Иля Илф, Евгений Петров
Дванадесетте стола (41)

Глава XL
Съкровището

През един дъждовен ден в края на октомври Иполит Матвеевич без сако, с бледожълтата жилетка, обсипана с дребни сребристи звездички, вършеше нещо в стаята на Иванопуло. Иполит Матвеевич работеше на прозореца, защото в стаята и досега нямаше маса. Великият комбинатор бе получил голяма поръчка — художествена изработка на адресни табелки за жилищните кооперации. Направата на табелките по шаблон Остап възложи на Воробянинов, а самият той почти цял месец от момента на пристигането им в Москва се въртеше в района на Октомврийската гара, като търсеше с непреодолима страст следите на последния стол, който без съмнение криеше в себе си брилянтите на мадам Петухова.

Навъсил чело, Иполит Матвеевич сечеше по шаблон железните табелки. За половин година препускане подир брилянтите той бе загубил навиците си.

Нощем на Иполит Матвеевич му се присънваха планински вериги, украсени със странни плакати, пред погледа му летеше Изнуренков, като тресеше кафявите си бедра, преобръщаха се лодки, давеха се хора, от небето падаха тухли и разпукалата се земя изхвърляше в очите серен дим.

Остап, който ежедневно бе с Иполит Матвеевич, не забелязваше в него никаква промяна. А Иполит Матвеевич се бе променил необикновено. И походката му не бе вече същата, и в погледа му имаше нещо диво, и израсналите му мустаци стърчаха вече не паралелно на земната повърхност, а почти перпендикулярно, като на стар котарак.

Иполит Матвеевич се бе променил и вътрешно. В характера му се появиха несвойствени му по-рано черти на решителност и жестокост. Три епизода постепенно оформиха у него тия нови чувства: чудното спасяване от тежките юмруци на васюкинските любители, първият дебют в областта на просията в Пятигорския „Цветарник“, най-сетне земетресението, след което Иполит Матвеевич бе малко мръднал и затаи скрита ненавист към своя съдружник.

Напоследък много силни подозрения обземаха Иполит Матвеевич. Той се страхуваше, че Остап ще разпори сам стола и заграбил съкровището, ще изчезне, като го остави на произвола на съдбата. Но като знаеше тежката ръка на Остап и непреклонния му характер, той не смееше да изкаже подозренията си. Ежедневно, докато, седнал край прозореца, почистваше със стария нащърбен бръснач изсъхналите букви, Иполит Матвеевич се измъчваше. Всеки ден той се страхуваше, че Остап повече няма да се върне и че той, бившият предводител на дворянството, ще умре от гладна смърт край някой влажен московски стобор.

Но Остап си идваше всяка вечер, макар да не донасяше радостни вести. Неговата енергия и веселост бяха неизчерпаеми: Надеждата не го напущаше нито за миг.

В коридора се чуха стъпки, някой се блъсна в огнеупорния шкаф и шперплатовата врата се разтвори с лекотата на прелистена от вятъра страница. На прага стоеше великият комбинатор. Беше мокър до костите, страните му се бяха зачервили като ябълки. Той дишаше тежко.

— Иполит Матвеевич! — викна той. — Слушайте, Иполит Матвеевич!

Воробянинов се смая. Никога досега техническият директор не го бе назовавал по име и презиме. И изведнъж разбра…

— Намерихте ли го? — изпъшка той.

— Там е работата, че го намерих. Ах, Писанчо, дяволите да ви вземат!

— Не крещете, всичко се чува.

— Вярно, вярно, могат да чуят — зашепна бързо Остап. — Да, Писанчо, намерих го и ако искате, мога още сега да ви го продемонстрирам, Той е в клуба на железничарите, в новия клуб… Вчера е станало откриването… Как го намерих? Празни работи ли? Необикновено трудно нещо! Гениална комбинация, блестящо доведена до края! Антично приключение!… С една дума, висока класа!

Недочакал Иполит Матвеевич да намъкне сакото си, Остап изтича в коридора. Воробянинов се присъедини към него на стълбището. И двамата, развълнувано отправяйки си въпроси, летяха по мокрите улици към Каланчевския площад. Те дори не се сетиха, че могат да се качат на трамвай.

— Облекли сте се като обущар! — весело подмяташе Остап. — Кой ходи така, Писанчо? Необходима ви е колосана риза, копринени чорапи и, то се знае, цилиндър. Във вашето лице има нещо благородно. Кажете ми, вие наистина ли сте бил предводител на дворянството?

След като показа на предводителя стола, който стоеше в стаята на шахматния кръжок и имаше най-обикновен гамбсовски вид, макар и да криеше в себе си несметни богатства, Остап помъкна Воробянинов в коридора. Тук нямаше жива душа. Остап се приближи до още незамазания за през зимата прозорец и измъкна от жлеба сюрметата на двете рамки.

