Фьодор Достоевски
Идиот (32)

IV

Наближавайки заедно с Рогожин вилата си, князът забеляза много учуден, че на терасата му, ярко осветена, се беше събрало шумно и многобройно общество. Веселата компания се смееше, викаше, като че се препираше и крещеше; от пръв поглед се виждаше, че хората прекарват най-радостно времето си. И наистина, когато се качи на терасата, князът видя, че всички пиеха, и то шампанско и като че ли вече доста отдавна, тъй като мнозина от гуляещите бяха вече успели да станат доста възторжени. Гостите бяха все познати на княза, но странното беше, че ги виждаше събрани всички наедно, сякаш са поканени, макар че князът не беше канил никого, а за рождения си ден се беше сетил неочаквано едва преди малко.

— Казал си навярно някому, че ще черпиш шампанско и ето ги вече довтасали — измърмори Рогожин, като се изкачваше след княза на терасата, — знаеме ги тези неща; само им свирни… — прибави той почти със злоба, като си спомни естествено за своето скорошно минало.

Всички посрещнаха княза с викове и пожелания, заобиколиха го. Някои бяха много шумни, други по-спокойни, но щом научиха за рождения му ден, всички се приближиха и побързаха един по един да го поздравят. Присъствието на някои лица, например на Бурдовски, заинтересува княза; но най-чудното беше, че сред тази компания се намери изведнъж и Евгений Павлович; князът почти не искаше да вярва на очите си и насмалко не се уплаши, като го видя.

В това време Лебедев, почервенял и почти изпаднал във възторг, дотича да даде обяснения; той беше съвсем цъфнал. От бръщолевенето му се разбра, че всички се събрали по най-естествен начин и дори случайно. Най-напред на мръкване дошъл Иполит и понеже се чувствувал много по-добре, пожелал да почака княза на терасата и се излегнал на дивана. После при него излязъл Лебедев, след това цялото му семейство, тоест дъщерите му и генерал Иволгин. Бурдовски пристигнал с Иполит, когото придружавал. Минавайки край вилата, Ганя и Птицин се отбили, изглежда, преди малко (тяхното появяване съвпадаше с инцидента в казиното); след това дошъл Келер, казал, че днес князът има рожден ден и поискал шампанско. Евгений Павлович дошъл едва преди около половин час. И Коля настоявал, колкото могъл, да се поднесе шампанско и да се уреди празник. Лебедев на драго сърце се съгласил да даде шампанско.

— Но от моето, от моето! — бръщолевеше той на княза. — На мои собствени разноски, за да ви чествуваме и честитим, ще има и угощение, закуска, за това се грижи дъщеря ми; но да знаехте, княже, на каква тема приказваме. Нали си спомняте Хамлетовото: „Да бъдеш или да не бъдеш?“ Съвременна тема, съвременна! Въпроси и отговори… И господин Терентиев е донемайкъде… не иска да спи! Но от шампанското пийна само една глътка, само една глътка, няма нищо да му стане… Приближете се, княже, и решете спора! Всички вас чакаха, всички разчитаха на вашия изключителен ум…

Князът забеляза благия, мил поглед на Вера Лебедева, която също си пробиваше път, за да стигне до него. Тя беше първата, на която той подаде ръка; тя се изчерви от удоволствие и му пожела „щастлив живот от тоя ден нататък“. След това изтича бързо в кухнята, дето приготвяше закуската; ала и преди идването на княза, щом само можеше да се откъсне за момент от работата си, тя изтичваше на терасата и с две уши слушаше разпалените и безкрайни спорове на малко пийналите гости по най-отвлечени и странни, за нея въпроси. По-малката й сестра бе заспала със зинала уста върху един сандък в съседната стая, но момчето, синът на Лебедев, стоеше до Коля и Иполит и, по възхитения израз на лицето му се виждаше, че е готов да стои тук, без да мръдне, ако ще би и десет часа непрекъснато, за да се наслаждава на разговора.

— Чаках ви с голямо нетърпение и много се радвам, че ви виждам да идвате така щастлив — каза Иполит, когато князът веднага след Варя се приближи да му стисне ръката.

— А отде знаете, че съм „така щастлив“?

