Фьодор Достоевски
Идиот (37)

IX

Щом стигна в къщи, Лисавета Прокофиевна се спря още в първата стая; тя нямаше сила да върви по-нататък и капнала от умора, се отпусна на кушетката, като забрави дори да покани княза да седне. Това беше доста голяма зала с кръгла маса по средата, с камина, с много цветя по етажерки пред прозорците; в дъното една стъклена врата водеше за градината. Веднага дойдоха Аделаида и Александра и гледаха с изненада княза и майка си.

Когато летуваха, девойките имаха навик да стават към девет часа; само Аглая от два-три дни взе да става малко по-рано и отиваше да се разхожда в градината, но все пак не в седем часа, а в осем или дори по-късно. Лисавета Прокофиевна, която наистина не бе мигнала през нощта поради разни свои тревоги, беше станала към осем часа с намерение да отиде да намери Аглая в градината, като смяташе, че тя е вече на крак; но тя не я намери нито в градината, нито в спалнята й. Тогава се разтревожи много и събуди другите си две дъщери. От слугинята узнаха, че Аглая Ивановна е отишла в парка още преди седем часа. Девойките се усмихнаха на новата фантазия на своеобразната си сестричка и подметнаха на майка си, че Аглая може и да се разсърди, ако тя отиде да я търси в парка; те прибавиха, че тя сигурно седи сега с книга в ръка на зелената пейка, за която говорила още преди три дни и за която насмалко не се скарала с княз Шч., защото той не намерил нищо особено в местоположението на тази пейка. Когато завари дъщеря си на срещата и чу странните й думи, Лисавета Прокофиевна по много причини се уплаши страшно; но след като доведе княза в къщи, изпита известен страх, задето се бе заловила с всичко това: „Защо Аглая да не може да се срещне и приказва с княза в парка, дори най-после и предварително да са си уговорили среща?“

— Не мислете, драги княже — овладя се най-сетне тя, — че ви доведох тук, за да ви разпитвам. След това, което се случи снощи, миличък, може би бих предпочела да не се виждам дълго време с тебе…

Тя малко се поспря.

— Но все пак много би ви се искало да узнаете, как Аглая Ивановна и аз се срещнахме днес? — завърши много спокойно князът.

— Че защо да не ми се иска! — кипна начаса Лисавета Прокофиевна. — Няма да се уплаша и от един откровен разговор. Защото никого не обиждам и никого не съм желала да обидя…

— Моля ви се, няма нищо обидно и е съвсем естествено да ви се иска да узнаете това: вие сте майка. Аглая Ивановна и аз се срещнахме днес при зелената пейка точно в седем часа сутринта, понеже тя вчера ме покани. Снощи ми съобщи с една бележка, че иска да ме види и да приказва с мене по една важна работа. Ние се срещнахме и приказвахме цял час по работи, които засягат всъщност само Аглая Ивановна; това е всичко.

— Разбира се, всичко, приятелю, и няма никакво съмнение, че това е всичко — с достойнство каза Лисавета Прокофиевна.

— Чудесно, княже! — каза Аглая, влязла ненадейно в стаята. — От все сърце ви благодаря, дето сметнахте, че не съм способна да се унижа тук да лъжа. Достатъчно, maman, или имате намерение още да го разпитвате?

— Ти знаеш, че досега още не ми се е случвало да се червя пред тебе… макар че ти би се радвала може би на това — отговори наставнически Лисавета Прокофиевна. — Сбогом, княже; извинете, дето ви обезпокоих. И се надявам, че ще останете убедени в неизменното ми уважение към вас.

Князът веднага се поклони на майката и на дъщерята и мълчаливо излезе. Александра и Аделаида се усмихнаха и си пошепнаха нещо. Лисавета Прокофиевна ги изгледа строго.

— Развесели ни, maman, това — засмя се Аделаида, — дето князът се поклони така прекрасно: друг път изглежда съвсем като чувал, а сега пък изведнъж като… като Евгений Павлич.

— На деликатност и достойнство те учи самото сърце, а не учителят по танци — заключи мъдро Лисавета Прокофиевна и се качи горе в стаята си, без дори да погледне Аглая.

Когато князът се върна в къщи, вече към девет часа, завари на терасата Вера Лукияновна и слугинята. Те разтребваха и метяха след вчерашното безредие.

