Иля Илф, Евгений Петров
Дванадесетте стола (22)

Глава XXI
Екзекуцията

Разпродажбата започваше в пет часа. Гражданите можеха да разгледат вещите от четири. Приятелите дойдоха в три и цял час разглеждаха машиностроителната изложба, която се помещаваше в съседното здание.

— Както изглежда — каза Остап, — още утре ще можем, при добра воля, да купим това локомотивче. Жалко само, че цената не е обявена. Приятно е все пак да си има човек собствен локомотив.

Иполит Матвеевич се терзаеше. Само столовете можеха да го утешат.

Той се откъсна от тях едва в оня момент, когато на подиума се качи аукционистът с карирани панталони стил столетие и с брада, която падаше върху толстоевката му от руски коверкот.

Концесионерите седнаха на четвъртия ред вдясно. Иполит Матвеевич започна силно да се вълнува. Струваше му се, че столовете ще се продават веднага. Но те бяха четиридесет и трети номер, а най-напред се разпродаваха различни глупави и ненужни неща: непълни комплекти сервизи от двореца, сосиера, сребърен поднос, пейзаж от художника Петунин, бисерна чантичка, съвсем нова цицка за примус, бюстче на Наполеон, памучни сутиени, гоблен „Ловец стреля по диви патици“ и други дреболии.

Трябваше да се търпи и чака. Но бе мъчително да се чака: всички столове бяха налице; целта бе близка, само да протегнеш ръка и ще я хванеш.

„А каква ли бъркотия би настанала — помисли си Остап, като разглеждаше публиката, — ако научеха какво съкровище ще се продава днес под формата на тия столове.“

— Статуетка, изобразяваща правосъдието! — обяви аукционистът. — Бронзова. Напълно запазена. Пет рубли. Кой дава повече? Шест и половина, вдясно, накрая — седем. Осем рубли от първия ред, средата. Втори път, осем рубли, средата. Трети път, първият ред, средата.

Към гражданина от първия ред веднага се понесе девойка с квитанция за получаване на сумата.

Следваха удари на чукчето. Продаваха се пепелници от двореца, французко стъкло, порцеланова пудриера.

Времето минаваше мъчително бавно.

— Бронзово бюстче на Александър III. Може да служи за преспапие. За друго май вече не го бива. Продава се за предложената цена.

Сред публиката се изсмяха.

— Купете го, предводителю — злъчно се обади Остап, — вие, струва ми се, го обичате.

Иполит Матвеевич мълчеше и не откъсваше поглед от столовете.

— Няма ли желаещи? Снема се от публична продажба бронзовото бюстче на Александър III. Статуйка, изобразяваща правосъдието. Струва ми се, че подхожда към току-що купената. Василий, покажете на публиката „Правосъдието“. Пет рубли. Кой дава повече?

От средата на първия ред се чу сумтене. Види се, гражданинът искаше да има „Правосъдието“ в пълен състав.

— Пет рубли бронзово „Правосъдие“!

— Шест! — отривисто каза гражданинът.

— Шест рубли в средата. Седем. Девет рубли в края вдясно.

— Девет и половина — каза тихо любителят на „Правосъдието“ с вдигната ръка.

— И половина, в средата. Втори път, и половина, в средата. Трети път, и половина.

Чукчето удари. Към гражданина от първия ред се спусна госпожицата.

Той плати и се потътри към другата стая, за да си получи бронзовото изделие.

— Десет стола от двореца! — викна внезапно продавачът.

— Защо пък от двореца? — тихо ахна Иполит Матвеевич.

Остап се разсърди:

— Вървете по дяволите! Слушайте и не се месете!

— Десет стола от двореца. Орехови. От епохата на Александър II. Напълно запазени. Работа на мебелната работилница на Гамбс. Василий, поставете един стол под рефлектора.

Василий така грубо повлече стола, че Иполит Матвеевич подскочи.

— Седете мирно, идиот такъв, откъде ми се довлякохте на главата! — изсъска Остап. — Сядайте, ви казвам!

Долната челюст на Иполит Матвеевич затрепери. Остап се изправи. Очите му заблестяха.

— Десет орехови стола — осемдесет рубли.

Залата се оживи. Продаваха се вещи, необходими за домакинството. Една след друга се повдигаха ръце. Остап бе спокоен.

— Защо не наддавате? — нахвърли се върху него Воробянинов.

— Махай се оттук! — процеди през зъби Остап.