— По лицето ви се вижда. Поздравете господата и побързайте да седнете тук при нас. С голямо нетърпение ви чаках — прибави той, като многозначително наблегна на това, че е чакал. Когато князът попита не е ли опасно за здравето му да седи толкова късно, той отговори, че сам се учудва как преди три дни не искал да живее повече, а никога не се е чувствувал по-добре от тази вечер.

Бурдовски скочи и смотолеви, че е дошъл „само така…“, за да „придружи“ Иполит, и че също се радва; че в писмото си „писал глупости“, а сега „просто се радва…“ Той не довърши, стисна силно ръката на княза и седна на стола.

Когато поздрави всички, князът се приближи до Евгений Павлович. Той веднага го хвана под ръка…

— Имам да ви кажа само две думи — пошепна му той, — и то по една извънредно важна работа; да се оттеглим за една минута.

— Две думи — пошепна и друг глас на другото ухо на княза и друга ръка го хвана под ръка от другата страна. Князът с учудване забеляза една страшно рошава, почервеняла, намигаща му и смееща се личност, в която веднага позна Фердишченко, бог знае откъде попаднал тук.

— Спомняте ли си за Фердишченко? — запита той.

— Откъде попаднахте тук? — извика князът.

— Той се разкайва! — извика Келер, който се беше приближил бързо. — Беше се скрил, не искаше да се явява пред вас, скрил се беше там в ъгъла, разкайва се, княже, чувствува се виновен.

— Но в какво, в какво?

— Аз го срещнах, княже, преди малко го срещнах и го доведох; той е един от редките ми приятели; но той се разкайва.

— Много се радвам, господа; елате, седнете тук при другите, аз ей сега ще дойда — отърва се най-после князът, като побърза да отиде при Евгений Павлович.

— Забавно е тук у вас — забеляза той — и аз с удоволствие ви чаках около половин час. Вижте какво, любезни Лев Николаевич, аз уредих всичко с Курмишев и дойдох да ви успокоя; няма какво да се тревожите, той погледна на работата много, много разумно, толкова повече, че според мене по-скоро той самият е виновен.

— Кой е този Курмишев?

— Ами че този, комуто днес хванахте ръцете… Той беше толкова разярен, че искаше още утре да прати при вас секунданти за обяснение.

— Оставете, каква глупост!

— Разбира се, че е глупост и сигурно щеше да свърши с глупост; но у нас има такива хора…

— Вие може би сте дошли и за нещо друго, Евгений Павлич?

— О, разбира се, ида и по друга работа — разсмя се той. — Утре в зори, мили княже, аз отивам в Петербург по тази нещастна история (историята с вуйчо ми де); представете си: всичко това е вярно и всички го знаят вече освен мене. Толкова смаян бях, че нямах дори време да намина там (у Епанчини); утре също няма да мога, тъй като ще бъда в Петербург, разбирате, нали? Може би ще отсъствувам два-три дни — с една дума, тръгна ми наопаки. Макар че не е кой знае колко важна работа, но аз размислих, че трябва да се обясня с вас най-откровено по някои неща, и то без отлагане, тоест преди заминаването ми. Сега, ако речете, аз ще поседя и ще почакам, докато всички се разотидат; пък и няма къде другаде да ходя: толкова съм развълнуван, че не ми се и спи. Най-после, макар че е безочливо и нередно да се натрапиш така на един човек, аз ще ви кажа искрено: дошъл съм да търся вашето приятелство, мили ми княже; вие нямате равен на себе си, тоест не лъжете на всяка крачка, а може би и съвсем, а аз имам нужда от приятел и съветник по една работа, защото положително сега се намирам в числото на нещастните…

Той пак се засмя.

— Там е лошото — замисли се за минутка князът, — че вие искате да почакате, докато те се разотидат, а пък бог знае кога ще стане то. Не е ли по-добре да отидем сега в парка; уверявам ви, те ще ме почакат; аз ще се извиня.

— Не, не, аз си имам съображения и не искам да заподозрат, че гледаме да водим някакъв специален разговор; тук има хора, които се интересуват много от нашите отношения — не го ли знаете, княже? И много по-добре ще бъде да видят, че изобщо си поддържаме най-приятелски отношения, а не само при изключителни случаи — нали разбирате? След два-три часа те ще се разотидат; аз ще ви отнема двадесетина минути, най-многото половин час…

— Но, моля ви се, заповядайте; аз се много радвам, излишно беше да се обяснявате; а за добрите ви думи, за приятелските ни отношения много ви благодаря. Извинете, че днес съм разсеян; знаете ли, някак съвсем ми е невъзможно да бъда в този момент внимателен.

