Метаданни
Данни
- Серия
- Остап Бендер (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Двенадцать стульев, 1956 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Д. Загоров, 1983 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 49 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sir_Ivanhoe (2009 г.)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2010 г.)
Издание:
Иля Илф, Евгений Петров. Дванадесетте стола
Трето издание
Преводач: Д. Загоров
Редактор: Д. Станкова
Редактор на издателството: М. Драгостинова
Художник: Ж. Станкулов
Художествен редактор: П. Мутафчиев
Коректори: А. Панайотова, А. Славова
Дадена за набор: ноември 1980 г.
Подписана за печат: септември 1981 г.
Излязла от печат: януари 1983 г.
Издателство на Отечествения фронт
Государственное издательство художественной литературы
Москва, 1956
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от Konstantin Babalievski)
- — Корекция на маркери
Статия
По-долу е показана статията за Дванадесетте стола от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| Дванадесетте стола | |
| Двенадцать стульев | |
 | |
| Автор | Иля Илф и Евгений Петров |
|---|---|
| Създаване | |
| Първо издание | 1928 г. |
| Оригинален език | руски |
| Вид | роман |
| Следваща | „Златният телец“ (1931) |
| Преводач | Димитър Загоров |
| Начало | В уездном городе N было так много парикмахерских заведений и бюро похоронных процессий, что, казалось, жители города рождаются лишь затем, чтобы побриться, остричься, освежить голову вежеталем и сразу же умереть. |
| Край | Великолепное осеннее утро скатилось с мокрых крыш на улицы Москвы. Город двинулся в будничный свой поход. |
| Дванадесетте стола в Общомедия | |
„Дванадесетте стола“, издаван и като „12-те стола“ и „Дванайсетте стола“ (на руски: „Двенадцать стульев“), е роман на Иля Илф и Евгений Петров. Написан е през 1927 г. и е първата им съвместна творба. През 1928 г. е публикуван в сп. „Тридесет дни“ (№ 1–7); същата година излиза и като отделна книга. Сюжетът се основава на търсенето на диаманти, скрити в един от дванадесет стола, но историята, разказана в творбата, не се ограничава до приключенския жанр – според изследователите тя съдържа „глобален образ на епохата“.
Литературната общност от 20-те години посреща появата на романа доста сдържано. Подкрепят го писателят Юрий Олеша, политикът Николай Бухарин, критикът Анатолий Тарасенков и някои други. От 1949 г. до средата на 50-те години „Дванадесетте стола“ и следващият роман на съавторите – „Златният телец“ (1931), са забранени за публикуване след проектопостановление на Секретариата на Централния комитет на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките – „За грубата политическа грешка на издателство „Съветски писател“ от 14 декември 1948 г.“, публикувало двата романа в тираж от 75 000 екземпляра.
Първото издание на български е през 1937 г. Творбата е филмирана многократно.
История на създаването
За създаването на романа разказват както самите съавтори, така и братът на Евгений Петров – Валентин Катаев. Според литературните критици Давид Фелдман и Михаил Одески на определен етап е станало трудно да се отдели легендата от реалните събития.[1]
Според мемоарите на Евгений Петров темата на творбата е предложена от Валентин Катаев, който през август 1927 г. заявява, че иска да стане „съветския Дюма-баща“ и, избирайки него и Илф за „литературни негри“, им препоръча да напишат приключенски роман за пари, скрити в столове, обещавайки впоследствие да мине с майсторската си ръка по черновата им. Илф и Петров възприемат сериозно идеята, решавайки (по предложение на Иля Илф) да пишат заедно. „Започнахме да импровизираме. Бързо се съгласихме, че сюжетът за стола не трябва да бъде основата на романа, а само причината, повод да се покаже живота“.[2]
Основната работа по романа е извършена през септември-декември 1927 г.[3] След като написват първата част за един месец, съавторите занасят ръкописа на Катаев. Той решава, че те не се нуждаят от наставничество, тъй като вижда почерк на напълно оформени писатели.[4] В същото време той – „Дюма-баща“, им поставя две условия: романът да бъде посветен на него като инициатор на проекта и след получаване на първия хонорар съавторите да му подарят златна табакера.[5][6] Според Фелдман и Одески в подобна интерпретация на събитията има пародийна препратка към „игра на литературен баща“.[7]
Персонажи
- Главни герои
- Остап Бендер – великият комбинатор;
- Иполит Воробянинов (Писе) – „предводител на дворянството“, „отец“ (баща) на руската демокрация;
- Отец Фьодор – свещеник, главният конкурент.
