Фьодор Достоевски
Идиот (4)

IV

И трите девойки Епанчини бяха цъфтящи от здраве момичета, високи, с прекрасни рамене, с развити гърди, с яки, почти мъжки ръце и, разбира се, поради своята сила и здраве обичаха понякога добре да си похапват, което и никак не гледаха да скриват. Майка им, генералшата Лисавета Прокофиевна, не гледаше винаги с добро око на техния нескриван апетит, но тъй като някои нейни мнения, макар и външно приемани от дъщерите с голяма почтителност, всъщност отдавна вече бяха загубили някогашния си безспорен авторитет пред тях — и то дори дотам, че установеният единодушен съюз между трите девойки много често започваше да надделява, — заради собственото си достойнство генералшата сметна за по-уместно да не спори и да отстъпва. Наистина характерът й често пъти не се вслушваше и не се подчиняваше на благоразумните решения; от година на година Лисавета Прокофиевна ставаше все по-капризна и по-нетърпелива, стана дори някак чудновата, но тъй като все още държеше в ръцете си покорния и привикнал мъж, излишъкът от насъбралото й се лошо настроение обикновено се изливаше върху неговата глава и след това в семейството отново се възстановяваше хармонията и всичко тръгваше донемайкъде добре.

Впрочем и на самата генералша не й липсваше апетит и обикновено в дванадесет и половина тя вземаше участие заедно с дъщерите си в обилната закуска, която приличаше по-скоро на обед. Преди това още момичетата, едва събудили се, точно в десет часа, изпиваха в леглата си по чашка кафе. Така бяха свикнали и така бе установено веднъж завинаги. А в дванадесет и половина се слагаше масата в малката трапезария, съседна на стаите на майката, и на тази интимна семейна закуска идваше понякога и генералът, ако му позволяваше времето. Освен чай, кафе, сирене, мед, масло, специални мекици, които генералшата особено обичаше, котлети и прочее, поднасяха дори силен горещ бульон. Нея сутрин, когато започна нашият разказ, цялото семейство се беше събрало в трапезарията и чакаше генерала, който бе обещал да дойде в дванадесет и половина. Ако беше закъснял само една минута, щяха да пратят веднага да го викат; но той беше точен. Когато се приближи до съпругата си, за да й каже добър ден и да й целуне ръка, забеляза този път по лицето й нещо много особено. И макар че предната вечер бе предчувствувал, че тъкмо така ще бъде днес поради един известен „анекдот“ (както обичаше да се изразява) и дори като заспиваше снощи, се беше разтревожил, въпреки всичко сега пак се уплаши. Дъщерите се приближиха да се целунат с него; и в тях също, макар и да не му бяха сърдити, като че ли се забелязваше нещо особено. Наистина поради някои причини генералът бе станал прекалено подозрителен; но тъй като беше опитен и ловък баща и съпруг, веднага взе съответните мерки.

Може би няма да накърним много яснотата на нашия разказ, ако се спрем сега и прибегнем към някои пояснения, за да изложим точно и съвсем вярно отношенията и обстоятелствата, в които намираме семейството на генерал Епанчин в началото на нашата повест. Казахме вече преди малко, че макар да не беше твърде образован, а, напротив, „самоук“, както сам обичаше да се нарича, все пак генералът беше опитен съпруг и ловък баща. Между другото той бе усвоил системата да не насилва дъщерите си да се женят, тоест да не „виси над главите им“, и да не ги безпокои много с мъката на своята бащинска обич за тяхното щастие, както неволно и естествено се случва твърде често дори в най-умните семейства, дето има повече възрастни дъщери. Успя дори да убеди и Лисавета Прокофиевна в своята система, макар че изобщо работата беше мъчна — мъчна, защото бе неестествена; ала доводите на генерала бяха крайно убедителни, основаваха се на очевидни факти. Пък и дадеше ли им се пълна свобода да решават, както си искат, момичетата естествено щяха да се видят принудени в края на краищата сами да поумнеят и тогава работата щеше да се ускори, защото те на драго сърце щяха да се заемат за нея, като се откажат от прищевките си и от излишната придирчивост; на родителите би останало само по-зорко и колкото се може по-незабелязано да следят да не се направи някой странен избор или неестествено отклонение, а след това, издебнали подходящия момент, изведнъж да помогнат с всички сили и да турят в ход цялото си влияние. Най-сетне самият факт, че от година на година например растеше в геометрична прогресия тяхното състояние и обществено положение, показваше, че колкото повече минаваше времето, толкова повече се увеличаваха и изгледите дъщерите да се омъжат по-добре. Но между всички тези необорими факти се яви и още един: най-голямата дъщеря Александра изведнъж, и то съвсем неочаквано (както става винаги) навърши двадесет и пет години. Почти по същото време и Афанасий Иванович Тоцки, човек от висшето общество, с големи връзки и необикновено богат, изяви отново старото си желание да се ожени. Той беше на около петдесет и пет години, с прекрасен характер, с необикновено изтънчен вкус. Искаше му се да се ожени добре; той беше извънредно голям ценител на красотата. Тъй като от известно време поддържаше изключително приятелство с генерал Епанчин, особено откак участвуваха заедно в някои финансови предприятия, той му съобщи намерението си, така да се каже, помоли го за приятелски съвет и напътствие: може ли, или не може да се ожени за една от дъщерите му? В тихия и прекрасен живот на семейството на генерал Епанчин настъпи явна промяна.

