Фьодор Достоевски
Идиот (11)

XI

Князът излезе от гостната и се затвори в стаята си. Веднага при него дотича Коля да го утешава. Клетото момче като че ли не можеше вече да се отдели от него.

— Добре, че си отидохте — каза той, — сега там ще почне още по-голяма караница от преди, всеки ден е така у нас и всичко се забърка заради тази Настасия Филиповна.

— У вас са се насъбрали много и най-различни страдания — забеляза князът.

— Да, много страдания. Но какво ще говорим за нас. Сами сме си виновни за всичко. Но аз имам един голям приятел, който е още по-нещастен. Искате ли да ви запозная с него?

— С голямо удоволствие. Ваш другар ли?

— Да, кажи-речи, другар. Ще ви обясня всичко това по-късно… А хубава е Настасия Филиповна, какво ще кажете? Никога досега не бях я виждал, а какво ли не правех да я видя. Просто ме порази. Всичко бих простил на Ганка, ако го вършеше от любов; но защо взема пари, то е лошото!

— Да, не ми харесва много вашият брат.

— Как ще го харесвате! След като ви… А да ви кажа ли, има някои предразсъдъци, които не мога да търпя. Достатъчно е един луд, глупак или злодей в пристъп на лудост да удари някому плесница, за да бъде този човек опозорен за цял живот и да не може да измие позора освен с кръв или пък ако го молят на колене за прошка. Според мене това е глупост и деспотизъм. Това е темата на Лермонтовата драма „Маскарад“, която намирам за глупава, тоест искам да кажа неестествена. Вярно е, че той я е писал почти в детинството си.

— Вашата сестра ми хареса много.

— Как заплю Ганка в лицето. Смела е Варка! А вие не го заплюхте и сигурен съм, че то не е от липса на смелост. Но ето я и нея самата, за вълка говорихме и той в кошарата. Знаех, че ще дойде: тя е благородна, макар да си има недостатъци.

— А ти нямаш работа тук — започна тя да се кара на Коля, — върви при татко. Не ви ли дотяга, княже?

— Съвсем не, напротив.

— Ето я нея, голямата, пак захвана! Това й е лошото. Впрочем аз мислех, че баща ми ще отиде навярно с Рогожин. Сигурно сега съжалява. Да видим наистина какво става с него — прибави Коля на излизане.

— Слава Богу, заведох мама и я сложих да поспи; всичко се умири. Ганя е смутен и много замислен. А и има защо. Какъв урок!… Дойдох да ви благодаря още веднъж и да ви попитам, княже: познавахте ли Настасия Филиповна, преди да я видите днес?

— Не, не я познавах.

— Как можахте тогава да й кажете право в очите, че „не е такава“. И май че познахте. Излезе, че наистина може би не е такава. Впрочем не мога да я разбера! Разбира се, нейното намерение беше да ни оскърби, това е ясно. И по-рано бях чувала много странни неща за нея. Но ако е дошла да ни покани, защо започна да се държи така с мама? Птицин я познава много добре и казва, че не е могъл да разбере държането й преди малко. А с Рогожин как се държа? Ако се уважаваш, не би трябвало да държиш такъв език в къщата на своя… И мама е много неспокойна за вас.

— Няма нищо! — каза князът и махна с ръка.

— И как тя ви послуша…

— За какво ме послуша?

— Казахте й, че е срамота за нея и тя веднага съвсем се промени. Вие имате влияние върху нея, княже — прибави Варя и едва-едва се усмихна.

Вратата се отвори и съвсем неочаквано влезе Ганя. Дори не се смути, като видя сестра си; постоя малко на прага и изведнъж решително се приближи до княза.

— Княже, аз постъпих подло, простете ми, миличък — каза изведнъж той, силно развълнуван. По лицето му бе изписана силна болка. Князът гледаше смаял и не отговори веднага. — Хайде простете ми, простете ми де! — настоя нетърпеливо Ганя. — Хайде, ако искате, ей сега ще ви целуна ръката!

Князът беше извънредно слисан и без да каже дума, прегърна Ганя е двете си ръце. И двамата искрено се целунаха.

— Съвсем, съвсем не мислех, че сте такъв — каза най-сетне князът, като едва си поемаше дъха, — мислех, че не сте… способен.

— Да си призная грешката ли?… И откъде ми дойде преди малко тая мисъл, че сте идиот! Вие забелязвате онова, което другите никога не ще забележат. С вас човек може да поговори, но… по-добре да не говорим!

— Ето пред кого ще трябва да признаете вината си — каза князът, като посочи Варя.