— Виждам, виждам — каза Евгений Павлович с лека усмивка. Той беше тази вечер в много весело настроение.

— Какво виждате? — трепна князът.

— А вие дори не подозирате, мили княже — продължи да се усмихва Евгений Павлович, без да отговаря пряко на въпроса му, — не подозирате, че аз съм просто дошъл да ви излъжа и между другото да изкопча някои сведения от вас, а?

— Че сте дошли да изкопчите нещо, в това няма съмнение — засмя се най-сетне и князът — и дори може би сте решили и да ме поизмамите. Но какво да ви кажа, аз не се боя от вас; освен това всичко ми е сега някак безразлично, ще ми повярвате ли? И… и… и тъй като предварително съм убеден, че все пак вие сте великолепен човек, може би в края на краищата наистина ще станем приятели. Вие ми харесахте много, Евгений Павлич, вие сте… според мене много, много почтен човек!

— Във всеки случай е много приятно да има човек работа с вас за каквото и да било — заключи Евгений Павлович, — хайде да вървим, аз ще изпия една чаша за ваше здраве; много съм доволен, че тъкмо вас пипнах. А! — спря се той изведнъж. — Този господин Иполит у вас ли е дошъл да живее?

— Да.

— Но той няма да умре веднага, струва ми се?

— Защо?

— Така, нищо; аз прекарах половин час с него тук… През цялото това време Иполит чакаше княза и непрекъснато поглеждаше към него и към Евгений Павлович, когато те разговаряха настрана. Той се оживи трескаво, когато те се приближиха до масата. Беше неспокоен и възбуден; пот избиваше по челото му. В святкащите му блуждаещи очи се четеше освен някакво постоянно безпокойство и някакво неопределено нетърпение; погледът му се местеше безцелно от предмет на предмет, от едно лице на друго. Макар че досега вземаше голямо участие в общия шумен разговор, оживлението му бе само трескаво; всъщност той не внимаваше в разговора; спореше несвързано, изразяваше се подигравателно, нехайно и парадоксално; не се доизказваше и спираше по средата на разговора, който сам преди минута бе започнал разпалено. Князът научи с изненада и съжаление, че му бяха позволили спокойно да изпие тази вечер цели две чаши шампанско и че пред него стоеше трета чаша, вече започната. Но той научи това едва по-късно; в момента не можеше да забележи каквото и да било.

— А знаете ли, аз ужасно се радвам, че тъкмо днес е вашият рожден ден! — извика Иполит.

— Защо?

— Ще видите; сядайте по-скоро; първо, защото са се събрали всички тези ваши… хора. С право съм смятал, че ще има хора; за пръв път в живота сметката ми излезе вярна! Жалко само, че не знаех от по-рано за рождения ви ден, щях да донеса подарък… Ха-ха! А може пък и да съм дошъл с подарък! Много ли има още до разсъмване?

— До разсъмване няма и два часа — забеляза Птицин, след като погледна часовника си.

— Но защо ти е сега да се съмне, когато и без това може да се чете вън? — забеляза някой.

— За да мога да видя крайчеца на слънцето. Може ли да се пие за здравето на слънцето, княже, как мислите вие?

Иполит зададе въпроса твърдо, като се обръщаше към всички дръзко, сякаш командуваше, но като че ли самият той не забелязваше това.

— Може, да пием; само че няма ли да бъде по-добре да се успокоите, Иполит?

— Вие пък все за спане ми говорите; вие сте моята бавачка, княже! Щом слънцето се покаже и „зазвучи“ на небето (от кого беше този стих: „слънцето зазвуча на небето“^[1]? Безсмислено, но хубаво!) — и ние хайде в леглото. Лебедев! Нали слънцето е източник на живота? Какво значат тези думи „източници на живота“ в апокалипсиса? Вие чували ли сте за „звездата Пелин“, княже?

— Чувах, че Лебедев смята тази „звезда Пелин“ за железопътната мрежа, пръсната из Европа.