Най-хубава от трите сестри, както вече казахме, беше несъмнено най-младата Аглая. Но дори сам Тоцки, въпреки прекаления си егоизъм, разбра, че няма какво да търси там и че Аглая не е определена за него. Може би донякъде сляпата обич и твърде горещото приятелство на сестрите преувеличаваха работата, но единодушно и напълно искрено те предричаха на Аглая, че нейната съдба няма да бъде обикновена, а ще бъде истински идеал за земен рай. Бъдещият мъж на Аглая трябваше да притежава всички съвършенства и да жъне винаги успехи, без да се говори за богатството. Сестрите се бяха дори уговорили помежду си, и то някак без много излишни думи, да се пожертвуват, ако стане нужда, в полза на Аглая: зестрата, определена за нея, ставаше грамадна и небивала. Родителите знаеха за това споразумение между двете по-големи сестри и ето защо, когато Тоцки поиска съвет, в тях нямаше почти никакво съмнение, че една от по-големите сестри сигурно няма да откаже да увенчае тяхното желание, толкова повече, че Афанасий Иванович не можеше да прави пречки по въпроса за зестрата. А с присъщото си познаване на живота генералът бе оценил още начаса извънредно високо предложението на Тоцки. А тъй като и самият Тоцки спазваше засега, поради някои особени причини, извънредно голяма предпазливост в своите постъпки и само още опитваше почвата, и родителите представиха на дъщерите си работата под формата на още много далечни предположения. Те получиха от тях един, макар и не съвсем определен, но поне успокоителен отговор, че най-голямата, Александра, може би няма да откаже. Макар и с твърд характер, тя беше добра девойка, разумна и извънредно отстъпчива; можеше да се омъжи за Тоцки дори на драго сърце и дадеше ли думата си, честно щеше да я изпълни. Тя не обичаше блясъка и не само нямаше да застраши с безпокойства и рязка промяна живота на съпруга си, но щеше дори да го подслади и успокои. Без да бъде ефектна, тя беше много хубава. Какво повече можеше да желае Тоцки?

И все пак все още имаше колебания. Тоцки и генералът бяха решили приятелски помежду си да избягват засега всяка формална и решителна стъпка. Дори родителите все още не повдигаха открито въпроса пред дъщерите си; появи се като че ли и разногласие: майката на семейството, генералшата Епанчина, кой знае защо, започваше да проявява недоволство, а това беше от голямо значение. Имаше едно обстоятелство, което пречеше на всичко, един заплетен и неприятен случай, който можеше да провали завинаги работата.