— Не, те всички са мои врагове. Бъдете уверен, княже, че много пъти съм опитвал; тук не прощават искрено! — извика разпалено Ганя и се извърна от Варя.

— Не, ще ти простя! — каза изведнъж Варя.

— И ще дойдеш довечера у Настасия Филиповна?

— Ще дойда, ако ми заповядаш, само че по-добре сам разсъди: има ли сега поне малка възможност да отида?

— Но нали тя не е такава. Ти виждаш колко е загадъчна! Какви номера прави! — И Ганя злобно се засмя.

— И аз знам, че не е такава и че прави номера, и то какви? И после, Ганя, виж за какъв те смята! Макар че целуна ръка на мама. Макар че това са някакви номера, но все пак тя се подиграваше с тебе! Вярвай ми, братко, това не струва седемдесетте и пет хиляди! Казвам ти го, защото ти все още си способен на благородни чувства. Хайде, не отивай и ти! Пази се! Това не може да има добър край.

След тези думи Варя, цялата развълнувана, бързо излезе от стаята…

— Ето какви са те всичките! — каза Ганя и се усмихна. — Да не мислят, че аз не знам всичко това? О, аз знам много повече от тях.

Като каза това, Ганя седна на дивана, явно желаейки да поседи повече.

— Щом сам знаете — запита доста плахо князът, — как можахте да се подложите на такива мъки, като сте уверен, че тя всъщност не струва седемдесет и пет хиляди?

— Аз не говоря за това — измънка Ганя. — Но всъщност кажете ми как мислите вие, любопитен съм да знам вашето мнение: струват ли си тези „мъки“ седемдесетте и пет хиляди, или не струват?

— Според мене не струват.

— Е да, знаех го. Но срамно ли е да се ожениш при тези условия?

— Много е срамно.

— Знайте тогава, че ще се оженя, и то сега вече непременно. Одеве още се колебаех, но сега вече не! Няма смисъл да говорите! Знам какво ще кажете…

— Не, няма да кажа това, което очаквате, но много се чудя на вашата необикновена увереност…

— В какво? Каква увереност?

— Че Настасия Филиповна непременно ще се омъжи за вас и че всичко това е вече свършено, а, второ, дори ако се омъжи, че тези седемдесет и пет хиляди ще влязат направо в джоба ви. Впрочем вярно е, че в тая работа има много неща, които аз не знам.

Ганя се приближи бързо до княза.

— Естествено вие не знаете всичко — каза той, — но иначе защо да вземам това бреме върху себе си?

— Струва ми се, че навред е така: женят се за пари, а парите остават в ръцете на жената.

— Не, при нас няма да бъде така… Тук… тук има известни обстоятелства… — измърмори Ганя, тревожно умислен. — Но колкото до отговора й, няма вече никакво съмнение — прибави той бързо. — Вие откъде заключавате, че тя ще ми откаже?

— Аз не знам нищо освен това, което видях; ето и Варвара Ардалионовна току-що каза…

— О! Жените са такива, не знаят какво да кажат. Колкото до Рогожин, тя му се подиграваше, бъдете сигурен, аз го забелязах. Явно беше. Одеве бях малко поуплашен, но сега виждам ясно. Или може би ще кажете: ами как се държа с майка ви, с баща ви и с Варя?

— И с вас.

— Може; но това е стара женска отмъстителност и нищо повече. Тя е страшно раздразнителна, мнителна и честолюбива жена. Също като чиновник, когото не са повишили! Имаше желание да се покаже и да изрази цялото си презрение към тях… па и към мене; това е вярно, не го отричам… Ала все пак ще се омъжи за мене. Вие нямате представа какво е способно да направи човешкото честолюбие: ето на, тя ме смята за подлец, задето знам, че е любовница на друг, и не крия, че я вземам за парите й, а дори не мисли, че друг би я излъгал още по-подло: ще се залепи до нея, ще почне да й разправя либерално-прогресивни неща и ще й говори по разни женски въпроси, докато тя съвсем тръгне по гайдата му. Ще убеди честолюбивата глупачка (и то толкова лесно!), че я взема само зарад „благородното й сърце и зарад нещастието й“, когато всъщност се жени за парите й. Аз не й харесвам, защото не искам да хитрувам; а би трябвало. А тя самата какво прави? Не прави ли същото? Защо тогава ме презира и играе тези комедии? Защото самият аз не отстъпвам и се държа гордо. Добре, ще видим!

— Нима я обичахте преди това?