- Второстепенни герои
- Людоедката Елочка (за разговор ѝ стигат тридесет думи)
- Никифор Ляпис-Трубецки (автор на Гаврилиадата)
- Членове на клуб „Съюз на меча и ралото“: Виктор Михайлович Полесов (гениален шлосер-интелигент), Кислярски (артелчик на „Московские баранки“), Елена Станиславовна Боур (бивша красавица-прокурорша), Дядев (собственик на „Бързоопак“), Максим Петрович Чарушников (бивш председател на градския съвет, а сега по невероятен начин превърнал се в съветски работник)
- Мадам Грицацуева (вдовица на инвалид от империалистическата война, съпруга на Остап Бендер)
Сюжет
През целия роман двойката Остап Бендер и Киса Воробянинов търси съкровищата на тъщата, мадам Петухова – диаманти, скрити в един от 12-те стола от изящна гарнитура на майстор Гамбс. Мадам Петухова ги е скрила, опасявайки се от обиск, но не искала да го каже на зет си – Иполит Матвеич, защото той бил пройдоха и вече е изхарчил зестрата на жена си. Едва когато идва смъртният ѝ час, тя му споделя тайната си, но това подслушва изповедникът Отец Фьодор. Иполит Матвеич се втурва да търси диамантите, но тъй като авантюристичните му наклонности са слабички (както и организационните), той се доверява на младеж, носещ моряшко шалче (но нямащ чорапи) и назоваващ се Остап Бендер. Всички се завъртат във водовъртежа на търсене, неудачи, опити и вълнуващи авантюри.
Издания на български език
Първото издание на романа в България е през 1937 г. През 1983 г. издателство на Отечествения фронт преиздава творбата.
Екранизации
- Първият филм по мотиви от романа, произведен през 1933 г.: „Dwanaście krzeseł“ (полска версия) или „Dvanáct křesel“ (чешка версия).
- В Германия през 1938 г. е излъчен филмът „Тринадесетте стола“. Сюжетът обаче се развива в Австрия, героите са с други имена.
- Американската екранизация на Мел Брукс под името The Twelve Chairs излиза през 1970 г. – година по-рано от съветската екранизация.
- През 1971 г. излиза филмът „12-те стола“, режисиран от Леонид Гайдай.
- През 1976 г. излиза още една екранизация – „12-те стола“, сериен филм-мюзикъл на Марк Захаров. В главната роля е Андрей Миронов.
- През 2004 г. се появява още един филм-музикална комедия: „Дванайсетте стола“ по музика на М. Дунаевски.
- По данни от IMDb[8] по романа са направени още следните филми: 12 + 1 (1969)[9], Doce sillas, Las (1962)[10], Treze Cadeiras (1957)[11], Sju svarta be-hå (1954)[6], It's in the Bag! (1945)[12]
Бележки
- ↑ Одесский. Ильф И. А., Петров Е. П. Двенадцать стульев. Первый полный вариант романа с комментариями М. Одесского и Д. Фельдмана / Предисл. и комм. Одесского М. П. и Фельдмана Д. М. Москва, Вагриус, 1999. ISBN ISBN 5-7027-0652-8. с. 5.
- ↑ Петров, Е. П. Мой друг Ильф / Сост. и комм. А. И. Ильф. Моссква, Текст, 2001. ISBN 5-7516-0254-4. с. 146–147.
- ↑ Яновская, Л. М. Почему вы пишете смешно? Об И. Ильфе и Е. Петрове, их жизни и их юморе. Москва, Наука, 1969. с. 32.
- ↑ Петров, Е. П. Мой друг Ильф / Сост. и комм. А. И. Ильф. Моссква, Текст, 2001. ISBN 5-7516-0254-4. с. 148.
- ↑ Петров, Е. П. Мой друг Ильф / Сост. и комм. А. И. Ильф. Моссква, Текст, 2001. ISBN 5-7516-0254-4. с. 148, 152.
- ↑ а б imdb.com
- ↑ Одесский. Ильф И. А., Петров Е. П. Двенадцать стульев. Первый полный вариант романа с комментариями М. Одесского и Д. Фельдмана / Предисл. и комм. Одесского М. П. и Фельдмана Д. М. М.: Вагриус, 1999. ISBN 5-7027-0652-8. Моссква, Вагриус, 1999. ISBN ISBN 5-7027-0652-8. с. 8.
