Фьодор Достоевски
Идиот (43)

V

Вярно, че Варвара Ардалионовна, приказвайки с брат си, малко бе преувеличила точността на своите сведения за годежа на княза с Аглая Епанчина. Може би като прозорлива жена тя бе отгатнала онова, което трябваше да стане в близко бъдеще; може би ядосана, дето вижда, че се изпарява като дим една мечта (в която самата всъщност никога не бе вярвала), тя не можеше да си откаже човешкото удоволствие да преувеличи нещастието и да влее още една капка отрова в сърцето на брат си, въпреки че го обичаше и му съчувствуваше искрено. Във всеки случай тя не можеше да получи от своите приятелки Епанчини такива точни сведения; имаше само намеци, недомлъвки, премълчавания, загадки. А може би пък сестрите на Аглая нарочно се бяха разбъбрили, за да могат и те самите да научат нещо от Варвара Ардалионовна; най-после възможно бе, че и те не искаха да се откажат от женското удоволствие да подразнят малко приятелката си, макар и да им беше другарка от детинство; не можеше, след като се беше минало толкова време, да не са прозрели поне отмалко нейните намерения.

От друга страна и князът може би също се лъжеше, макар и да казваше самата истина, когато уверяваше Лебедев, че няма какво да му съобщи и че нищо особено не се е случило в живота му. Наистина всеки бе изправен като че ли пред някакво чудо: нищо не беше се случило и все пак в същото време като че ли много нещо се бе случило. Тъкмо това бе отгатнала и Варвара Ардалионовна със своя верен женски инстинкт.

Все пак много мъчно е да се изложи поред как стана така, та у Епанчини всички отведнъж бяха обзети от една и съща мисъл, че нещо много важно се е случило в живота на Аглая и че се решава съдбата й. Но щом блесна тази мисъл едновременно в главите на всички, те веднага се съгласиха, че отдавна вече всичко са забелязали и всичко това ясно са предвидили; че всичко е било ясно още от четенето на „бедния рицар“, дори от по-рано, само че тогава още не са искали да вярват в подобна глупост. Така твърдяха сестрите на Аглая; разбира се, и Лисавета Прокофиевна беше всичко предвидила и разбрала преди другите, отдавна вече „я болеше сърцето“, но — отдавна или не — сега тази мисъл за княза изведнъж й стана твърде неприятна, главно защото я объркваше. Изникнал бе един въпрос, който трябваше да се разреши незабавно; ала бедната Лисавета Прокофиевна не само не можеше да разреши този въпрос, но дори — колкото и да се мъчеше — не беше в състояние да го постави пред себе си в пълната му яснота. Случаят беше тежък. „Добра партия ли е князът, или не е? За добро ли е всичко това, или за лошо? Ако е за лошо (което е несъмнено), какво точно му е лошото? Ако е за добро (което е също възможно), какво пък му е доброто?“ Бащата на семейството Иван Фьодорович най-напред се учуди, разбира се, но след това изведнъж призна, че „и нему му се мяркало през всичкото време нещо подобно в ума, попрестане-попрестане, пък току изведнъж пак му се мерне!“ Той млъкна веднага пред заплашителния поглед на съпругата си, но това беше сутринта, а когато вечерта остана насаме с нея и трябваше пак да говори, изведнъж и някак особено смело изказа няколко неочаквани мисли: „Всъщност какво има?…“ (Мълчание.) „Разбира се, всичко това е много чудно, ако само е истина, аз не искам да споря, но…“ (Пак мълчание.) „А от друга страна, ако се погледне на нещата както трябва, князът е чудесен момък, Бога ми, и… и — най-после той носи нашето семейно име, всичко това ще изглежда, така да се каже, като укрепване на семейното ни име, загубило уважението на обществото, тоест, ако застанем на това гледище, тоест, защото… разбира се, обществото; обществото си е общество; а все пак и князът не е без състояние, макар и не толкова значително. Той има… и… и… и…“ (Иван Фьодорович млъкна и повече не отвори уста.)

Лисавета Прокофиевна едва има търпение да изслуша съпруга си. Според нея всичко станало беше „непростима и дори престъпна глупост, безсмислена и глупава фантасмагория!“ Преди всичко „това князче е болно, идиот, след това е глупак, който не познава нито обществото, нито има някакво място в него: кому да го представиш, къде да го мушнеш? Някакъв невъзможен демократ, дори няма някаква службица и… и… какво ще каже Белоконская? А и за такъв ли мечтаехме и такъв ли мъж тъкмяхме за Аглая?“ Последният довод беше, разбира се, най-важният. Майчиното сърце трепереше при тази мисъл, обливаше се в кръв и сълзи, макар че в същото време от същото сърце се надигаше един глас, който й казваше: „Че защо князът да не е такъв, какъвто ви трябва?“ Тъкмо тези възражения на собственото й сърце задаваха най-много грижи на Лисавета Прокофиевна.

