Иля Илф, Евгений Петров
Дванадесетте стола (40)

Глава XXXIX
Земетресение

— Как мислите, предводителю — запита Остап, когато двамата концесионери наближаваха селището Сиони, — с какво можем да припечелим нещо в тази гола местност на два километра над морското равнище?

Иполит Матвеевич мълчеше. Единственото занятие, с което той можеше да спечели средства за живот, бе просията, но тук, по планинските серпантини и корнизи, нямаше на кого да подлага ръка.

Впрочем и тук съществуваше просия, но просия съвсем особена — алпийска: към всеки минаващ покрай селището автобус или лека кола притичваха деца и изпълняваха пред движещата се аудитория няколко стъпки от наурската лезгинка; сетне децата хукваха подир колата и крещяха:

— Дай пари! Пари дай!

Пътниците хвърляха копейки и се понасяха нагоре към Кръстния превал.

— Импозантна работа — каза Остап, — капитални разходи не са нужни, приходите не са големи, но при нашето положение са ценни.

На втория ден от пътуването, към два часа, под наблюдението на великия комбинатор Иполит Матвеевич изпълни пред летящите пътници първия си танц. Танцът приличаше на мазурка, но пътниците, преситени от девствените красоти на Кавказ, го взеха за лезгинка и възнаградиха изпълнителя с три монети от по пет копейки. Пред следващата кола, която се оказа автобус и пътуваше от Тифлис за Владикавказ, танцува и скача самият технически директор.

— Дай пари! Пари дай! — завика той сърдито.

Смеещите се пътници щедро възнаградиха неговите подскачалия. Остап събра из праха по пътя тридесет копейки. Но в това време сионските деца обсипаха конкурентите с градушка от камъни. Спасявайки се от обстрела, пътниците се отправиха с бърз ход към близкия аул, където похарчиха спечелените пари за сирене и питки хляб.

С такива занимания концесионерите прекарваха дните си. Нощуваха в планинските скали. На четвъртия ден те се спуснаха по криволичещото шосе в Кайшаурската долина. Тук слънцето печеше силно и съдружниците, доста премръзнали на Кръстния превал, бързо стоплиха костите си.

Дарялските скали, мракът и студът на превала отстъпиха място на населената и потънала в зеленина дълбока долина. Пътниците вървяха над Арагва, спускаха се в долината, населена с хора и богата с домашни животни и храна. Тук можеше да се изпроси това-онова, нещо да се припечели или чисто и просто да се открадне. Тук беше Закавказието.

Развеселилите се концесионери тръгнаха по-бързо.

В Пасанаур, слънчево и богато селище с два хотела и няколко кръчми, приятелите изпросиха питка и се завряха в храстите срещу хотел „Франция“ с градина и две мечета, вързани със синджири. Те се наслаждаваха на топлината, на вкусния хляб и заслужената почивка.

Впрочем почивката им скоро бе нарушена от воя на автомобилни сирени, от шумоленето на нови гуми по покритото с чакъл шосе и от радостни викове. Приятелите надзърнаха. Към „Франция“ идваха една след друга три еднотипни новички коли. Автомобилите безшумно спряха. От първата кола изскочи Персицки. След него излезе „Из залите на съда“, който приглаждаше изпратените си коси. Сетне от всички коли се изтърсиха членовете на автомобилния клуб при вестник „Станок“.

— Почивка! — провикна се Персицки. — Съдържателю! Петнадесет шишчета!

Във „Франция“ се размърдаха сънливи фигури и се чу блеене на овен, когото влачеха за краката към кухнята.

— Не можете ли да познаете този млад човек? — запита Остап. — Това е репортьорът от Скрябин, един от критиците на нашия плакат. С какъв шик само пристигнаха! Какво може да означава това?

Остап се приближи до унищожителите на шишчетата и се поклони най-елегантно на Персицки.

— Бонжур! — каза репортьорът. — Къде съм ви виждал, скъпи другарю! А-а-а! Спомням си. Художникът от „Скрябин“! Нали така?

Остап притисна ръка до сърцето си и учтиво се поклони.