Този заплетен и неприятен „случай“ (както се изразяваше сам Тоцки) датираше още от много отдавна, от преди осемнадесет години. В съседство с едно от най-богатите имения на Афанасий Иванович, в една от централните губернии, живееше в немотия дребен и много беден помешчик, някой си Филип Александрович Барашков. Той беше забележителен по своите непрекъснати и странни несполуки — запасен офицер, от добър дворянски род и дори в това отношение по-чистокръвен от Тоцки. Затънал в дългове и заложил всичко, той успя най-сетне след къртовски, почти робски труд да уреди горе-долу задоволително своето малко стопанство. Най-малката сполука му даваше необикновен кураж. Окуражен и със светнало от надежди лице той отиде за няколко дни в околийското градче, за да се види и, ако е възможно, да се спогоди окончателно с един от главните си кредитори. На третия ден след пристигането му в града при него дойде на кон кметът на селото му с обгорена буза и опърлена брада и му съобщи, че предния ден, точно по пладне, „имотът му изгорял“ и че „изгоряла и жена му, а дечицата останали здрави и читави“. Колкото и да беше свикнал на „ударите на съдбата“, Барашков не можа да понесе този нов удар; той полудя и след един месец умря от огненица. Изгорялото имение, заедно с пръсналите се по света селяни, беше продадено за дългове, а децата на Барашков, две малки момиченца на шест и седем години, Афанасий Иванович Тоцки от великодушие взе на прехрана и възпитание. Почнаха да ги възпитават заедно с децата на управителя на Афанасий Иванович, бивш чиновник с многобройно семейство и при това немец. Скоро остана само едното момиченце, Настя, а по-малката умря от магарешка кашлица; а Тоцки, който живееше в чужбина, скоро забрави и двете. Един ден след около пет години, като минаваше край имението си, на Афанасий Иванович му хрумна да се отбие и веднага забеляза в селската си къща, в семейството на своя немец, едно прелестно дете, девойче на около дванадесет години, палаво, мило, умничко и обещаващо да стане голяма хубавица; в това отношение Афанасий Иванович беше безпогрешен познавач. Този път той прекара в имението си само няколко дни, но има време да даде нарежданията си; във възпитанието на девойчето стана значителна промяна; повикана бе една гувернантка, почтена и възрастна жена, опитна в аристократичното възпитание на момичета, образована швейцарка, която преподаваше освен френски език и разни други науки. Тя се настани в селската къща и възпитанието на малката Настасия се подобри необикновено много. Точно след четири години това възпитание завърши; гувернантката си замина, а за Настя пристигна една дама, също някаква помешчица и също така съседка на Тоцки по имение, но вече в друга, далечна губерния, и по нареждане и пълномощие на Афанасий Иванович отведе Настя със себе си. В това малко имение също имаше, макар и малка, наскоро построена дървена къща; тя беше наредена особено изящно, а и селцето сякаш нарочно се казваше „Отрадное“. Помешчицата заведе Настя направо в тази тиха къщица и понеже беше бездетна вдовица и живееше само на една верста оттам, настани се и тя заедно с Настя. Край Настя се завъртя една стара икономка и една млада, опитна прислужница. В къщата имаше музикални инструменти, прекрасна библиотека за млади момичета, картини, щампи, моливи, четки, бои, чудесно кученце, а след две седмици пристигна и Афанасий Иванович… Оттогава той обикна някак особено това глухо, полско свое селце, идваше всяко лято, гостуваше по два, дори по три месеца и така измина доста дълго време, кажи-речи четири години спокоен и щастлив живот, с вкус и изящност.

Един ден в началото на зимата, около четири месеца след лятното идване на Афанасий Иванович в „Отрадное“, дошъл този път само за две седмици, се пръсна слух, или по-право до Настасия Филиповна стигна слух, че Афанасий Иванович ще се жени в Петербург за богата, знатна хубавица — с една дума, гласи си солидна и блестяща партия. Този слух излезе по-късно не съвсем верен: женитбата и тогава беше още само в проект и всичко бе още много неопределено, но в съдбата на Настасия Филиповна все пак от този ден настъпи извънредно голям обрат. Неочаквано тя показа необикновена решителност и прояви неподозиран характер. Без да мисли много, тя напусна селската къщица и изведнъж пристигна в Петербург, право при Тоцки, сам-самичка. Той се сащиса, опита се да говори; но изведнъж, още от първите думи разбра, че трябва да промени напълно начина си на говорене, тона на гласа си, предишните теми на приятни и изящни разговори, които бяха имали досега толкова голям успех, дори логиката си — всичко, всичко, всичко! Пред него седеше съвсем друга жена, никак не приличаща на оная, която познаваше досега и която бе оставил едва през месец юли в селцето „Отрадное“.

Оказа се, че тази нова жена, първо, знаеше и разбираше необикновено много неща — толкова много, че човек трябваше да се чуди и мае откъде е могла тя да добие такива знания и да си изработи такива точни схващания. (Нима от своята библиотека за млади момичета?) Нещо повече, по много въпроси тя разсъждаваше дори като правист и имаше положителни знания ако не за света, то поне как стават някои неща по света; второ, това съвсем не беше вече същият характер като по-рано, тоест в нея нямаше нищо от плахостта и несигурността на пансионерка, понякога очарователна по своята оригинална палавост и наивност, понякога тъжна и замислена, учудена, недоверчива, разплакана и неспокойна!