Сестрите на Аглая, кой знае защо, харесаха мисълта за женитба с княза, тя дори не им се видя много странна; накъсо, те можеха да застанат изведнъж напълно на негова страна. Но и двете бяха решили да мълчат. Веднъж завинаги близките на Лисавета Прокофиевна забелязаха, че колкото по-упорито и ожесточено тя възразяваше и се противеше понякога по някой общ и спорен семеен проект, толкова повече те имаха основание да вярват, че може би тя вече се съгласява с този проект. Ала невъзможно беше Александра Ивановна да не си каже никак думата. Майка й, която отдавна вече я бе признала за своя съветница, сега час по час я викаше и я караше да си каже мнението, а най-вече какво си спомня, тоест: „Как е станало всичко това? Защо никой не е забелязал? Защо са мълчали тогава? Какво е означавала тогава тази мръсна шега с «бедния рицар»? Защо само тя, Лисавета Прокофиевна, е осъдена да се грижи за всички, всичко да забелязва и да отгатва, а другите да лапат мухи?“ и прочее, и прочее. Александра Ивановна беше отначало предпазлива и се задоволи да забележи, че й се вижда доста правилна мисълта на баща й, че обществото може да погледне с добро око на една женитба на княз Мишкин с някоя от дъщерите Епанчини. Малко по малко тя се разгорещи и даже прибави, че князът съвсем не е „глупчо“ и никога не е бил такъв, а колкото до общественото му положение — никой още не знае по какво ще преценяват след няколко години значението на един порядъчен човек в Русия: по предишните му безусловни успехи в службата ли, или по нещо друго? На всичко това майка й веднага отговори рязко, че Александра е „свободомислеща и че за всичко това е виновен техният проклет женски въпрос“. Половин час след това тя отиде в града, а оттам на Каменния остров, за да види Белоконская, която като че ли за проклетия се намираше по това време в Петербург, но се канеше скоро да си замине. Белоконская беше кръстница на Аглая.

„Старата“ Белоконская изслуша всичките трескави и отчаяни признания на Лисавета Прокофиевна, но ни най-малко не се трогна от сълзите на обърканата майка, дори я погледна подигравателно. Тя беше страшна деспотка; не допускаше равенство в отношенията си с другите, дори ако те бяха нейни стари приятели, а на Лисавета Прокофиевна гледаше решително като на свое protegée, както и преди тридесет и пет години, и никак не можеше да се помири с нейния рязък и самостоятелен характер. Тя забеляза между другото, че „всички те, изглежда, са преувеличили по стар навик нещата и са направили от мухата слон; че колкото и внимателно да е слушала, не е могла да се убеди, че наистина у тях е станало нещо сериозно; не е ли по-добре да почакат, за да видят какво ще стане; според нея князът е почтен момък, макар и болен, чудноват и твърде незначителен. Най-лошото е, че той открито поддържа любовница“. Лисавета Прокофиевна много добре разбра, че Белоконская е малко сърдита зарад неуспеха на Евгений Павлович, препоръчан от нея. Тя се върна в Павловск още по-ядосана, отколкото беше на тръгване, и веднага си го изкара на всички, главно, задето „са полудели“, че абсолютно никой не върши работите си така, както ги вършат те. „Защо са се разбързали така? Какво е станало? Колкото и да търся, не мога да намеря, че наистина нещо е станало! Почакайте, за да видите какво ще излезе! Какво ли не може да мине през ума на Иван Фьодорович! Защо ще правим от мухата слон?“ И прочее, и прочее.