— Чакайте, чакайте — продължи Персицки, който притежаваше здравата памет на репортьора. — Не бяхте ли вие, върху когото връхлетя конят в Москва, на Свердловския площад?

— Разбира се, разбира се! И още нещо, според вашия сполучлив израз аз уж съм се отървал с лека уплаха.

— А какво правите тук, по художествената част ли боравите?

— Не, с излетна цел.

— Пеша?

— Пеша. Специалистите твърдят, че пътуването по Военно-грузинския път с автомобил е просто глупост.

— Не винаги е глупост, драги, не винаги! Ето ние например не пътуваме така глупаво. Колите, както виждате, са наши, подчертавам — наши, колективни. Пряко съобщение Москва—Тифлис. Бензин изразходваме за грошове. Удобство и бързина на движението. Прекрасни ресори. Европа!

— А откъде имате всичко това? — запита със завист Остап. — Сто хиляди ли спечелихте?

— Сто не, но петдесет спечелихме.

— На деветката ли?

— С облигация, принадлежаща на автомобилния клуб.

— Да — каза Остап, — и с тия пари сте купили автомобили?

— Както виждате!

— Така. Може би ви е нужен старши? Познавам един млад човек. Не пие.

— Какъв старши?

— Ами, такъв… общо ръководство, делови съвети, нагледно обучаване по комплексния метод… Какво ще кажете, а?

— Ясно. Разбирам ви. Не, не е нужен.

— Не е ли нужен?

— Не. Съжалявам. И художник не е нужен.

— В такъв случай дайте десет рубли.

— Авдотин — викна Персицки, — бъди добър и дай на този гражданин три рубли за моя сметка. Разписка не трябва. Това лице не е задължено да отчита получени суми.

— Много е малко — забеляза Остап, — но приемам. Разбирам цялото затруднение на вашето положение. То се знае, ако бяхте спечелили сто хиляди, по всяка вероятност щяхте да ми заемете цели пет. Но вие сте спечелили всичко на всичко петдесет хиляди рубли нула, нула копейки. Във всеки случай — благодаря!

Бендер учтиво сне шапка. Персицки направи същото. Бендер се поклони прелюбезно. Персицки отговори с най-любезен поклон. Бендер приветствено махна с ръка. Персицки, седнал при кормилото, направи същото. Но Персицки замина с прекрасния автомобил към сияещите далнини с компания весели приятели, а великият комбинатор остана на прашното шосе с другар-глупак.

— Видяхте ли този блясък? — запита Остап Иполит Матвеевич.

— Закавтопромторг или частно дружество „Мотор“? — делово запита Воробянинов, който за няколко дни път отлично се бе запознал с всички видове автотранспорт. — А аз исках да се приближа до тях и да потанцувам.

— Вие скоро съвсем ще затъпеете, мой бедни приятелю. Какъв ти Закавтопромторг? Тия хора, чувате ли, Писанчо, са спе-че-ли-ли петдесет хиляди рубли! Сам виждате, Писенце, колко са весели и колко механически боклуци са накупили! Когато ние получим нашите пари, ще ги изразходваме много по-рационално. Нали така?

И мечтаейки си какво ще купят, когато станат богати, приятелите напуснаха Пасанаур. Иполит Матвеевич живо си представяше как ще си купи нови чорапи и как ще замине за чужбина. Мечтите на Остап бяха по-богати. Неговите проекти бяха грандиозни: заприщване на Синия Нил с язовирна стена или отваряне на игрален дом в Рига с филиали в Естония, Литва, Латвия и Финландия.

На третия ден преди обед, след като минаха скучните и прашни места Ананур, Душет и Цилкани, пътниците се приближиха до Мцхета — древната столица на Грузия. Тук реката Кура завиваше към Тифлис.

Вечерта пътниците минаха покрай ЗАВЕЦ — Земо-Авчалската водноелектроцентрала. Стъкло, вода и електричество блестяха с различни светлини. Всичко това се отражаваше и трептеше в бързо течащата Кура.

Тук концесионерите завързаха приятелство с един селянин, който ги откара с волска кола в Тифлис към единадесет часа вечерта, оня час, когато вечерната свежест зове на улицата премалелите след душния ден жители на грузинската столица.

