Фьодор Достоевски
Идиот (15)

XV

Влезе прислужницата Катя, силно уплашена.

— Бог знае какво става там, Настасия Филиповна, нахълтаха десетина души, всичките пияни, искат да влязат тук, казват, че Рогожин е с тях и че вие знаете за какво се отнася.

— Така е, Катя, пусни ги веднага всичките.

— Мигар… всичките, Настасия Филиповна? Та те са съвсем нахални. Ужасно нещо!

— Всичките, всичките ги пусни, Катя, не бой се, всички до един, иначе ще влязат и без твое позволение. Ето какъв шум вече вдигат, точно като отзарана. Господа, може би вие се обиждате — обърна се тя към гостите, — че приемам във ваше присъствие такава компания? Много съжалявам и ви моля да ме извините, но това е необходимо и моето най-голямо желание е да се съгласите да бъдете всички мои свидетели при тази развръзка, макар че, впрочем, както обичате…

Гостите продължаваха да се чудят, да си шушукат и да се споглеждат, но беше съвсем ясно, че всичко това бе обмислено и уредено предварително и че Настасия Филиповна, макар и естествено да си беше загубила ума, не можеше вече да бъде отклонена от целта си. Ужасно любопитство измъчваше всички, но никой нямаше основание да се плаши много. Имаше само две дами: Дария Алексеевна, енергична госпожа, която бе видяла и патила и мъчно би могъл някой да я сконфузи, и прекрасната, но мълчалива непозната. Ала мълчаливата непозната едва ли можеше да разбере нещо: тя беше немкиня, дошла наскоро от родината си, и не знаеше нито една руска дума; освен това изглеждаше толкова глупава, колкото и прекрасна. Макар да беше пристигнала неотдавна, прието бе вече да я канят на някои вечеринки зарад великолепния й тоалет и прическата, приготвена като за изложба, и да я слагат като прелестна картинка, за да краси вечерта, тъй както някои вземат назаем от приятели за една вечер картина, ваза, статуя или екран. Колкото до мъжете, Птицин например, беше приятел с Рогожин; Фердишченко се чувствуваше като риба във вода; Ганечка все още не можеше да дойде на себе си, но изпитваше макар и смътна, но неудържима и трескава нужда да остане докрай прикован на своя позорен стълб; старият учител, който малко разбираше какво става, едва ли не плачеше и буквално трепереше от страх, като забеляза, че някаква необикновена тревога е обхванала околните и Настасия Филиповна, която обичаше като своя внучка; ала той предпочиташе по-скоро да умре, отколкото да я остави в такъв момент. Колкото до Афанасий Иванович, той, разбира се, не беше в състояние да се компрометира в подобни приключения, но беше много заинтересован от работата въпреки безразсъдния обрат, който бе взела; а и Настасия Филиповна бе подхвърлила по негов адрес две-три такива думички, че невъзможно му беше да си отиде, без да си уясни напълно работата. Той реши да остане докрай и да запази пълно мълчание, като се задоволи с ролята на наблюдател, което и изискваше, разбира се, достойнството му. Единствен само генерал Епанчин, вече обиден преди малко от безцеремонния и смешен начин, по който му върнаха подаръка, можеше да се почувствува още по-обиден сега от всички тези необикновени ексцентричности или например от появяването на Рогожин; а и човек с неговия ранг и без това вече твърде много се беше унизил, като се бе решил да седи наред с Птицин и Фердишченко; но ако под влияние на страстта той го бе направил, сега най-после победи чувството за задължение, съзнанието за дълг, чин и положение и изобщо за уважение към себе си, така че негово превъзходителство не можеше вече да търпи присъствието на Рогожин и компанията му. Той се обърна към Настасия Филиповна, за да й го каже, но едва отвори уста и тя го прекъсна.