— Сто и двадесет рубли, отзад. Сто тридесет и пет, също там. Сто и четиридесет.

Остап спокойно се обърна гърбом към катедрата и наблюдаваше подигравателно своите конкуренти.

Търгът бе в разгара си. Свободни места в залата вече нямаше. Точно зад Остап една дама, след като размени няколко думи с мъжа си, се полакоми за столовете („Чудесни полукресла! Дивна изработка! Саня! От двореца, моля ти се!“) и вдигна ръка.

— Сто четиридесет и пет, петия ред вдясно. Веднъж.

Залата притихна. Прекалено скъпо.

— Сто четиридесет и пет. Втори път.

Остап разглеждаше равнодушно гипсовия корниз. Иполит Матвеевич седеше с наведена глава и потрепваше.

— Сто четиридесет и пет. Трети път.

Но преди още черното лъскаво чукче да е ударило шперплатовата катедра, Остап се обърна, вдигна ръка и тихо каза:

— Двеста.

Всички глави се обърнаха към концесионерите. Фуражки, кепета, каскети и шапки се раздвижиха. Аукционистът вдигна безстрастното си лице и погледна Остап.

— Двеста, веднъж — изрече той, — двеста, четвъртия ред вдясно, втори път. Няма ли повече желаещи да наддават? Двеста рубли, дворцова орехова гарнитура от десет парчета. Двеста рубли — трети път, четвъртия ред вдясно.

Ръката с чукчето увисна над катедрата.

— Майчице мила! — викна гръмогласно Иполит Матвеевич.

Поруменял, но спокоен, Остап се усмихваше. Чукчето падна и издаде божествен звук.

Продадено — обяви аукционистът. — Госпожице! Четвъртият ред вдясно.

— Е, председателю, ефектно, нали? + запита Остап. — Интересно е да се знае какво бихте правили вие без технически ръководител?

Иполит Матвеевич въздъхна облекчено. Към тях тичешком се приближи госпожицата.

— Вие купихте столовете, нали?

— Ние! — възкликна дълго сдържалият се Иполит Матвеевич. — Ние, ние. Кога можем да ги вземем?

— Ами когато искате! И сега може!

Мотивът „Ходете, цял живот бродете“ бясно се заблъска в главата на Иполит Матвеевич. „Наши са столовете, наши, наши, наши!“ Целият му организъм крещеше това. „Наши!“ — крещеше черният му дроб. „Наши!“ — потвърждаваше апендиксът.

Той така се зарадва, че усети пулс и в най-неочаквани места по тялото си. Всичко вибрираше, разклащаше се и пращеше под напора на нечуваното щастие. Вече се виждаше влак, приближаващ към Сен Готар. На откритата платформа на последния вагон стоеше Иполит Матвеевич Воробянинов с бели панталони и пура в уста. Еделвайси леко се сипеха върху главата му, отново разкрасена с прошарените му, лъскави като алуминий коси. Той летеше към Едем.

— Защо двеста и трийсет, а не двеста? — чу Иполит Матвеевич. Питаше Остап, който въртеше в ръка квитанцията.

— Включват се и петнайсет процента комисионна — отвърна госпожицата.

— Е, няма как! Дръжте!

Остап извади портфейла си, отброи двеста рубли и се обърна към главния директор на предприятието:

— Додайте трийсет рубли, драги, но по-бързо: не виждате ли — госпожичката чака. Хайде де!

Иполит Матвеевич не направи ни най-малък жест да извади пари.

— Хайде де! Какво ме гледате като войник въшка? Да не сте се побъркали от щастие?

— Нямам пари — измърмори най-сетне Иполит Матвеевич.

— Кой няма? — запита Остап много тихо.

— Аз.

— А двестате рубли?!

— Ам-м-ми… з-загубих ги.

Остап погледна Воробянинов и тутакси схвана защо лицето му бе така посърнало, страните — позеленели и очите — с подпухнали торбички.

— Дайте парите! — прошепна той с ненавист. — Стар негодник!

— Е, ще платите ли? — запита госпожицата.

— Една минутка! — обърна се към нея Остап с очарователна усмивка. — Малко затруднение.

Имаше още малка надежда. Можеше да я склони да почака за парите.

Точно тогава окопитилият се Иполит Матвеевич се намеси в разговора, като пръскаше слюнки наляво и надясно.