— През това прозорче — каза той — ние лекичко и нежничко ще се озовем в клуба във всеки час на настъпващата нощ. Запомнете, Писанчо — третият прозорец от главния вход.

Приятелите дълго още се шляха из клуба като представители на УОНО^[1] и не можеха да се начудят на прекрасните зали и стаи.

— Ако; във Васюки бях играл — започна Остап, — седнал на такъв стол, не бих загубил нито една партия. Ентусиазмът не би позволил. Но да вървим, старче, имам скътани за черни дни двадесет и пет рубли. Трябва да сръбнем бира и да си починем преди нощната визита. Не ви ли шокира бирата, предводителю? Нищо, не е беда. Утре ще лочите шампанско в неограничено количество.

По пътя от пивницата на Сивцев Вражек Бендер страшно се развесели и закачаше минувачите. Прегръщаше сръбналия Иполит Матвеевич през рамо и нежно му говореше:

— Вие сте извънредно симпатично старче, Писанчо, но повече от десет процента няма да ви дам. Бога ми, няма да ви дам. Но кажете ми, защо ви са, защо ви са толкова пари?

— Как защо? Как защо? — горещеше се Иполит Матвеевич.

Остап чистосърдечно се смееше и допираше бузата си до мокрия ръкав на своя приятел по концесия.

— Е, какво ще си купите, Писанчо! Какво? Та вие нямате никаква фантазия. Бога ми, петнадесет хиляди са ви предостатъчни… Вие скоро ще умрете, старичък сте вече. На вас пари изобщо не ви са нужни… Знаете ли, Писанчо, аз, както изглежда, нищо няма да ви дам. Та няма защо да ви разглезвам. Ще ви взема, Писенце, за секретар. А? Четиридесет рубли на месец. Разходите — мои. Четири свободни дни… А? Специално облекло, бакшиш, обществена осигуровка и какво още там… А? Допада ли ви това предложение?

Иполит Матвеевич отскубна ръката си и избърза напред. Тия шеги го подлудяваха.

Остап настигна Воробянинов до входа на розовата къщичка.

— Вие наистина ли ми се обидихте? — запита Остап. — Та аз само се пошегувах. Ще получите вашите три процента. Бога ми, Писанчо, стигат ви три процента.

Иполит Матвеевич влезе мрачен в стаята.

— А? Писанчо — не мирясваше Остап, — съгласете се на три процента! Бога ми, съгласете се! Друг на ваше място би се съгласил. Няма защо да наемате стая, Иванопуло замина за Твер за цяла година. И освен това ще постъпите при мене като камердинер… Топличко местенце…

Като видя, че с нищо не може да раздвижи Иполит Матвеевич, Остап Сладко се прозина, протегна се до самия таван, изпълни с въздух широкия си гръден кош и каза:

— Е, друже, гответе си джобовете. В клуба ще отидем пред разсъмване. Това е най-хубавото време. Пазачите спят и сънуват сладки сънища, за което често ги уволняват без обезщетение. А засега, мили мой, съветвам ви да си починете.

Остап се изтегна на трите стола, събрани от различните краища на Москва, и заспивайки, измърмори:

— Камердинер!… Прилично възнаграждение… Разноски… Бакшиш… Хайде, хайде, пошегувах се… Заседанието продължава! Ледът се пука, господа съдебни заседатели!

Това бяха последните думи на великия комбинатор. Той заспа безгрижен сън, дълбок, освежителен и необезпокояван от съновидения.

Иполит Матвеевич излезе на улицата. Душата му преливаше от отчаяние и злоба, Луната подскачаше по облачните буци. Мокрите железни огради на къщите мазно лъщяха. Уличните лампи, обкръжени от венчета воден прах, тревожно мигаха. От пивница „Орел“ изблъскаха един пиян. Той зарева. Иполит Матвеевич се намръщи и с твърда крачка тръгна назад. Имаше едно желание: час по-скоро всичко да се свърши.

Влезе в стаята, погледна сурово спящия Остап, избърса пенснето си и взе от прозореца бръснача. По нащърбеното му острие се виждаха засъхнали люспички блажна боя. Той прибра бръснача в джоба си, мина още веднъж покрай Остап, без да го гледа, но се ослушваше в дишането му, и се озова в коридора. Тук беше тихо и сънно. Както изглеждаше, всички си бяха вече легнали. В пълния мрак на коридора Иполит Матвеевич изведнъж се усмихна по най-злобен начин и усети, че кожата на челото му се задвижи. За да провери това ново усещане, той пак се усмихна. Изведнъж си спомни, че в гимназията ученикът Пихтеев-Какуев можеше да си мърда ушите.