— Слава Богу, можахме да завършим, преди да се върнете! — каза радостно Вера.

— Добър ден; вие ми се малко свят; лошо спах; бих си подремнал.

— Тук на терасата, както вчера ли? Добре. Ще кажа на всички да не ви будят. Татко отиде някъде.

Слугинята излезе; Вера тръгна подире й, но се върна и угрижено се приближи до княза.

— Княже, имайте милост към този… нещастник; не го изгонвайте днес.

— За нищо на света няма да го изгоня; да прави, каквото си иска.

— Сега той нищо няма да направи и… не бъдете строг с него.

— Няма, но защо?

— И… не му се присмивайте; това е най-важното.

— О, ни най-малко!

— Смешна съм, дето казвам това на човек като вас — изчерви се Вера. — Но макар че сте уморен — засмя се тя, вече полуизвърнала се към вратата, — очите ви в този момент са толкова хубави… толкова щастливи.

— Наистина ли щастливи? — попита живо князът и радостно се разсмя.

Ала Вера, която беше простодушна и естествена като момче, изведнъж нещо се сконфузи, още по-силно се изчерви и като не преставаше да се смее, излезе бързо от стаята.

„Колко е… очарователна…“ — помисли князът и тутакси я забрави. Той отиде в ъгъла на терасата, дето беше кушетката с една масичка пред нея, седна, закри с ръце лицето си и седя така десетина минути; изведнъж бързо и тревожно пъхна ръка в страничния си джоб и извади трите писма.

Но пак се отвори вратата и влезе Коля. Князът като че се зарадва, дето трябваше да прибере писмата в джоба си и да отложи четенето.

— Ей, че работа! — каза Коля, като седна на кушетката и мина направо на въпроса както всички хора като него. — Какво мислите сега за Иполит? Не го ли уважавате вече?

— Че защо?… Но, Коля, аз съм уморен… Освен това ще бъде твърде мъчително да почваме пак същото… Впрочем как е той?

— Спи и ще спи сигурно още два часа. Разбирам; вие не сте спали в къщи, отишли сте в парка… разбира се, развълнуван сте… как няма да бъдете!

— Отде знаете, че съм отишъл в парка и не съм спал в къщи?

— Току-що ми каза Вера. Увещаваше ме да не влизам: не се стърпях, само една минутка. Прекарах тези два часа до леглото му; сега дойде ред на Костя Лебедев. Бурдовски си отиде. Но вие, княже, си легнете: лека… не, лек ден! Само че, да ви кажа ли, аз съм смаян!

— Естествено… всичко това…

— Не, княже, не; аз съм смаян от „Изповедта“. Главно от оня пасаж, дето говори за провидението и за бъдещия живот. Там има една ги-гант-ска мисъл!

Князът погледна мило Коля, който несъмнено бе дошъл именно да поприказва час по-скоро за гигантската мисъл.

— Но главното, главното не е самата мисъл, а обстоятелствата, сред които тя се е породила! Ако беше я написал Волтер, Русо, Прюдон, аз щях да я прочета, да я забележа, но тя нямаше толкова да ме смае. Ала когато един човек, който знае със сигурност, че му остават да живее десет минути, се изразява така — това звучи гордо! Това е висша проява на независимо лично достойнство, това е открито предизвикателство… Не, това е гигантска сила на духа! И да твърдиш след това, че той нарочно не е сложил капсула — това е низост, безсмислица! А знаете ли, вчера той ни излъга, надхитри: аз никога не съм нареждал чанта с него и никога не съм виждал пистолета му; сам всичко си е нареждал, така че изведнъж ме обърка. Вера казва, че вие ще го оставите тука; кълна ви се, че няма да има никаква опасност, толкова повече, че ние не се отделяме от него.

— А кой от вас беше при него през нощта?

