Иля Илф, Евгений Петров
Дванадесетте стола (27)

Глава XXVI
Две визити

Подобно на разповито бебе, което не остава нито за секунда спокойно, а разтваря и стиска безсилните си юмручета, рита с крачета, върти главичката си, голяма колкото едра антоновска ябълка и с шапчица, и изпуска мехурчета из устата си, Авесалом Изнуренков се намираше в състояние на вечно безпокойство. Той постоянно движеше пълните си крачка, въртеше избръснатата си брадичка, ахкаше и охкаше и така жестикулираше с косматите си ръце, сякаш правеше гимнастика с ластик.

Той водеше много неспокоен живот, навсякъде се появяваше и нещо предлагаше, летеше по улицата като изплашена кокошка, говореше нещо бързо на глас, сякаш изчисляваше застраховката на покрита с ламарина тухлена постройка. Същността на неговия живот и на дейността му се заключаваше в това, че той органически не можеше да се съсредоточи върху каквато и да била работа, предмет или мисъл повече от една минута.

Ако остроумието не се харесваше и не извикваше спонтанен смях, Изнуренков не убеждаваше редактора както другите, че остроумието е добро и че за да бъде напълно оценено, то се нуждае само от малко размишления, а тутакси предлагаше ново.

— Което е лошо, то си е лошо — казваше той, — не ще и дума. В магазините Авесалом Владимирович създаваше такава галиматия, така бързо се появяваше и изчезваше пред очите на слисаните продавачи, така експанзивно купуваше кутия шоколадени бонбони, че касиерката очакваше да получи от него поне тридесет рубли. Но Изнуренков, подскачайки край касата като балерина и подръпвайки връзката си, сякаш го душеха, подхвърляше върху стъклената плочка смачкана трирублевка и като блееше благодарно, изчезваше.

Ако този човек можеше да се спре поне за два часа, биха станали най-неочаквани събития.

Може би Изнуренков би седнал на масата и би написал прекрасна повест, а може би и заявление до взаимоспомагателната каса, за да му се отпусне безвъзмезден заем, или пък нов параграф към закона за ползуване на жилищната площ, или книгата „Как да се обличаме и как да се държим в обществото“.

Но той не можеше да направи това. Бясно действуващите крака го отнасяха, моливът изхвръкваше като стрела от движещите се ръце, мислите отскачаха.

Изнуренков тичаше из стаята и печатите по мебелите се полюляваха като обици на танцуваща циганка. На стола бе седнала веселата девойка от предградието.

— Ах, ах — възклицаваше Авесалом Владимирович, — божествено! „Царицата с взор и глас пира разкошен оживява…“ Ах, ах! Висока класа!… Вие сте кралица Марго.

Кралицата от предградието нищо не разбираше от всичко това, но се смееше почтително.

— Но яжте шоколад, яжте, моля ви се! Ах, ах!… Очарователно!

Той току целуваше ръцете на кралицата, възхищаваше се от скромния й тоалет, пъхаше й котака и питаше угодливо:

— Прилича на папагал, нали? Лъв! Лъв! Истински лъв! Кажете, нали е необикновено пухкав?… Ами опашката! Опашката! Кажете, нали опашката е наистина голяма? Ах!

След това котакът избяга в ъгъла и Авесалом Владимирович притисна ръце към меката си бяла гръд и започна да се кланя някому през прозореца. Изведнъж в неговата буйна глава щракна някаква клапа и той започна предизвикателно да остроумничи по повод физическите и душевни качества на своята гостенка:

— Кажете, тази брошка наистина ли е от стъкло? Ах! Ах! Какъв блясък!… Вие ме ослепихте, честна дума!… А кажете ми, Париж наистина ли е голям град? Там наистина ли има Айфелова кула?… Ах! Ах!… Какви ръце!… Какъв нос!… Ах!

Той не прегръщаше момичето. За него беше достатъчно да му казва комплименти. И той не млъкваше. Потокът комплименти бе прекъснат от неочакваната поява на Остап.

Великият комбинатор въртеше в ръцете си някакво листче и строго попита:

— Тук ли живее Изнуренков? Вие ли сте?

Авесалом Владимирович тревожно се взираше в безизразното лице на посетителя. В неговите очи той се мъчеше да прочете какви именно претенции ще бъдат предявени сега: глоба ли за счупеното при разговор в трамвая стъкло, призовка от народния съд за неплатен наем или пък покана за абониране за списанието на слепите.

— На какво прилича това, другарю — каза грубо Бендер, — може ли така — да се изгони държавен разсилен!

— Какъв разсилен? — ужаси се Изнуренков.

— Вие си знаете какъв. Ей сега ще почна да изнасям мебелите. Моля, гражданко, освободете стола — рече строго Остап.

Гражданката, на която току-що четяха стихове от най-лиричните поети, стана от мястото си.

— Не! Седете си! — изкрещя Изнуренков, като закриваше стола с тялото си. — Те нямат право.