— Не, позволете, така не може — завика Лебедев, като скочи и размаха ръце, сякаш искаше да спре общия смях, който избухваше. — Позволете! С тези господа… всичките тези господа — обърна се той изведнъж към княза, — ами че по известни въпроси… ето що… — и той удари безцеремонно два пъти по масата, което още повече увеличи смеха.

Макар че беше в обикновеното си „вечерно“ състояние, този път Лебедев бе много възбуден и раздразнен от дългия „научен“ спор преди това, а в такива случаи се отнасяше към противниците си с безкрайно и до немай-къде открито презрение.

— Така не става! Преди половин час, княже, постигнахме съгласие да не се прекъсваме; да не се смеем, докато някой говори; да го оставим свободно да се изкаже, а след това вече нека му възразяват, ако искат, атеистите; ето, избрахме си генерала за председател! А то какво става? Така можеш да объркаш всеки, който излага възвишени, дълбоки идеи…

— Та говорете де, говорете: никой не ви пречи! — чуха се гласове.

— Говорете, но не се отплесвайте.

— Каква е тая „звезда Пелин“? — запита някой.

— Представа нямам! — отговори генерал Иволгин, който бе заел отново с важен вид мястото си на председател.

— Страшно обичам всички тези спорове и караници, княже, научните, разбира се — избърбори в това време Келер, като се клатеше на стола си в истинско опиянение и нетърпение, — научните и политическите — обърна се той изведнъж и неочаквано към Евгений Павлович, който бе седнал почти до него. — Знаете ли, много обичам да чета във вестниците за дебатите в английския парламент, тоест не за това, какво разискват там (вие знаете, не съм политик), а за това, как се разговарят помежду си, как се държат, така да се рече, като политици: „благородният виконт, който е седнал срещу мене“, „благородният граф, който споделя моята мисъл“, „благородният мой опонент, който учуди Европа със своето предложение“, тоест всички тези изреченийца, целия този парламентаризъм на един свободен народ — ето какво привлича хора като мене! Просто съм очарован, княже. Аз винаги съм бил артист в дълбочината на душата си, кълна ви се, Евгений Павлич.

— Значи, след всичко това — горещеше се в другия ъгъл Ганя — според вас излиза, че железниците са проклети, че те са гибел за човечеството, че те са отрова, паднала от небето, за да размъти „източниците на живота“?

Тази вечер Гаврила Ардалионович беше в особено възбудено състояние и по впечатлението на княза весело, едва ли не тържествено настроен. С Лебедев естествено той се шегуваше, за да го предизвика, но скоро и сам се разпали.

— Не, не железниците! — възрази Лебедев, който в едно и също време хем се нервираше прекомерно, хем изпитваше грамадна наслада. — Всъщност не са само железниците, които могат да размътят източниците на живота, а проклето е всичко това изцяло, всичкият този научен и практичен дух на нашите последни векове, в неговата цялост, може би е наистина проклет.

— Сигурно ли е проклето, или само може би? Защото е важно да се знае в случая — попита Евгений Павлович.

— Проклето, проклето, сигурно е проклето! — разпалено потвърди Лебедев.

— Не бързайте, Лебедев, сутрин вие сте много по-добре разположен — подхвърли усмихнат Птицин.

— Затова пък вечер съм по-откровен! Вечер съм по-сърдечен и по-откровен! — разпалено се обърна Лебедев към него. — По-искрен и по-определен, по-честен и по-почтен, но макар че сега се излагам на вашите нападки, пет пари не давам; към всички ви отправям предизвикателство сега, към всички атеисти; как ще спасите вие света и какъв верен път му посочихте към спасението — вие, хората на науката, на промишлеността, на акционерните дружества, чиновниците и всички останали? С какво ще спасите света? С кредит ли? Какво е това кредит? Докъде ще ви изкара той?

— Ей, че сте любопитен! — забеляза Евгений Павлович.

— А моето мнение е, че който не се интересува от тези въпроси, той е безделник от висшето общество, господине!

— Кредитът ще ни изведе поне до обща солидарност и равновесие на интересите — забеляза Птицин.

— И нищо повече! Нямате ли друга морална основа освен задоволяването на личния егоизъм и на материалните нужди? Общ мир, общо щастие — произтичащи от нуждата! Позволете да попитам: така ли трябва да ви разбирам, уважаеми господине?