— Аз, Костя Лебедев, Бурдовски; Келер постоя малко, а след това отиде да спи при Лебедев, защото нямаше на какво да легне в нашата стая. Фердишченко също спа при Лебедев, отиде си в седем часа. Генералът е винаги у Лебедев, сега и той излезе… Може би сега при вас ще дойде Лебедев; не знам защо ви търсеше, два пъти пита за вас. Да го пуснат ли, или да не го пуснат, щом ще си лягате? И аз ще отида да спя. Ах, да, да не забравя да ви кажа още нещо; преди малко останах смаян от генерала: Бурдовски ме събуди малко след шест часа, по-скоро точно в шест, за да поема дежурството, излязох за минутка и неочаквано срещнах генерала, който още беше толкова пиян, че не ме позна: стои като стълб пред мене; но щом се посвести, веднага ме захвана: „Какво става, казва, с болния? Отивах сега да науча за него…“ Осведомих го горе-долу. „Всичко това добре, каза той, но аз станах и идвах да те предупредя главно за следното: имам основания да смятам, че не бива да се говори всичко в присъствието на господин Фердишченко и… трябва да се пазим от него.“ Разбирате ли, княже?

— Възможно ли е? Впрочем… за нас това е безразлично.

— Да, разбира се, че е безразлично, ние не сме масони! Така че аз дори се зачудих, дето генералът идваше специално да ме събуди през нощта, за да ми го каже.

— Фердишченко си отишъл, казвате вие?

— В седем часа; отби се при мене, когато дежурях. Каза ми, че отива да си доспи у Вилкин — има един такъв пияница Вилкин. Е, аз си отивам! А ето го и Лукиян Тимофеич… Князът иска да спи, Лукиян Тимофеич; обръщай колата назад!

— Само за минутка, многоуважаеми княже, по една важна според мене работа — каза Лебедев, като се поклони тържествено. Той говореше полугласно, надуто и с някакъв проникновен тон. Току-що се беше прибрал и понеже не бе имал време да се отбие в стаята си, още държеше шапката си в ръка. Лицето му беше угрижено и по него бе изписан особен, необикновен израз на собствено достойнство. Князът го покани да седне.

— Вие сте питали два пъти за мене? Може би се тревожите все още за това, което се случи вчера…

— Искате да кажете за вчерашния хлапак ли, княже? О, не; вчера моите мисли бяха объркани… но днес нямам намерение да контрекарирам^[1] в каквото и да е било вашите намерения.

— Контрека… как казахте?

— Казах: контрекарирам; френска дума както толкова други думи, влезли в руския език; но аз не държа особено за нея.

— Какво така, Лебедев, днес сте толкова важен и сериозен и говорите, сякаш скандирате думите — усмихна се князът.

— Николай Ардалионович! — едва ли не с нежен глас се обърна Лебедев към Коля. — Понеже имам да съобщя на княза нещо, което засяга всъщност…

— Е да, разбира се, разбира се, не е моя работа! Довиждане, княже! — веднага си отиде Коля.

— Обичам това момче, защото има буден ум — каза Лебедев, като гледаше след него, — пешкин момче, макар и да е лепка. Голямо нещастие ме сполетя, многоуважаеми княже, снощи или днес в зори… не мога още да определя точно времето.

— Какво има?

— Изчезнаха четиристотин рубли от страничния ми джоб, многоуважаеми княже; обраха ме! — прибави Лебедев с горчива усмивка.

— Загубили сте четиристотин рубли? Жалко.

— Особено за един беден човек, който живее благородно от своя труд.

— Разбира се, разбира се; но как стана това?

— Виното е виновно. Аз се обръщам към вас като към провидение, многоуважаеми княже. Тази сума от четиристотин сребърни рубли получих вчера в пет часа след обед от един мой длъжник и с влака се върнах тук. Портфейлът ми беше в джоба. Като свалих вицмундира си и облякох жакета, преместих парите в жакета, за да бъдат у мене, тъй като смятах още вечерта да ги дам на едного, който ми ги искаше… Очаквах да дойде пълномощникът ми.

— Добре, че се сетих, Лукиян Тимофеич, вярно ли е, че сте дали съобщение във вестниците, че давате пари назаем срещу златни и сребърни вещи?

— Чрез пълномощник; в съобщението не е казано нито името ми, нито е посочен адресът ми. Понеже имам съвсем малък капитал, а семейството ми се увеличи, ще се съгласите, че един честен процент…

— Е да, е да; исках само да се осведомя; извинете, че ви прекъснах.