— Колкото до правата, по-добре да мълчите, гражданино. Трябва да бъдете съзнателен. Освободете мебелта! Законът трябва да се съблюдава!

Като каза това, Остап грабна стола и го разтърси във въздуха.

— Отнасям мебелта! — заяви решително Бендер.

— Не, няма да го изнасяте!

— Как няма да го изнеса — усмихна се Остап и вече излизаше със стола в коридора, — когато именно го изнасям.

Авесалом целуна ръка на кралицата и хукна с наведена глава подир строгия съдия. Той вече слизаше по стълбището.

— Казвам ви, че нямате право. По закон мебелите могат да стоят две седмици, а столът е само от три дни! Може би ще заплатя!

Изнуренков се виеше около Остап като пчела. В това положение двамата се озоваха на улицата. Авесалом Владимирович тича след стола чак до ъгъла. Тук той видя врабчета, които подскачаха около купчина тор. Погледна ги със светнали очи, заломоти, плесна ръце и заливайки се от смях, каза:

— Висока класа! Ах! Ах!… Каква промяна на темата!

Увлечен от разработката на темата, Изнуренков весело се обърна и с подскачане изтича към къщи. За стола той си спомни едва когато се прибра, понеже завари момичето от предградието изправено сред стаята.

Остап откара стола с файтон.

— Вземете пример — каза той на Иполит Матвеевич, — столът е взет с голи ръце. Без пари. Разбирате ли?

След разпарянето на стола Иполит Матвеевич оклюмна.

— Шансовете ни все повече се увеличават — каза Остап, а пари — ни копейка. Но ями кажете, покойната ви тъща не обичаше ли да се шегува?

— Какво значи това?

— Може би няма никакви брилянти?

Иполит Матвеевич така замаха с ръце, че сетренцето му се вдигна.

— В такъв случай всичко е прекрасно. Да се надяваме, че покъщнината на Иванопуло ще се увеличи само с още един стол.

— Другарю Бендер, днес във вестниците пише за вас — каза угоднически Иполит Матвеевич.

Остап се навъси.

Той не обичаше, когато печатът дигаше шум около името му.

— Какво дрънкате? В кой вестник?

Иполит Матвеевич разгърна тържествуващ „Станок“.

— Ето тук. В рубриката „Произшествия“.

Остап малко се успокои: беше го страх от бележките само в разобличителните рубрики: „Нашето жило“ и „Злоупотребителите — под съд!“

Наистина в рубриката „Произшествия“ бе напечатано с нонпарей:

Под копитата на коня

Вчера на площад Свердлов попадна под копитата на коня на каруцар №8974 гражданинът О. Бендер. Пострадалият се отърва с лека уплаха.

— Каруцарят се отърва с лека уплаха, а не аз! — сърдито забеляза О. Бендер. — Идиоти! Пишат, пишат, а сами не знаят какво пишат. Ах! Това е „Станок“. Много, много ми е приятно. А знаете ли, Воробянинов, че може би са писали тая бележка, седнали на нашия стол? Забавна история!

Великият комбинатор се замисли.

Повод за визита на редакцията бе намерен.

 

След като се осведоми от секретаря, че всички стаи отдясно и отляво по целия коридор са заети от редакцията, Остап си даде най-наивен вид и започна да обхожда редакционните помещения: необходимо му бе да научи в коя стая се намира столът.

Той се вмъкна в профкомитета, където младите автомобилисти имаха заседание, но тъй като веднага забеляза, че стола го няма там, се прехвърли в съседното помещение. В администрацията се престори, че чака резолюциите; в отдела на рабкорите попита къде тук, съгласно обявата, се продава макулатура; в секретариата се заинтересува от условията за абониране, а в стаята на фейлетонистите запита къде приемат обявления за загубени документи.

Така той се добра до кабинета на отговорния редактор, който, седнал на концесионния стол, ревеше в телефонната слушалка.

На Остап му трябваше време, за да проучи внимателно терена.

— Другарю редактор, срещу мене е поместена истинска клевета — каза Бендер.

— Каква клевета? — запита редакторът.

Остап дълго разгръща броя на „Станок“. В това време той огледа вратата и забеляза на нея американската секретна брава. Ако се изрежеше парченце от стъклото на вратата, човек лесно би могъл да си пъхне ръката и да отвори бравата отвътре.

Редакторът прочете посочената от Остап бележка.

— Къде виждате тук клевета, другарю?

— Как къде? Ами това:

Пострадалият се отърва с лека уплаха.

— Не разбирам.

Остап гледаше приветливо редактора и стола.

— Да се уплаша от някакъв си там каруцар! Опозорили сте ме пред целия свят — трябва да се даде опровержение.

— Почакайте, гражданино — започна редакторът, — никой не ви е опозорил и ние не даваме опровержение по такива дребни въпроси.

— Както желаете, но аз няма да оставя тази работа така — каза Остап, когато вече излизаше от кабинета.

Той беше видял всичко, което му бе нужно.