Заключението беше, че трябва да се успокоят, да гледат хладнокръвно на положението и да чакат. Но уви, спокойствието не трая и десет минути. Първият удар на това хладнокръвие бе нанесен от разказа за това, което се беше случило, докато майката беше отишла на Каменния остров. (Посещението на Лисавета Прокофиевна у княгиня Белоконская стана на другата сутрин, след като князът ходи у тях предната вечер след полунощ, като смяташе, че няма още десет часът.) На нетърпеливите въпроси на майка си сестрите отговаряха доста подробно, като казаха преди всичко, че „нищо не се е случило в нейно отсъствие“; идвал князът, но Аглая го накарала да чака много, около половин час, преди да се яви, и щом дошла, веднага му предложила да играят на шах; князът не разбирал нищо от тая игра и Аглая веднага го надвила; тя се развеселила много, страшно го закачала, задето не знае да играе, и така му се смяла, че било просто жално да се гледа князът. След това му предложила да играят на карти, на трупа. Но този път станало обратното: князът бил толкова силен в тази игра, че играел като… като професор, като истински майстор; Аглая и шмекерувала, и картите си сменяла, и пред очите му крадяла взятки, но все пак оставала излъгана във всяка игра, пет пъти поред. Аглая страшно се ядосала, изгубила дори всякакво самообладание; наговорила на княза такива обидни и дръзки думи, че той престанал да се смее и цял побледнял, когато накрая тя му казала, че „кракът й няма да стъпи в тая стая, докато той седи в нея, и че е истинско безсрамие от негова страна да идва у тях, и то нощем, подир полунощ, след всичко, което се е случило“. При тези думи тя тръшнала вратата и излязла. Князът си отишъл така, сякаш се връща от погребение, въпреки всички техни опити да го утешат. Четвърт час след това Аглая слязла от горния етаж на терасата, и то с такава бързина, че даже нямала време да си изтрие очите, в които личали следи от сълзи; тя дотърчала, защото Коля донесъл един таралеж. Всички почнали да разглеждат таралежа; като запитали Коля, той им обяснил, че таралежът не е негов, но че другарят му Костя Лебедев, също гимназист, и той го купили заедно с една брадва от един селянин, когото преди малко срещнали; Костя останал на улицата, защото се срамувал да влезе с брадвата. Селянинът отначало продавал само таралежа и им взел за него петдесет копейки, но те го предумали да им продаде и брадвата, защото им трябвала, пък и тя била много хубава. Изведнъж Аглая почнала да моли настойчиво Коля да й продаде веднага таралежа и така се разпалила, че дори го нарекла „мил“. Той дълго време не се съгласявал, но най-сетне не издържал и повикал Костя Лебедев, който наистина се качил с брадвата в ръка и много засрамен. Ала сега изведнъж се разкрило, че таралежът, съвсем не е техен, а принадлежи на някакво трето момче Петров, който им дал пари, за да му купят от някакво четвърто момче „Историята“ от Шлосер^[1], която то продавало евтино, понеже имало нужда от пари; те тръгнали да купят книгата, но не могли да устоят на изкушението и купили таралежа, така че вместо „Историята“ на Шлосер те носят сега на Петров таралежа и брадвата. Но Аглая настоявала така упорито, че най-после те отстъпили и й продали таралежа. Щом станал неин, Аглая го нагласила с помощта на Коля в една плетена кошничка, покрила го със салфетка и замолила Коля да го занесе веднага, без да се отбива никъде, на княза с молба да го приеме от нейно име в „знак на най-дълбоко уважение“. Коля се съгласил на драго сърце и обещал да го занесе, но побързал да запита какво значи този подарък и какво символизира таралежът. Аглая му отговорила, че това не е негова работа. Той възразил, че е убеден, че тук се крие някаква алегория. Аглая се разсърдила и му казала троснато, че той е хлапе и нищо повече. Коля веднага отвърнал, че ако не уважава в нея жената и най-вече своите убеждения, тутакси би й доказал, че знае да отговори на подобна обида. Накрая впрочем Коля все пак с възторг тръгнал да занесе таралежа, а след него тичал и Костя Лебедев; когато видяла, че Коля размахва доста силно кошничката, Аглая не се стърпяла и му извикала от терасата: „Миличък Коля, гледайте, моля ви се, да не го изтърсите!“ — като че не се бе карала преди малко с него; Коля се спрял и също така като че и той не се бе карал, извикал с най-голяма готовност: „Не, няма да го изтърся, Аглая Ивановна. Бъдете напълно спокойна!“ — и хукнал пак презглава. Аглая прихнала да се смее и изтичала в стаята си извънредно доволна и цял ден след това била много весела.

Тези новини съвсем объркаха Лисавета Прокофиевна. Че какво има в тях, ще рече човек. Но какво да правиш — такова настроение, види се, й беше дошло. Тревогата й беше прекомерно голяма, и то главно поради таралежа; какво означава той? Няма ли тук нещо уговорено? Някакъв скрит смисъл? Но какво иска да каже? Не е ли това нещо като телеграма? Отгоре на всичко нещастният Иван Фьодорович, който се случи на разпита на дъщерите, съвсем обърка работата с отговора си. Според него тук нямаше никаква телеграма. „Таралежът си е просто таралеж — каза той, — какво друго може да означава освен приятелство, забравяне на обидите и помирение, с една дума, всичко това е лудория, но във всеки случай невинна и извинителна.“

Нека отбележим в скоби, че той бе напълно отгатнал. Върнал се в къщи, след като бе осмян и изгонен от Аглая, князът седеше вече от половин час, потънал в най-мрачно отчаяние, когато ненадейно дойде Коля с таралежа. Веднага небето се проясни; князът сякаш възкръсна от мъртвите; той разпитваше Коля, чакаше трескаво всяка негова дума, задаваше по десет пъти един и същ въпрос, смееше се като дете и час по час стискаше ръцете на двете момчета, които също се смееха и го гледаха радостно. Излизаше, значи, че Аглая прощава и князът може да отиде пак при нея още тази вечер, а за него това беше не само най-важното, то беше всичко.

— Какви деца сме още ние, Коля! И… и… колко е хубаво, че сме деца! — извика най-после той в опиянението си.

— Чисто и просто тя е влюбена във вас, княже, и нищо повече! — авторитетно и многозначително отговори Коля.

Князът се изчерви, но този път не каза нито дума, а Коля само се смееше и пляскаше с ръце; след един момент се разсмя и князът, а после чак до вечерта всеки пет минути поглеждаше часовника си, за да види колко време е минало и колко му остава да чака до вечерта.

Настроението стигна върховния момент: Лисавета Прокофиевна най-после не издържа и преживя една нервна криза. Въпреки всички възражения на съпруга и дъщерите си, тя прати да повикат веднага Аглая, за да й зададе един последен въпрос и да получи от нея ясен и решителен отговор. „Веднъж завинаги да турим край на тая работа, да свалим тоя товар от гърба си и повече да не говорим за това! — каза тя. — Иначе няма да доживея до довечера!“ И едва сега всички разбраха до каква задънена улица бяха стигнали нещата. Нищо не можаха да изтръгнат от Аглая — тя се престори на учудена, на възмутена, после взе да се смее и подиграва на княза и на всички, които я разпитваха. Лисавета Прокофиевна легна в кревата и се яви отново в часа за чай, по времето, когато се надяваха да дойде князът. Тя го очакваше с трепет и когато той пристигна, насмалко не я хвана истерия.