— Пълномощникът ми не дойде. В това време доведоха този нещастник; след обеда аз бях вече в повишено настроение; дойдоха гостите, пиха… чай и… за мое нещастие аз се развеселих. А когато късно вечерта дойде този Келер и съобщи, че вие имате рожден ден и сте наредили да се даде шампанско, то аз, скъпи и многоуважаеми княже, човек със сърце (което навярно вече сте забелязали, защото го заслужавам), няма да кажа сантиментално, но признателно, с което се гордея — аз реших да отида да сменя старата си дрипа с вицмундира, който бях свалил след връщането си, за да ви приготвя по-тържествено посрещане и да мога лично да ви поздравя. Аз го направих, княже, и вие навярно сте го забелязали, понеже ме гледахте цялата вечер във вицмундир. Ала когато сменях дрехите си, забравил съм портфейла в жакета… С право казват, че когато Бог иска да накаже някого, най-напред му взема ума. И едва днес, събуждайки се в седем и половина, скочих като полуумен и първата ми работа беше да бръкна в жакета — джобът празен! От портфейла ни помен.

— О, колко неприятно!

— Точно така — неприятно; и с присъщия ви такт вие намерихте веднага подходящия израз — не без коварство прибави Лебедев.

— Но все пак как… — след кратко замисляне се разтревожи князът — това сериозно ли е?

— Точно така, сериозно — още един сполучлив израз, княже, за да характеризирате…

— Ах, стига, Лукиян Тимофеич, какви сполучливи изрази? Не думите са най-важните… Не смятате ли, че в пияно състояние сте могли да изтърсите портфейла от джоба си?

— Възможно е. Всичко може в пияно състояние, както искрено се изразихте, многоуважаеми княже! Но моля ви, сам разсъдете: ако аз съм изтървал портфейла от джоба, когато съм сменял жакета, изтърваният предмет трябваше да се намери на пода. А къде е той?

— Да не сте го пъхнали в чекмеджето на някоя маса?

— Всичко претърсих, навред прерових; впрочем никъде не съм го слагал и никакво чекмедже не съм отварял — ясно си спомням.

— Гледахте ли в шкафчето?

— Това беше първата ми работа днес, дори няколко пъти прегледах… Пък и защо ще го слагам в шкафчето, многоуважаеми княже?

— Признавам, Лебедев, че това ме тревожи. Значи, някой го е намерил на пода?

— Или го е измъкнал от джоба ми! Има само тези две възможности.

— Това ме тревожи много, защото кой е могъл да го направи… Ето въпроса!

— Няма никакво съмнение, това е главният въпрос; с учудваща точност вие, пресветли княже, намирате думите, мислите и характеризирате положението.

— Ах, Лукиян Тимофеич, оставете подигравките, сега…

— Подигравки! — извика Лебедев, като плесна с ръце.

— Добре, добре, аз не се сърдя, тук има нещо съвсем друго… Аз се боя за хората. Кого подозирате вие?

— Въпросът е много труден и… много сложен! Слугинята не мога да подозирам: тя си седеше в кухнята. Родните си деца също не мога…

— Само това оставаше.

— Значи, някой от гостите.

— Но възможно ли е това?

— Напълно и донемайкъде невъзможно, но пък и другояче не може да бъде. Готов съм обаче да допусна и дори съм убеден, че ако е имало кражба, тя е била извършена не вечерта, когато бяхме всички събрани, а по-скоро през нощта или дори призори от някого от тези, които пренощуваха тук.

— Ах, Боже мой!

— Бурдовски и Николай Ардалионович естествено изключвам; те дори не са влизали в стаята ми.

— То се знае, дори и да бяха влизали! Кой нощува у вас?

— Като смятам и себе си, четирима спахме в две съседни стаи: аз, генералът, Келер и господин Фердишченко. Значи, един от нас четиримата!

— Тоест от тримата; но кой?

— Аз сметнах и себе си, за да бъде всичко справедливо и редовно; ала ще се съгласите, княже, че не бих могъл да ограбя себе си, макар че е имало подобни случаи по света…

— Ах, Лебедев, колко е отегчително това! — нетърпеливо извика князът. — Направо към въпроса, какво протакате!…

— Остават, значи, трима. Да започнем с господин Келер, човек непостоянен, пияница и в известни случаи с либерални възгледи, тоест що се отнася до чуждите джобове; впрочем той е, така да се каже, повече с древнорицарски наклонности, отколкото с либерални. Той беше отначало в стаята на болния и едва късно през нощта се премести при нас под предлог, че му е твърдо да спи на гол под.

— Вие го подозирате?