— Моля ви се! — завика той. — Защо пък и комисионна. Ние нищо не знаем за такова нещо! Трябва да предупреждавате. Отказвам да платя тези тридесет рубли.

— Добре — каза госпожицата кротко, — ей сега ще уредя всичко. Тя взе разписката, отиде при аукциониста и му каза няколко думи. Той веднага стана. Брадата му лъщеше под светлината на силните електрически лампи.

— Според правилата на търга — звънко обяви той — лицето, което отказва да заплати цялата сума за купения от него предмет, трябва да напусне залата. Продажбата на столовете се отменя.

Смаяните приятели не се помръдваха.

— Моля ви! — каза аукционистът.

Ефектът бе поразителен. Сред публиката злобно се смееха. Но въпреки всичко Остап не ставаше. Такива удари той не бе понасял отдавна.

— Мо-оля ви!

Аукционистът подканяше с глас, който не допускаше възражения.

Смехът в залата се усили.

И те излязоха. Малцина са излизали от тръжната зала така огорчени. Пръв вървеше Воробянинов. Превил правите си кокалести рамене, с окъсяло сако и смешни баронски ботуши, той вървеше като жерав и чувствуваше зад гърба си топлия, приятелски поглед на великия комбинатор.

Концесионерите се спряха в стаята, съседна на тръжната зала. Сега те можеха да наблюдават тържището само през стъклената врата. Пътят им за там бе вече преграден. Остап приятелски мълчеше.

— Възмутителни порядки — плахо запротестира Иполит Матвеевич — истинско безобразие! В милицията трябва да се оплачем от тях.

Остап мълчеше.

— Не, наистина дявол знае какво става! — продължаваше да се горещи Воробянинов. — По три кожи смъкват от трудещите се. Ей богу!… За някакви си десет вехти стола двеста и тридесет рубли! Просто да полудееш…

— Да — тъпо се обади Остап.

— Нали? — поде Воробянинов. — Човек просто може да полудее!

— Може.

Остап се долепи до Воробянинов, озърна се настрани и нанесе на предводителя къс, силен и незабележим за чуждото око удар в хълбока.

— На ти милиция! На ти скъпи столове за трудещите се от всички страни! На ти нощни разходки с момичета! На ти, побеляла брадо! На ти, дърти любовнико!

През цялото време на екзекуцията Иполит Матвеевич не гъкна.

Отстрани на случайния наблюдател можеше да се стори, че благовъзпитан син разговаря с баща си, само че бащата твърде възбудено си тресе главата.

— А сега — вън!

Остап застана гърбом към директора на предприятието и започна да наблюдава какво става в тръжната зала. След минута той се озърна.

Иполит Матвеевич все още стоеше зад него с изопнати по войнишки ръце.

— Ах, вие още ли сте тук, душа на обществото! Вън! Хайде…

— Дру-угарю Бендер — каза с умоляващ глас Воробянинов. — Другарю Бендер!

— Хайде! Хайде! И да не си се мяркал при Иванопуло! Ще те изгоня!

— Дру-угарю Бендер!

Остап не се обърна повече. В залата стана нещо, което така силно го заинтересува, че той пооткрехна вратата и започна да се ослушва.

— Всичко пропадна! — промърмори той.

— Какво пропадна? — угоднически запита Воробянинов.

— Продават столовете поотделно, ето какво. Може би искате да ги купите? Моля, няма да ви преча. Само че се съмнявам дали ще ви пуснат. Па и с пари, струва ми се, не сте пълен.

В този момент в тръжната зала ставаше следното: разбрал, че мъчно ще успее да измъкне от публиката изведнъж двеста рубли (доста голяма сума за дребната риба, която бе останала в залата), аукционистът реши да прибере тия двеста рубли на части. Отново започна наддаването за столовете, но вече поотделно.

— Четири стола от двореца. Орехови. Тапицирани. Работа на Гамбс. Тридесет рубли. Кой дава повече?

Цялата решителност и хладнокръвието на Остап бързо се възвърнаха.

— Ей, вие, любимецо на жените, стойте тук и никъде не мърдайте. След пет минути се връщам. А вие тук си отваряйте очите кой какво върши. Нито един стол да не излезе.

В главата на Бендер веднага назря план, единствено възможен при такива тежки обстоятелства, в каквито бяха изпаднали те.

Той изтича на Петровка, приближи се до най-близкия котел, където разтапяха асфалт, и влезе в делови разговор с безпризорните.