Не: сега пред него се смееше високо и го жилеше с най-злъчни сарказми едно необикновено и неочаквано същество, което направо му заяви, че никога не е имало в сърцето си друго чувство освен най-дълбоко презрение, презрение, което стига до отвращение, настъпило веднага след първия момент на учудване. Тази нова жена му заяви, че ще й бъде съвсем безразлично дали той ще се ожени веднага и за която си ще, но че тя е пристигнала, за да не му позволи тази женитба и няма да я позволи от злоба, единствено защото така й се иска и че поради това така трябва да бъде — „ако щеш само за да ти се посмея на воля, защото най-после и аз искам сега да се смея“.

Така поне тя се изразяваше; може би не каза всичко, което си беше наумила. Но докато новата Настасия Филиповна се смееше и разправяше всичко това, Афанасий Иванович обмисляше станалото и доколкото можеше, туряше в ред малко обърканите си мисли. Това обмисляне трая доста време; той размишляваше и почти две седмици търсеше решение: но когато минаха две седмици, той взе окончателно решение. Работата беше там, че по онова време Афанасий Иванович имаше вече почти петдесет години и бе напълно солиден и улегнал човек. Положението му в света и в обществото отдавна се крепеше на най-здрави основи. Най-много обичаше и ценеше той себе си, спокойствието си и комфорта, както прилича на един напълно порядъчен човек. Не можеше да се допусне ни най-малко нарушение, ни най-малко колебание в този ред, който бе дело на целия му живот и който бе взел такава прекрасна форма. От друга страна, опитността и верният му поглед за нещата подсказаха на Тоцки много скоро и необикновено точно, че той има сега работа с едно същество съвсем не като другите, тъкмо такова същество, което не само заплашва, но и непременно ще изпълни заплахата си, и най-важното, пред нищо няма да се спре, толкова повече, че не му е мило нищо на света, така че е невъзможно дори да се приласкае. Явно бе, че тук имаше нещо друго, долавяше се някаква душевна и сърдечна мътилка — един вид романтично негодувание, Бог знае срещу кого и за какво, някакво ненаситно чувство на презрение, прехвърлило всякаква граница, — с една дума, нещо донемайкъде смешно и непозволено в едно почтено общество и срещата с което би било истинско Божие наказание за всеки почтен човек. Разбира се, с богатството и с връзките на Тоцки можеше веднага да се извърши някое малко и съвсем невинно злодейство, за да се избави човек от неприятността. От друга страна беше ясно, че и самата Настасия Филиповна не можеше да му навреди почти в нищо, поне, да речем, в юридически смисъл; дори не можеше да вдигне голям скандал, тъй като беше много лесно той да се ограничи. Но всичко това важеше само в случай, че Настасия Филиповна се решеше да действува като другите и както изобщо се действува при подобни случаи, без да се прескачат границите на ексцентричността. Но тъкмо тук помогна на Тоцки верният му поглед: той можа да отгатне, че и самата Настасия Филиповна много добре разбира колко безвредна е в юридически смисъл, но че тя има нещо съвсем друго в главата си и… в святкащите си очи. Не милеейки за нищо, а още по-малко за себе си (изискваше се голям ум и проникновение, за да се досети в този момент, че отдавна вече тя бе престанала да държи за себе си и за да може той, скептикът и светският циник, да повярва в сериозността на това чувство), Настасия Филиповна беше способна да се погуби, безвъзвратно и отвратително да отиде в Сибир, на каторга, само за да се погаври над човека, към когото изпитваше толкова нечовешко отвращение. Афанасий Иванович никога не криеше, че беше малко страхлив или по-право казано, донемайкъде консервативен. Ако знаеше, да речем, че ще го убият под венчилото или ще се случи нещо от този род крайно неприлично, смешно и необичайно за обществото, той би се уплашил, разбира се, но не толкова задето ще го убият, ще го ранят или ще плюят публично в лицето му й прочее, й прочее, колкото задето това ще му се случи в такава неестествена и необичайна форма. А пък Настасия Филиповна тъкмо това и предвещаваше, макар все още да мълчеше; той знаеше, че тя го бе опознала и изучила напълно, така че знаеше къде да го удари. И тъй като женитбата беше още само в проект, Афанасий Иванович се примири и отстъпи пред Настасия Филиповна.