— Подозирах го. Когато след седем часа сутринта скочих като полуумен и се ударих по челото, веднага събудих генерала, който спеше невинен сън. Като взехме под внимание странното изчезване на Фердишченко, което беше вече достатъчно да породи подозрение у нас, ние и двамата решихме да претърсим Келер, който се беше изпънал като… като… почти като гвоздей. Претърсихме го целия: в джобовете му нямаше нито сантим, дори не се намери нито един здрав джоб. Синя носна кърпичка, памучна, на квадратчета, мръсна, с пръст да я не пипнеш; любовно писъмце от някаква прислужница, която му иска пари и го заплашва, и най-после изпокъсани страници от известния вам фейлетон. Генералът реши, че той е невинен. За да бъдем още по на ясно, ние го събудихме, с голяма мъка го разтърсихме; едва разбра в какво се състои работата; зина уста, видът му пиянски, изразът на лицето безсмислен и невинен, дори глупав — не е той!

— О, колко се радвам! — въздъхна радостно князът. — Така се боях за него!

— Бояхте се? Имали сте, значи, основания за това? — примижа Лебедев.

— О не, казах го просто така — запъна се князът, — ужасно глупаво се изразих, казвайки, че се боя. Моля ви се, Лебедев, не го повтаряйте никому…

— Княже, княже! Вашите думи ще останат в сърцето ми… дълбоко в сърцето ми! Те ще бъдат там като в гроб!… — каза възторжено Лебедев, като притисна шапката до сърцето си.

— Добре, добре!… Значи, е Фердишченко? Тоест, искам да кажа, вие подозирате Фердишченко?

— Че кого другиго? — тихо каза Лебедев, като гледаше втренчено княза.

— Е да, разбира се… кого другиго… но все пак какви улики има?

— Има улики. Първо, изчезването му в седем часа или дори преди седем часа сутринта.

— Знам, Коля ми разправи, той се отбил при него и му казал, че отива да си доспи при… забравих при кого, някакъв негов приятел.

— Вилкин. Значи, Николай Ардалионович ви говори вече за това?

— Той не ми каза нищо за кражбата.

— Той и не знае, защото засега аз държа работата в тайна. И тъй, той отива при Вилкин; наглед нищо чудно в това един пияница да отиде при друг пияница, макар това да става в зори и без никакъв повод, нали? Но ето че тук се открива следата: отивайки си, той казва къде отива… Сега внимавайте, княже, добре: защо той прави това?… Защо се отбива нарочно при Николай Ардалионович, който не му е на пътя, и му съобщава, че „отива да си доспи у Вилкин“? Та кой ще седне да се интересува, че той излиза и отива точно при Вилкин? Защо да го съобщава? Не, тук има хитрина, хитрината на крадеца! Това значи: „Ето, санким, нарочно не скривам следите си, как мога след всичко това да бъда крадец? Нима един крадец би обадил къде отива?“ Прекалена загриженост да отклони подозренията и, така да се каже, да заличи следите си върху пясъка… Разбрахте ли ме, многоуважаеми княже?

— Разбрах ви, много добре ви разбрах, но не е ли това недостатъчно?

— Втора улика: следата се оказва лъжлива, а даденият адрес не е точен. Един час по-късно, тоест в осем часа, аз вече потропах на Вилкин; той живее наблизо на Пета улица и дори ми е познат. Никакъв Фердишченко. Успях наистина да узная от слугинята, която е съвсем глуха, че преди един час някой действително тропал и звънял, и то толкова силно, че скъсал звънеца. Но слугинята не отворила, било защото не искала да буди господин Вилкин, било защото не й се ставало. Случват се такива неща.

— И това ли са всичките ви улики? Не са достатъчни.

— Но срещу кого да насоча подозренията си, княже, помислете! — жално заключи Лебедев и нещо лукаво трепна в усмивката му.

— Би трябвало да прегледате още веднъж по стаите и из чекмеджетата! — каза угрижено князът, след като помисли малко.

— Преглеждах! — още по-жално въздъхна Лебедев.

— Хм!… Защо, защо ви трябваше да сменяте този жакет! — извика князът и ядосано тропна по масата.

— Този въпрос го има в една стара комедия. Но, високоблагородни княже! Вие вземате много присърце моето нещастие! Аз не заслужавам това. Искам да кажа, аз лично не го заслужавам; но вие страдате и за престъпника… за този незначителен господин Фердишченко?