— Обичах я в началото. Но стига вече… Има жени, които ги бива само за любовници и за нищо друго. Не искам да кажа, че тя ми е била любовница. Ако иска да живее в мир, и аз ще живея в мир, но рече ли да се разбунтува, веднага ще я зарежа и ще туря ръка на парите. Не искам да бъда смешен; преди всичко не искам да бъда смешен.

— Все ми се струва — забеляза предпазливо князът, — че Настасия Филиповна е умна. Защо да падне в примката, като предчувствува тези мизерии? Че тя би могла да се омъжи и за другиго. Ето кое ме учудва.

— Тъкмо там е и сметката й! Вие не знаете всичко, княже… тук… Освен това тя е убедена, че аз я обичам до полуда, кълна ви се, и знаете ли, силно подозирам, че и тя ме обича, по свой начин естествено; нали знаете поговорката: „Когото обичам, него бия.“ Цял живот тя ще ме смята за вале-каро^[1] (и това може би й е нужно) и все пак ще ме обича по свой начин; тя се готви за това, такъв е характерът й. Тя е истинска руска жена, казвам ви; но аз от своя страна й готвя изненада. Одевешната сцена с Варя стана неочаквано, но аз имам полза от нея: Настасия Филиповна сега видя и се убеди в моята привързаност и че аз съм готов да скъсам заради нея всички връзки. Значи, и ние не сме глупави, бъдете сигурен. Впрочем не смятате ли, че съм голям бърборко? Скъпи княже, може би наистина постъпвам лошо, дето ви се доверявам. Но аз се нахвърлих върху вас тъкмо защото сте първият благороден човек, когото срещам. Не вземайте за каламбур думите ми „нахвърлих се“. Не ми се сърдите за това, което стана одеве, нали? Може би за пръв път от цели две години говоря с открито сърце. Честните хора тук са страшно малко; по-честни от Птицин няма. Но вие май се смеете? Или аз се лъжа? Подлеците обичат честните хора — не го ли знаете? А пък аз… Впрочем защо аз да съм подлец? Кажете ми откровено. Защо след Настасия Филиповна всички ме наричат подлец? А знаете ли, след тях и след нея и аз почнах да се наричам подлец! Ето де е подлостта!

— Сега вече никога няма да ви смятам за подлец — каза князът. — Преди малко наистина ви смятах за злодей и изведнъж вие толкова много ме зарадвахте — ето това ще ми бъде урок: не съди, без да имаш опит. Сега виждам, че не бива да ви смятат не само за злодей, но и за много покварен човек. Според мене вие сте най-обикновен човек, какъвто може да има, само че твърде слаб по характер и лишен от всяка оригиналност.

Ганя се усмихна тънко с жлъчна усмивка, но не каза нищо. Щом видя, че преценката му не допада на Ганя, князът се смути и също замълча.

— Поиска ли ви баща ми пари? — попита изведнъж Ганя.

— Не.

— Ще ви поиска, не му давайте. А колко благовъзпитан човек беше, спомням си. Приемаха го в доброто общество. Колко бързо свършват те, всички тези стари благовъзпитани хора! Изменят ли се малко обстоятелствата, нищо не остава от предишното, сякаш барутът е изгорял. По-рано той не лъжеше толкова, уверявам ви; по-рано беше само твърде възторжен човек — и ето докъде стигна! Виното е, разбира се, причина за това. Знаете ли, че той издържа любовница? Сега вече не е само невинен лъжец. Не мога да разбера голямото търпение на майка ми. Разправи ли ви той за обсадата на Карс? Или как почнал да говори сивият му кон? Дотам чак стига вече.

И Ганя изведнъж се заля от смях.

— Защо ме гледате така? — попита той княза.

— Чудя ви се, че така искрено се разсмяхте. Наистина смехът ви е все още детински. Преди малко дойдохте да се сдобрим и казахте: „Ако искате, аз ще ви целуна ръката“ — също като че ли деца се сдобряват. Значи, още сте способен да говорите и действувате като дете. И изневиделица започвате да четете цяла лекция за такава тъмна история и за тези седемдесет и пет хиляди. Наистина всичко това е някак глупаво и невероятно.

— И какво заключение искате да направите от всичко това?

— Дали не постъпвате твърде лекомислено и не е ли по-добре да бъдете по-предпазлив? Може би Варвара Ардалионовна казва истината.