— Градчето не е лошо — каза Остап, когато излязоха на булевард Шота Руставели, — вие знаете, Писанчо…

И без да се доизкаже, Остап се втурна след някакъв гражданин, настигна го след десетина крачки и започна оживено да разговаря с него.

После бързо се върна и ръгна Иполит Матвеевич с пръст в хълбока.

— Знаете ли кой е този? — Шепнеше той бързо. — Това е Одески артел „Московски кравайчета“, гражданинът Кислярски. Да идем при него. Сега вие отново, колкото и да изглежда парадоксално това, сте титан на мисълта и баща на руската демокрация. Не забравяйте да надувате бузи и да мърдате мустаците си. Те, разгеле, са вече порядъчно израснали. Ах, дявол да го вземе! Какъв случай! Фортуна! Ако сега не измъкна от него петстотин рубли, заплюйте ме! Да вървим! Да вървим!

Наистина на известно разстояние от концесионерите стоеше млечносиният от страх Кислярски, облечен в шантунгов костюм и гарсонетка.

— Вие, струва ми се, се познавате — каза шепнешком Остап, — това е особата, приближена на императора, титан на мисълта и баща на руската демокрация. Не обръщайте внимание на костюма му. Това е за конспирация. Отведете ни незабавно някъде. Трябва да поговорим.

Кислярски, дошъл в Кавказ, за да си почине от старгородските тревоги, бе напълно съкрушен. Мърморейки някакви нелепости за криза в производството на гевреци, Кислярски покани страшните познати в екипаж с посребрени спици и стъпала и ги отведе към планината на Давид. На върха на тази изобилствуваща с ресторанти планина те се изкачиха по зъбчатата железница. Тифлис с хилядите си светлини бавно лазеше към преизподнята. Заговорниците се изкачваха направо при звездите.

Масите на ресторанта бяха наредени по тревата. Кавказкият оркестър дрънкаше глухо, а едно малко момиче танцуваше по собствен почин лезгинка между масите под щастливите погледи на родителите си.

— Поръчайте нещо — подкани Остап.

По, нареждане на вещия Кислярски бяха поднесени вино, зелена салата и зряло грузинско сирене.

— И нещо за хапване — допълни Остап. — Ако знаехте само, скъпи господин Кислярски, какво трябваше да понесем с Иполит Матвеевич, вие бихте се изумили от мъжеството ни.

„Пак! — помисли с отчаяние Кислярски. — Пак започват мъките ми. И защо не отидох в Крим? Та аз исках да отида в Крим! И Хенриета ме съветваше!“

Но той безропотно поръча две порции шишчета и обърна към Остап готовото си за услуги лице.

— Та ето що — започна Остап, като се озърташе настрани и понижаваше глас, — с две думи. Следят ни вече два месеца и по всяка вероятност утре в конспиративната квартира ни чака блокада. Ще се наложи да се защищаваме със стрелба.

Страните на Кислярски станаха сребърнобели.

— Драго ни е — продължаваше Остап — да срещнем в тази тревожна обстановка предания борец за каузата на родината.

— Хм… Да! — гордо процеди през зъби Иполит Матвеевич и в същото време си спомни с какъв гладен патос танцуваше лезгинка недалеч от Сиони.

— Да — прошепна Остап. — Надяваме се с ваша помощ да сразим врага. Ще ви дам парабел.

— Не трябва — твърдо каза Кислярски.

На следната минута стана ясно, че председателят на борсовия комитет няма възможност да вземе участие в утрешната битка. Той много съжалява, но не може. Не е запознат с военното дело. Именно затова го избрали за председател на борсовия комитет. Той е много отчаян, но за спасяване живота на бащата на руската демокрация (самият той е стар октябрист) е готов да окаже възможната финансова помощ.

— Вие сте верен приятел на отечеството! — тържествено каза Остап, като заливаше апетитното шишче с възсладичко отлежало грузинско. — Петстотин рубли могат да спасят титана на мисълта.

— Кажете — запита жално Кислярски, — а двеста рубли не могат ли спаси титана на мисълта?

Остап не издържа и възхитен ритна под масата Иполит Матвеевич.

— Мисля — каза Иполит Матвеевич, — че пазарлъкът тук е неуместен!