— Е да, да, вие наистина ми създадохте грижи — прекъсна го князът разсеяно и недоволно. — И тъй, какво, смятате да правите… щом сте толкова убеден, че виновен е Фердишченко?

— Княже, многоуважаеми княже, кой друг може да бъде? — все по-жално и по-жално се кълчеше Лебедев. — Не можеш да помислиш за друг и, така да се каже, съвсем невъзможно е да подозираш някого другиго освен господин Фердишченко, това представя, така да се каже, още една улика срещу него, трета вече улика! Защото все пак кой друг може да бъде? Да взема да подозирам господин Бурдовски ли, хе-хе-хе?

— Ей, че глупост!

— Или пък най-после генерала, хе-хе-хе?

— Що за дивотия? — почти сърдито каза князът, въртейки се нетърпеливо на мястото си.

— То се знае, дивотия! Хе-хе-хе! Ей, че ме разсмя този човек, генералът де! Вървим ние с него преди малко по пресните следи на Фердишченко към Вилкин… А трябва да ви кажа, че той беше още по-смаян от мене, когато отидох да го събудя веднага след като установих кражбата, толкова дори, че лицето му се промени, почервеня, побледня и най-сетне изведнъж изпадна в такова силно и благородно негодувание, че просто не очаквах. Много благороден човек! Непрекъснато лъже, от слабост към лъжата, но е човек с много възвишени чувства, при това толкова простодушен, че невинността му вдъхва пълно доверие. Аз вече съм ви казвал, многоуважаеми княже, че имам към него не само слабост, но и любов. Изведнъж той се спира сред улицата, разтваря си дрехата, открива гърдите си: „Претърси ме, казва, ти претърси Келер, защо да не претърсиш и мене? Справедливостта, казва, го изисква!“ А ръцете и краката му треперят, цял дори побледня, да те е страх да го гледаш. Аз се засмях и му казах: „Слушай, генерале, казвам, ако някой друг би ми казал да направя това, аз бих отсякъл начаса главата си със собствените си ръце, бих я сложил на една голяма чиния и сам бих я поднесъл на всички, които се съмняват в тебе: «Ето вие виждате тази глава, ще им кажа аз, ето залагам собствената си глава за него и не само главата си — в огъня бих се хвърлил за него!» Ето как, казах аз, съм готов да гарантирам за тебе!“ Той се хвърли в прегръдките ми, все още сред улицата, просълзи се, разтрепери се и така силно ме притисна до гърдите си, че насмалко не се задуших от кашлица. „Ти, каза ми той, си единственият приятел, който ми остана при моите нещастия!“ Чувствителен човек! И естествено още начаса, вървейки, ми разправи една история по случая, че и друг път, още на младини, го заподозрели в кражба на петстотин хиляди рубли, но че още на другия ден той се хвърлил в пламъците на запалилата се къща и измъкнал от огъня графа, който го подозирал, и Нина Александровна, тогава още мома. Графът го прегърнал и така той се оженил за Нина Александровна, а на другия ден в развалините от пожара намерили касетката с изчезналите пари; тя била желязна, английска направа, със секретна ключалка и, кой знае как, паднала под пода, така че никой не я забелязал преди пожара. Чиста лъжа. Но когато заприказва за Нина Александровна, дори се разхленчи. Много благородна личност е тая Нина Александровна, макар че има зъб срещу мене.

— Вие не се ли познавате?

— Почти не, но от все сърце бих желал да се запозная, поне за да мога да се оправдая пред нея. Нина Александровна ми се сърди, задето аз уж съм развращавал съпруга й с пиянство. А пък аз не само не го развращавам, ами по-скоро го въздържам; спасявам го може би от една много опасна компания. Освен това той ми е приятел и аз ви признавам, че сега няма да го оставя вече, тоест, където отиде той, там ще отида и аз, защото на него можеш да му влияеш само като биеш на чувствата му. Сега вече той съвсем не посещава капитаншата си, макар че тайно гори от желание да отиде да я види и дори понякога въздиша по нея, особено сутрин, когато става и обува ботушите си, не знам защо тъкмо по това време. Лошото е, че няма пари, а при нея не може да се яви без пари. От вас не е ли искал пари, многоуважаеми княже?

— Не, не ми е искал.