— Ах, генерале, забравих! Но бъдете уверен, че аз предвиждах вашите забележки. Ако пък е толкова обидно за вас, не настоявам и не ви задържам, макар че много бих желала тъкмо вие да бъдете сега при мене. Във всеки случай много съм ви благодарна за вашата компания и за ласкавото ви внимание, но щом се боите…

— Позволете, Настасия Филиповна — извика генералът в изблик на рицарско великодушие, — кому казвате това? Ами че аз само от преданост ще остана сега при вас и ако, да речем, има някаква опасност… Освен това, да си призная, изпитвам прекомерно любопитство. Аз исках само да ви кажа, че тези хора ще похабят килимите и може би ще счупят нещо… Пък и според мене съвсем не трябваше да ги пускате, Настасия Филиповна!

— Ето го и самия Рогожин! — обяви Фердишченко.

— Как мислите, Афанасий Иванович — побърза да му пошепне генералът, — дали не е полудяла? Казвам луда в истинския смисъл, в медицинското значение на думата, а?

— Нали съм ви казвал, че тя е била винаги предразположена към това — лукаво му отговори Афанасий Иванович.

— А при това има треска…

Компанията на Рогожин беше почти в същия състав както преди обед; присъединил се беше само някакъв стар развратник, който на времето си бил редактор на някакво мръсно булевардно вестниче, за когото се разправяше, че заложил и пропил златните си изкуствени зъби, и един запасен подпоручик, върл професионален съперник и конкурент на отзараншния господин с юмруците и съвсем непознат на никого от хората на Рогожин; прибрали го бяха от слънчевата страна на Невски проспект, дето спираше минувачите с тиради от Марлински^[1] и просеше под коварния предлог, че „на времето сам давал милостиня от петнадесет рубли“. Двамата съперника веднага проявиха враждебност един към друг. Господинът с юмруците се почувствува дори обиден, задето бяха приели „просяка“ в компанията, но понеже беше мълчалив по природа, само ръмжеше от време на време като мечка и с дълбоко презрение гледаше как се подмилква и подмазва „просякът“, който излезе любезен и светски човек. Външността на подпоручика будеше надежди, че той ще вложи „в работата“ повече ловкост и хитрост, отколкото сила, още повече, че беше по-нисък от господина с юмруците. Деликатно, без да влиза в открит спор, но като се хвалеше ужасно, той бе намекнал вече на няколко пъти за предимствата на английския бокс, с една дума, излезе истински западняк. При думата „бокс“ господинът с юмруците само се усмихваше презрително и докачливо и от своя страна, като не смяташе за достойно да се разправя със съперника си, от време на време му показваше или по-скоро насочваше към него, без да каже дума и сякаш случайно, нещо съвсем национално — грамадния си юмрук, жилест, възлест, обрасъл с някакъв червеникав мъх — и на всички ставаше ясно, че ако това напълно национално нещо се стовари безпогрешно върху някой предмет, наистина от него нищо няма да остане.

Както и преди обед никой от бандата не беше съвсем „на градус“ поради грижите на Рогожин, който през целия ден мислеше само за посещението си у Настасия Филиповна. Самият той бе успял почти напълно да изтрезнее, но затова пък насмалко не затъпя от всички събрани впечатления през този безобразен ден, който не приличаше на никой друг от целия му живот. Той имаше постоянно в главата, в ума и в сърцето си само една мисъл — всяка минута, всеки миг. И тази единствена мисъл го държа непрекъснато, от пет часа след пладне до единадесет часа, в безкрайна мъка и тревога, той загуби времето си с киндеровци и бискуповци, които също едва не полудяха, тичайки като смахнати да му намерят пари. И все пак стоте хиляди, за които бегло, подигравателно и съвсем смътно бе загатнала Настасия Филиповна, можаха да се съберат в налични пари срещу лихви, за които дори самият Бискуп се срамуваше да приказва с Киндер не високо, а само шепнешком.