— Ами че обща необходимост за всички хора е да живеят, да пият и да ядат, а абсолютното и в края на краищата научно убеждение, че не можете да задоволите тези нужди без общо сдружаване и солидарност на интересите, е, струва ми се, достатъчно силна мисъл, за да послужи като опорна точка и като „източник на живот“ за бъдещите векове на човечеството — забеляза вече сериозно разпален Ганя.

— Необходимостта да пиеш и ядеш, тоест единствено само инстинктът за самосъхранение…

— Та малко ли е това? Инстинктът за самосъхранение е нормален закон за човечеството…

— Кой ви е казал това? — извика изведнъж Евгений Павлович. — Че е закон — вярно е, но толкова е нормален, колкото и законът за разрушението, дори на саморазрушението. Мигар единствено самосъхранението представлява нормален закон за човечеството?

— Охо! — извика Иполит, като се обърна бързо към Евгений Павлович и го загледа със страшно любопитство; но щом видя, че той се смее, засмя се и той, побутна Коля, който стоеше до него, и пак го попита колко е часът, дори дръпна сребърния часовник на Коля и жадно погледна стрелките. След това, забравил сякаш всичко, той се изтегна на дивана, отметна ръце под главата си и впери поглед в тавана; след половин минута отново седеше на масата, изправен и заслушан в дрънканиците на разгорещилия се до немай-къде Лебедев.

— Ето една коварна и иронична мисъл, предизвикателна мисъл! — със страст поде Лебедев парадокса на Евгений Павлович. — Ала тази мисъл е вярна, макар че я изказахте с цел да подбудите противниците да се сбият! Защото вие, светски шегобиец и кавалерист (макар и не без способности), сам не знаете колко е дълбока и вярна вашата мисъл! Да, господине! Законът за саморазрушението и законът за самосъхранението са еднакво силни за човечеството! Дяволът еднакво ще си служи и с двата, за да властвува над човечеството до незнайни още за нас времена. Вие се смеете? Вие не вярвате в дявола? Невярването в дявола е френска мисъл, повърхностна мисъл. Знаете ли вие кой е дяволът? Знаете ли името му? И без да знаете дори името му, вие по примера на Волтер се присмивате на вида му, на копитата, опашката и рогата му, измислени от вас; защото нечистият дух е велик и страшен дух, но няма копита и рога, които вие сте му измислили. Но не става за него въпрос сега!…

— Откъде знаете, че не става за него въпрос сега? — извика изведнъж Иполит и се засмя до припадък.

— Ето една умна и загатваща мисъл! — похвали го Лебедев. — Ала все пак не е там работата. Въпросът за нас е да знаем дали не са отслабнали „източниците на живота“ чрез развитието…

— На железниците ли? — извика Коля.

— Не на железниците, малко, но пламенно момче, а на цялата онази тенденция, на която могат да послужат железниците, така да се каже, за образец, за художествено изображение. Бързат, шумят, тракат и усилват хода за щастието, казват, на човечеството! Един мислител, оттеглил се от света, се оплаква: „Човечеството става много шумно и индустриално за сметка на душевното си спокойствие.“ — „Нека, но тракането на каруците, които возят хляб на гладуващото човечество, може би струва повече от душевното спокойствие“ — отговаря му тържествуващо друг мислител, който пътува навред, и надменно го отминава. Но аз, мръсният Лебедев, не вярвам на каруците, които возят хляб на човечеството! Защото, ако не ги направлява една морална идея, тези каруци, които носят хляб на цялото човечество, могат съвсем хладнокръвно да отнемат насладата от хляба, който носят на значителна част от човечеството, както се е случвало вече…

— Каруците ли са, които могат хладнокръвно да отнемат? — обади се един.

— Както се е случвало вече — потвърди Лебедев, без да обърне внимание на въпроса, — човечеството е имало вече приятел: Малтус^[2]. Но всеки приятел на човечеството с несигурни нравствени основи е людоед на човечеството. И то аз не казвам нищо за неговата суетност, защото, ако засегнете суетността на когото и да е от тези безбройни приятели на човечеството, той ще бъде готов веднага да запали света от четирите му краища, за да задоволи дребнавата си отмъстителност — впрочем също както и всеки от нас, да си кажем правичката, както и самият аз, най-отвратителният от всички; защото аз ще бъда може би първият, който ще донесе дърва, а след това ще избяга. Но не е и там въпросът.