Той тутакси получи нов ритник в бедрото, което означаваше:

„Браво, Писанчо, браво, ето какво значи школа!“

За пръв път в живота си Кислярски чу гласа на титана на мисълта. Така го порази това обстоятелство, че незабавно връчи на Остап петстотин рубли. След това плати сметката и като остави приятелите на масата, се оттегли поради главоболие. Подир половин час той изпрати на жена си в Старгород следната телеграма:

 

 

Дългите лишения, които бе изпитал Остап Бендер, искаха незабавна компенсация. Затова още същата вечер великият комбинатор се напи в планинския ресторант до безсъзнание и по пътя за хотела едва не изхвръкна от вагончето на зъбчатата железница. На другия ден той приведе в изпълнение отколешната си мечта. Купи си прекрасен сив костюм със странни шарки. С костюма му бе горещо, но той все пак ходеше с него, обливайки се в пот. В магазина за готови дрехи на тифлиската кооперация купиха за Воробянинов бял костюм от пике и моряшка фуражка със златен монограм на неизвестен яхтклуб. В това облекло Иполит Матвеевич приличаше на търговски адмирал-любител. Снагата му се изправи. Походката му стана твърда.

— Ах! — възклицаваше Бендер. — Висока класа! Ако бях жена, то на такъв мъжествен красавец като вас бих направил осем процента намаление от обикновената такса. Ах! Ах! В такъв вид ние можем да валсираме! Знаете ли да валсирате, Писанчо?

— Другарю Бендер — повтаряше Воробянинов. — Какво ще правим със стола? Трябва да научим какво става е театъра.

— Хо-хо! — възрази Остап, като танцуваше със стола в голямата мавритански стил стая на хотел „Ориан“. — Не ме учете да живея. Сега съм зъл. Имам пари. Но съм великодушен. Давам ви двадесет рубли и три дни за разграбване на града! Аз съм като Суворов!… Грабете града, Писанчо! Веселете се!

И като размахваше бедра, Остап запя с бързо темпо:

Вечерен звън, вечерен звън,

навява мисли — рой.

Цяла седмица приятелите отчаяно пиянствуваха. Адмиралският костюм на Воробянинов се покри с разноцветни винени петна върху костюма на Остап те се разляха в голямо петно е всички цветове на дъгата.

Здравейте! — каза на осмото утро Остап, комуто през време на махмурлука бе дошло на ум да прочети „Заря Востока.“ Слушайте вие, пияници, какво питат във вестниците умните хора! Слушайте!

ТЕАТРАЛНА ХРОНИКА

Вчера, 3 септември, привършил гастролите си в Тифлис, отпътува на гастрол в Ялта Московският театър „Колумб“. Театърът смята да остане в Крим до започването зимния сезон в Москва.

— Аха! Аз ви казвах! — обади се Воробянинов.

— Казвали сте ми вие? — озъби се Остап.

Обаче той бе смутен. Тази немарливост му бе много неприятна. Вместо да завършат курса на тичането подир съкровища в Тифлис, сега трябваше да се прехвърлят в Кримския полуостров. Остап тутакси се зае за работа. Бяха купени билети за Батум и ангажирани места за втора класа на параход „Пестел“, който тръгваше от Батум за Одеса на 7 септември в 23 часа московско време.

През нощта на десети срещу единадесети септември, когато „Пестел“, без да влиза в Анапа поради силната буря, се отправи в открито море и взе курс за Ялта, на Иполит Матвеевич му се присъни сън.

Сънува, че стои на балкона на своята старгородска къща в адмиралски костюм и знае, че насъбралата се долу тълпа очаква от него нещо. Голям подемен кран спусна пред краката му свиня с черни петна.

Дойде вратарят Тихон, облечен с обикновен костюм, хвана свинята за задните крака и каза:

— Ех, поразата да го порази! Та има ли „Нимфа“ ковчези с ресни!

Иполит Матвеевич усети в ръцете си кинжал. Той удари с него свинята в хълбока и от голямата широка рана се изсипаха и заскачаха по цимента брилянти. Те подскачаха и тропаха все по-силно. И накрая тропането им стана непоносимо и страшно.