Както и преди обед Рогожин вървеше пред всички, а останалите го следваха с известен страх, макар и да съзнаваха напълно своите предимства. Бог знае защо, те се страхуваха най-много от Настасия Филиповна. Някои от тях даже мислеха, че веднага „ще ги изпъдят от къщи“. В това число беше и елегантният покорител на сърцата Зальожев. Ала други, и то главно господинът с юмруците, макар и да не казваха нищо, хранеха най-дълбоко презрение и дори омраза към Настасия Филиповна и отиваха у нея като на обсада. Но великолепната наредба на първите две стаи, нечуваните и невиждани от тях неща, редките мебели, картини, грамадна статуя на Венера — всичко това им, направи неописуемо впечатление на почит и едва ли не дори на страх. Това не им попречи, разбира се, стъпка по стъпка и с нахално любопитство въпреки страха си всичките да се вмъкнат подир Рогожин в гостната; но когато господинът с юмруците, „просякът“ и някои други зърнаха между гостите генерал Епанчин, толкова се обезкуражиха в първия миг, че почнаха дори малко по малко да се отдръпват назад в съседната стая. Единствен само Лебедев беше най-спокоен и уверен и вървеше почти до Рогожин, разбирайки какво значи наистина да имаш един милион и четиристотин хиляди сухи пари, от които сто хиляди още сега в ръцете си. Трябва впрочем да отбележим, че всички, включително и всезнаещият Лебедев, не бяха много на ясно докъде се простира тяхната власт и дали действително сега всичко им е позволено, или не? В известни моменти Лебедев беше готов да се закълне, че всичко им е позволено, но в други моменти изпитваше неспокойната нужда да си припомни за всеки случай някои членове от сборника на законите, предимно тези, които смяташе за окуражителни и успокоителни.

Гостната на Настасия Филиповна направи на самия Рогожин обратно на това впечатление, което бе направила на неговите спътници. Щом се повдигна завесата и той съгледа Настасия Филиповна — всичко друго престана да съществува за него, както и сутринта, дори в много по-голяма степен, отколкото сутринта. Той побледня и за миг се спря; можеше да се отгатне, че сърцето му бие ужасно. Няколко секунди той гледа плахо и смутено Настасия Филиповна, без да може да свали очи от нея. После изведнъж, сякаш бе загубил напълно разсъдъка си и едва ли не олюлявайки се, той се приближи до масата; по пътя се спъна в стола на Птицин и настъпи с калните си груби ботуши дантелената гарнитура на великолепната светлосиня рокля на мълчаливата хубава немкиня; не се извини, защото дори не забеляза. Когато стигна до масата, сложи на нея един странен предмет, който държеше пред себе си с двете си ръце, откак бе влязъл в гостната. Това беше един голям пакет, дебел около шестнадесет сантиметра и широк около двадесет и два, здраво и плътно увит в „Биржевые ведомости“ и завързан от всички страни и два пъти стегнат на кръст с връв като тези, с които завързват буците захар. След това застана с отпуснати ръце, без да продума дума, сякаш очакваше присъдата си. Облечен бе в същите дрехи като заранта, освен дето имаше на врата си съвсем ново копринено шалче, яркозелено с червени шарки, и грамадна брилянтена карфица, представляваща бръмбар, а на мръсния пръст на дясната си ръка масивен брилянтен пръстен. Лебедев се спря на две-три крачки от масата; останалите, както казахме, малко по малко се струпваха в гостната. Катя и Паша, прислужничките на Настасия Филиповна, също бяха дотичали да гледат с учудване и уплаха иззад повдигнатата завеса на вратата.

— Какво е това? — попита Настасия Филиповна, като огледа втренчено и любопитно Рогожин и посочи с очи „предмета“.

— Стоте хиляди! — отговори той почти шепнешком.

— О, удържа все пак думата си, гледай ти! Седнете, моля ви се, ей тук, ето на този стол; ще ви кажа после нещо. Кои доведохте? Цялата ли предишна компания? Добре, нека влязат и седнат; могат да седнат ей там на дивана, ето още един диван. Там има също две кресла… но какво става с тях, не искат ли да останат?