И друго едно обстоятелство му помогна да вземе това решение: мъчно беше да си представи колко не приличаше тази нова Настасия Филиповна на предишната. По-рано тя беше само едно хубавичко момиче, докато сега… Дълго Тоцки не можа да си прости, че четири години я е гледал и не я е видял добре. Наистина голямо значение има и когато у двете страни се извърши вътрешна и внезапна промяна. Впрочем той си спомняше, че и по-рано имаше моменти, когато понякога му идваха странни мисли, гледайки например тези очи: сякаш предчувствуваше в тях някакъв дълбок и тайнствен мрак. Този поглед гледаше така, сякаш бе пълен със загадки. Често пъти през последните две години той се беше учудвал на промяната в цвета на лицето на Настасия Филиповна; тя ужасно побледняваше и — чудно нещо — дори се разхубавяваше от това. Тоцки, който като всички поживели на времето си джентълмени гледаше отначало с презрение на евтино спечелената победа над това девствено създание, напоследък малко се усъмни в своя възглед. Във всеки случай той бе решил още миналата пролет да омъжи в скоро време Настасия Филиповна добре и богато за някой разумен и почтен господин, който служи в друга губерния. (О, колко ужасно и злобно се смееше сега над това Настасия Филиповна!) Ала поблазнен сега от тази си нова мисъл, Афанасий Иванович сметна дори, че би могъл да използува отново тази жена. Той реши да настани Настасия Филиповна в Петербург и да я обгради с великолепен комфорт. Не постигнеше ли това, щеше да постигне друго; можеше да се поперчи и погордее с Настасия Филиповна в известни среди. А Афанасий Иванович държеше толкова много за своята слава в това отношение.

Изминали бяха вече пет години, откак тя живееше в Петербург, и естествено през това време много неща се изясниха. Положението на Афанасий Иванович беше неутешително; най-лошото бе, че веднъж уплашен, той не можеше вече никога да се успокои. Страхуваше се — дори сам не знаеше защо, — просто се страхуваше от Настасия Филиповна. Известно време през първите две години бе почнал да подозира, че Настасия Филиповна сама желае да се омъжи за него, но мълчи поради прекомерна гордост и чака упорито предложението му. Наистина странна претенция; Афанасий Иванович се мръщеше и мрачно се замисляше. За голяма своя и (такова е човешкото сърце!) донякъде неприятна изненада един ден той случайно се убеди, че дори да направи предложение, то нямаше да бъде прието. Дълго време не можеше да го разбере. Видя му се възможно само едно обяснение: гордостта на тази „оскърбена и чудновата жена“ стига вече до такава ярост, че тя предпочита да покаже веднъж своето презрение чрез отказ, отколкото да определи завинаги положението си и да постигне ненадминато величие. Най-лошото беше, че Настасия Филиповна ужасно много бе взела надмощие. Не я мамеха също така изгодите, колкото и големи да бяха, и макар че приемаше предложения й комфорт, живееше много скромно и през тези пет години не тури почти нищо настрана. Афанасий Иванович опита да рискува с едно много хитро средство, за да счупи веригите си: незабелязано и изкусно почна да я обгражда с най-идеални съблазни, олицетворени в князе, хусари, секретари на посолства, поети, романисти, дори социалисти. Но нищо не направи ни най-малко впечатление на Настасия Филиповна, като че ли вместо сърце тя имаше камък, а чувствата й бяха пресъхнали и умрели веднъж завинаги. Живееше повечето усамотено, четеше, занимаваше се, обичаше музиката. Малко познати имаше; дружеше с някакви бедни и смешни жени на чиновници, познаваше някакви две актриси, някакви бабички, обичаше многобройното семейство на един почтен учител и в това семейство и нея много я обичаха и с радост я приемаха. Вечерно време доста често се събираха в дома й по пет-шест познати, не повече. Тоцки идваше доста редовно да я види. Напоследък, не без известна мъчнотия, се запозна с Настасия Филиповна и генерал Епанчин. В същото време съвсем лесно и без всякаква мъчнотия се запозна с нея един млад чиновник, на име Фердишченко, много неприличен и циничен шегаджия, пияница и с претенции за весел човек. Между познатите имаше и един млад и странен човек, на име Птицин, скромен, вежлив и издокаран, излязъл от сиромашията и станал лихвар. Запозна се най-после и Гаврила Ардалионович… В края на краищата Настасия Филиповна си създаде странно име: всички знаеха, че е красива и толкоз; никой не можеше с нищо да се похвали, никой не можеше нищо да разправи. Това име, нейната образованост, изящните й маниери, остроумието й — всичко това решително утвърди плана на Афанасий Иванович. Тъкмо от тоя момент и генерал Епанчин започна да играе в тази история дейна и необикновено голяма роля.