А и князът влезе плахо, едва ли не пипнешком, като се усмихваше странно и заглеждаше всички в очите, сякаш ги питаше защо Аглая я няма в стаята: щом забеляза отсъствието й, веднага се уплаши. Тази вечер бяха семейно, нямаше външен човек. Княз Шч. беше все още в Петербург във връзка с работите, възникнали след смъртта на вуйчото на Евгений Павлович. Лисавета Прокофиевна съжаляваше за неговото отсъствие. „Поне той да беше тук, та да чуем какво ще каже.“ Иван Фьодорович седеше с необикновено угрижена физиономия; сестрите на Аглая бяха сериозни и като че ли се бяха надумали да мълчат. Лисавета Прокофиевна не знаеше как да започне разговора. Изведнъж тя изля енергично възмущението си върху железниците и погледна княза с израз на предизвикателство.

Уви! Аглая все още не идваше и князът се чувствуваше загубен. Смутен и едва мънкащ, той се опита да изрази мнението, че би било много полезно да се подобри железопътната мрежа, но Аделаида изведнъж избухна в смях и той пак си глътна езика. В този именно момент влезе Аглая спокойно и важно, поклони се на княза точно по етикета и тържествено зае най-личното място на кръглата маса. Тя погледна въпросително княза. Всички разбраха, че е настъпил моментът за разрешаване на всички недоразумения.

— Получихте ли таралежа ми? — твърдо и почти сърдито попита тя.

— Получих го — отговори князът, като се червеше и примираше.

— В такъв случай обяснете ни веднага какво мислите по това? Необходимо е за спокойствието на мама и на цялото ни семейство.

— Слушай, Аглая… — разтревожи се изведнъж генералът.

— Това, това вече минава всякаква граница! — веднага прибави уплашено Лисавета Прокофиевна.

— Тук няма никаква граница, maman — отговори бързо и строго Аглая. — Аз пратих днес на княза един таралеж и искам да знам мнението му. Какво ще кажете, княже?

— Тоест какво мнение, Аглая Ивановна?

— За таралежа.

— Тоест… аз мисля, Аглая Ивановна, че вие желаете да узнаете как съм приел… таралежа… или по-точно как съм погледнал… на тази пратка… на таралежа, тоест… в такъв случай аз предполагам, че… с една дума…

Той се задъха и млъкна.

— Добре де, не казахте много нещо — поде Аглая след около пет секунди. — Добре, съгласна съм да оставим таралежа; но аз се много радвам, че мога най-после да туря край на всички натрупали се недоразумения. Позволете ми най-после да чуя от вашата уста: имате ли намерение да ми направите предложение за женитба, или не?

— Ах, Господи! — извика неволно Лисавета Прокофиевна.

Князът трепна и залитна; Иван Фьодорович се вкамени; сестрите на Аглая свъсиха вежди.

— Недейте лъга, княже, кажете истината. Зарад вас не ме оставят на мира с разни разпитвания; а имат ли те някакво основание? Кажете!

— Аз не съм ви правил предложение за женитба, Аглая Ивановна — отговори князът, като изведнъж се оживи, — но… вие самата знаете колко ви обичам и вярвам във вас… дори в този момент…

— Аз ви питах: искате ли ръката ми, или не?

— Искам я — отвърна князът със сподавен глас.

Между присъствуващите настъпи голямо раздвижване.

— Всичко това не става така, мила моя — заяви Иван Фьодорович силно развълнуван, — това… това е почти невъзможно, ако тъкмо това искаш да постигнеш.

Глаша… Извинете, княже, извинете, драги мой!… Лисавета Прокофиевна! — обърна се той към съпругата си за помощ. — Би трябвало… да разгледаме подробно…

— Аз се отказвам, отказвам се! — замаха с ръце Лисавета Прокофиевна.

— Но позволете, maman, и аз да си кажа думата; нали и аз имам глас в тази работа: това е един решителен момент от моя живот (Аглая се изрази точно така) и аз искам сама да узная и освен това се радвам, че ви имам всички за свидетели… Позволете да ви попитам, княже, по какъв начин смятате да осигурите моето щастие, ако „имате такива намерения“?

— Наистина не знам как да ви отговоря, Аглая Ивановна; какво може да се отговори на подобен… въпрос? Пък и… необходимо ли е?

— Вие ми изглеждате смутен и потиснат; починете си малко и съберете нови сили; изпийте една чаша вода; впрочем ей сега ще ви поднесат чай.

— Аз ви обичам, Аглая Ивановна, много ви обичам; само вас обичам и… не се шегувайте, моля ви се, много ви обичам.

— Ала все пак въпросът е важен; ние не сме деца и трябва да погледнем на него сериозно… Помъчете се сега да ни обясните какво съдържа вашето състояние?

— Ех и ти, Аглая. Какво говориш! Не става така, не бива… — уплашено избъбри Иван Фьодорович.

— Какъв позор! — пошепна доста високо Лисавета Прокофиевна.

— Тя е луда! — със същия тон прибави Александра.