— Срамува се. Канеше се да ви иска, дори ми призна намерението си, но не смее, защото неотдавна вие сте му дали и той смята, че сега ще му откажете. Довери ми се като на приятел.

— А вие не му ли давате?

— Княже! Многоуважаеми княже! Не само пари, но и живота си бих дал, така да се каже, за този човек… Не, впрочем не искам да преувеличавам — живота не, но бих бил готов да изтърпя, Бога ми, треска, цирей или дори някаква кашлица, ако, разбира се, това е много необходимо; защото го смятам за велик, но пропаднал човек! Това е; а камо ли пари!

— Значи, му давате пари?

— Не; пари не съм му давал и той самият знае, че няма да му дам, но то е само за да го въздържам и поправям. Сега се е лепнал за мене да дойде в Петербург, където отивам да издиря пресните следи на Фердишченко, защото съм сигурен, че той е вече там. Генералът просто кипи от негодувание, но предвиждам, че в Петербург ще ми се изплъзне, за да отиде при капитаншата. Признавам, че дори нарочно ще го пусна да върви, както вече се уговорихме, щом пристигнем, да се пръснем в разни страни, за да пипнем по-лесно господин Фердишченко.

Тъй че ще го пусна да върви, а после изведнъж ще се изтърся като гръм от ясно небе и ще го заваря при капитаншата — всъщност, за да го засрамя като глава на семейство и изобщо като човек.

— Само не вдигайте шум, Лебедев, за Бога, никакъв шум — полугласно и силно разтревожен каза князът.

— О, не, всъщност само за да го засрамя и да видя каква физиономия ще направи — защото по физиономията могат да се познаят много неща, много, уважаеми княже, особено у човек като него! Ах, княже! Колкото и голямо да ми е нещастието, не мога дори и сега да не мисля за него и за поправянето на морала му. Имам една голяма молба към вас, многоуважаеми княже, дори признавам, че затова всъщност съм и дошъл при вас: вие познавате семейството на генерала и даже сте живели у тях; ако бихте приели, предобри княже, да ми помогнете, всъщност това е само в интерес на генерала и за неговото щастие…

Лебедев дори скръсти ръце като за молба.

— Какво има? Как да помогна? Бъдете сигурен, Лебедев, че силно желая да ви разбера напълно.

— Единствено тази сигурност ме доведе при вас! Би могло да се действува чрез Нина Александровна, за да се уреди едно наблюдение и, така да се каже, постоянно следене на негово превъзходителство в средата на собственото му семейство. За нещастие аз не ги познавам… Освен това и Николай Ардалионович, който, така да се каже, ви обожава с целия жар на младежката си душа, би могъл без съмнение също да помогне…

— О, не… да замесваме Нина Александровна в тая работа… Боже опази! Пък и Коля!… Впрочем може би аз все още не ви разбирам, Лебедев.

— Но тук няма нищо за разбиране! — извика Лебедев, като дори подскочи от стола. — Нищо друго освен деликатност и нежност — ето всичкото лекарство, което трябва на нашия болен. Позволявате ли ми, княже, да го смятам за болен?

— Това дори показва вашата деликатност и ум.

— Ще ви обясня с един пример, за по-голяма яснота взет от практиката. Виждате какъв човек е той: сега има само една слабост — към капитаншата, при която му е забранено да се явява без пари и у която смятам да го издебна днес, за негово добро, разбира се; но да приемем, че става въпрос не само за капитаншата, ами че той би могъл да извърши едно истинско престъпление или някоя най-безчестна постъпка (макар че той е напълно неспособен за това) — дори и в този случай, казвам, можеш да постигнеш при него всичко само с една благородна, така да се рече, нежност, защото той е крайно чувствителен човек! Повярвайте ми, пет дни няма да издържи, сам ще почне да говори, ще заплаче и всичко ще си признае — особено ако неговото семейство и вие действувате изкусно и благородно, като следите всичките му, така да се каже, прояви и стъпки… О, предобри княже! — скочи Лебедев като че ли под напора на някакво вдъхновение. — Аз наистина не твърдя, че той е сигурно… Аз съм готов, така да се каже, да пролея веднага всичката си кръв за него, но съгласете се, че невъздържанието, пиянството и капитаншата — всичко това заедно може да доведе до какво ли не.