След пет минути, както бе обещал, той наистина се върна при Иполит Матвеевич. Безпризорните стояха готови край входа на тръжната зала.

— Продават ги, продават — зашепна Иполит Матвеевич, — четирите, и още два вече продадоха.

— Вие я наредихте така хубаво — каза Остап, — радвайте се сега! В ръцете ни беше всичко, разбирате ли — в ръцете ни! Можете ли да разберете това?

В залата се чуваше скърцащ глас, с какъвто природата дарява само аукционистите, крупиетата и джамджиите:

— И половина, вляво. Трети път. Още един стол от двореца. Орехов. Напълно запазен. И половина, в средата — първи път — и половина, в средата.

Три стола бяха продадени поотделно. Аукционистът обяви продажбата на последния стол. Ярост душеше Остап. Той отново се нахвърли върху Воробянинов. Оскърбителните му упреци бяха пълни с горчивина. Кой знае докъде би стигнал Остап в своите сатирични упражнения, ако не бе го прекъснал бързо приближилият се мъж с костюм от кафяв лодзински^[1] плат. Той размахваше месестите си ръце, навеждаше се, притичваше и подскачаше, сякаш играеше тенис:

— Кажете, моля ви се — обърна се той бързо към Остап, — тук ли е тръжната зала? Да? Тръжната зала? И тук наистина ли се продават вещи? Чудесно!

Непознатият отскочи и тутакси лицето му бе озарено от множество усмивки.

— Значи, тук действително продават вещи? И наистина могат евтино да се купят, така ли? Висока класа! Много, много! Ах!…

Като клатеше въздебеличките си бедра, непознатият се втурна покрай слисаните концесионери в залата и така бързо купи последния стол, че Воробянинов можа само да изкряка. После с разписка в ръка той изтича да получи стола.

— Моля ви се, столът може ли веднага да се вземе? Чудесно!… Ах!… Ах!…

Непрекъснато блеейки и без да се спре нито за миг през цялото време, непознатият качи стола на един файтон и замина. След него хукна безпризорен.

Един след друг новите собственици на столовете се разотидоха, всеки пое своя път. След тях летяха малолетните агенти на Остап. Тръгна си и той. Иполит Матвеевич плахо вървеше по петите му. Днешният ден му се струваше сън. Всичко стана много бързо и далеч не така, както се очакваше.

На Сивцев Вражек рояли, мандолини и хармоники празнуваха пролетта. Прозорците бяха разтворени. По первазите им имаше саксии с цветя. Дебел мъж с открити космати гърди и по тиранти стоеше до един прозорец и пееше страстно. Покрай стената бавно се промъкваше котарак. В павилионите за продажба на продукти горяха газени лампички.

Край розовата къщичка се разхождаше Коля. Когато видя Остап, който вървеше отпред, той вежливо го поздрави и се приближи до Воробянинов. Иполит Матвеевич сърдечно го приветствува. Коля обаче не искаше да губи време.

— Добър вечер — каза рязко той и не можейки повече да се сдържа, удари Иполит Матвеевич по ухото.

Едновременно с това Коля изрече твърде вулгарна, по мнението на наблюдаващия тази сцена Остап, фраза.

— Така ще бъде с всеки — каза Коля с детско гласче, — който си позволи да посегне…

На какво именно да посегне, Коля не доизрече. Той се повдигна на пръсти и като затвори очи, плесна Воробянинов по бузата.

Иполит Матвеевич вдигна ръка, но не посмя дори да гъкне.

— Правилно — пригласяше на ударите Остап, — а сега по врата. Два пъти. Няма що. Понякога се налага яйцата да учат самозабравилата се кокошка… Още един път… Така. Не се стеснявайте. По главата повече не го удряйте. Там е най-слабото му място.

Ако старгородските съзаклятници можеха да видят отнякъде титана на мисълта и бащата на руската демокрация в този критичен за него момент, тайният съюз „Меча и ралото“ сигурно би прекратил своето съществуване.

— Струва ми се, че е достатъчно — каза Коля, като криеше ръката си в джоба.

— Още един път — молеше Остап.

— Е, да върви по дяволите! Друг път ще знае!

Коля си отиде. Остап се качи в стаята на Иванопуло и погледна оттам на улицата. Иполит Матвеевич стоеше на отсрещната страна, опрян на желязната ограда на посолството.

— Гражданино Михелсон! — викна Остап. — Конрад Карлович! Влезте вътре! Разрешавам!