— Състоянието ми… тоест парите? — учуди се князът.

— Точно така.

— Аз имам… аз имам сега сто тридесет и пет хиляди — избърбори князът, изчервявайки се.

— Само толкова? — учуди се искрено Аглая, без ни най-малко да се изчерви. — Впрочем няма голямо значение; особено ако се живее икономично… Смятате ли да заемете някаква служба?

— Исках да държа изпит за домашен учител…

— Отлична идея; това ще увеличи, разбира се, нашите доходи. Мислите ли да ставате камерюнкер?

— Камерюнкер? Никога не съм мислил за това, но… Този път двете сестри не се стърпяха и прихнаха да се смеят. От дълго време вече Аделаида бе забелязала в потръпващото лице на Аглая признаците на един буен и неудържим смях, който тя засега се мъчеше да потуши. Аглая се опита да погледне заплашително разсмелите се сестри, но не можа да се сдържи нито секунда повече и се заля в бесен, почти истеричен смях; най-после тя скочи и излезе тичешком от стаята.

— Знаех си аз, че всичко това е само шега и нищо повече! — извика Аделаида. — Предвиждах го още от началото, когато прати таралежа.

— Не, това вече няма да позволя, няма да го позволя! — кипна изведнъж от гняв Лисавета Прокофиевна и тръгна бързо подир Аглая. След нея начаса изтичаха и сестрите. В стаята останаха князът и бащата на семейството.

— Това, това… би ли могъл да си представиш подобно нещо, Лев Николаич? — извика рязко генералът, без сам да разбира, изглежда, какво иска да каже. — Не, сериозно, сериозно ти казвам!

— Виждам, че Аглая Ивановна се подиграва с мене — отговори тъжно князът.

— Почакай, драги; аз ще отида при тях, а ти почакай… защото… Обясни ми поне ти, Лев Николаич, поне ти, как стана всичко това и какво значи то в цялата му, така да се каже, същност? Съгласи се, драги, че аз съм бащата; но тъкмо защото съм баща, нищо не разбирам; ето защо обясни ми поне ти!

— Аз обичам Аглая Ивановна; тя го знае и… струва ми се, отдавна го знае.

Генералът вдигна рамене.

— Странно, странно… и много ли я обичаш?

— Много я обичам.

— Странно, всичко това ми се вижда странно. Искам да кажа, подобна изненада, подобен светкавичен удар… Да ти кажа ли, скъпи приятелю, мене не ме интересува състоянието ти (макар че го смятах за по-голямо), но… щастието на дъщеря ми… най-после… способен ли си ти, така да се каже, да й създадеш това… щастие? И… и… какво е това: шега ли е от нейна страна, или истина? Тоест не от твоя, а от нейна страна?

В този момент зад, вратата се чу гласът на Александра Ивановна: тя викаше баща си.

— Почакай, драги, почакай! Почакай и размисли, аз ей сега ще се върна… — каза той припряно и почти уплашен изтича в стаята, отдето го беше повикала Александра.

Намери съпругата и дъщеря си прегърнати и облени в сълзи. Това бяха сълзи на щастие, на умиление и на помирение. Аглая целуваше ръцете, страните, устните на майка си; двете жени горещо се прегръщаха.

— Ето, Иван Фьодорович, погледни я сега, това е тя, това е цялата тя! — каза Лисавета Прокофиевна.

Аглая отдръпна от гърдите на майка си своето щастливо и разплакано личице, погледна баща си, изсмя се високо, спусна се към него, прегърна го силно и няколко пъти го целуна. След това се хвърли пак към майка си, скри съвсем лице на нейните гърди, за да не я вижда никой, и веднага пак заплака. Лисавета Прокофиевна я покри с края на шала си.

— Така ли, така ли ни измъчваш ти, жестоко мое момиче! — продума тя, но този път с израз на радост и сякаш дишаше вече по-свободно.

— Жестока! Да, жестока! — извика изведнъж Аглая. — Лоша! Разглезена! Кажете го на татко. О, та той бил тук. Татко, вие сте тук? Слушате! — разсмя се тя през сълзи.

— Мила моя, идол мой! — извика генералът, като цял сияеше от щастие и целуваше ръката на дъщеря си. (Тя не я отдръпваше.) — Значи, ти обичаш този… млад човек?…

— Не, не, не! Не мога да понасям… вашия млад човек, не мога да го понасям! — изведнъж кипна Аглая и вдигна глава. — И ако вие, татко, още веднъж се осмелите да ми кажете това… говоря ви сериозно: чувате ли, сериозно ви говоря!

И тя наистина говореше сериозно: цяла се беше изчервила и очите й блестяха. Бащата се уплаши и млъкна, а зад Аглая Лисавета Прокофиевна му направи знак и той разбра, че той значеше: „Не я разпитвай.“

— Щом е така, ангел мой, ще бъде, както ти искаш, воля твоя; но той чака там съвсем сам; не трябва ли деликатно да му се даде да разбере да си върви?

На свой ред генералът смигна на Лисавета Прокофиевна.

— Не, не, това вече е излишно; особено ако бъде „деликатно“; идете при него сам; аз ще дойда веднага след вас. Искам да помоля този млад човек… за извинение, задето го оскърбих.