— Аз съм винаги готов, разбира се, да ви помогна в тази работа — каза князът и стана, — но признавам ви, Лебедев, че съм ужасно разтревожен; кажете, нали вие все още… с една дума, сам казвате, че подозирате господин Фердишченко.

— Че кого другиго? Кого другиго, искрени княже? — пак скръсти умилително ръце Лебедев и трогателно се усмихна.

Князът свъси вежди и стана.

— Вижте какво, Лукиян Тимофеич, в подобен случай страшно нещо е да се излъжеш. Този Фердишченко… не бих искал да кажа нищо лошо за него… но този Фердишченко… тоест, кой знае, може би тъкмо той е!… Искам да кажа, че може би той наистина е по-способен от всеки друг… да направи това.

Лебедев наостри очи и уши.

— Виждате ли — объркваше се и все повече и повече въсеше вежди князът, като ходеше насам-натам из стаята и се мъчеше да не поглежда към Лебедев, — съобщиха ми… казаха ми за господин Фердишченко, че отгоре на всичко той бил човек, пред когото трябва да се въздържаме и да не говорим нищо… излишно — нали разбирате? Повтарям ви го, защото може би той наистина е по-способен от всеки друг… за да не се излъжете — ето кое е най-важното, нали разбирате?

— А кой ви съобщи това за господин Фердишченко? — попита бързо Лебедев.

— Ей тъй, пошепнаха ми; впрочем самият аз не вярвам… страшно ме е яд, дето трябваше да ви кажа това, уверявам ви, сам не го вярвам… това са глупости… Пфуй, каква глупост направих!

— Виждате ли, княже — цял се разтрепери Лебедев, — това е важно, много важно сега, тоест не що се отнася до господин Фердишченко, а как е стигнало до вас това известие. (Като казваше това, Лебедев тичаше насам-натам около княза, мъчейки се да върви в крак с него.) Вижте какво ще ви кажа сега, княже: когато тази заран отивахме у Вилкин, генералът, след като ми разправи за пожара и кипейки, разбира се, от гняв, изведнъж почна да ми прави същите намеци по адрес на господин Фердишченко, но така несвързано и несръчно, че не можах да не му задам някои въпроси, от отговорите на които се убедих напълно, че цялото това известие е рожба единствено на фантазията на негово превъзходителство… Всъщност, така да се каже, то иде просто от неговото добродушие. Защото той лъже само задето не може да сдържи излиянията си. Сега имайте добрината да отсъдите вие: ако е излъгал, а в това съм сигурен, как лъжата му е могла да стигне до ушите ви? Разберете, княже, че това е било фантазия на момента — кой тогава е могъл да ви го съобщи? Това е важно и… така да се каже…

— Току-що ми го каза Коля, а на него го казал баща му, когото срещнал между шест и седем часа в преддверието, когато излязъл за нещо.

И князът разправи всичко в подробности.

— Ето на, това се казва следа — каза Лебедев, като си потриваше ръцете и тихичко се смееше, — така си и мислех! Това значи, че негово превъзходителство нарочно е прекъснал между шест и седем часа своя невинен сън, за да отиде да събуди любимия си син и да му съобщи за извънредната опасност от компанията на господин Фердишченко! Че след всичко това какъв опасен човек е господин Фердишченко и толкова ли е голяма бащината тревога на негово превъзходителство, хе-хе-хе!…

— Слушайте, Лебедев — съвсем се смути вече князът, — слушайте, действувайте тихо! Не вдигайте шум! Моля ви се, Лебедев, умолявам ви… В такъв случай, кълна ви се, аз ще ви помогна, но при условие никой да не знае, никой да не знае!

— Бъдете сигурен, предобри, преискрени и преблагородни княже — извика Лебедев под напора на най-решително вдъхновение, — бъдете сигурен, че всичко това ще умре в моето благородно сърце! С тихи стъпки, ръка за ръка! С тихи стъпки, ръка за ръка! Аз ще дам дори всичката си кръв… Пресветли княже, аз съм низък и по душа, и по дух, но попитайте низкия човек, нещо повече — който и да е подлец: с кого предпочита да има работа, с такъв подлец като него ли, или с човек с най-благородна душа, какъвто сте вие, преискрени княже? Той ще ви отговори, че предпочита благородния човек и в това се състои тържеството на добродетелта! Довиждане, многоуважаеми княже! С тихи стъпки… с тихи стъпки и… ръка за ръка.