Когато Тоцки се обърна така любезно към него за приятелски съвет за една от дъщерите му, тогава още има благородството да направи най-пълни и искрени признания. Той му откри, че е решен вече да не се спира пред никакви средства, за да получи свободата си; че няма да се успокои, ако Настасия Филиповна дори сама му заяви, че ще го остави в бъдеще на мира; че не са му достатъчни думите, а има нужда от най-пълни гаранции. Споразумяха се и решиха да действуват заедно. На първо време се съгласиха да опитат най-меки средства и да докоснат, така да се каже, само „благородните струни на сърцето“. И двамата отидоха у Настасия Филиповна и Тоцки направо почна да й описва непоносимия ужас на своето положение; прие цялата вина върху себе си; откровено заяви, че не е способен да се разкайва за начина, по който се е отнесъл отначало към нея, защото е непоправим сладострастник и не е господар на себе си, но че сега иска да се ожени и че тя държи в ръцете си цялата му съдба за този крайно благоприличен от светско гледище брак; с една дума, той чака всичко от нейното благородно сърце. След това почна да говори генерал Епанчин в качеството си на баща; той се позова повече на разума, отколкото на чувството, спомена само, че напълно признава правото й да реши съдбата на Афанасий Иванович, изкусно се поперчи със собственото си смирение, като заяви, че уж съдбата на дъщеря му, а може би и на другите му две дъщери зависи сега от нейното решение. На въпроса на Настасия Филиповна: „Какво именно искат от нея?“, Тоцки й призна със същата пълна откровеност както в началото на разговора, че още преди пет години тя така го е наплашила, че той не може дори сега да се успокои напълно и няма да се успокои, докато Настасия Филиповна сама не се омъжи за никого. Той прибави веднага, че тази негова молба щяла да бъде, разбира се, глупава, ако той няма известни основания за нея. Много добре забелязал и положително знаел, че един млад човек от много добър род и живеещ в най-почтено семейство, а именно Гаврила Ардалионович Иволгин, когото тя познава и приема у дома си, отдавна вече я обича с всичката сила на страстта и, разбира се, би дал половината от живота си само да има надеждата, че ще спечели сърцето й. Тези признания му направил сам Гаврила Ардалионович, и то отдавна вече, като приятел и с чисто младежко сърце, и за тях знае отдавна вече и Иван Фьодорович, покровител на младия човек. Най-сетне, ако само той, Афанасий Иванович, не се лъже, Настасия Филиповна знае вече отдавна за любовта на младия човек и нему даже се е сторило, че тя гледа благосклонно на тази любов. Разбира се, за него е по-мъчно, отколкото за всеки друг, да говори за това. Но ако Настасия Филиповна би искала да допусне в него, в Тоцки, освен егоизъм и желание да уреди собствената си съдба, поне най-малко желание да стори добро и на нея, тя би разбрала колко му е странно и дори тежко да гледа толкова отдавна нейната самота; че това е само мрачна нерешителност, пълно безверие в промяната на живота, който така прекрасно би могъл да възкръсне в любовта и в семейството и по този начин да добие нова цел; че това е погубване на способности, може би блестящи, доброволно любуване на собствената си мъка, с една дума, дори някакъв романтизъм, недостоен нито за здравия ум, нито за благородното сърце на Настасия Филиповна. След като още веднъж повтори, че за него е по-мъчно да говори, отколкото за другите, той заключи, че не може да се откаже от надеждата, че Настасия Филиповна няма да му отговори с презрение, ако той изрази искреното си желание да й осигури бъдещето, като й предложи една сума от седемдесет и пет хиляди рубли. Прибави за пояснение, че и без това вече е определил тази сума за нея в завещанието си; с една дума, съвсем не става тук въпрос за някакво обезщетение… и най-после защо да не се допусне и да не се извини в него човешкото желание да облекчи поне малко своята съвест и така нататък, и така нататък всичко, което се казва при подобни случаи на тази тема. Афанасий Иванович говори дълго и красноречиво, като прибави, така да се каже между другото, интересното съобщение, че за тези седемдесет и пет хиляди споменава сега за пръв път и че за тях не знае дори присъствуващият тук Иван Фьодорович; с една дума, никой не знае.