Наистина неколцина, действително смутени, се бяха отдръпнали и седнали да чакат в съседната стая, а други бяха останали и след поканата насядаха, само че по-далеч от масата, повече из ъглите, като едни все още желаеха да се поскрият, а други, колкото по-далече бяха, толкова повече и някак неестествено бързо почнаха да добиват кураж. Рогожин също седна на стола, който му посочиха, но не седя дълго време; скоро стана и вече не седна. Малко по малко той почна да разглежда гостите и да ги разпознава. Щом зърна Ганя, усмихна се злобно и си пошепна: „Виж го ти!“ Генерала и Афанасий Иванович погледна без смущение и дори без особено любопитство. Но когато забеляза княза, седнал до Настасия Филиповна, учуди се извънредно много и дълго не можа да откъсне очи от него, сякаш не можеше да си обясни какво търси той тук. Имаше моменти, в които човек би рекъл, че той наистина бълнува. Освен вълненията през този ден той бе прекарал цялата предишна нощ във вагона и не беше спал почти две денонощия.

— Това са, господа, стоте хиляди — каза Настасия Филиповна, като се обърна към всички с тон на някакво трескаво нетърпение и предизвикателство, — ето в този мръсен пакет. Днес той викаше като луд, че ще ми донесе вечерта сто хиляди и аз през цялото време го чаках. Той се пазареше за мене: започна от осемнадесет хиляди, след това изведнъж скочи на четиридесет, а после ей на тези сто. Удържа все пак думата си! О, колко е бледен!… Всичко това стана отзарана у Ганечка: аз бях отишла да посетя майка му, в моето бъдещо семейство, а там сестра му ми кресна в очите: „Няма ли кой да изпъди тази безсрамница оттук!“ и заплю брат си Ганечка в лицето. Упорито момиче!

— Настасия Филиповна! — укорно каза генералът.

Той започваше да разбира донякъде работата, но по свой начин.

— Какво има, генерале? Да не би да е неприлично? Но стига съм се надувала! До гуша ми дойде вече цялата тази щуротия да седя като непристъпна добродетел в ложата на първия етаж на френския театър, да бягам като дива от всички, които тичаха подире ми цели пет години, и да гледам като горда невинност! И след петте години невинност този човек дойде и сложи пред вас сто хиляди на масата и сигурно хората му са докарали тройки, които ме чакат долу. За сто хиляди ме оцени! Ганечка, виждам, че ти още ли ми се сърдиш? Но нима ти наистина искаше да ме въведеш в твоето семейство? Мене ли, рогожинската? Какво каза князът преди малко?

— Аз не казах, че вие сте рогожинска, вие не сте рогожинска! — с треперещ глас продума князът.

— Настасия Филиповна, стига, миличка, стига, гълъбче — не се стърпя изведнъж Дария Алексеевна, — щом толкова са ти дотегнали, защо ще им правиш мили очи! Но нима ще тръгнеш с подобен тип, ако ще би и за сто хиляди! Наистина сто хиляди — не са малко нещо! Ала ти вземи стоте хиляди, а него го изпъди, ето как трябва да се постъпва с тях; ех, на твое място аз всичките бих ги… така си е!

Дария Алексеевна дори се разгневи. Тя беше добра и много впечатлителна жена.

— Не се сърди, Дария Алексеевна — усмихна й се Настасия Филиповна, — та аз му говорих, без да се сърдя. Направих ли му някакъв укор? Просто не мога да разбера как ми хрумна тази глупост, че исках да вляза в едно честно семейство. Видях майка му, ръка й целунах. А това, дето днес се подигравах у вас, Ганечка, то е, защото за последен път исках лично да видя докъде можеш да стигнеш. Но ти наистина ме изненада. Много неща очаквах, но не и това! Нима можеше да се ожениш за мене, след като знаеш, че ей този човек там ми подари такава огърлица едва ли не един ден преди сватбата и аз я приех? Ами Рогожин? Че той в къщата ти, в присъствието на майка ти и сестра ти, се пазареше за мене, а ето ти все пак след това дойде да искаш ръката ми и едва ли не доведе сестра си? Мигар Рогожин нямаше право, когато каза, че за три рубли ти ще отидеш пълзешком до Василевския остров?

