Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Идиот, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 95 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2009)
Разпознаване и корекция
NomaD (2010)
Допълнителна корекция; отделяне на бележките като допълнително произведение
kipe (2015 г.)

Издание:

Фьодор М. Достоевски. Идиот

Стиховете в романа са преведени от Цветан Стоянов.

Редактор: Милка Минева

Художник: Александър Поплилов

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Александър Димитров

Коректори: Любка Иванова, Лидия Стоянова

Дадена за печат на 18.XII.1959 г.

Народна култура, София, 1960

 

Ф. М. Достоевский. Собрание сочинений в десяти томах

Государственное издательство художественной литературы, Москва, 1957

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от kipe

XII

Беше седем часът след пладне; князът се канеше да отиде в парка. Изведнъж Лисавета Прокофиевна се появи сама на терасата.

Първо — започна тя, — недей смята, че съм дошла да ти искам извинение. Глупости! Ти си виновен за всичко.

Князът не каза нищо.

— Виновен ли си, или не?

— Толкова, колкото и вие. Впрочем нито аз, нито вие, и двамата не сме се провинили умишлено в нищо. Завчера се смятах за виновен, но сега размислих и виждам, че не съм.

— Значи, така! Добре тогава; слушай де, ама седни, защото нямам намерение да стоя права.

И двамата седнаха.

Второ, нито дума за тези злобни хлапаци! Аз ще поседя десет минути, имам да ти говоря; дойдох да направя една справка (а ти мислеше бог знае какво?) и ако ти споменеш една само дума за тези нахални хлапета, ставам и си отивам — скъсвам вече напълно с тебе.

— Добре — отговори князът.

— Позволи ми да ти задам един въпрос: изпращал ли си преди около два или два месеца и половина, към Великден, писмо на Аглая?

— Е… да.

— Но с каква цел? Какво й беше писал? Покажи ми писмото!

Очите на Лисавета Прокофиевна горяха и тя почти трепереше от нетърпение.

— Писмото не е у мене — отговори князът ужасно зачуден и уплашен, — ако още не е скъсано, то е у Аглая Ивановна.

— Не хитрувай! Какво си й писал?

— Аз не хитрувам и от нищо не се боя. Не виждам защо не би трябвало да й пиша…

— Мълчи! После ще говориш. Какво й беше писал? Защо се изчерви?

Князът помисли малко.

— Аз не знам какво мислите, Лисавета Прокофиевна. Виждам само, че това писмо ви създава голяма неприятност. Ще се съгласите, че аз бих могъл да откажа да отговоря на подобен въпрос; но за да ви покажа, че никак не се боя за писмото и не съжалявам, задето съм го написал, нито пък се червя зарад него (при тези думи князът се изчерви почти два пъти повече), аз ще ви го кажа, защото смятам, че го помня наизуст.

И князът повтори дума по дума съдържанието на писмото.

— Ей, че галиматия! Какво могат да означават според тебе тези глупости? — попита остро Лисавета Прокофиевна, след като изслуша писмото с необикновено внимание.

— Сам не знам точно; знам само, че чувството ми беше искрено. Там преживявах понякога моменти на напрегнат живот и на прекомерни надежди.

— Какви надежди?

— Мъчно е да обясня, но това съвсем не бяха надеждите, за които вие може би мислите сега… с една дума, надежди за бъдещето и за радостта, че може би там не съм чужд, не съм чужденец. Внезапно се почувствувах щастлив в родината. В една слънчева сутрин взех перото и й написах това писмо; защо на нея — не знам. Нали понякога ти се приисква да имаш някой приятел до себе си; и на мене, види се, ми се е приискало това… — прибави князът, след като помълча.

— Да не си влюбен?

— Не. Аз… й писах като на сестра; дори се подписах като неин брат.

— Хм; нарочно; разбирам.

— Твърде тежко е за мене да отговарям на тези въпроси, Лисавета Прокофиевна.

— Знам, че е тежко, но това никак не ме интересува. Слушай, кажи ми истината като пред Бога: лъжеш ли ме, или не ме лъжеш?

— Не лъжа.

— Право ли казваш, че не си влюбен?

— Струва ми се, съвсем право.

— Значи, така, „струва ми се“! Хлапето ли предаде писмото?

— Аз помолих Николай Ардалионович…

— Хлапето! Хлапето! — ядосано го прекъсна Лисавета Прокофиевна. — Хабер нямам кой е този Николай Ардалионович! Хлапето!

— Николай Ардалионович…

— Хлапето, казвам ти!

— Не, не хлапе, а Николай Ардалионович — с твърд тон, макар и доста тихо отговори най-после князът.

— Добре де, гълъбче, добре! Ще си го върна аз.

Една минутка тя се бореше с вълнението си, за да си почине.

— А какво значи това „Бедният рицар“?

— Съвсем не знам; това е станало в мое отсъствие; някаква шега.

— Приятно е да узнаеш всичко това изведнъж! Само че възможно ли е тя да се е интересувала за тебе? Нали те наричаше „изродче“ и „идиот“.