— А, морал! Аз си знам, че съм още хлапак — разпалено го прекъсна Ганя, — доказателство за това е дори разговорът, който започнах с вас. Аз, княже, не се впускам в тази тъмна история по сметка — продължи той с тон на млад човек, уязвен в своето честолюбие, — ако беше по сметка, сигурно щях да се излъжа, защото съм още слаб и по ум, и по характер. Впускам се от страст, от увлечение, защото гоня една много важна цел. Ето вие мислите, че щом взема седемдесетте и пет хиляди, веднага ще си купя карета. Съвсем не, тогава аз ще почна да доизнасям стария си редингот, който имам от три години, и ще скъсам с всичките си познати от клуба. В нашата страна малцина издържат докрай, макар че всички имат душата на лихвар, а аз искам да издържа. Главното сега е да докарам работата докрай — там е всичкото! Птицин е спал седемнадесет години под открито небе, продавал е джобни ножчета и е почнал от копейка; сега има шестдесет хиляди, само че след каква гимнастика! Ето аз ще прескоча цялата тази гимнастика и ще започна направо от капитала; след петнадесет години ще кажат: „Ето го Иволгин, царя Юдейски.“^[2] Вие казвате, че не съм оригинален човек. Забележете, драги княже, че няма нищо по-обидно за човек от нашето време и поколение от това да му кажеш, че не е оригинален, че е със слаб характер, без особени дарби и че е обикновен. Вие не ми направихте дори честта да ме наречете истински подлец и знаете ли, преди малко ми идеше да ви разкъсам за това! Вие ме оскърбихте по-жестоко от Епанчин, който ме смята за способен да му продам жена си (и забележете, без да е приказвал предварително за това, без да е правил опит за съблазън, просто от наивност)! Това, драги, отдавна вече ме вбесява и ето защо ми трябват пари! Натрупам ли пари, да знаете, че ще бъда до немай-къде оригинален. Най-подлото и най-омразното е това, че парите ви дават дори дарби. И така ще бъде до края на света. Вие ще ми кажете, че всичко това е детинщина или може би поезия — добре, така ще ми бъде по-весело, но работата все пак ще се уреди. Ще я докарам докрай и ще издържа. Rira bien qui rira le dernier!^[3] Защо Епанчин ме обижда така? Да не е от злоба? Съвсем не. Просто защото съм твърде незначителен. Добре, господине, но тогава… Впрочем стига вече, а и време е да си вървя. Коля два-три пъти вече си подаде носа: вика ви да обядвате. А аз излизам. Ще идвам от време на време да ви видя. Няма да бъдете зле у нас; сега ще ви приемат в семейството като свой човек. Но внимавайте да не ме издадете. Струва ми се, че ние с вас ще бъдем или приятели, или врагове. А как мислите, княже, ако преди малко ви бях целунал ръката (както искрено настоявах да го направя), дали щях по-късно да ви стана враг?

— Сигурно щяхте, само че не завинаги, по-късно няма да издържите и ще ми простите — каза князът, след като помисли и се засмя.

— Охо! С вас човек трябва да бъде нащрек! Дявол знае дали и в тази си мисъл не сипахте отрова. А кой знае, може би сте ми и враг? Дойде ми на ума, ха-ха-ха! Забравих да ви попитам: вярно ли ми се стори, че Настасия Филиповна май твърде много ви харесва, а?

— Да… харесва ми.

— Да не сте влюбен?

— Не-е.

— А целият се изчерви и има нещастен вид. Е, нищо, нищо, няма да ви закачам; довиждане. А знаете ли, че тази жена е добродетелна? Можете ли да го повярвате? Вие мислите, че тя живее с оня, с Тоцки? Съвсем не! И то отдавна вече. А забелязахте ли, че тя ужасно се стесняваше и в някои моменти преди малко се смущаваше! Вярно. Ето такива жени обичат да властвуват. Хайде, сбогом!

Ганечка излезе много по-спокоен, отколкото бе влязъл, и в добро настроение. Князът остана десетина минути неподвижен и замислен.

Коля пак провря глава през вратата.

— Аз няма да обядвам, Коля; преди малко хапнах добре у Епанчини.

Коля влезе в стаята и подаде на княза една бележка. Тя беше от генерала, сгъната и запечатана. По лицето на Коля се виждаше колко му е тежко да предаде бележката. Князът я прочете, стана и взе шапката си.

— Това е на две крачки оттука — каза сконфузено Коля. — Той седи сега там и пие. И как си е извоювал там кредит — не мога да разбера. Княже, миличък, не казвайте, моля ви се, после на нашите, че съм ви предал тази бележка! Хиляди пъти съм се клел да не предавам тези записки, но жал ми е за него; но вижте какво, моля ви се, не се церемонете с него: дайте му някоя пара и толкоз.

— И аз имах намерение да видя баща ви, Коля; трябва да му говоря… по една работа… да вървим…