— Ще допълзи — промълви изведнъж Рогожин тихо, но с тон на дълбоко убеден човек.

— И то поне да умираше от глад, а казват, че получаваш добра заплата! И на всичко отгоре, освен позора, готвеше се да заведеш в къщата си една жена, която мразиш! (Защото ме мразиш, знам!) Не, сега съм сигурна, че такъв като тебе би могъл да убие за пари! Защото днес такава алчност е обзела всички, такава треска за пари ги тресе, че просто са полудели. Дете още, а вече ламти да стане лихвар! И току-виж, увие в коприна някой бръснач, нагласи го, допъпли тихичко зад приятеля си и го заколи като овен, както четох напоследък.^[2] Ей, че си безсрамник! И аз съм безсрамна, но ти са повече от мене. За оня там раздавач на букети не искам и да говоря…

— Вие ли казвате това, вие ли, Настасия Филиповна! — плесна с ръце генералът, искрено наскърбен. — Вие, толкова деликатната, с такива изящни мисли и ето на! Какъв език! Какви изрази!

— Аз съм пияна сега, генерале — засмя се изведнъж Настасия Филиповна, — искам да се веселя! Днес е моят празник, моят ден на радости и веселби, отдавна го чаках. Дария Александровна, виждаш ли, този раздавач на букети, ей този Monsieur aux camélias^[3], ето той седи и ни се смее…

— Аз не се смея, Настасия Филиповна, само ви слушам с най-голямо внимание — с достойнство възрази Тоцки.

— И защо ли го мъчих цели пет години и не го пусках да си върви? Заслужаваше ли това? Той е просто такъв, какъвто трябва да бъде… И на всичко отгоре ще хвърли вината върху мене: нали ми даде възпитание, издържаше ме като графиня, колко пари, какви луди пари похарчи по мене, намери ми още там честен мъж, а тук Ганечка; и какво мислиш: през тези пет години аз не живях с него, но му взимах парите и мислех, че имам право! Съвсем се бях объркала! Ето ти казваш, вземи стоте хиляди и го изгони, щом ти е отвратителен. Вярно, че ми е отвратителен… Отдавна можех да се омъжа и да намеря някой по-добър от Ганечка, но и това ми е отвратително. И защо ли си загубих петте години вечно в злоба! А ако щеш, вярвай, ако щеш — не, преди около четири години често пъти се питах: защо ли пък наистина да не се омъжа за моя Афанасий Иванович? Тогава от злоба мислех така; какво ли не ми минаваше тогава през ума; а пък вярно е, че можех да го накарам! Сам ми се тикаше в ръцете, вярваш ли? Вярно, че лъжеше, но той е такъв сладострастник, че не би могъл да издържи. Но по-късно, слава Богу, си помислих: заслужава ли такава злоба! И такова отвращение почувствувах тогава изведнъж срещу него, че и да ми поискаше ръката, нямаше да се съглася. И цели пет години, така се надувах! Не, по-добре на улицата, там ми е мястото! Или да го ударя на гуляи с Рогожин, или още утре да стана перачка! Защото си нямам нищо; ще си отида — всичко ще му оставя, до последното парцалче, а без нищо кой ще ме вземе, ей на, попитай Ганя, ще ме вземе ли? Дори Фердишченко няма да ме вземе!…

— Фердишченко може би няма да ви вземе, Настасия Филиповна, аз съм откровен човек — прекъсна я Фердишченко, — затова пък князът ще ви вземе! Вие седите тук и се оплаквате, но я погледнете княза! Отдавна вече го наблюдавам…

Настасия Филиповна се обърна с любопитство към княза.