— Можехте и да не ми го повтаряте — укорно, едва ли не шепнешком забеляза князът.

— Не се сърди. Тя е самовластно, лудо, разглезено момиче — обикне ли някого, непременно ще му се кара пред хората и ще му се присмива в очите; аз бях същата като нея. Само че, моля ти се, не си вири носа, миличък, тя не е твоя; не искам да го вярвам и това няма да стане никога! Казвам го, за да си правиш още отсега сметките. Слушай, закълни ми се, че не си се оженил за оная.

— Какво говорите, Лисавета Прокофиевна! — каза князът, като едва ли не подскочи от смайване.

— Но насмалко не се ожени, нали?

— Насмалко не се ожених — пошепна князът и наведе глава.

— Щом е така, да не си влюбен в нея? За нея ли дойде сега тук? За_ тази_ жена?

— Аз не съм дошъл, за да се женя — отговори князът.

— Има ли нещо свято за тебе в света?

— Има.

— Закълни ми се, че не си дошъл, за да се жениш за нея.

— Заклевам се в каквото искате!

— Вярвам ти; целуни ме. Най-после се успокоих; но знай: Аглая не те обича, прави си сметката, и докато аз съм жива на тоя свят, тя няма да бъде твоя жена! Чу ли?

— Чух.

Князът се изчерви толкова много, че не можеше да гледа Лисавета Прокофиевна право в очите.

— Запомни го. Аз те чаках като провидение (не заслужаваше това!), нощем обливах възглавницата си със сълзи — не по тебе, миличък, успокой се, аз си имам друга мъка, която е вечна и винаги една и съща. Но ето защо те чаках с такова нетърпение: аз още вярвам, че сам Бог те е пратил при мене като приятел и като роден брат. Аз си нямам никого при мене освен старата Белоконская, но и тя си замина, а отгоре на това, остарявайки, оглупя като овен. Сега отговаряй просто с да или не: знаеш ли защо тя крещеше завчера от каляската?

— Честна дума, че нямам пръст в тая работа и нищо не знам!

— Стига, вярвам ти. Сега и аз мисля другояче по това, но до вчера сутринта за всичко обвинявах Евгений Павлич. Цял ден завчера и вчера сутринта. Сега, разбира се, не мога да не се съглася с тях: много ясно е, че са се подиграли с него като с глупак, но за какво, защо, с каква цел? (Самото това вече е подозрително! Пък и неприлично!) Но Аглая няма да се омъжи за него, казвам ти го! Може да е добър човек, но това нищо не изменя. Аз и по-рано се колебаех, но сега вече твърдо съм решила: „Първо ме сложете в ковчега и ме закопайте в земята, па после женете дъщеря ми“, ето какво казах днес кратко и ясно на Иван Фьодорович. Виждаш ли какво доверие имам в тебе, виждаш ли?

— Виждам и разбирам.

Лисавета Прокофиевна гледаше пронизително княза; може би гореше от желание да разбере какво впечатление му е направило това, което бе казала за Евгений Павлович.

— За Гаврила Иволгин нищо ли не знаеш?

— Тоест… знам много неща.

— Знаеше ли, или не, че той поддържа връзки с Аглая?

— Съвсем не знаех — учуди се и дори трепна князът, — какво приказвате, Гаврила Ардалионович поддържа връзки с Аглая Ивановна? Не може да бъде!

— От не много отдавна. Сестра му цяла зима му проправяше пътя, като плъх работеше.

— Не вярвам — повтори твърдо князът, като постоя известно време замислен и смутен. — Ако беше вярно, сигурно щях да зная.

— Да не мислиш, че той щеше да дойде да ти се признае и да падне разплакан на гърдите ти! Ех, глупчо, глупчо! Всички те лъжат като… като… И не те ли е срам да му имаш доверие? Нима не виждаш, че цял те е уплел в мрежата си?

— Много добре знам, че той ме лъже понякога — без желание отговори князът с половин глас — и той знае, че аз знам това… — прибави той и не довърши.

— Знае и му се доверява! Това още липсваше! Впрочем това може да се очаква от тебе. Защо ли се чудя. Господи! Имало ли е някога друг такъв човек! Пфуй! А знаеш ли, че този Ганка или тази Варка са я свързали с Настасия Филиповна?

— Кого?! — извика князът.

— Аглая.

— Не вярвам! Не може да бъде! Но с каква цел? Той скочи от стола.

— И аз не вярвам, макар че има улики. Своеволно, лудо момиче, фантазьорка! Лошо момиче, лошо, лошо! Хиляда години ще повтарям, че е лошо! Всички у дома са сега такива, дори тази мокра кокошка Александра, но тя вече прехвърли всички граници. Но и аз не вярвам! Може би защото не искам да вярвам — прибави тя като че ли на себе си. — Защо не дойде ти? — обърна се тя изведнъж пак към княза. — Защо не идва тези три дни? — нетърпеливо му викна тя още веднъж.

Князът започна да изброява причините, но тя пак го прекъсна.

