастие, първо, защото няма да бъдете сам, а така да се каже, в недрата на семейство, а според мене вие не бива още от първия ден да се озовете сам в такава столица като Петербург. Нина Александровна, майката, и Варвара Ардалионовна, сестрата на Гаврила Ардалионич, са дами, които аз уважавам извънредно много. Нина Александровна е съпруга на Ардалион Александрович, запасен генерал, мой бивш другар от първата ми служба, но по известни причини аз скъсах връзките си с него, което не ми пречи обаче да храня към него известно уважение. Обяснявам ви всичко това, княже, за да разберете, че аз, тъй да се каже, лично ви препоръчвам, следователно отговарям един вид за вас. Цената е много умерена и аз се надявам, че в скоро време заплатата ще ви стига напълно за това. Наистина човек има нужда и от пари за дребни разходи, поне малко, но вие няма да ми се разсърдите, княже, ако ви забележа, че е по-добре за вас да нямате пари за дребни разходи, пък и изобщо да нямате пари в джоба си. Казвам ви го според преценката, която си правя за вас. Но тъй като кесията ви сега е съвсем празна, като начало позволете ми да ви предложа тези двадесет и пет рубли. По-късно, разбира се, ще си видим сметките и ако вие сте наистина искрен и сърдечен човек, какъвто изглеждате на думи, и по тоя въпрос няма да има между нас неприятности. А ако толкова се интересувам за вас, то е, защото ви имам за нещо пред вид; по-късно ще го узнаете. Както виждате, говоря ви съвсем откровено; надявам се, Ганя, че ти нямаш нищо против настаняването на княза във вашата квартира?

— О, напротив! И мама ще се радва много… — вежливо и благосклонно потвърди Ганя.

— У вас май само едната стая е заета. От оня, как го казваха, Ферд… Фер…

— Фердишченко.

— Да, да; не ми харесва мене този ваш Фердишченко: такъв един неприличен шут. И не разбирам, защо толкова държи за него Настасия Филиповна? Вярно ли е, че й е роднина?

— О, не, всичко това е шега! Няма никакво роднинство.

— Е, да върви по дяволите! Кажете сега, княже, доволен ли сте, или не?

— Благодаря ви, генерале, вие постъпихте с мене като извънредно добър човек, толкова повече, че аз дори не ви исках нищо; не го казвам от гордост; наистина не знаех къде да подслоня глава. Вярно, мене ме покани тая заран Рогожин.

— Рогожин? О, не; бих ви посъветвал бащински или, ако предпочитате, приятелски да забравите за господин Рогожин. А и изобщо бих ви съветвал да се движите в кръга на семейството, в което ще влезете.

— Щом сте толкова добър — започна князът, — имам една работа. Получих известие…

— А, извинете — прекъсна го генералът, — нямам нито минута повече. Ей сега ще съобщя за вас на Елисавета Прокофиевна: ако тя пожелае да ви приеме още сега (ще гледам да ви препоръчам добре), съветвам ви да използувате случая, за да й харесате, защото Елисавета Прокофиевна може да ви бъде много полезна, нали сте й роднина. Ако не пожелае, не се сърдете, друг път ще стане. А ти, Ганя, прегледай в това време тези сметки, измъчихме се с тях преди малко с Федосеев. Не трябва да забравяме да ги впишем…

Генералът излезе и така князът не можа да разправи за своята работа, за която бе започнал едва ли не за четвърти път. Ганя запуши цигара и предложи една на княза; князът я взе, но понеже не искаше да пречи, не каза нищо и почна да разглежда кабинета; ала Ганя едва погледна изписания, с цифри лист, който му посочи генералът. Той беше разсеян; усмивката, погледът, замислеността на Ганя се видяха на княза още по-тревожни, когато те останаха насаме. Изведнъж той се приближи до княза, който в този момент беше застанал пак над портрета на Настасия Филиповна и го разглеждаше.

— Значи, тази жена ви харесва, княже? — попита той изведнъж, като го гледаше втренчено, сякаш имаше някакво особено намерение.

— Чудно лице! — отговори князът. — И аз съм сигурен, че съдбата й не е от обикновените. Лицето й е весело, но тя трябва да е страдала много, нали? Това се чете в очите й, в ей тези две кокалчета като две точки под очите, в началото на бузите. Това е гордо лице, ужасно гордо, но аз не мога да кажа добра ли е тя? Ах, дано е добра! Всичко би било спасено!

— А вие бихте ли се оженили за такава жена? — продължи Ганя, без да сваля от него пламналия си поглед.

— Аз не мога да се оженя за никоя жена, аз съм болен — каза князът.

— А Рогожин би ли се оженил? Как мислите?

— Мисля, че би се оженил, и то още утре; би се оженил, а след седмица може и да я заколи.

Едва князът каза това и Ганя изведнъж така потрепери, че князът насмалко не извика.

— Какво ви стана? — каза князът и го хвана за ръката.

— Ваше сиятелство! Негово превъзходителство ви моли да заповядате при нейно превъзходителство — съобщи появилият се на вратата лакей. Князът тръгна след него.