— Вярно ли е? — попита тя.

— Вярно е — пошепна князът.

— Ще ме вземете такава, каквато съм, без нищо!

— Ще ви взема, Настасия Филиповна!

— Ново двайсе! — измърмори генералът. — Можеше да се очаква.

Князът бе вперил скръбен, строг и изпитателен поглед в лицето на Настасия Филиповна, която продължаваше да го разглежда.

— Ето че се намери! — каза тя изведнъж, като се обърна пак към Дария Алексеевна. — Той говори от добро сърце, познавам го. Намерих си благодетеля! Впрочем може би имат право, когато казват за него, че е… таквоз. С какво ще живееш, щом си толкова влюбен, че макар и да си княз, вземаш рогожинската?

— Аз ви вземам като честна жена, Настасия Филиповна, а не като рогожинска — каза князът.

— Аз честна?

— Вие.

— Хайде де, това е… от романите! Това са, миличък княже, бабини деветини, хората днес са поумнели и всичко това е глупост! А и как можеш да мислиш за женитба, когато самият ти имаш нужда от бавачка!

Князът стана и с разтреперан, плах глас, но в същото време с вид на дълбоко убеден човек, каза:

— Нищо не знам, Настасия Филиповна, нищо не съм видял, вие имате право, но аз… смятам, че вие ще ми направите чест, а не обратното. Аз съм нищожество, а вие сте страдали и сте излезли чиста от такъв ад, а това е много. Защо се срамувате и искате да тръгнете с Рогожин? Това е от силно вълнение… Вие върнахте на господин Тоцки седемдесетте хиляди и казвате, че ще оставите всичко, което е тук, а това никой от присъствуващите няма да направи. Аз ви… обичам. Настасия Филиповна. Аз съм готов да умра за вас, Настасия Филиповна. Никому няма да позволя да каже дума против вас, Настасия Филиповна… Ако бъдем бедни, аз ще работя, Настасия Филиповна…

При последните думи Фердишченко и Лебедев се изкискаха, а генералът дори изръмжа някак сподавено от недоволство. Птицин и Тоцки едва сдържаха усмивката си. Останалите просто зяпнаха от учудване.

— … Но ние може би няма да бъдем бедни, а много богати, Настасия Филиповна — продължи князът със същия плах глас. — Впрочем аз не знам сигурно и съжалявам, че през целия ден и сега не можах да науча нищо, но в Швейцария получих едно писмо от Москва от някой си господин Салазкин, в което той ми съобщава, че съм щял уж да получа много голямо наследство. Ето писмото…

Князът наистина извади едно писмо от джоба си.

— Да не би да бълнува? — измърмори генералът. — Същинска лудница!

За миг настъпи мълчание.

— Вие, струва ми се, казахте, княже, че писмото е от Салазкин? — попита Птицин. — Това е един много известен в средата си човек, много известен ходатай и ако наистина той ви е съобщил, можете напълно да му вярвате. За щастие аз познавам почерка му, защото неотдавна имах работа при него… Ако ми позволите да хвърля един поглед върху писмото, може би ще мога да ви кажа нещо.

Без да каже дума, князът му подаде с трепереща ръка писмото.

— Но какво е това, какво е това? — сепна се изведнъж генералът, гледайки всички като полуумен. Възможно ли е да получи той наследство?

Всички насочиха, погледи към Птицин, докато четеше писмото. Общото любопитство отново се разпали извънредно много. Фердишченко не можеше да си намери място; Рогожин гледаше в недоумение и ужасно разтревожен, мяташе погледи ту към княза, ту към Птицин. Дария Алексеевна стоеше като на тръни в очакване. Дори Лебедев не се стърпя, напусна ъгъла си и съвсем смутен, почна да надзърта в писмото през рамото на Птицин, също като човек, който се бои, че ей сега ще го ударят зарад любопитството му.