Иполит Матвеевич стигна до стълбището и внимателно се ослуша. На стълбището нямаше никой. От улицата долиташе особено висок и отмерен тропот на конски копита, сякаш работеха на сметачна машина. Пристъпвайки като котка, предводителят се върна в стаята, измъкна от поставеното на стола сако на Остап двадесет и петте рубли и клещите, сложи си мръсната адмиралска фуражка и отново се ослуша.

Остап спеше тихо, без да хърка. Носоглътката и белите му дробове работеха идеално, равномерно вдишваха и издишваха въздуха. Тежката му ръка бе провиснала до самия под. Усещайки пулса на слепите си очи, Иполит Матвеевич бавно запретна десния ръкав над лакътя, омота разголената си ръка с кърпата за лице, отиде до вратата, извади от джоба си бръснач и като пресметна на око разстоянието, завъртя електрическия ключ. Светлината угасна, но стаята остани слабо осветена от синкавата аквариумна светлина на уличната лампа.

— Толкова по-добре — прошепна Иполит Матвеевич.

Той се приближи до възглавето и замахна отдалече с бръснача, с все сила от един път косо заби цялото му острие в гърлото на Остап, веднага след това извади бръснача и отскочи към стената. Великият комбинатор издаде звук, какъвто издава кухненска мивка, всмукваща остатъка от водата. Иполит Матвеевич успя да не се изцапа с кръв. Отърквайки със сакото си стената, той се промъкна към малката врата и за секунда отново погледна Остап. Тялото му се изопна два пъти и се наклони към облегалата на столовете. Уличната светлина заигра по черната локва, образувала се на пода.

„Каква ли е тази локва? — помисли си Иполит Матвеевич. — Ах, да, да, кръв… Другарят Бендер свърши.“

Воробянинов размота леко изпръсканата с кръв кърпа, запокити я, след това внимателно остави бръснача на пода и се измъкна, като притвори тихо вратата.

Озовал се на улицата, Иполит Матвеевич се нацупи и мърморейки под носа си: „Всички брилянти са мои, а не само шест процента“, излезе на Каланчевския площад.

При третия прозорец от главния вход на железничарския клуб Иполит Матвеевич се спря. Огледалните прозорци на новата сграда сивееха с бисерни отсенки в светлината на настъпващото утро. Във влажния въздух глухо се обаждаха маневрените локомотиви. Иполит Матвеевич ловко се покатери на корниза, блъсна рамката и безшумно скочи в коридора.

Ориентирайки се лесно в сивите предутринни зали на клуба, Иполит Матвеевич проникна в шахматния кабинет и се приближи до стола, като докосна с глава окачения на стената портрет на Емануел Ласкер. Той не бързаше. Нямаше защо да бърза; Никои не го гонеше. В розовата къщичка на Сивцев Вражек гросмайсторът О. Бендер спеше вечен сън.

Иполит Матвеевич седна на пода, обгърна стола с кльощавите си крака и с хладнокръвието на зъболекар започна да вади от стола медните гвоздеи, без да пропусне нито един. На шестдесет и втория гвоздей работата му се свърши. Английската дамаска и зеблото свободно лежаха върху стола.

Трябваше само да ги вдигне, за да види калъфите, калъфчетата и кутийките, напълнени със скъпоценни камъни.

„Веднага на автомобил — помисли си Иполит Матвеевич, придобил житейска мъдрост в школата на великия комбинатор — и на гарата. Оттам на полската граница. За едно само камъче ще ме прехвърлят оттатък, а после вече…“

И от желание по-скоро да види какво ще бъде „после“, Иполит Матвеевич смъкна от стола дамаската и зеблото. Пред очите му се откриха пружини, прекрасни английски пружини, и пълнеж, забележителен пълнеж, довоенно качество, какъвто сега никъде не можеш намери. Но в стола нямаше нищо повече. Иполит Матвеевич машинално разпиля тапицировката и проседя цял половин час, като не изпущаше стола от стиснатите си крака и тъпо повтаряше:

— Защо тук няма нищо? Не може да бъде! Не може да бъде!

Почти се бе разсъмнало, когато Воробянинов, оставил в шахматния кабинет всичко, както си бе, забравил там клещите и фуражката със златна кокарда на несъществуващия яхтклуб, незабелязан от никого, се измъкна мрачен и съсипан през прозореца на улицата.

— Не може да бъде! — повтаряше си той, докато измина няколко пресечки. — Не може да бъде!

И Воробянинов се върна към клуба и започна да се разхожда покрай неговите големи прозорци, шепнейки:

— Не може да бъде! Не може да бъде! Не може да бъде!