Иполит Матвеевич се събуди от блъскането на вълните в илюминатора.

В Ялта стигнаха в спокойно време, в упоително слънчево утро. Оправил се от морската болест, предводителят стоеше на носа, край камбаната, украсена с лято славянско везмо. Веселата Ялта бе наредила покрай брега своите малки магазинчета и ресторанти върху шлепове. На пристанището стояха файтони с кадифени седалки под платнените чергила, автомобили и автобуси на „Кримкурсо“ и на дружеството „Кримски шофьор“. Тухленочервени момичета въртяха разтворените си чадъри и махаха с кърпички.

Приятелите първи слязоха на нажежения крайбрежен булевард. Щом видя концесионерите, от тълпата посрещачи и любопитни изскочи гражданин в шантунгов костюм и бързо закрачи към изхода, от територията на пристанището. Но бе вече късно. Ястребовият поглед на великия комбинатор бързо разпозна шантунговия гражданин.

— Почакайте, Воробянинов! — викна Остап.

И той така бързо се спусна напред, че настигна шантунговия мъж на десетина крачки от изхода. Остап моментално се завърна със сто рубли.

— Не дава повече. Впрочем аз не настоявах. Иначе нямаше да има с какво да се върне в къщи.

И наистина Кислярски същия час офейка с автомобил за Севастопол, а оттам в трета класа — за в къщи, в Старгород.

Целия ден концесионерите прекараха в хотела, лежаха голи на пода и час по час изтичваха в банята под душа. Но водата се лееше топла като отвратителен чай. Нямаше никакво спасение от горещината. Сякаш Ялта ей сега ще се разтопи и ще се влее в морето.

Към осем часа вечерта, проклинайки всички столове на света, съдружниците намъкнаха горещите чепици и се отправиха за театъра. Даваха „Женитба“. Изтерзаният от жегата Степан, изправен на ръце, едва не се сгромолясваше. Агафия Тихоновна тичаше по тела, като държеше с влажни от пот ръце чадъра с надпис: „Искам Подкольосин“. В тази минута, както и през целия ден, тя искаше само едно: студена вода с лед. Публиката също искаше да пие. Поради това, а може би и защото видът на Степан, който лапаше горещите пържени яйца, предизвикваше отвращение, представлението не се хареса.

Концесионерите бяха доволни, тъй като техният стол бе на мястото си заедно с трите нови разкошни полукресла стил рококо.

Притаили се в една от ложите, приятелите търпеливо изчакаха края на неимоверно проточилото се представление. Най-сетне публиката се разотиде и актьорите изтичаха да се поразхладят. В театъра не остана никой освен членовете-съдружници на концесионното предприятие. Всичко живо изхвръкна на улицата под плисналия най-сетне освежителен дъжд.

— След мене, Писанчо — изкомандува Остап. — В случай на нещо — ние сме провинциалисти, ненамерили изхода на театъра.

Те се промъкнаха на сцената и като драскаха кибрит, но все пак се блъснаха в хидравлическата преса, обследваха цялата сцена.

Великият комбинатор изтича нагоре по стълбището в реквизитната.

— Елате тука! — викна той.

Размахвайки ръце, Воробянинов хукна нагоре.

— Виждате ли? — запита Остап, като запали клечка кибрит.

Из полумрака изплуваха ъгълът на гамбсовския стол и секторът на чадъра с надпис: „… искам…“

— Ето! Ето го нашето бъдеще, настояще и минало. Писанчо, драскайте кибрит, аз ще го разпоря.

И Остап пъхна ръка в джоба за инструментите.

— Е — каза той, като протягаше ръка към стола, — още една клечка, предводителю.

Кибритената клечка пламна и странно нещо — столът сам подскочи встрани и тутакси пред погледите на смаяните концесионери потъна през пода.

— Майко мила! — викна Иполит Матвеевич, като отлетя към стената, макар че нямаше и най-малко желание да прави това.

Стъклата се пръснаха със звън и чадърът с надпис: „Искам Подкольосин“, подхванат от вихъра, излетя през прозореца към морето. Остап лежеше на пода, попритиснат от шперплатовите листове.