Отговорът на Настасия Филиповна смая двамата приятели.

Не само не се забелязваше в него ни най-малка следа от предишните подигравки, от предишната вражда и омраза, от предишния смях, само при спомена за който минаваха студени тръпки по гърба на Тоцки, но, напротив — тя като че ли се зарадва, че може най-после да поприказва с някого искрено и приятелски. Тя призна, че самата отдавна е желаела да поиска приятелски съвет, че й пречела само гордостта, но че сега, когато ледът е строшен, не може да има нищо по-хубаво от това. Тя призна, отначало с тъжна усмивка, а след това весело и игриво засмяна, че някогашната буря във всеки случай няма да се повтори, че отдавна вече гледа малко другояче на нещата и че макар сърцето й да не се е променило, все пак е трябвало да признае много неща като свършени факти; стореното сторено, миналото минало, затова й се вижда дори чудно, дето Афанасий Иванович е все още толкова наплашен. При тези думи тя се обърна към Иван Фьодорович и с най-дълбоко почитание му заяви, че отдавна вече е слушала много за неговите дъщери и отдавна вече изпитва към тях дълбоко и искрено уважение. Самата мисъл, че може да им бъде в нещо полезна, я изпълва сякаш с щастие и гордост. Вярно, че животът е сега за нея тежък и скучен, много скучен; Афанасий Иванович е отгатнал мечтите й; тя би желала да се възроди ако не в любовта, то поне в семейния живот, съзнала новата си цел; колкото до Гаврила Ардалионович, тя не може да каже почти нищо. Като че ли наистина той я обича; чувствува, че и тя самата би могла да го обикне, ако може да се увери в твърдостта на неговата привързаност; но дори да е искрен, той е още много млад — мъчно е да се вземе решение. Впрочем най-много й харесва това, че той работи, труди се и сам поддържа цялото си семейство. Тя е чувала, че той е енергичен, горд, иска да си пробие път, иска да направи кариера. Чувала също, че Нина Алаксандровна Иволгина, майката на Гаврила Ардалионович, е великолепна и много ценена жена; че сестра му, Варвара Ардалионовна, е прекрасно момиче, пълно с енергия; Птицин й разправял много за нея. Чувала, че те понасят храбро своите нещастия; би желала много да се запознае с тях, ала още е въпрос, дали те ще я приемат сърдечно в семейството си? Изобщо тя няма какво да каже против този брак, но трябва още много да помисли и желае да не я карат да бърза. Колкото до седемдесетте и пет хиляди — напразно Афанасий Иванович говори с такова голямо стеснение. Тя знае цената на парите и, разбира се, ще ги приеме. Благодари на Афанасий Иванович за неговата деликатност, задето не е казал за това не само на Гаврила Ардалионович, но дори на генерала, но защо и младият човек да не знае предварително? Няма причина тя да се срамува за тези пари, щом влизат в тяхното семейство. Във всеки случай не смята да иска от никого прошка и желае това да се знае. Тя няма да се омъжи за Гаврила Ардалионович, докато не се убеди, че нито той, нито близките му не хранят някаква скрита мисъл по отношение на нея. Във всеки случай не се смята за нищо виновна и нека по-добре Гаврила Ардалионович научи какъв е бил животът й през тези пет години в Петербург, какви й са отношенията с Афанасий Иванович и много ли пари е натрупала. Най-сетне, ако тя приема сега сумата, приема я съвсем не като обезщетение за моминския й позор, за което тя няма никаква вина, а просто като награда за разбития й живот.