— Ами къде е най-после?

— Дотегна ни!

— Въпросът е в следната случка от миналите векове, защото аз съм длъжен да ви разкажа случка от миналите векове. В наше време в нашето отечество, което вие обичате, надявам се, както и аз го обичам, господа, защото съм готов да пролея за него и последната си капка кръв…

— По-нататък! По-нататък!

— В нашето отечество, също както и в Европа, общ, повсеместен и ужасен глад сполетява човечеството, доколкото може да се изчисли и доколкото не ме лъже паметта, най-много един път сега на четвърт столетие, с други думи, веднъж на всеки двадесет и пет години. Не споря за точността на цифрата, но това става сравнително много рядко.

— С какво сравнително?

— С дванадесети век и е вековете преди и след него. Защото тогава, както пишат и твърдят писателите, общ глад е сполетявал човечеството един път на две или поне на три години, така че в такива случаи човек е прибягвал дори до човекоядство, макар да го е пазил в тайна. Един такъв паразит на старини заявил доброволно и без никаква принуда, че през целия си дълъг и оскъден живот лично убил и изял в най-дълбока тайна шестдесет монаси и няколко деца — пет-шест, не повече, тоест необикновено малко в сравнение с изядените от него калугери. А що се отнася до възрастни миряни, тях, както се разбира, той никога не докосвал.

— Не може да бъде! — извика самият председател, генералът, едва ли не с обиден глас. — Често пъти, господа, аз говоря и се препирам с него, и то все за подобни неща, но повечето пъти той изказва такива безсмислици, че противно ти е да го слушаш, няма зрънце истина!

— Генерале! Спомни си обсадата на Карс, а вие, господа, знайте, че казаното от мене е чиста истина. Ще прибавя от себе си, че горе-долу всяка действителност, колкото и да има свои неизменни закони, почти винаги изглежда невероятна и неправдоподобна. И дори колкото е по-реална, толкова понякога е и по-неправдоподобна.

— Та нима могат да се изядат шестдесет монаси? — смееха се слушателите.

— Ясно е, че той не ги е изял наведнъж, а може би за петнадесет или двадесет години, което е вече съвсем разбираемо и естествено…

— И естествено?

— И естествено! — с педантическо упорство се озъби Лебедев. — А освен това католическият монах по самата си природа вече е податлив и любопитен и много лесно е да го примамиш в гората или на някое затулено място и там да постъпиш с него, както казах преди малко. Все пак аз не оспорвам, че числото на изядените е извънредно голямо и дори издава известна невъздържаност.

— Може би това е и вярно, господа — забеляза изведнъж князът.

Досега той бе слушал мълчаливо спорещите и не беше се намесвал в разговора; няколко пъти се смя от душа, когато всички прихваха да се смеят. Виждаше се, че се радва ужасно, задето е така весело и шумно и дори че толкова много пият. Може би нямаше да отвори уста през цялата вечер, но изведнъж му хрумна да си каже думата и той заприказва с необикновена сериозност, така че всички отведнъж впериха любопитен поглед в него.

— Всъщност искам да кажа нещо, господа, за това, дето в ония времена е имало толкова често глад. Макар че не познавам добре историята, слушал съм някои неща. Но, изглежда, че не е могло да бъде другояче. Когато бях в швейцарските планини, много се възхищавах на развалините на стари рицарски замъци, построени по планински склонове, по стръмни скали и на отвесна височина най-малко от половин верста (това ще рече, да се изкачваш няколко версти по пътеки). Всички знаем какво представлява замъкът: цяла планина от камъни. Работа ужасна, невъзможна! И това, разбира се, е било построено все от бедни хора, от васали. На всичко отгоре те са били длъжни да плащат какви ли не тегоби и да поддържат духовенството. А как ще могат да се прехранват и да обработват земята? Сигурно такива е имало малко, повечето са измирали от глад и буквално не са имали какво да ядат. Понякога дори се питах: как не е изпомрял тогава напълно този народ и не се е случило нещо с него, как е могъл да устои и да понесе всичко това? Несъмнено Лебедев има право, като казва, че е имало людоеди, и то може би твърде много; не ми е ясно само, защо намеси в тая история тъкмо монасите и какво иска да каже с това?