От време на време той изпискваше и се хващаше за главата, мокра от утринната мъгла. Припомняйки си всичко, станало през нощта, Воробянинов разтърсваше прошарените си коси. Брилянтната възбуда се оказа твърде силно средство: той грохна за пет минути.

— Влачат се тук, влачат се какви ли не — чу Воробянинов току до ухото си.

Той видя пазача с брезентеното работно облекло и леки ботуши. Пазачът бе много стар и, както изглежда, голям добряк.

— Влачат се, влачат се — общително говореше старецът, на когото бе дотегнала нощната самота. — И вие също, другарю, се интересувате. И с право. Нашият клуб, може да се каже, е необикновен.

Иполит Матвеевич гледаше страдалчески червенобузестия старец.

— Да — продължаваше старецът, — необикновен е този клуб. Друг такъв никъде няма.

— А какво необикновено има в него? — запита Иполит Матвеевич, идвайки на себе си.

Старчето весело погледна Воробянинов. Види се, разказът за необикновения клуб му се харесваше и той обичаше да го повтаря.

— Ами чувай — започна старецът, — тук аз работя като пазач вече десета година, а такъв случай не е имало. Ти слушай, момче. Тук и по-рано имаше клуб, известно какъв, на първия участък на службата по движението. Аз го пазех. Нищо и никакъв клуб беше… Топлеха го, топлеха го, но нищо не можеха да направят. А другарят Красилников идва при мене и пита: „Къде, казва, дяваш дървата?“ А аз да не ги ям тия дърва? Измъчи се другарят Красилников с клуба: тук влажно, там студено, за кръжока на духовия оркестър помещение няма; и на театър да играят, беше цяла мъка: господа артистите мръзнеха. Пет години поред искаха кредит за нов клуб, но не зная какво ставаше. Дорпрофсож не утвърждаваше кредит. Едва през пролетта другарят Красилников купи един стол за сцената, хубав стол, мек…

Облегнат с цялото си тяло върху пазача, Иполит Матвеевич слушаше. Той бе почти в несвяст. А старецът се заливаше от весел смях и разказваше как веднъж се качил на този стол, за да развинти една електрическа крушка, и се прекатурил.

— Подхлъзнах се от стола, платът се скъса. И гледам аз — изпод него стъкълца някакви се сипят и бели мъниста на конци нанизани.

— Мъниста — изрече Иполит Матвеевич.

— Мъниста! — изписка с възхищение старецът. — И гледам аз, момче, вътре в него, а там кутийки разни. Дори не докоснах тия кутийки, а отидох направо при другаря Красилников и доложих. Така и на комисията по-късно докладвах. Не докоснах аз тия кутийки, не ги пипнах дори. И добре съм направил, момче, защото там намериха скъпоценности, скрити от буржоазията…

— Къде са тия скъпоценности? — изкрещя предводителят.

— Къде, къде — дразнеше го старецът, — тук, момче, съображение трябва да има човек. Ето ги!

— Къде? Къде?

— Ами че ето ги! — викна червенобузестият пазач, като се радваше на получилия се ефект. — Ето ги! Очилата си избърши! Клуб построиха с тях, момче! Виждаш ли? Ето го клуба! Парно отопление, шашки с часовник, бюфет, театър, с галоши не пускат!…

Иполит Матвеевич замръзна и без да се помръдне от мястото си, шареше с поглед по корнизите.

Ето къде било съкровището на мадам Петухова! Ето го! Всичко е тук! Целите сто и петдесет хиляди рубли, нула, нула копейки, както обичаше да казва Остап Сюлейман Берта-Мария Бендер.

Брилянтите се бяха превърнали в низ от прозорци и железобетонни плочи, от бисерите бяха направени прохладни гимнастически зали. Диамантената диадема се бе превърнала в театрален салон с въртяща се сцена, рубинените обици се бяха разраснали в цели полилеи, златните змиевидни браслети с изумруди се бяха превърнали в прекрасна библиотека, а огърлицата се бе превъплътила в детски ясли, в работилница за планери, в шахматен кабинет и билярдна.

Съкровището бе останало, то бе запазено и дори увеличено. То можеше да се пипне с ръка, но не можеше да бъде отнесено. То бе преминало на служба при други хора.

Иполит Матвеевич попипа гранитната облицовка. Студенината на камъка премина в самото му сърце.

И той закрещя.

Викът му, бесен, страстен и див — вик на смъртно ранена вълчица, — литна към средата на площада, преметна се под моста и отблъскван отвсякъде от шума на пробуждащия се голям град, започна да заглъхва и след минута съвсем замря. Великолепното есенно утро се спускаше от мокрите покриви по московските улици. Градът поде своя делничен поход.