— И то тежко го оскърби — сериозно потвърди Иван Фьодорович.

— Тогава… по-добре вие останете тук, аз ще отида отначало сама, а вие елате веднага след мене, още сега; така е за предпочитане.

Тя беше вече до вратата, когато изведнъж се върна.

— Ще се разсмея! Ще умра от смях! — заяви тъжно тя.

Но миг след това се извърна и изтича при княза.

— Какво значи всичко това? Как мислиш ти? — попита набързо Иван Фьодорович.

— Страх ме е да го кажа — също така бързо отвърна Лисавета Прокофиевна, — но според мене работата е ясна.

— И според мене. Ясна като ден. Тя го обича.

— Малко е да се каже, че обича — влюбена е! — обади се Александра Ивановна. — Само че в него ли намери?

— Бог да я благослови, щом й е такава съдбата! — набожно се прекръсти Лисавета Прокофиевна.

— Значи, съдба — потвърди генералът, — а от съдбата си не можеш избяга.

И всички отидоха в гостната, дето ги очакваше нова изненада.

Аглая не само не се разсмя, когато се приближи до княза, както се боеше, но дори едва ли не плахо му каза:

— Простете на глупавото, лошо, разглезено момиче (тя му взе ръката) и бъдете уверен, че ние всички безкрайно ви уважаваме. А ако аз се осмелих да се подиграя на вашето прекрасно… хубаво простодушие, простете ми, както се прощава на едно дете за лудорията му; извинете, че аз настоявах за една глупост, която не може да има, разбира се, ни най-малки последици…

Аглая произнесе последните думи с особено натъртване.

Бащата, майката и сестрите бяха влезли в гостната тъкмо навреме, за да видят и чуят всичко това и всички останаха смаяни от фразата: „за една глупост, която не може да има ни най-малки последици“, а още повече от сериозния тон, с който Аглая я беше казала. Всички се спогледаха въпросително; НО князът не разбра, изглежда, смисъла на тези думи и беше донемайкъде щастлив.

— Защо говорите така — смънка той, — защо… искате… извинение…

Той искаше дори да прибави, че не е достоен да го молят за извинение. Кой знае, може би и той бе забелязал смисъла на фразата за „глупостта, която не може да има ни най-малки последици“, но понеже беше странен човек, може би се зарадва на тези думи. Несъмнено за него беше вече върховно блаженство самата мисъл, че пак ще ходи свободно при нея, че ще му позволят да приказва с нея, да седи с нея, да се разхожда с нея и, кой знае, той би се задоволил може би само с това за през цял живот! (Тъкмо от това задоволство се боеше, изглежда, и Лисавета Прокофиевна в душата си; тя го отгатваше; от много неща се боеше тя в душата си, но не беше способна да ги изрази.)

Мъчно е да се опише колко много се оживи и ободри тази вечер князът. Той беше толкова весел, че неговата веселост се предаваше и на тези, които го гледаха така казваха после сестрите на Аглая. Той се разприказва, а това не беше му се случвало от шест месеца насам, от оная сутрин, когато се запозна с Епанчини; а след връщането си в Петербург той беше явно и нарочно мълчалив; неотдавна бе казал пред всички на княз Шч., че трябва да пази мълчание, защото няма правото да опошлява мисълта със своя начин на изразяване. Почти само той говори през цялата тази вечер и ясно, радостно и подробно отговаряше на въпросите. Ала нищо в думите му не издаваше любовните му чувства. Това бяха едни такива сериозни, понякога дори неразбираеми мисли. Той изложи също някои свои възгледи и лични, съкровени наблюдения, така че всичко щеше да изглежда смешно, ако не беше изразено с „избрани думи“, както се съгласиха по-късно всички присъствуващи. Макар генералът да обичаше сериозните теми за разговор, но и той, и Лисавета Прокофиевна намериха, че в приказките на княза има твърде много ученост и затова към края на вечерта дори се умърлушиха. Впрочем князът толкова се оживи към края, че разправи няколко много смешни анекдота, на които той самият пръв се смееше, така че другите се смяха повече на неговия радостен смях, отколкото на самите анекдоти. Колкото до Аглая, тя не си отвори устата почти цялата вечер; затова пък слушаше жадно Лев Николаевич и дори не толкова го слушаше, колкото го гледаше.

— Само как го гледа, очите си не сваля от него; зяпнала го в устата, думичка да не пропусне! — казваше по-късно Лисавета Прокофиевна на своя съпруг. — А кажеш ли й, че го обича, очите ти ще издере!

— Какво да се прави — съдба! — вдигна рамене генералът и дълго още повтаряше тази своя любима думичка. Ще прибавим, че като на делови човек на него не му хареса в много отношения сегашното положение на нещата, а главно — липсата на яснота; но засега той бе решил да мълчи и да гледа… в очите Лисавета Прокофиевна.

Радостното настроение на семейството не трая дълго. Още на другия ден Аглая се спречка пак с княза и така беше през всеки следващ ден. По цели часове тя вземаше княза на смях и се държеше с него почти като с шут. Наистина те прекарваха понякога по един-два часа в градинската беседка, но за забелязване бе, че през това време князът почти винаги четеше на Аглая вестници или някоя книга.