— Сигурно е искал да каже, че в дванадесетия век само монасите са били за ядене, защото единствено те са били тлъсти — забеляза Гаврила Ардалионович.

— Великолепна и много права мисъл! — извика Лебедев. — Защото нашият човек не е дори докоснал миряни. Нито един мирянин между шестдесет парчета калугери. Това е страшна мисъл, историческа мисъл, най-сетне статистическа мисъл, един от тези факти, от които опитният човек възсъздава миналото, защото доказва с аритметическа точност, че духовенството е живяло най-малко шестдесет пъти по-щастливо и по-охолно от останалото тогавашно човечество. И може би най-малко шестдесет пъти е било по-тлъсто, от останалото човечество…

— Преувеличаваш, преувеличаваш, Лебедев! — смееха се около него.

— Съгласен съм, че е историческа мисъл, но къде ни водите вие? — продължи да пита князът. (Той говореше с такава сериозност и без каквато и да е шега или подигравка с Лебедев, на който всички се смееха, че сред общия тон на цялата компания неговият тон неусетно ставаше смешен; още малко и щяха да почнат да се смеят и на него, но той не забелязваше това.)

— Не виждате ли, княже, че това е луд човек? — наведе се над ухото му Евгений Павлович. — Преди малко тук ми казаха, че се е побъркал на тема адвокатство и адвокатски речи и иска да държи изпит. Аз очаквам чудесна пародия.

— Аз водя до грандиозно заключение — продължи Лебедев с гръмовит глас. — Ала да вникнем преди всичко в психологическото и юридическо състояние на престъпника. Ние виждаме, че престъпникът или, така да се каже, моят клиент, въпреки пълната невъзможност да намери друга храна, на няколко пъти през време на своята интересна кариера проявява желание да се разкае и се отказва от духовенството. Виждаме това ясно от фактите: казва ни се, че той все пак е изял пет-шест деца, цифра, сравнително нищожна, но затова пък знаменателна в друго отношение. Ясно е, че измъчван от страшни угризения (защото моят клиент е бил религиозен и съвестен човек, ще ви го докажа) и за да намали по възможност греха си, той — за опит — е сменял шест пъти монашеската храна с мирянска. Няма съмнение, че това е било за опит, защото ако го е правил само за да промени храната си, цифрата шест би била твърде нищожна: защо само шест парчета, а не тридесет? (Аз смятам половината монаси, половината миряни.) Но ако това е било само опит единствено от отчаяние пред страха от светотатство и оскърбление на духовенството, тогава цифрата шест става твърде понятна; защото шест опита, за да успокоиш угризенията на съвестта, са предостатъчни, тъй като не са могли да дадат задоволителен резултат. Първо, според мене детето е твърде малко, тоест не е едро, така че за дадено време моят клиент е трябвало да изяде три или пет пъти повече деца, отколкото калугери и по този начин и грехът, макар от една страна и да се е намалявал, в края на краищата от друга страна се е увеличавал, ако не по качество, то по количество. За да разсъждавам така, господа, аз ще сляза, разбира се, до душевното състояние на престъпника от дванадесетия век. Колкото до мене, човека от деветнадесетия век, може би аз бих разсъждавал другояче, за което ви и предупреждавам, така че няма защо да ми се зъбите, господа, а от ваша страна, генерале, това е съвсем неприлично. Второ, детето според моето лично мнение не е хранително, може би дори твърде сладко и блудкаво, тъй че не задоволява нуждите и остават само угризенията на съвестта. Ето сега заключението, финалът, господа, финалът, който ще ви даде разгадката на един от най-големите въпроси на тогавашното и днешното време! В края на краищата престъпникът отива и се издава на духовенството, а след това се предава на властта. Пита се какви изтезания са го очаквали в него време, какви колелета, клади и огньове? Кой го е тласкал да отиде да се издава? Защо просто не се е спрял на цифрата шестдесет и не е запазил тайната до последния си дъх? Защо просто не е зарязал монашеството и не е заживял в покаяние като отшелник? Защо най-после сам не е станал монах? Ето тук е и разгадката! Имало е, значи, нещо много по-силно от кладите и огньовете и дори от двадесетгодишния навик! Имало е, значи, една идея, много по-силна от всички нещастия, гладни години, изтезания, от чумата, проказата и целия този ад, който не би могло да издържи човечеството без оная мисъл, която е свързвала и водила сърцата и оплодотворявала източниците на живота! Ха покажете ми сега нещо, което да прилича на тази сила в нашия век на пороци и железници… тоест би трябвало да кажа в нашия век на параходи и железници, но аз казвам: в нашия век на пороци и железници, защото съм пиян, но прав! Покажете ми една идея, която да свързва днешното човечество поне с половината от оная сила, както през онези столетия! И посмейте да кажете най-сетне, че не са отслабнали, не са помътнели източниците на живота под тази „звезда“, под тази мрежа, която е омотала хората. И не ме плашете с вашето благоденствие, с вашите богатства, с рядко налитащия глад и е бързината на пътните съобщения! Богатствата са повече, но силите са по-малко; няма вече идея, която да свързва хората; всичко се е размекнало, всичко се е спаружило и всички сме се спаружили! Всички, всички, всички сме се спаружили!… Но стига вече, не е там работата, въпросът е сега да се разпоредим ли, уважаеми княже, да поднасят приготвената за гостите закусчица?