В края на своите обяснения тя дори така се разгорещи и възбуди (нещо впрочем доста естествено), че генерал Епанчин беше много доволен и смяташе, че въпросът е уреден; но веднъж наплашен, Тоцки не повярва напълно и дълго време се страхуваше да не би и сега змия да се крие под цветята. Все пак преговорите бяха започнати; основата, върху която двамата приятели правеха маневрите си, а именно възможността Настасия Филиповна да се увлече в Ганя, взе малко по малко да се изяснява и да изглежда правилна, така че даже Тоцки започваше понякога да вярва, че е възможно да се успее. В това време Настасия Филиповна се обясни с Ганя: малко думи бяха разменени, сякаш нейното целомъдрие страдаше от този разговор. Ала тя приемаше и му позволяваше да я обича, но настойчиво му заяви, че не иска в нищо да се ограничава; че чак до сватбата (ако тя стане) си запазва правото да каже „не“, дори в последния момент; същото право дава и на Ганя. Скоро при един щастлив случай той узна с положителност, че Настасия Филиповна вече знае до най-големи подробности за враждебното отношение, което цялото му семейство е проявило в домашни сцени към този брак и лично към нея; тя не отвори пред него нито дума за това, макар той всеки ден да очакваше. Впрочем биха могли да се разкажат още много неща от всичките тези истории и обстоятелства, създали се през време на преговорите за женитба; ала ние и без това доста избързахме, толкова повече, че някои твърдения почиваха на твърде смътни слухове. Например Тоцки уж научил отнякъде, че Настасия Филиповна завързала някакви неопределени и тайни връзки с девойките Епанчини — слух съвсем невероятен. Ала на един друг слух неволно вярваше и се боеше от него като от кошмар: чул бе като сигурно, че уж Настасия Филиповна положително знае, че Ганя се жени само за парите, че душата, му е черна, алчна, нетърпелива, завистлива и безкрайно, прекалено егоистична; че макар по-рано Ганя наистина страстно да се стремял да спечели Настасия Филиповна, когато двамата приятели решили да използуват в своя полза тази страст, проявила се от двете страни, и да го купят, като му продадат Настасия Филиповна за законна жена, той я намразил като свой кошмар. В сърцето му сякаш странно се сплели страстта и омразата и макар че най-после след мъчителни колебания дал съгласието си да се ожени за „отвратителната жена“, заклел се в душата си да й отмъсти горчиво за това и по-късно да я „опропасти“, както уж сам се бил изразил. Настасия Филиповна уж знаела за всичко това и тайно готвела нещо. Тоцки беше вече толкова наплашен, че престана да споделя дори с Епанчин своите безпокойства; но имаше моменти, когато той, като всички слаби хора, отново се окуражаваше и бързо се оживяваше: окуражи се например извънредно много, когато Настасия Филиповна най-после обеща на двамата приятели, че на рождения си ден вечерта ще каже последната си дума. Затова пък най-странният и най-невероятният слух, който засягаше самия достопочтен Иван Фьодорович — уви! — все повече и повече се потвърждаваше.

На пръв поглед всичко изглеждаше истинска дивотия. Мъчно беше да се повярва, че уж Иван Фьодорович, на старите си почтени години, със своя забележителен ум и отлично познаване на живота и прочее и прочее, се е съблазнил от Настасия Филиповна — но уж било така, и то уж до такава степен, че капризът му почти приличал на страст. Мъчно е да си представим на какво се надяваше; може би дори на съдействието на самия Ганя. Тоцки подозираше поне нещичко подобно, подозираше, че между генерала и Ганя има някакъв почти негласен договор, почиващ на взаимно разбиране. Впрочем знае се, че човек, силно увлечен от страстта, особено ако е възрастен, изпада в пълно заслепление и е готов да съзира надежда там, дето съвсем я няма; нещо повече, той губи разсъдъка си и се държи като глупаво дете, макар и да е много умен. Знаеше се, че генералът се готвеше да подари на Настасия Филиповна по случай рождения й ден една великолепна огърлица от перли, която струваше грамадна сума, и отдаваше голямо значение на този подарък, макар и да знаеше, че Настасия Филиповна е безкористна жена. В навечерието на рождения й ден той беше като в треска, макар да криеше изкусно това. Тъкмо за тази огърлица бе дочула и генералшата Епанчина. Наистина Елисавета Прокофиевна отдавна вече бе почнала да чувствува вятърничавостта на своя съпруг, дори донякъде свикна с нея; но пък не можеше и да си запуши ушите при този случай: слухът за огърлицата я интересуваше извънредно много. Генералът забеляза това навреме: още предната вечер бяха казани някои думички; той предчувствуваше важно обяснение и се боеше от него. Ето защо никак не му се искаше да отиде да закуси сред семейството си нея сутрин, когато започна нашият разказ. Още преди идването на княза той бе решил да се извини, че има работа и да се измъкне. Да се измъкне, за генерала понякога значеше просто на просто да офейка. Искаше му се поне този ден и най-вече тази вечер да има успех без неприятности. И изведнъж тъкмо навреме се яви князът. „Като че ли Бог го прати!“ — помисли генералът, като влизаше при съпругата си.