- ↑ imdb.com
- ↑ imdb.com
- ↑ imdb.com
- ↑ imdb.com
- ↑ imdb.com
Външни препратки
- „Дванайсетте стола“ на сайта
„Моята библиотека“
 
|
Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Двенадцать стульев“ в Уикипедия на руски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.
ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни. |
Глава XXXV
И др.
Утрото завари концесионерите пред Чебоксари. Остап дремеше до кормилото. Иполит Матвеевич сънливо пляскаше с веслата по водата. И двамата потръпваха от нощния хлад. На изток се разпукваха розови пъпки. Пенснето на Иполит Матвеевич светлееше. Овалните му стъкла запламтяха. В тях се отразиха поред двата бряга. Семафорът от левия бряг се огъна в двойно вдлъбнатото стъкло. Сините куполи на Чебоксари плуваха като кораби. Градината на изток разрастваше. Пъпките се превърнаха във вулкани и започнаха да изригват лава с най-прекрасни сладкарски бои. Птичките на левия бряг дигнаха голям и шумен скандал. Златната дъгичка на пенснето пламна и ослепи гросмайстора. Изгря слънцето.
Остап отвори очи и се протегна така, че наклони лодката и кокалите му изпукаха.
— Добро утро, Писанчо — каза той, като се задавяше от прозевки. — Идвам при теб с привет, да ти разкажа, че слънцето е изгряло, че то, кой знае защо, затрепка там с жарка светлина…
— Кеят — доложи Иполит Матвеевич.
Остап измъкна пътеводителя, за да направи справка.
— По всичко изглежда, че това е Чебоксари. Така, така…
Обръщаме внимание върху твърде красивото разположение на град Чебоксари…
— Писанчо, наистина ли е красиво разположен?…
Понастоящем Чебоксари има 7702 жители.
— Писанчо! Хайде да зарежем брилянтите и да увеличим народонаселението на Чебоксари до седем хиляди седемстотин и четирима души. А? Ще бъде много ефектно… Ще отворим „Пти-шво“ и с това „Пти-шво“ ще имаме сигурно гран-парче хляб… Я да видим.
Основан през 1555 година, градът е запазил няколко твърде интересни църкви. Освен административните учреждения на Чувашката република, тук има: работнически факултет, партийна школа, педагогически техникум, две училища втора степен, музей, научно дружество и библиотека. На чебоксарския кей и на пазара могат да се видят чуваши и черемиси, които се отличават по външния си вид…
Но преди още приятелите да се приближат до пристанището, където можеха да се видят чуваши и черемиси, вниманието им бе привлечено от една вещ, която плуваше по течението пред лодката.
— Столът! — изкрещя Остап. — Администраторе! Нашият стол плува.
Съдружниците се приближиха до стола. Той се поклащаше, въртеше се, потъваше във водата, отново изплуваше и се отдалечаваше от лодката на концесионерите. Водата свободно нахлуваше в разпрания му търбух.
Беше столът, разпран на „Скрябин“, който сега бавно плуваше към Каспийско море.
— Здравей, приятелю! — викна Остап. — Отдавна не сме се виждали! Знаете ли, Воробянинов, този стол ми прилича на нашия живот. Ние също плуваме по течението. Потапят ни, ние изплуваме, макар, както изглежда, никого да не радваме с това. Нас никой не ни обича, ако не смятаме криминалната милиция, която също не ни обича. Никой не се интересува от нас. Ако вчера шахматните любители бяха успели да ни удавят, от нас би останал само един протокол за оглед на труповете: „Двете тела лежат с краката към югоизток, а с главите — към северозапад. По телата цъфнали рани, нанесени явно с някакво тъпо оръжие.“ Любителите щяха да ни бият по всяка вероятност с шахматните дъски. Както се казва, тъпо оръжие… Първият труп принадлежи на мъж на около петдесет и пет години, облечен със скъсано ластикотинено сако, стари панталони и стари ботуши. В джоба на сакото удостоверение на името на Конрад Карлович, гр. Михелсон… Ето какво ще напишат за вас, Писанчо.
— Ами за вас какво биха написали? — сърдито запита Воробянинов.