Беше дванадесет часът и четиринадесет минути. Това беше първият трус на голямото кримско земетресение през 1927 година.

Трусът от девет бала, който причини неизчислими бедствия на целия полуостров, изтръгна съкровището от ръцете на концесионерите.

— Другарю Бендер! Какво става? — крещеше в ужас Иполит Матвеевич.

Остап бе вън от себе си: земетресението се изпречи на пътя му. Това беше единственият случай в неговата богата практика.

— Какво става? — виеше Воробянинов.

Откъм улицата долитаха викове, звън и тропот.

— Става туй, че трябва незабавно да се измъкнем на улицата, докато не ние затрупала стената. По-скоро! По-скоро! Подайте ми ръка, дръвник.

И те се втурнаха към изхода. За тяхно голямо изумление до вратата, която водеше от сцената към улицата, лежеше катурнат, цял и невредим, гамбсовският стол. Иполит Матвеевич изскимтя като куче и със смъртна хватка се вкопчи в него.

— Дайте клещите! — викна той на Остап.

— Идиот крастав! — изпъшка Остап. — Таванът ей сега ще рухне, а той си е загубил ума! По-скоро навън!

— Клещите! — ревеше обезумелият Иполит Матвеевич.

— Вървете по дяволите! Гиберясвайте тук с вашия стол! А за мене животът ми е скъп като спомен!

С тия думи Остап хукна към вратата. Иполит Матвеевич залая, грабна стола и изтича след Остап.

Щом се озоваха посред уличката, земята страшно се залюля под краката им, от покрива на театъра падна керемида и на същото място, което концесионерите току-що напуснаха, вече лежаха само останки от хидравлическата преса.

— Хайде сега дам те стола — каза хладнокръвно Бендер. — Както виждам, вече ви омръзна да го държите.

— Не го давам! — изквича Иполит Матвеевич.

— Това пък какво е? Бунт на кораба? Дайте стола. Чувате ли?

— Столът е мой! — изкряска Воробянинов, като заглуши стоновете, плача и трясъците, долитащи отвсякъде.

— В такъв случай ето ви хонорара, дърта кранто!

И Остап удари с тежката си ръка Воробянинов по врата.

Съшия миг по улицата прелетя пожарната команда с факли и при трепкащата им светлина Иполит Матвеевич видя върху лицето на Бендер такъв страшен израз, че мигновено се покори и даде стола.

— Е добре — каза Остап, поемайки си дъх, — бунтът е потушен. А сега вземете стола и го носете след мен. Отговаряте за целостта на тази вещ. Ако дори последва трус от петдесет бала, столът трябва да бъде запазен! Разбрахте ли?

— Разбрах.

Цялата нощ концесионерите се лутаха заедно с обзетите от паника тълпи, без да се решат, както и всички останали, да влязат в някоя изоставена къща, очаквайки нови трусове.

На разсъмване, когато страхът малко се поуталожи, Остап избра местенце, близо до което нямаше нито стени, които биха могли да се срутят, нито хора, които да им попречат, и пристъпи към аутопсия на стола.

Резултатите от аутопсията смаяха и двамата концесионери. В стола нямаше нищо. Неиздържал всички тревоги на нощта и утрото, Иполит Матвеевич избухна в истеричен смях.

Непосредствено след това последва трети трус, земята се разтвори и погълна пощадения от първия тласък на земетресението и разнебитения от хората гамбсовски стол, чиито цветчета се усмихваха на показалото се сред облачния прах слънце.

Иполит Матвеевич застана на четири крака и обърнал посърналото си лице към мътноаления слънчев диск, зави като куче. От неговия вой великият комбинатор падна в несвяст. Когато се свести, той видя до себе си обраслата с лилава четина брада на Воробянинов. Иполит Матвеевич бе загубил съзнание.

— В края на краищата — каза Остап с глас на оздравяващ от тифус — сега шансът ни е сто на сто. Последният стол (при думата стол Иполит Матвеевич се свести) изчезна в магазията на Октомврийската гара, но съвсем не се е провалил вдън земя. Какво има ли? Заседанието продължава.

Някъде с грохот се срутваха тухли. Провлечено пищеше параходна сирена.