— Знаете ли — прекъсна го тя един ден, когато той четеше вестник, — забелязала съм, че вие сте страшно необразован; ако ви запитат, нищо не знаете както трябва: нито каква е била тази личност, нито кога е станало това събитие, нито в кое съчинение е казано това? Вие сте много жалък.

— Казвал съм ви, че нямам голямо образование — отговори князът.

— Че какво имате тогава? Как мога да ви уважавам след всичко това? Продължавайте четенето или по-добре стига вече, спрете.

И същата вечер тя пак направи нещо, което се видя на всички много загадъчно. Върна се княз Шч., Аглая беше много любезна с него и го разпитва на дълго за Евгений Павлович. (Княз Лев Николаевич още не бе дошъл.) Неочаквано княз Шч. си позволи да направи един намек за „новата и близка промяна в семейството“, като спомена за няколкото думи, които изтървала Лисавета Прокофиевна, че може би ще трябва да се отложи пак сватбата на Аделаида, за да направят двете сватби заедно. Невъзможно е да се опише как избухна Аглая зарад „всичките тези глупави предположения“; между другото тя се изтърва и каза, че „няма още намерение да замества любовницата на когото и да било“.

Тези думи смаяха всички, но най-вече родителите й. В едно тайно съвещание с мъжа си, Лисавета Прокофиевна настоя, че трябва да имат решително обяснение с княза по въпроса за Настасия Филиповна.

Иван Фьодорович се кълнеше, че всичко това е само една „неразумна постъпка“ на Аглая, която се дължи на нейната „свенливост“; че ако княз Шч. не заприказвал за сватбата, тя нямало да постъпи така, защото знае, и то положително, че всичко това е само клевета на лоши хора и че Настасия Филиповна ще се омъжи за Рогожин; той прибави, че князът не е замесен в тая работа и че връзката, която му приписват, не съществува и дори никога не е съществувала, ако трябва да се каже цялата истина.

А князът все пак от нищо не се смущаваше и продължаваше да блаженствува. Разбира се, и той забелязваше понякога израз на тъга и нетърпение в очите на Аглая, но приписваше този израз на нещо съвсем друго и този мрачен облак се разпръсваше от само себе си. Убедеше ли се веднъж, нищо не можеше да го разколебае. Може би беше твърде много спокоен; такова беше поне впечатлението на Иполит, който го срещна веднъж случайно в парка.

— Е, не бях ли прав, когато ви казах тогава, че сте влюбен — започна той, като се приближи до княза и го спря. Князът му протегна ръка и го поздрави е „хубавия му вид“. Сам болният, изглежда, се чувствуваше ободрен, което се случва така често с охтичавите.

Той се бе приближил до княза само за да го жегне някак, задето изглежда щастлив, но веднага се обърка и заприказва за себе си. Почна да се оплаква надълго и нашироко, и то доста несвързано.

— Няма да повярвате — заключи той — до каква степен всички там са раздразнителни, дребнави, егоисти, суетни, посредствени; ще повярвате ли, че те ме приеха при изричното условие колкото се може по-скоро да умра и сега са просто побеснели, дето не умирам, а напротив, чувствувам се по-добре. Каква комедия! Басирам се, че вие не ми вярвате!

Князът не рачи да възрази.

— Понякога дори ми идва мисълта да се преместя наново у вас — небрежно прибави Иполит. — Значи, вие не смятате, че са способни да приемат един човек при условие той непременно и колкото се може по-скоро да умре?

— Аз мислех, че те са ви поканили с някакви други намерения.

— Охо! Съвсем не сте толкова прост, колкото разправят за вас! Не му е дошло още времето, иначе бих ви разкрил някои неща за този Ганечка и за надеждите, които храни. Подриват ви почвата, княже, безмилостно я подриват, и дори е жалко, че сте толкова спокоен. Но уви — вие не можете да бъдете друг!

— Гледай ти за какво сте ме зажалили! — засмя се князът. — Ще рече, според вас аз щях да бъда по-щастлив, ако бях по-неспокоен?

— По-добре е човек да бъде нещастен, но да знае, отколкото да е щастлив и да живее като… глупак. Вие май никак не вярвате, че имате съперници и… от оная страна?

— Вашите думи за съперничество са малко цинични, Иполит; съжалявам, че нямам правото да ви отговоря. Колкото до Гаврила Ардалионович, сам ще се съгласите, че той мъчно може да запази спокойствие след всичко, което загуби, ако само знаете поне отчасти работите му. Струва ми се, че е за предпочитане да се погледне на нещата от тази страна. Той има още време да се промени; тепърва му предстои да живее, а животът е така богат… впрочем… впрочем — загуби нишката князът, — колкото до това, че ми подривали почвата… аз даже не разбирам за какво говорите; по-добре да оставим този разговор, Иполит.

— Да го оставим засега; толкова повече, че вие не можете да покажете благородството си. Да, княже, за вас е необходимо сам да пипнете с пръста си, но и тогава дори няма да повярвате, ха-ха! Но кажете ми, не ме ли презирате сега дълбоко?

— Защо? Затова ли, че сте страдали и страдате повече от нас?

— Не, а задето съм недостоен за страданието си.