Лебедев насмалко не възмути истински някои от слушателите (трябва да отбележим, че през всичкото време не преставаха да отпушват бутилки), но е неочакваното заключение на речта си за закуската примири веднага всичките си противници. Самият той нарече това заключение „ловко, адвокатско извъртане на работата“. Весел смях избухна отново, гостите се оживиха; всички станаха от масата, за да се разтъпчат и разходят по терасата. Само Келер остана недоволен от речта на Лебедев и беше необикновено развълнуван.

— Напада просвещението, проповядва фанатизма на дванадесетия век, криви се, дори без да проявява капчица сърдечна невинност; а самият той с какви пари е издигнал тая къща, питам ви? — казваше той на висок глас, като спираше всички един по един.

— Познавах един истински тълкувател на апокалипсиса — говореше генералът в един ъгъл на други слушатели, между които и Птицин, когото бе хванал за копчето, — покойния Григорий Семьонович Бурмистров; той изгаряше сърцата, така да се рече. Първо, слагаше очилата си, после разгръщаше една голяма стара книга в черна кожена подвързия. Освен това беше с бяла брада и имаше два медала за благотворителност. Започваше сурово и строго, пред него навеждаха глави генерали, а дамите падаха в несвяст. А този пък завършва със закуска! На нищо не прилича!

Слушайки генерала, Птицин се усмихваше и имаше вид на човек, който ще си вземе шапката и ще си отиде, но не се решава или непрекъснато забравя за решението си. Преди още да станат от масата, Ганя изведнъж бе спрял да пие и бе преместил чашата далеч от себе си; нещо мрачно мина по лицето му. Когато станаха от масата, той се приближи до Рогожин и седна до него. Човек би рекъл, че са в най-приятелски отношения. Рогожин, който отначало също няколко пъти се беше канил да се измъкне мълчешката, сега седеше неподвижно и с наведена глава, сякаш и той бе забравил, че искаше да си отиде. През цялата вечер той не пи нито капка вино и беше много замислен; от време на време само вдигаше очи и оглеждаше всички един по един. А сега човек би рекъл, че той чака нещо извънредно важно за него и е решил временно да не си отива.

Князът беше изпил само две-три чаши и бе само весел. Щом стана от масата, той срещна погледа на Евгений Павлович, спомни си, че го чака обяснение с него и се усмихна приветливо. Евгений Павлович му кимна с глава и изведнъж му посочи Иполит, който спеше, изтегнал се на дивана, и върху който той бе вперил в момента поглед.

— Кажете, княже, защо това хлапе се е довлякло у вас? — каза той изведнъж с толкова очебиен гняв и дори със злоба, че князът се зачуди. — Басирам се, че нещо лошо се мъти в главата му!

— Аз забелязах или поне така ми се стори — каза князът, — че много се интересувате за него днес, Евгений Павлич; така ли е?

— И прибавете: при особеното положение, в което сам се намирам, има за какво да мисля; ето защо сам се чудя как цялата вечер не мога да откъсна очи от тази противна физиономия!

— Лицето му е хубаво…

— Ето, ето, гледайте! — извика Евгений Павлович и дръпна княза за ръката. — Ето!…

Князът още веднъж погледна с учудване Евгений Павлович.