— О! За мене биха написали съвсем друго. За мене биха написали така: „Вторият труп принадлежи на двадесет и седем годишен мъж. Той е любил и страдал. Любил е парите и е страдал, защото ги няма. Главата му с високо чело, увенчано с възсиньо черни къдри, е обърната към слънцето. Неговите изящни крака, обуща четиридесет и втори номер, са насочени към Северното сияние. Тялото е облечено в чисти бели дрехи, на гърдите му златна арфа с инкрустация от седеф и нотите на романса: «Прощавай, Ново село». Покойният младеж се е занимавал с пирография, което се вижда от намереното в джоба на фрака удостоверение, издадено на 23/VIII — 24 г. от занаятчийската кооперация «Пегас и Парнас» под №86/1562.“ И мене ще ме погребат, Писанчо, тържествено, с оркестър, е речи и на паметника ми ще бъде издълбан надписът: „Тук лежи известният топлотехник и изтребител Остап-Сюлейман Берта Мария Бендер-бей, чийто баща е бил турски поданик и умрял, без да остави на своя син Остап-Сюлейман никакво наследство. Майката на покойния била графиня и е живяла от нетрудови доходи“.
Разговаряйки по този начин, концесионерите стигнаха до чебоксарския бряг.
Вечерта, след като увеличиха капитала си с пет рубли от продажбата на васюкинската лодка, приятелите се качиха на моторния кораб „Урицки“ и поеха за Сталинград, с надежда да изпреварят по пътя бавния тиражен параход и да се срещнат с трупата на колумбовци в Сталинград.
„Скрябин“ пристигна в Сталинград в началото на юли. Приятелите го посрещнаха, криейки се зад сандъците на пристанището. Преди да разтоварят парахода, се състоя тираж. Разиграха големи печалби.
Столовете трябваше да се чакат четири часа. Отначало от парахода слязоха колумбовци и тиражните служители. Между тях се хвърляше в очи сияещото лице на Персицки.
Скрити, концесионерите чуваха крясъците му:
— Да! Моментално тръгвам за Москва! Изпратих вече телеграма! И знаете ли каква? „Ликувам заедно с вас“ Нека се сетят!
След това Персицки седна в наетия автомобил, като предварително го разгледа от всички страни и поопипа радиатора, и замина, изпращан, кой знае защо, с викове „ура!“.
Когато от парахода бе разтоварена хидравлическата преса, започнаха да изнасят постановъчната част на театър „Колумб“. Столовете изнесоха вече по здрач. Колумбовци се качиха в пет фургона, теглени от по два коня, и с весели крясъци потеглиха направо за гарата.
— Изглежда, че в Сталинград няма да играят — каза Иполит Матвеевич.
Това озадачи Остап.
— Ще трябва да се пътува — реши той, — ас какви пари? Впрочем да идем на гарата. Там ще видим.
На гарата стана ясно, че театърът отива в Пятигорск през Тихорецк Минерални води. Концесионерите имаха пари само за един билет.
— Можете ли да пътувате без билет? — запита Остап Воробянинов.
— Ще се опитам плахо отвърна Иполит Матвеевич.
— По дяволите! По-добре не опитвайте! Прощавам ви още веднъж. От мен да мине, аз ще пътувам без билет.
За Иполит Матвеевич беше купен билет трета класа без запазено място; с третокласния вагон бившият предводител пристигна на украсената с олеандри в зелени качета гара Минерални води на Северокавказката железопътна линия и започна да търси Остап, стараейки се да не се натъкне на слизащите от влака колумбовци.
Театърът отдавна вече бе заминал за Пятигорск, настанен в новичките вагончета на излетния влак, а Остап все още го нямаше. Той пристигна едва вечерта и намери Воробянинов съвсем разстроен.
— Къде бяхте? — простена предводителят. — Така много се измъчих!
— Аха, вие сте се измъчили, че пътувахте с билет в джоба? А аз, значи, не съм се измъчил? Кого, мислите, свалиха от буферите на вашия влак в Тихорецк? Кой седя там три часа като глупак да чака товарен влак с празни бутилки за газирана минерална вода? Вие сте свиня, гражданино предводител! Къде е театърът?
— В Пятигорск.
— Да вървим! Аз поспечелих нещичко из пътя. Чистият доход възлиза на три рубли. Разбира се, то не е много, но на първо време — за нарзан[1] и билети за влака ще стигнат.
Излетният влак, подрънквайки като талига, домъкна за петдесет минути пътниците в Пятигорск. Преминали край Змейка и Бештау, концесионерите пристигнаха в полите на Машук.