Иполит Матвеевич влезе в стаята вече поокопитен.

— Нечувано нахалство! — каза той гневно. — Едва се сдържах.

— Ай-ай-ай — посъчувствува му Остап, — каква младеж се е навъдила! Ужасна младеж! Преследва чуждите жени! Пилее чужди пари… Пълен упадък. Но кажете ми, моля ви се, боли ли наистина, когато удрят човека по главата?

— Ще го извикам на дуел!

— Чудесно! Мога да ви препоръчам мой много добър познат. Знае кодекса за дуелите наизуст и има на разположение две метли, напълно пригодни за борба не на живот, а на смърт. За секунданти можете да вземете Иванопуло и съседа отдясно. Той е бивш почетен гражданин на град Кологрив и досега се кичи с тази титла. А можете да устроите дуел със сатъри за кълцане на месо — по-елегантно е. Всяко нараняване е безусловно смъртоносно. Сразеният противник механически се превръща на кюфте. Това харесва ли ви, предводителю?

В този момент откъм улицата се чу изсвирване и Остап отиде да получава агентурни сведения от безпризорните.

Безпризорните се бяха справили отлично с възложената им задача. Четири стола бяха попаднали в театър „Колумб“. Безпризорният подробно разказа как са карали тия столове с количка, как са ги разтоварили и са ги вкарали в сградата през входа за артистите. Местоположението на театъра беше добре известно на Остап.

Два стола били откарани с файтон от някаква си, по думите на друг млад разузнавач, „елегантна голтачка“. Както изглежда, малчуганът не се отличаваше с големи способности. Уличката, в която бяха откарали столовете — Варсонофиевска, — той знаеше; помнеше дори, че номерът на апартамента е седемнадесети, но съвсем не можеше да си спомни номера на сградата.

— Много бързо тичах — каза безпризорният, изхвръкна ми из главата.

— Няма да получиш пари — отсече работодателят.

— Чи-и-чко!… Но аз ще те заведа.

— Добре! Остани. Ще отидем заедно.

Оказа се, че блеещият гражданин живее на улица Садовая-Спаска. Остап записа точния адрес в бележника си.

Осмият стол бе отишъл в Дома на народите. Малчуганът, който преследваше този стол, излезе много ловък. Преодолявайки пречките под формата на комендатура и многобройни пропуски, той прониква в сградата и се убеждава, че столът е купен от домакина на редакцията на „Станок“.

Двама от малчуганите още ги нямаше. Те дотичаха почти едновременно, запъхтени и уморени.

— Улица Казармена, край Чистие Пруди.

— Номер?

— Девет. И апартаментът е девет. В съседство живеят татари. В двора. Аз сам му отнесох стола. Пеша вървяхме.

Последният бързоходец донесе печални известия. Отначало всичко било добре, но после тръгнало зле. Купувачът влязъл със стола в магазията на Октомврийската гара и просто било невъзможно да се промъкне човек при него — край вратата стояли стрелци от ОВО НКПС.

— Навярно е заминал — завърши своя доклад безпризорният.

Това обстоятелство разтревожи много Остап. След като възнагради безпризорните по царски — по рубла на бързоходец, с изключение на вестителя от улица Варсонофиевска, който бе забравил номера на сградата (нему бе заповядано да се яви на другия ден по-раничко), техническият директор се върна в къщи и без да отговаря на въпросите на посрамилия се председател на ръководството, се зае да крои нови планове.

— Още нищо не е загубено. Адресите са налице. А за да се добере човек до столовете, съществуват много стари, изпитани методи: 1) обикновено познанство, 2) любовна интрига, 3) запознаване чрез взлом, 4) обмяна и 5) пари. Последното средство е най-сигурното. Но парите са малко.

Остап погледна подигравателно Иполит Матвеевич. Обикновената свежест на мисълта и душевното равновесие на великия комбинатор се възвърнаха. Пари, разбира се, могат да се намерят. В резерва бяха: картината „Болшевики пишат писмо на Чембърлейн“, цедката за чай и пълната възможност да продължава кариерата на многоженец.

Тревожеше го само мисълта за десетия стол. Следа естествено имаше, но каква следа! — неопределена и мъглява.

— Е, какво пък — изрече високо Остап. — Човек може да се залови при такива шансове. Играя девет срещу един. Заседанието продължава! Чувате ли? Вие! Съдебни заседателю!