— Всички те смятат за глупак и те лъжат! Ти си ходил вчера в града; обзалагам се, че си ходил да коленичиш пред оня подлец и да го молиш да вземе твоите десет хиляди!

— Съвсем не, не съм и помислял. Дори не съм го виждал, а освен това той не е подлец. Получих от него писмо.

— Дай да го видя!

Князът извади от портфейла си една записка и я подаде на Лисавета Прокофиевна. Записката гласеше:

„Уважаеми господине, аз нямам, разбира се, ни най-малкото право в очите на хората да имам честолюбие. Според тях аз съм твърде нищожен за това. Но това е в очите на хората, а не във вашите. Аз се убедих дълбоко, че вие, уважаеми господине, може би струвате повече от другите. Аз не съм съгласен с Докторенко и съм на различно мнение от него. Никога няма да приема нито копейка от вас, но вие помогнахте на моята майка и заради това съм длъжен да ви благодаря, макар че то е слабост. Във всеки случай гледам на вас другояче и сметнах за нужно да ви го съобщя. А след това смятам, че между нас не могат да съществуват повече никакви връзки. Антип Бурдовски

 

„P.S. Сумата до двеста рубли, която липсва, с течение на времето ще ви бъде точно изплатена.“

— Ей, че глупост! — заключи Лисавета Прокофиевна, като хвърли записката. — Не заслужаваше да се чете. Какво се смееш?

— Съгласете се, че четенето на записката направи и на вас удоволствие.

— Какво! Да прочетеш тази пропита със суетност галиматия ли! Та нима не виждаш, че те са се побъркали от гордост и суетност?

— Да, но все пак той призна грешките си, скъсал е с Докторенко и дори колкото по-суетен е бил, толкова по-мъчно е било за него да стори това. О, какво малко дете сте вие, Лисавета Прокофиевна!

— Ти да не искаш да ти ударя накрая една плесница?

— Не, съвсем не искам. Казах го само, защото вие се радвате на записката, а пък го криете. Защо се срамувате от вашите чувства? Ами че вие сте във всяко отношение такава.

— Да не си стъпил сега у дома — скочи Лисавета Прокофиевна, побледняла от гняв, — от днес нататък носа си да не смееш да подадеш у нас!

— А след три дни сама ще дойдете да ме поканите… Как не ви е срам? Това са най-хубавите ви чувства, защо се червите зарад тях? Себе си само измъчвате.

— Ако ще да умра — пак няма да те повикам! Името ти ще забравя! Вече го забравих!

Тя се спусна да излезе.

— Преди вас вече ми забраниха да ви посещавам! — извика подире й князът.

— Какво-о? Кой ти е забранил?

В един миг тя се извърна, сякаш я бяха уболи с игла. Князът се поколеба да отговори; почувствува, че неочаквано е казал една излишна приказка.

— Кой ти е забранил? — извика разярена Лисавета Прокофиевна.

— Аглая Ивановна ми забранява…

— Кога? Че го-во-ри де!

— Тази заран прати да ми съобщят никога вече кракът ми да не стъпи у вас.

Лисавета Прокофиевна стоеше като вкаменена, но нещо обмисляше.

— Какво е пратила? Кого е пратила? Чрез хлапето ли? Устно ли? — извика тя изведнъж.

— Записка получих — каза князът.

— Къде е? Дай я! Веднага!

Князът помисли около минута, но извади от джоба на жилетката си едно смачкано листче, на което беше написано:

„Княз Лев Николаевич! Ако след всичко това, което се случи, имате намерение да ме учудите, като ни дойдете на гости, бъдете уверен, че аз няма да бъда между тези, които ще се зарадват на вашето посещение. Аглая Епанчина

Лисавета Прокофиевна мисли около минута; след това се спуска към княза, хвана го за ръката и го повлече след себе си.

— Още сега! Ела! Нарочно още сега, в тази минута! — извика тя в пристъп на необикновено вълнение и нетърпение.

— Но вие ще ме изложите на…

— На какво? Невинни глупако! Като че ли дори не си мъж! Хайде, сега сама ще видя всичко, със собствените си очи…

— Та пуснете ме да взема поне шапката си…

— Ето я мръсната ти шапка, да вървим! Фасона й дори не могъл да избере с вкус!… Тя го е… тя го е писала след сцената отзарана… в яда си — бърбореше Лисавета Прокофиевна, като мъкнеше княза подире си и за миг не изпускаше ръката му, — защитих те одеве, казах всичко, че си глупак, задето не идваш… иначе не би ти написала такава глупава записка! Неприлична записка. Неприлична за една благородна, възпитана, умна, умна девойка!… Хм! — продължи тя. — Може би се е ядосала, че ти не идваш, само че не се е сетила, че така не се пише на един идиот, понеже той ще го вземе буквално, както и излезе. Ти какво подслушваш? — извика тя, като се сети, че е казала излишни приказки. — На нея й трябва шут, такъв като тебе отдавна не е виждала, ето защо те търси! А аз се радвам, о, как се радвам, че сега тя ще те вземе на присмех! Заслужаваш си го. А как я бива нея за тая работа, о, как я бива!…