— Който е могъл да страда повече от другите, значи, е достоен да страда повече. Когато Аглая Ивановна прочете вашата „Изповед“, пожела да ви види, но…

— Отлага… невъзможно й е, разбирам, разбирам… — прекъсна го Иполит, сякаш за да отклони по-скоро разговора. — Сетих се, казват, че вие сте й чели на глас цялата тази галиматия; наистина тя беше написана и… направена в бълнуване. И не разбирам как човек може да бъде толкова — не казвам жесток (това би било унизително за мене), но детски суетен и отмъстителен, за да ме укорява за тази „Изповед“ и да си служи с нея като с оръжие против мене! Не се безпокойте, аз не говоря за вас…

— Но аз съжалявам, че вие се отказвате от тази тетрадка, Иполит, от нея лъха искреност, и знаете ли, че дори най-смешните й пасажи, а те са много (Иполит се намръщи силно), са изкупени със страданието, защото да правиш такива признания в тях, е било също страдание и… може би голяма смелост. Мисълта, която ви е подтиквала, без друго се е вдъхновявала от благородно чувство, каквато ще и външна форма да вземал. Колкото повече мисля по това, толкова по-ясно ми става, кълна ви се. Аз не ви осъждам, казвам ви мнението си и съжалявам, че тогава мълчах…

Иполит се изчерви. Мина му за момент през ума, че князът играе комедия и му готви примка, но като се вгледа в лицето му, не можа да не повярва в искреността му; лицето му се проясни.

— А ето че все пак трябва да се мре! — каза той, като насмалко не прибави: „Човек като мене!“ — И можете да си представите как ми досажда вашият Ганечка; хрумнало му да ми възразява, че между слушателите на моята „Изповед“ може би трима-четирима ще умрат преди мене! Гледай ти! Той мисли, че това е утешение за мене, ха-ха! Първо, те още не са умрели; а и дори да бяха умрели тези хора, какво утешение ще бъде за мене, съгласете се! По себе си съди; впрочем той отиде още по-далече, сега просто ме обижда, като казва, че почтеният човек в подобен случай умира мълчаливо и че в цялата тази работа от моя страна е имало само егоизъм! Тъй ли! Не, у него има егоизъм! Каква изтънченост или по-скоро какъв груб егоизъм имат тези хора, без обаче да могат да го забележат!… Чели ли сте, княже, за смъртта на някой си Степан Глебов^[2] в осемнадесети век? Случайно го прочетох вчера…

— Кой е бил този Степан Глебов?

— Той е бил набучен на кол при царуването на Петър.

— Ах, Боже мой, знам го! Седял е набучен петнадесет часа, в голям студ, наметнат с шуба, и е умрял, като е проявил необикновено голяма душевна сила; как не, чел съм… Е, та какво?

— Господ дава такава смърт на някои хора, но не на нас! Вие може би смятате, че аз не съм способен да умра като Глебов?

— О, съвсем не — смути се князът, — исках само да кажа, че вие… тоест не исках да кажа, че вие не бихте приличали на Глебов, но… че вие… по-скоро бихте били в онези времена…

— Сещам се: Остерман^[3], а не Глебов — нали това искахте да кажете?

— Какъв е този Остерман? — учуди се князът.

— Остерман, дипломатът Остерман, съвременникът на Петър Велики — смотолеви Иполит, като изведнъж малко се обърка. Настъпи известно недоумение.

— О, не! Не исках да кажа това — каза провлечено князът, след като помълча малко, — вие, струва ми се… никога не бихте могли да бъдете Остерман.

Иполит сбръчка вежди.

— Впрочем аз ще ви кажа защо мисля така — побърза да прибави князът, като явно желаеше да поправи впечатлението, — защото тогавашните хора (кълна ви се, това винаги ме е учудвало) като че ли съвсем не са били като сегашните, народът не е бил същият като сега, в нашия век, като че ли друг е бил човешкият род… Тогава хората са били някак с една идея, а сега са по-нервни, по-развити, по-чувствителни, някак с две, с три идеи едновременно… Днешният човек е с по-широки разбирания — и, кълна ви се, тъкмо това му пречи да бъде цялостен като в онези векове… Аз… мислех само за това, когато го казах, а не…

— Разбирам; бързате сега да ме утешите зарад наивността, с която не се съгласихте с мене, ха-ха! Вие сте същинско дете, княже. Но аз забелязвам, че вие всички гледате на мене като на… порцеланова чаша… Нищо, нищо, аз не се сърдя. Във всеки случай нашият разговор излезе много смешен; вие сте понякога същинско дете, княже. Да знаете обаче, че аз бих предпочел да бъда нещо по-добро, отколкото Остерман; не си струва да възкръсваш от мъртвите, за да станеш Остерман… Впрочем аз виждам, че трябва да умра колкото се може по-скоро, иначе аз сам… Оставете ме. Довиждане! Нейсе, добре, кажете ми вие самият какво мислите: как е най-добре да умра?… За да излезе колкото се може… по-добродетелно? Хайде, кажете!

— Минете покрай нас и ни простете нашето щастие! — каза с тих глас князът.

— Ха-ха-ха! Така си и мислех! Без друго очаквах нещо подобно! Ала вие, ала вие… Нейсе! Красноречиви хора! Довиждане, довиждане!